 |
| Тертулиан 160 — сл. 220 |
Тертулиан
о. Йоан Майендорф
|
|
|
Четвърта глава на Първа част от лекционния курс по патристика, воден от о. Йоан Майендорф през 1979-1981 г. в Духовната Академия “Свети Владимир" в Ню Йорк и издадени под общото заглавие “Въведение в светоотеческото богословие".
Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).
Тертулиан е първият значителен християнски богослов, писал на латински език. Поради причините, описани по-долу, той не е сред отците на Църквата, но неговите съчинения са много важни за историята на Църквата и са интересни във философско отношение.
Тертулиан е родом от Африка. Африканската църква от този период представлявала необикновено явление. Християнството през II век достигнало тези земи и се разпространило на територията на Магриба (днешните Алжир, Тунис и Мароко) – голяма римска област, населена с финикийци и картагенци [които са сродни на финикийците и имат семитски корени. – б. пр.], говорещи латински език. Африканската църква подарила на младото християнство няколко големи богослови (сред тях са св. Киприан и блаж. Августин) и след кратък прогрес напълно изчезнала от лицето на земята след идването на мюсюлманите.
Тертулиан е роден около 155 г. в езическо семейство. Той получил светско образование и станал адвокат – обикновена за времето си кариера за младеж от осигурено семейство. След като станал християнин в Картаген, около 193 г. той станал презвитер, но после се преместил в Рим, където се занимавал адвокатска работа. Освен това той много пишел и най-вече на богословски теми. Тонът на неговите съчинения – рязък, страстен, полемичен – е типичен за много африкански писатели, притежаващи подобно на Тертулиан сложен и оригинален характер, в който аскетичната суровост се смесвала с ревностен стремеж към истината и безпощадна непримиримост към противниците.
Подобно на Татиан и други личности, склонни към крайности, Тертулиан се отклонил от православието и след 207 г. изповядвал
монтанизъм
– ерес,
според която в Христа ние не сме получили пълнотата на откровението, че откровението не е завършено, но е в процес на завършване
благодарение на действието на Св. Дух. Основателят на монтанизма, Монтан, отхвърлял йерархичната организация на Църквата и смятал,
че нейното ръководство трябва да принадлежи на особени вдъхновени "пророци" (харизматици). Монтанистката група, основана от
Тертулиан в Африка, съществувала и през V век под името тертулианство.
Тертулиан се занимавал с писателска дейност от 193 до 220 г. (той умрял малко след 220 г.). Наследството му представлява голям дял от християнското предание. Чудесно е, че дори в някои негови съчинения, написани след като станал монтанист, ние откриваме напълно православно богословие: интересен пример за това, как човек може да мисли правилно, независимо че принадлежи към еретическа секта. Главните творения на Тертулиан могат да се разделят на три групи (нашият списък не е пълен):
1) Писания в защита на християнството (апологетични). Към тях се отнася едно от най-важните творения на Тертулиан – неговият "Апологетичен трактат", в който той доказва, че преследването на християните от държавата не се оправдава от законите на самата държава; също и малък трактат, адресиран до римския проконсул в Африка Скапул.
2) Съчинения против еретиците. Тези полемични съчинения били насочени основно против гностиците. В книгата "Опровержение на еретиците" Тертулиан, използвайки адвокатски умения, демонстрира неправотата на еретиците. Неговият основен аргумент се състои в следното: еретиците не могат да ползват Св. Писание, тъй като то принадлежи на Църквата, а не на тях; а да имат общение с Църквата те не могат, тъй като тяхното учение не се съдържа в Писанието. Този, по своята същност кръговратен аргумент, е типичен пример за еклесиологичното мислене на Тертулиан.
Трактатът "За кръщението" – най-ранното от достигналите до нас значителни съчинения за кръщението – е насочен против Квинтила, който учел, че кръщението не е необходимост. Тертулиан го опровергавал по следния начин: както, за да се влезе в обетованата земя, било необходимо да се премине през Червено море, така и за присъединяването към Църквата е необходимо да се мине през кръщелната вода. Водата се разглежда като животодаваща стихия [т. е. елемент. В старобългарски думата стихия е привнесена от гръцки език и се отнася до четирите елемента, които съставляват всичко материално – въздух, вода, земя, огън. – б. пр.]. Във връзка с това, при Тертулиан се среща за първи път обяснение на монограмата ΙΧΘΥΣ, състояща се от началните букви на фразата ἸησούςΧριστόςΘεοῦ ὙιόςΣωτήρ (Иисус Христос, Божи Син, Спасител). Думата ΙΧΘΥΣ на гръцки значи "риба", а рибата живее във водата. Освен това (напълно вероятно – именно затова) в раннохристиянското изкуство рибата била символ на Христос. Същата символика Тертулиан виждал в евангелския епизод с чудесния улов на риба. По-нататък в тази книга той твърди, че кръщението на еретиците е недействително, и особено отбелязва – в пълно съответствие с вече установената традиция, - че мъченичеството за Христа трябва да се разглежда като "кръщение с кръв".
