Сергей Гордун
Съчинение по Основно богословие на студента от I курс на Московската Духовна академия Сергей Гордун (днес свещеник, виж по-долу).
Човекът се отличава от всички живи същества на земята по това, че притежава разум и съзнание, които му позволяват да определя своето отношение към окръжаващия свят, мястото си в него, целта и смисъла на своето съществуване. Разумният и съзнателен живот - това не е само преимущество на човешките същества, свидетелстващо за превъзходството на човека над природата, но е и негова необходима потребност. Разумът не позволява на човека да се задоволява с формално прекарване на живота си, но го подбужда към равносметка, изисква осмислянето на определена идея, която би придала цел на живота. Осъзнаването на жизнената цел и реализацията й съставляват смисълът на човешкия живот.
Въпросите относно първопричината за битието на света и човека, за смисъла и целта на живота стоят пред човечеството през всички епохи на историята, във всички стадии на икономическото и културното му развитие. Отдавна вече те са са наречени "вечни". Отговорите на вечните въпроси представляват гръбнакът на всеки мироглед.
През хилядолетията на човешката история светът позна множество мирогледни системи, от които най-популярни и взаимоизключващи се една друга са две: религиозната и атеистическата. Вековете се сменят, едни философски течения слизат от историческата сцена, заменят ги други, но борбата между атеизма и религията не само не утихва, но във всяка нова епоха все повече се ожесточава, защото с всяка смяна на поколенията вечните въпроси стават все по-актуални.
Всеки човек, поставил си за цел съзнателно да определи възгледите си за света изобщо и за мястото на човека в този свят, по принцип се изправя пред избора: атеизъм или религия. За да направи този свой избор, необходимо е, първо, да се сравнят тези две мирогледни системи по съдържание, тоест какъв дух имат те; второ, следва да се отговори на въпроса коя от тези две противоположни системи е обективно истинска, на какво се основават изводите на всяка от тях и доколко са достоверни.
И така, първо ще се опитаме да съпоставим какво казва религията и какво казва атеизмът за същността на човека, за смисъла и целта на живота му, за ценностната система.
Според християнското вероучение човекът е най-висшето и най-прекрасно творение на Бога, Негов образ и подобие. Качественото различие на човека от всички други живи същества е в това, че човешката природа е двусъставна: тя се състои от тяло и душа, т.е. от материална и духовна субстанция. Чрез тялото си човекът е свързан с окръжаващата го природа и принципно по нищо не се различава от нея. Напротив, духовното начало у човека го отделя от целия животински свят.
В Свещеното Писание в разказа за сътворението на човека се казва, че човешкото тяло е образувано от пръст, а душата е дадена от Бога непосредствено ("И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа", Битие 2:7).
Професор протойерей Павел Яковлевич Светлов (1861-1945) определя четири главни свойства на човешката душа:
1. Духовност, по силата на която душата е лишена от материални свойства.
2. Самостоятелност (самостоятелен произход и възможност за съществуване без тялото).
3. Разумност, която се изразява в самосъзнание, в способност за възприемане на религиозните истини, в дара на речта, в свободата за нравствен избор, в способността за самоусъвършенстване.
4. Безсмъртие
(Светлов П. Я. Християнское вероучение в апо-логетическом изложении, т. I. Изд. 4. Киев, 1914, с. 578-582).
Понятно е, че душата, притежавайки горепосочените качества, има господстващо и определящо по отношение на тялото значение. Следователно през целия си живот човек трябва да се ръководи преди всичко от духовните ценности. "Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда" - учи Христос (Мат. 6:33). Човекът е призван към познание на истината (Йоан. 8:32) и към послушание за истината (1Петр. 1:22), към безкрайно нравствено усъвършенстване (Мат. 5:48) и постоянен стремеж към това, "що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, що е добродетел, що е похвала" (Филип. 4:8).
"Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни." (Йоан. 8:31-32)
"След като сте очистили душите си с послушност на истината чрез Духа, за нелицемерно братолюбие, обичайте се постоянно един други от чисто сърце, като възродени не от тленно семе, а от нетленно, чрез словото на живия Бог, Който пребъдва довеки." (1Петр. 1:22)
"Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец." (Мат. 5:48)
Човек е сътворен от Бога като същество безгрешно и е призван към пълнотата на вечния живот в общение с Твореца - Извора и Подателя на живота. Но в самото начало на своята история той чрез грехопадението повредил първозданната красота на своята природа, в резултат на което тялото му станало смъртно, а духовните качества отслабнали и се помрачили. С това човекът загубил пълнотата на живота и радостта от Богообщението и внесъл страдание в своя живот.
Обаче човекът си остава Божие творение и у него остават черти от Божия образ и подобие. Безсмъртната му душа невинаги сама ясно съзнавайки това, непреодолимо се стреми към живот и към съвършенство. По силата на греховната повреда на света и човека пълнотата на вечния живот не може да бъде достигната в условията на земното съществуване, а ще бъде възприета в бъдещото Божие Царство.
И така, християнството утвърждава безсмъртието на всяка човешка личност и възможността за всеки човек да стане участник в истинския и съвършен живот, който не е временен отрязък на съществуване, а живот в собствен смисъл - вечно блажено битие, царство на добро, красота, истина. Този живот е мислим само в общение с Бога, защото само Той един "има живот в Себе Си" (Йоан 5:26).
Смисълът на земния живот за човека се състои в достигане на вечния живот. Тук на земята човек е длъжен да преживее духовно възраждане и да започне духовно да живее вечен живот.
Какво ни говори атеизмът за същността на човека и смисъла на живота му?
Съгласно атеистичния възглед "няма никакви основания да се отделя човекът в особен свят от общия животински свят" ("Настольная книга атеиста". Изд. 5, М., 1978, с. 400). "Духовният живот на човека не е нещо изключително: той има обща основа с психическата дейност на високоорганизираните животни" (пак там, с. 400).
Атеизмът учи, че човекът въобще няма никаква постоянна същност, която да не зависи от конкретните материални и социални условия на съществуване. "Променяйки условията на материалния живот на обществото, иначе казано, своето обществено битие, човек променя с това и своята същност" (пак там, с. 400).
При все че не отделя човека от животните, атеизмът заедно с това признава "качествените различия на човека от животното" и счита за най-главни от тях "трудовата дейност, речта, мисленето" (пак там, с. 400).
Що се касае до духовната дейност на хората, то в основата й според мнението на привържениците на атеизма "лежат материални процеси, протичащи в човешкия мозък", "психическата дейност на хората..."
Разглеждайки проблема за ценностите, авторите на "Настолна книга на атеиста" пишат:
"В марксистката философия ценностите обикновено се подразделят на три вида: икономически (оръдия и продукти на труда), социално-политически и духовни... При това определяща роля играят икономическите и социално-политическите ценности" (пак там, с. 215).
Както виждаме, духовните ценности се оказват на заден план. Нещо повече, оказва се, че духовните ценности изобщо не съществуват обективно, понеже
"предмети или явления стават ценности само в процеса на човешката дейност... В процеса на своята дейност човек избира тези обекти от обкръжаващата го действителност, които удовлетворяват потребностите му или служат като средство за придобиване на предмети, удовлетворяващи потребностите, оценява ги като добро или блага, а онези, които са вредни - като зло" (пак там, с. 216).
От такава гледна точка очевидно най-висше благо са парите, понеже с тях може да се придобият най-разнообразни предмети, удовлетворяващи човешките потребности.
Един от най-важните принципи на атеизма е отричането на безсмъртието на човешката личност. "Нито в телесен, нито в какъвто и да било вид даден човек никъде и никога не ще се повтори" - то е същото, което е било преди раждането - небитие... С разрушаването на тялото, нервната система, мозъка се разпада и битието на съзнанието, "прекратява се съществуването на дадена личност" (пак там, с. 222).
Това звучи колкото песимистично, толкова и отблъскващо, толкова безизходно и трагично, че авторите на "Настолна книга на атеиста" са решили някак да смекчат гнетящото впечатление от тези думи. Ние четем:
"Макар материалистите да не признават личното безсмъртие в неговото религиозно значение, те не отричат в някакъв смисъл безсмъртието на личността, ако се разглежда нейното съществуване в неразривна връзка със съществуването на човешкия род" (пак там, с. 223).
