(1903 - 1986)
Д-р Маньо Стоянов Манев е православен богослов, задълбочен изследовател на българската
църковна и литературна история от времето на Възраждането, библиолог, библиограф, археограф, краевед, музеолог, славист,
българист, палеограф, автор на учебници, изследвания и книги от различни научни сфери, най-големият български специалист в
областта на възрожденската книжнина.
Маньо Стоянов Манев е роден на 31 май 1903 г. в с. Душанци, Пирдопско. Още в детството си той проявява изключителна любознателност и трудолюбие. Завършва Пловдивската духовна семинария при ректорството на архим. проф. д-р Евтимий Сапунджиев и заради склонността си към научна работа е изпратен да продължи обучението си в Берн и Фрайбург. Там защитава докторат по теология на тема "Черковно-политическата дейност на митрополит Климент Друмев" и по философия за Григорий Пенков.
След завръщането си в България д-р Маньо Стоянов работи като учител по немски, гръцки и латински език в Пловдивската духовна семинария и като гимназиален учител в Пловдив, Сливен и София.
Днес е широко известен в научните среди като един от най-големите библиографи и за съжаление, малко известен като богослов.
Публикациите на д-р Маньо Стоянов - студии, статии, обзори и книги, отразяват широките му научни и обществени интереси и резултатите от мащабна като цяло творческа дейност в различни области - литературна история, библиология, научна информация, краезнание, музеология, полиграфия, история на изкуството, иконография, славистика, българистика, история, археология, палеография, архивистика, както и педагогика и редица богословски дисциплини.
Автор е на помагалото "Религия с история на Българската църква" за IV и V гимназиален клас от 1941 и 1943 г. Публикува редица статии в "Църковен вестник" и сп. "Духовна култура" за религиозното образование, за протестантските учебни заведения и протестантската пропаганда у нас (виж по-долу). Другите му публикации от това време са за превода на о.Неофит Рилски, за традицията като принцип в Православието, за пътя на блажени Августин към Бога и други.
Изследванията на д-р Стоянов по църковна история започват от преподавателската му работа и се обогатяват през целия му творчески път. Връща се към тях като библиограф и изследовател на българската възрожденска литературна история.
След кратък библиотекарски курс работи като пазител на библиотеката на Богословския факултет, а по-късно специализира библиотекознание в Германия. През 1949 г. изготвя лекции по книгознание.
През 1945-1948 г. последователно е уредник и директор на Народната Библиотека "Иван Вазов" - Пловдив.
През 1948 г. проф. Т. Боров, директор на Народната библиотека "Св. Кирил и Методий", го привлича за ръководител на "Ръкописния и старопечатен отдел". През 1957-1959 в резултат на десетгодишен труд съставя I и II том на "Българска възрожденска книжнина" - аналитичен репертоар на българските книги и периодични издания, капитален справочно-практически труд, преиздаван няколко пъти.
През 1964-1971 в съавторство с Хр. Кодов издава III и IV том на "Описа на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека".
През 1968 г. публикува неиздадените произведения на Иван Вазов. През 1966 г. излизат двете забележителни книги "Пътят към свободата" и "Исторически разкази за Пловдив през Възраждането".
През 1973 г. при пенсионирането му излизат "Опис на гръцките и чуждоезични ръкописи в НБКМ" и "Украса на славянските ръкописи в България", а през 1978 г. библиографията "Стари гръцки книги в България" и "Букви и книги". Пише студии по история на българската писменост - систематизира резултатите от дългогодишната си изследователска работа.
Маньо Стоянов се утвърждава в съвременната наука като най-добрия специалист в областта на възрожденската книжнина, която до началото на ХIХ в. е религиозна. Той си е извоювал правото да изследва и въпроси на православното изкуство, църковното учение на Православната църква и културата на други православни народи, отразена в книжнината.
Маньо Стоянов умира на 5 ноември 1986 година.