От другите творения на Тертулиан против еретиците трябва да се отбележи "Против Праксей" – полемично съчинение, написано, когато Тертулиан вече напуснал православната Църква. Въпреки това, учението за Троицата там в богословско отношение не съдържа никакви еретични елементи.
В книгата "За душата" Тертулиан напада философията. Душата, сътворена по образ Божи, по своята природа е "християнка" и може по естествен начин да свидетелства за съществуването и за качествата на Бога. Няма никаква нужда от философия и образование, тъй като самата природа е учителка за душата по пътя на истината.
3) Съчинения на нравствени теми, характеризиращи се с крайно строги морални и дисциплинарни изисквания. От тях по-важни са следните: "За зрелищата", "За облеклото на жените", "Писмо за жената", "Съвети за целомъдрие" и "Книга за еднобрачието".
Богословските възгледи на Тертулиан се оформили в контекста на неговата полемика с различните гностически ереси, вредящи на Църквата отвътре. В книгата "Опровержение на еретиците" намираме неговите възгледи за Църквата, които са много близки до възгледите на св. Ириней. Както Ириней, така и Тертулиан се опира на авторитета на Преданието, пазено най-вече от "апостолските" църкви:
"...Всяко учение, което е в съгласие с учението на тези апостолски църкви, толкова древни, колкото и самата вяра, е неоспоримо истинно, защото църквите са го приели от апостолите, апостолите от Иисус Христос, Иисус Христос от Бога и следователно всяко друго учение е лъжовно, противно на истината...
Остава да докажем, че нашето учение... произхожда от апостолите и че, от това следва, че всяко друго учение е лъжовно. Ние имаме общение единствено с апостолските църкви, защото нашето учение по нищо не се разминава с тяхното учение: това е нашето доказателство."
("Опровержение на еретиците", 21)
Обсъждайки произхода на ересите, Тертулиан обвинява във всичко езическата философия. С типичната за него неспособност към компромис, към умерено виждане на всички страни на проблема, Тертулиан във всичко вижда само черно или бяло. Той бил първият богослов, който формулирал известното противоречие (което никога не е било решено) "Атина-Йерусалим", академия-Църква, философия-християнство, на което е посветена известната книга на Лев Шестов.
"Еретичното учение е човешко и на бесовете... Философията, искаща дръзновенно да изследва природата на Божеството и Неговата съдба, послужила като оръдие на тази земна мъдрост. Тя родила всички ереси... Той (апостолът) бил в Атина, където лично се запознал с тази земна философия, гордееща се с това, че учи за истината, всъщност повреждайки я, и разделяща се на много секти, които, подобно на ересите, са заклети врагове помежду си.
Но какво общо има между Атина и Йерусалим, между Академията и Църквата, между християните и еретиците? Нашето учение е възникнало от двора на цар Соломон, който ни е научил да търсим Бога с право и чисто сърце. За какво са мислили хората, мечтаещи да направят християнството стоическо, платоническо и диалектическо?" ("Опровержение на еретиците", 7-8)
От философите не може да се научи нищо добро и философията е причина за всички нещастия и ереси. Единственият обективен критерий за истина е правилото на вярата:
"Какво може да се научи от тези, които не могат нищо друго да правят, освен да разрушават? Каква светлина да очакваме там, където всичко е тъмнина? Ще потърсим у себе си и при своите, но ще потърсим само това, което служи за решение на въпроса, без да нарушава правилото на вярата." ("Опровержение на еретиците", 12)
Тертулиан съобщава правилото на вярата със същите изрази, както и св. Ириней, въпреки че е известно, че те не са се срещали никога и не са се познавали.