Какво е това "безсмъртие в някакъв смисъл"? Атеизмът отговаря:
"Той - (човекът - С.Г.) продължава да съществува в паметта на хората, в книгите, в произведенията на изкуството, машините, сградите и други плодове на своя живот..." (пак там, с. 223).
Колко наивно и жалко звучи този опит да се подмени човека с вещ, човешкият живот - с паметта за него!
Неволно възниква въпросът: Ако целият духовен живот на човека е "причинно обусловен от външния материален свят" (пак там, с. 404), ако дори няма никакви основания да се разграничава човекът от животинския свят, има ли смисъл в това кратковременно съществуване, което му е дадено поради играта на слепите природни сили и се нарича земен живот? Отрицателният отговор на този въпрос е логически неизбежен.
Но такъв отговор не е приемлив за човешкия дух, понеже пред всеки човек неизбежно се изправя проблемът за смисъла на живота и изисква своето разрешение. Не е по силите на атеизма да отговори на това и той се опитва да внуши мисълта за принципната невъзможност "правилно да бъде решен въпросът за смисъла и целта на живота, ако се основаваме само на интересите на личността" (пак там, с. 222). Защо е невъзможно? Оказва се, че у човека не би следвало да съществува никаква цел, която да не е обусловена от материалния свят. В "Настолна книга на атеиста" се привежда следният цитат на Ленин:
"Целите на човека са породени от обективния свят и го предполагат - намират го като дадено, налично. Но на човек му се струва, че неговите цели са взети вън от света и са независими от света" (пак там, с. 222).
Интересно защо все пак на човек тъй настойчиво му се "струва", че има смисъл и цел на живота независимо от света? Та нали ако съгласно класическата формула на материализма битието определя съзнанието, то като причина за наличието на тази мнима цел следва реално да съществува. В какво се състои тя? На този въпрос руският учен И. И. Мечников, стоящ на атеистически позиции, отговаря така:
"Търсенето на целта в живота в млада възраст се обуславя с пробуждане на половото чувство у юношите и майчинския инстинкт у девойките. Когато правилното удовлетворение на последните е станало, започва нормалният цикъл на живота, довеждащ до пълно развитие на жизнения инстинкт, придобиването на който кара да замлъкне въпросът за целта на човешкото съществуване" (цит. по Галахов И., проф. Прот. Бог в человеке. - "Вера и разум", 1917, № 1", с. 16-17).
Ако беше така, то би било съвършено излишно да се опитваме да определяме смисъла на живота. По-логично обаче е да се предположи, че пробуждането на половото чувство предизвиква потребност за неговото удовлетворение, а не търсене на смисъла на живота. Освен това диренето на смисъла на живота съвсем не се ограничава с младостта. Л. Н. Толстой вече в зряла възраст пише: "Ако човек живее, той в нещо вярва. Ако не вярваше, че заради нещо трябва да се живее, той не би живял" (Цит по Галахов И., проф. Прот. Бог в человеке. - "Вера и разум", 1917, № 1, с. 23). Човешката история ни дава куп имена на философи и мислители, за които духовните търсения са били необходима потребност през целия живот. И между нашите съвременници има немалко хора на различна възраст, пред които въпросът за смисъла на живота стои в цялата си острота.
Съзнавайки това, авторите на "Настолна книга на атеиста" пишат:
"Смисълът на човешкия живот се измерва с приноса, който човек е внесъл в прогресивното развитие на обществото" ("Настольная книга атеиста", с. 223).
Наистина това е най-доброто, което може да се каже от атеистически позиции. Но при такова разбиране за смисъла на човешкия живот неговата индивидуалност се обезличава и разтваря: принос има, но смисъл за живота на дадения човек - няма.
Доста често в атеистичната литература се прави опит да се открие смисъла на човешкия живот в абстрактно взетото "прекрасно", във всичко, което доставя естетическо наслаждение. Това безусловно не е решение на въпроса, а излизане от конкретния проблем в областта на абстракцията.