Лиана Гълъбова
"Сто години от рождението на д-р Маньо Манев" (със съкращения)
Брой 12 за 2003 година
1. Протестантските мисионери се опитаха да разпространят всред българския народ протестантизма в неговата пуританска (англо-американска) форма. Като религиозна идеология тяхната проповед бе нещо съвсем чуждо за българския народ. За него тя беше отстъпление от вярата и бита на дедите, родоотстъпничество, против което той бе готов да се бори. И ако въпреки това протестантските мисионери успяха да се задържат в България и дори поставиха начало на няколко, макар и малки протестантски групи, това се дължи на културно-просветната им дейност, с която те свързаха религиозната си проповед. Освен мисионери те бяха учители и книжовници, носители на по-висока култура и прогрес. А българският народ по онова време търсеше точно това. От мисионерите той възприе не протестантския догмат за "лично спасение чрез прераждане в Христа", а просветата, книжнината и по-високия културен и морално по-чистия бит. Затова той търсеше и четеше книгите и вестниците им, в които наред с прозелитично-протестантското четиво бе застъпено и светското. Затова и училищата им в Самоков и Ловеч, превърнати постепенно в общообразователни гимназии, се затвърдиха. Това бе обаче не религиозен, а културен успех.
Вместо да обърнат българския народ в протестантска вяра, мисионерите със своята критика на православните обреди, учения и обичаи засилиха критицизма и скептицизма към самото християнство и към религията въобще и с това ускориха отпадането на религиозния мироглед у българския народ. Интересно е да се види, че този процес, който започна с критика на православието, мина през извънцърковно и "рационално", "социално" и прочее християнство и завърши с пълно отпадане от християнската вяра, се яви най-напред у самите протестантски среди, разбира се, малко по-късно, след Освобождението. Тъй че като идейно течение протестантската пропаганда е съставна част от общия идеен процес на българското Възраждане, а именно заместването на средновековния религиозен мироглед с модерен рационалнопозитивистичен, на унаследения феодално-еснафски бит с буржоазно-гражданска култура.
2. Протестантските мисионери дойдоха и заработиха посред българския народ по време, когато той бе започнал борба за освобождение от гръцката патриаршия и от турското владичество. Като религиозни проповедници те стояха официално и привидно настрана от националните борби в Турция, фактически обаче участвуваха в тях. Цариградската гръцка патриаршия и за тях бе враг, но те не подпомогнаха българите в борбата им срещу нея, а се опитаха да използуват тази борба за своите цели, но безуспешно.
Турското правителство за мисионерите, въпреки че виждаха беззаконията му, бе единственият крепител на мира и реда в България, при който те можеха да вършат своето дело, и затова към него те бяха лоялни. От българското революционно движение мисионерите се плашеха, защото мислеха, че в една свободна България ще им бъде забранена всякаква дейност, както бе станало в Гърция, и затова стояха настрана от него. По техни собствени признания не само те, но и нито един от техните български помощници не е участвувал във въстанията и освободителната война. По време на войната мисионерите се бяха прибрали в базите си в Цариград и на о-в Малта. Единственото, което те направиха за българския народ по това време, бе помощта им за осведомяване на общественото мнение в чужбина за положението в България след Априлското въстание и участието им в помощната акция за пострадалите.
Това държане на протестантските мисионери бе в разрез и с руската политика на Балканите, която, както е известно, държеше за запазване на православноцърковното единство и подпомагаше революционно-освободителните движения у балканските народи. От друга страна, общото им държане бе в унисон с английската политика към Турция, която държеше за запазване на целостта й. Помощта, която мисионерите при спречкванията си с българите търсеха и намираха у английските консули, ги представяше в очите на българите като английски агенти.
В тази отрицателна или най-малко индеферентна позиция на мисионерите спрямо основната линия в развитието на българския народ през възрожденската епоха – неговата националнореволюционна борба – се крие главната причина за неуспеха им да спечелят българския народ за своята кауза.