"Това е правилото (символът) на нашата вяра. Ние го изповядваме всенародно. Вярваме, че съществува един Бог, Творец на света, Който е направил света от нищото чрез Своето Слово, родено преди вековете. Вярваме, че Словото е Син Божи, явявал се много пъти на патриарсите с името на Бога, вдъхновявал пророците, слязъл чрез Бог Дух Свети в утробата на Дева Мария, въплътил се и се родил от нея. Че това Слово е нашият Господ Иисус Христос, Който проповядвал новия закон и новото обещание за царството небесно. Вярваме, че Иисус Христос е извършил много чудеса, бил е разпънат, възкръснал е на третия ден след смъртта си. Възнесъл се е на небето, където е седнал отдясно на Своя Отец. Че е пратил Светия Дух вместо Себе Си, за да просвещава и ръководи Църквата. Че накрая Той ще дойде с велика слава да подари живот вечен и неизказано блаженство на светиите, и ще осъди злите хора във вечния огън, и ще възкреси телата – както нашите, така и на всички други хора. ("Опровержение на еретиците", 13)
Виждаме, че това правило на вярата има същата структура, както и нашият Символ на вярата. И наистина, символите на вярата са произлезли от древните правила на вярата, които се учили от оглашените по време на катехизическото наставление. Правилото на вярата, казва Тертулиан, сме го наследили от апостолите, поставени от самия Христос:
"От учениците Той избрал дванадесет, за да Го следват и впоследствие да станат учители на народите...
Апостолите (тази дума значи "посланиците"), след като приели от обещания им Св. Дух дарбата "да говорят чужди езици" (Деян. 2:4), проповядвали вярата в Иисус Христос и основали църкви първо в Иудея, след това, разпределяйки вселената помежду си, благовестили за тази вяра и за това учение на народите и основали църкви в много градове.
От тези църкви всички останали са усвоили семето на учението и го усвояват досега, според възможностите на своето състояние. Поради тази причина тези последните се считат също за апостолски църкви, като дъщери на апостолските църкви. Всичко, по необходимост, произлиза от своето начало, затова независимо от многото известни църкви, всички те се признават за една Църква, за първа от всичките, основана от апостолите, майка на всички останали. Бидейки всички апостолски, те всички образуват една Църква поради общението в мир, поради призванието на братята и поради връзките на общността, която съединява всички вярващи. Всичко казано от нас се основава на единството на вярата и учението, за което свидетелстват всички тези църкви. ("Опровержение на еретиците", 20)
От този текст следва, че никой не може просто така да основе нова църква без приемственост с миналото, разбирана като единство на общата вяра. Оттук произлиза и главният принцип на православната еклезиология: поради единството на общата вяра всички църкви са идентични помежду си, нито една от тях не е по-добра или по-горна от другите, и фактически съществува само една Църква, основана от Христос. Цялото многообразие на църквите съществува като свидетелство за тази Църква в различни части на света. Затова нито една църква не може да претендира за първенство спрямо останалите на основата на някакъв външен факт.
И така, самоопределянето на едната Църква се базира на единството на изповядваната от нея вяра, и това единство е нашето оръжие против еретиците:
"Оттук ние извличаме друг извод против еретиците. Ако нашият Господ Иисус Христос е пратил апостолите да проповядват, то ние не трябва да приемаме никакви други проповедници, защото никой не познава Отца, освен Сина, и комуто Синът Го е явил, и че Синът Го е явил единствено на апостолите, които е пратил да проповядват за това. Какво са проповядвали апостолите, или какво им е открил Иисус Христос? Аз правя извода, че за това може да се разбере с помощта на църквите, ръководени и научени от тях първо устно, след това и чрез техните писания. ("Опровержение на еретиците", 21)
Трябва още веднъж да подчертаем, че когато Тертулиан говори за апостолското приемство, той има предвид приемството на вероучението. Даже дългите и подробни родословия няма да помогнат на еретиците-гностици – достатъчно е само да се чуе какво проповядват те! (Интересно е, че такъв подход не позволява да се разглежда разнообразието на вероучения, така разпространено в съвременния протестантизъм като положително нещо, и поставя единомислието по-високо от "апостолския" произход).
Единството на вярата във времето и пространството е залог за единство и за общение между църквите:
"Посетете апостолските църкви, където досега се намират на същото място апостолските катедри, където, слушайки четенето на техните оригинални послания, ще си помислите, че виждате тях самите, че чувате гласа им...