Такова разбиране на смисъла на живота за мнозина се оказва приемливо именно по силата на неговата възвишеност, поетичност. Хората посещават кино, изложби, музеи, картинни галерии, четат художествена и научна литература, наричат всичко това "духовен живот" и виждат в него вечен и непреходен смисъл. Понякога даже може да се чуе обвинение по адрес на християнството, че то като че ли не признава и не цени красотата в живота.
Християнската гледна точка за такова
разбиране на смисъла на живота и християнският отговор на горните обвинение прекрасно са изразени от руския философ
Владимир Соловьов. Ще приведем неговата мисъл:
"Ако смисълът на живота, мислят някои, е именно в неговата естетическа страна, в онова, което е силно, величествено, красиво... този възглед не се нуждае от опровержение. Той опровергава сам себе си, защото краят на тукашната сила е безсилие и краят на всяка тукашна красота е безобразие... Нима силата, безсилна пред смъртта, е действително сила? Нима разлагащият се труп е красота?" (цит по Суханов В. Мысли В. Соловьева о воскресении. - "Вера и разум", 1912, №9., с. 362).
И по-нататък:
"Християнството съвсем не отрича силата на красотата, то обаче не е съгласно да се успокои със силата на умиращия болен и с красотата на разлагащия се труп... Християнските души... се радвали само на това, че им се открива безкрайният извор на всичко истински силно и прекрасно, спасяващ ги от робството на мнимата сила и мнимото величие на немощните и безобразни световни стихии" (пак там, с. 363).
И така, атеизмът не е в състояние да даде отговор на въпроса: защо трябва да се живее? И ако теоретически той намира възможност да отнеме у конкретния човек смисъла на живота му, то далеч не всеки атеист е готов практически да се откаже от смисъла на своя живот. Следва простият извод: ако няма бъдещ живот, то очевидно главното е - да се извлече колкото може повече удоволствия от земния живот. Така например Александър Иванович Херцен, прочитайки работата на Лудвиг Фойербах "Същността на християнството" и окончателно утвърждавайки се на позициите на атеизма, стига до извода, че
"в света няма нищо по-глупаво от това да се пренебрегва настоящето в полза на бъдещето. Настоящето е реалната сфера на битието. Всяка минута, всяко наслаждение следва да се улови... Целта на живота е - самият живот" (цит. по "Цель жизни - жизнь". Сборник. М., 1984, с. 5-6).
Разбира се, ловейки минутните наслаждения, човек би могъл да се потопи в тях изцяло, би могъл да се накара да забрави, че те всяка минута могат да се
прекратят, би могъл да изпадне в съвършено безразличие към "вечните въпроси". Така постъпват мнозина. Великият учен и мислител Блез Паскал пише по този повод:
"Хората, като нямат сили да избегнат смъртта, бедствията и незнанието, решили, за да са щастливи, въобще да не мислят за тях; това е всичко, което се могли да изобретят за избавянето си от толкова беди. Но това утешение е твърде жалко, понеже води не към изцеление от злото, а само към временното му прикриване; а скривайки злото, отстраняваме мисълта за неговото действително изцеление" (Паскаль Б. Ммсли о религии. М., 1892, с. 5).
Наблюдавайки у някои от съвременниците си такова равнодушие към въпроса за смисъла на живота, Паскал изразява отношението си към това със следните думи:
"Тази небрежност в дело, засягащо самия човек, неговата вечност, всичко, което следва да му бъде скъпо, не толкова ме трогва, колкото възмущава: според мен такова явление е... ужасно, даже уродливо" (пак там, с. 61).
Положението на хората, непризнаващи Бога и бъдещия живот, Паскал счита за трагично безизходно. Той го изобразява със следните думи:
"Представете си тълпа оковани хора, осъдени на смърт. Всеки ден някои от тях биват умъртвявани пред останалите. Оставащите виждат своята собствена участ в участта на подобните им и гледайки се един друг с чувство на скръб и безнадежност, очакват реда си. Ето картината на положението на човечеството" (пак там, с. 58-59).