3. Протестантските мисионери дойдоха от Северноамериканските съединени щати, страна с най-високо развита капиталистическа икономика, да работят в България, гдето средновековният турски феодализъм току-що бе започнал да се руши под напора на зараждащите се нови обществени сили. Затова дейността им носеше характерните особености на англо-американската икономическа експанзия от това време.
Преди всичко трябва да се отбележи, че дейността на мисионерите до Освобождението, а също и след него изцяло се финансираше от мисионерските дружества (бордове) в Америка. Те плащаха заплатите на мисионерите и техните помощници (пътните книжари, библейските работнички и местните пастири), те издържаха изцяло училищата, субсидираха издаването на книжнината, изграждаха и обзавеждаха молитвените домове, пастирските жилища и пр. С една дума, пропагандата бе инвестиране на американски капитали в България за идеологична работа, за политическо проникване, което обещаваше икономически изгоди.
Мисионерите работиха, поне през първите години, предимно в градовете и завербуваха първите си привърженици измежду занаятчиите, търговците и подрастващата интелигенция. Опитът им да работят в селата се спъна от ниското културно ниво на българския селянин – масовата неграмотност, суеверие и невъзприемчивост към новото. Обаче будните занаятчии и търговци, каквито бяха например жителите на Банско, и техните синове посрещнаха с интерес наставленията на мисионерите за системност и рационалност в работата п изразходването на средствата и времето и с готовност изоставиха многобройните празници на православната църква, за които мисионерите им пресметнаха колко време се губи и какво би могло да се постигне за културното им издигане, ако се работи и в тях. За същите предприемчиви занаятчии и търговци бе понятна и привлекателна и проповедта на мисионерите за скромен, трезвен и пестелив живот без излишни разходи за салтанати и тържества по народни сборове и поклонения на манастири, които поглъщаха немалко от скромните, припечелени с много труд средства. С една реч, всички типични добродетели на американския пуританизъм, които "осигуряваха" не само "небесно блаженство", но и земно благополучие, намериха широк прием сред зараждащата се българска буржоазия. И затова никак не е чудно, че първите български протестантски семейства и особено техните синове замогнаха икономически и станаха проводници на политическото и икономическото проникване на САЩ в България.
Преди всичко из техните среди изхождат първите български преселници в Америка. Изпратени от мисионерите като младежи да се учат, мнозина от тях след завършване на образованието си останаха на работа там, като повикваха и своите близки. От завърналите се пък само малцина постъпваха на работа в мисията, повечето се заемаха с други работи или пък се връщаха отново в Америка. Със спечелени пари в Америка едни закупуваха недвижими имоти около Пловдив и София и организираха чифлици, например Ст. Ватралски в Красно село до София, братя Шопови до Пловдив, други основаха фабрики, например синовете на А. С. Цанов в Пловдив, трети се заловиха с търговия, станаха представители на английски и американски фирми и пр. От същите среди са и лицата, които първи занесоха в Америка произведения на българското земеделие и ръчна индустрия и запознаха американското общество с тях. Например участието на България в световното изложение в Чикаго през 1893 г., за което пише и А. Константинов в известния си пътепис "До Чикаго и назад", бе организирано от Вълко Шопов, син на един от първите меричлерски протестанти. Някои от синовете и дъщерите на първите протестантски семейства се отдадоха на научна и просветна дейност, като Радослав А. Цанов и Люба Ив. Сечанова в Америка и Тома Ст. Томов и К. Стефанов в България., Наистина всичко това са неща от времето след Освобождението, но началото им бе положено от дейността на първите мисионери.
Маньо Стоянов
Статията е заключителна част на обзорно-историческото изследване "Начало на
протестантката пропаганда в България" , издадена през 1964 г. от
Българска академия на науките, Известия на института за история том 14-15. Публикувана за първи път в Интернет от българи
евангелисти на сайта "История на българското протестантство".
Виж също:
www.Pravoslavieto.com