Да видим на какво е научена и какво учи Римската църква, особено в нейните отношения с африканските църкви. Тя вярва в единия Бог, Творец на вселената, в Иисус Христос, Неговия Син, роден от Дева Мария. Тя признава възкресението на телата, приема заедно с древния закон и пророците, Евангелието и посланията на апостолите. Това са източниците, откъдето тя черпи своята вяра: тя възражда синовете си с водата на кръщението, облича ги в Светия Дух, храни ги с Евхаристията, насочва ги към мъченичество и отхвърля всеки, който не изповядва това учение." ("Опровержение на еретиците", 36)
Независимо от това напълно правилно разбиране за Църквата, Тертулиан впоследствие станал еретик и основал секта. Това обаче не намалява важността на неговото учение за историята на православната еклезиология. Трябва още веднъж да се подчертае, че в съществените моменти неговото учение е сходно с учението на св. Ириней: и двамата богослови наблягат на принципа на приемството както във времето, така и в пространството; и за двамата това единство се състои преди всичко в принципа на единство на апостолското учение, т.е. в единството на вярата.
Голямото значение на Тертулиан е в това, че той за първи път в историята на християнската мисъл използвал изрази, които впоследствие станали част от православното троическо богословие. Така, той казвал, че Синът има същата същност, както и Отец; и че Светият Дух изхожда от Отца чрез Сина; той за първи път използвал думата "Троица" на латински; и, накрая, той учил, че Отец, Син и Свети Дух имат една божествена природа.
Но неговото разбиране за св. Троица частично страда от субординационизъм. Синът, т.е. божественият Логос (Слово), второто лице на Троицата, в неговото разбиране като че ли се разделя на две понятия: "Смисъл" и "Слово". Първо Логосът не е имал самостоятелно лично битие и е съществувал в Бога само като Негов "Смисъл"; едва при сътворението на света този "Смисъл" станал "Слово".
Като цяло, имайки предвид нивото на троическото богословие по това време, при Тертулиан намираме напълно правилно разбиране за св. Троица. Същото може да се каже и за неговата христология (учение за Христос). Понякога неговото учение за Христос почти съвпада с халкидонското вероопределение:
"... в Иисус Христос са съединени Бог и човек, ... Бог живял сред хората като човек, за да може човекът да се научи да живее божествен живот" и т.н.
Понякога Тертулиан говори, че "Бог бил разпънат на кръста", но веднага уточнява, че трябва да се избягва учението, според което "Отец страдал заедно със Сина".
Всичко това е изложено не много ясно, но, имайки предвид бедността на богословския речник през втори век, трябва да признаем, че богословието на Тертулиан било учудващо православно. Като цяло, големите богослови на втори век – Иустин, Ириней и Тертулиан – представляват прекрасен пример, как техните учения са доста близки, независимо че те не са се познавали. Затова трябва да признаем, че единственият определящ принцип за тези богослови било чувството за единство, насочващо Църквата.
В своите съчинения по морални въпроси Тертулиан, сред многото други проблеми, обсъжда и християнското отношение към военната служба:
"Сега да видим, може ли вярващият християнин да се подвизава на военна служба и възможно ли е да се допускат военни да стават християни, дори те да са обикновени войници, които нямат необходимост да извършват жертвоприношения или да произнасят смъртна присъда. Няма нищо общо между човешките и божествените клетви, между знамената на Христос и знамената на дявола, между лагера на светлината и лагера на тъмнината... и, след като Господ обезоръжил Петър, това важи и за всеки войник, започвайки от това време и за в бъдеще." ("За идолопоклонството", 19)
Очевидно е, че за Тертулиан въпросът се състоял не във възможността за убийство по време на битка (както е естествено да предположи човек от нашата култура), а в задължението на висшите военни чинове да извършват жертвоприношения на езическите богове и в необходимостта да се произнасят смъртни присъди на военните престъпници.
Тертулиан е против християните да служат в армията, но новозаветният аргумент "който вземе нож, от нож ще умре" в неговите разсъждения е на последно място. Основното несъгласие е свързано с това, че военната служба, също както и много други професии в римското общество, предполагала участие в езическите обреди. Християните не трябва да отиват в армията, още повече, че задължителна военна служба в римската империя не е имало: армията се състояла от професионални наемници.
Във връзка с това трябва да се отбележи, че определено учение по повод военната служба в Новия Завет не намираме. Историята на Църквата знае светци, които са били военни, макар, от друга страна, някои светци са били канонизирани поради това, че доброволно са търпели насилие (напр. Борис и Глеб). Христос никога не е проповядвал дезертьорство. И в епизодите на новозаветните книги срещаме римски военноначалници, отличаващи се с вяра и с благочестив начин на живот (стотникът Корнилий). Всички учения за непротивене на насилието, бидейки доведени до логичен край, стават лицемерие, поради лицемерната структура на обществото. Невъзможно е да се разглежда един обществен проблем отделно от другите: така, ако човек не иска да взима участие във военно насилие, той трябва също да се откаже да плаща данъци, и да не гласува на избори. Единствена алтернатива на общественото съществуване може да бъде монашеството, проповядващо пълно излизане от обществото.
Тертулиан смятал, че не само военната служба, но и много други професии са неприемливи за християнина. В същото време казвал, че християните трябва да бъдат допуснати към обществена служба. Работата била там, че римската власт забранила на християните да заемат длъжности, свързани с обществено-политическия живот, поради това, че ги считала за опасни сектанти и предатели (поради същата причина: те отказвали да участват в езическите обреди).
В своята "Апология" Тертулиан доказвал моралните предимства на християните пред езичниците. Той твърдял, че, въпреки всички обвинения, християните са чужди на каквито и да било групировки и секти и че обвиненията за предателство са несправедливи поради простата причина, че християните са лоялни по отношение на целия свят:
"Трябва с нас да се постъпва с кротост или поне да се счита за позволена тази религия, която не може да бъде обвинена в нищо такова, от което по справедливост следва да се боим в забранените събрания. Те са забранени, ако не греша, заради общественото спокойствие, за да не бъде смущаван градът от противоположните партии: те лесно биха могли да възбуждат събранията на народа и сената, да прекъсват... проповедите и обществените зрелища, особено в това време, когато самото насилие се продава. Колкото до нас, то ние, не бидейки свързани с пристрастие нито към славата, нито към почестите, не намираме никаква изгода за себе си да правим сборища или заговори. Ние никога не участваме в обществените дела: целият свят е наша държава." ("Апология", 38)
По отношение на брака Тертулиан бил привърженик на абсолютната моногамност. Ето какво съветва той жена си, в случай че (Тертулиан) умре:
"И така, ако аз умра преди теб поради волята Божия, то Бог, а не някой друг, ще разруши твоя брак. За какво ти е да възстановяваш това, което Бог е разрушил? Защо ти е да се отказваш от подарената ти свобода, за да си сложиш нови окови?! Може да се съди, каква вреда нанася втория брак на светостта, когато обърнем внимание на устава на Църквата и на постановленията на апостолите, които избирали за епископ само "мъж на една жена" (1Тим. 3:2) и допускали до свещенослужение само вдовица, била "жена на един мъж" (1Тим. 5:9), за да бъде Божият жертвеник винаги чист и безгрешен." ("Послание към жената"; 1,7)
От това следва, че в раннохристиянското съзнание съществувала една етика както за духовенството, така и за миряните. Изискването за един брак, за което така настоява християнското предание (Еф. 5:22, 33), е уникална характеристика само на християнската религия. Християнството счита, че бракът има божествен произход и вижда в него образ на вечния съюз между Христос и Църквата. Всеки отделен брак има вечно измерение, което го съотнася с божествения архитип, затова неговият уникален мистичен смисъл е неповторим.
Практически в православното християнство никога не са съществували твърди правила относно развода. За Църквата е чуждо да се подхожда юридически към човешкия живот, затова в църковното домостроителство винаги е имало място както за човешките грешки, така и за божественото милосърдие. Но еднобрачието е и винаги е било този идеал, към който християните трябва да се стремят.
В заключението ще посочим още един интересен пример от нравственото учение на Тертулиан. В съветите към жените относно прическите, украшенията и обличането говори не само неговият строг аскетичен нрав, но и отрицателното отношение към достиженията на техниката и занаятите, които позволяват на хората да изменят и да подобряват естеството, без да се грижат за своята вътрешна красота пред Бога:
"Така по отношение на вашите дрехи и многото украшения и накити, вие трябва всякак да отсичате, отхвърляте и премахвате този излишен за вас ненужен разкош. Каква полза има за вас, че хората ще забелязват на лицето ви признаците на благочестив християнин, смирен, прост, скромен, съобразяващ се с правилата на Евангелието, докато във всички други части на вашата външност показвате суетен разкош и неприлична изнеженост? Лесно е да се разбере, как този разкош е противен за християнската чистота и какъв път открива към велики беззакония...
Това е справедливо, че без помощ от този разкош добре изглеждащото лице обикновено се счита за посредствена красота, неприятна, лишена от своите прелести... Напротив, при недостиг на естествена красота хората я добавят чрез пудра, кремове и други неща." ("За дрехите на жената", 9)
Превод © Кирил Кръстев
Първа публикация в Интернет: Патрология България.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com