По-нататък у Паскал четем:
"Не е нужно да се притежава особено възвишена душа, за да се разбере, че в този живот не може да има пълно и действително удовлетворение" (пак там, с. 61). Паскал уверено твърди: "Нищо не изобличава така крайната слабост на ума, както непризнаването в цялата му сила на нещастието на безбожника" (пак там, с. 63).
Да живее, да мисли, да чувства, да търси целта и смисъла на живота, да страда от мъчителни въпроси и после, не намирайки нищо, просто да престане да съществува - това наистина е голяма трагедия.
Съпоставяйки най-важните религиозни и атеистически положения от учението за човека, лесно се забелязва, че религиозният мироглед дълбоко съответства на висшите въпроси на човешкия дух, но атеистическият няма как да ги удовлетвори. Тук е уместно да припомним пословицата: по-добре горчивата истина, отколкото сладка лъжа.
Често са обвинявали и обвиняват религията в това, че идеите й, бидейки привлекателни и психологически твърде приемливи за човека, не са верни по същество, тъй като уж не било вярно основното положение на религията - признаването на Божието битие. Действително, ако се допусне, че Бог не съществува, всички религиозни положения автоматично губят своята ценност и сила. И тогава би могло да се създават всякакви теории и хипотези за целта и смисъла на живота - всички те ще бъдат еднакво безсмислени, понеже какъв смисъл може да има животът на един човек, ако в цялата Вселена няма смисъл, ако хората са продукт на развитието на мъртва, безчувствена, хаотична материя? От друга страна, ако Бог съществува, то всички атеистични принципи, бидейки сами по себе си малко привлекателни, се оказват вече съвсем нелепи и ненужни.
Ето защо атеизмът с цялата си настойчивост твърди, че Бог не съществува. На какво са основани тези твърдения?
Да вземем произволна атеистическа книга. Във всяка ще намерим подобни твърдения и нито в една - техните доказателства. В най-добрия случай се предлагат различни теории, опитващи се да обяснят възникването на религията при условие, че не се признава Божието битие. Но самото положение, че Бог не съществува, се приема без всякакъв опит за обосновка.
Твърде разпространено в атеистическата литература е също твърдението, че науката била доказала небитието на Бога, вследствие на което религиозният мироглед е несъвместим с научния.
Що се касае до първото твърдение [че науката била доказала небитието на Бога], първо, ако науката е доказала небитието на Бога, следва да представи тези доказателства. И второ, науката (в различните си области) се занимава с изучаване на естествения свят в един или друг аспект, но Бог е Същество свръхестествено и затова не е обект за изучаване от науката. Трето, да бъде доказано небитието на Бога е принципно невъзможно. За тази цел би било необходимо пълно, всеобхватно и съвършено познание за всичко съществуващо, което е изключено от научна гледна точка. Още по-очевидно е това, ако се приеме за аксиома, както правят атеистите, положението за безкрайността на Вселената.
Що се отнася до твърдението за несъвместимостта на религиозния и научния мироглед, то явно произлиза от намерението да се представи желаното за действителност. Та нали е достатъчно да се приведат няколко имена на вярващи учени, за да се опровергае това твърдение по най-очевиден начин. Освен Блез Паскал, чиито мисли бяха използвани в дадената тема, могат да се посочат Луи Пастьор, Исак Нютон, Михаил Василиевич Ломоносов, Дмитрий Иванович Менделеев. Най-ярки примери на отечествената наука от следреволюционния период са ученият енциклопедист свещеник Павел Александрович Флоренски и архиепископ Лука (Войно-Ясенецки), доктор на медицинските науки, удостоен от съветското правителство със сталинска премия за научните си трудове.
И така, твърденията на атеистите за несъществуването на Бога и несъвместимостта на научния и религиозния мироглед нямат никакви основания.
Да се обърнем към религиозното учение. Дава ли то някакви доводи в полза на признаването на Божието битие?
Преди всичко следва да отбележим, че за религиозното съзнание битието на Бога е несъмнено и очевидно. От пръв поглед изглежда странно, че никъде в Свещеното Писание не се доказва истината за съществуването на Бога. Но задълбочавайки се в четенето на тази книга, започваме да разбираме причината за това: цялата Библия е проникната от живото усещане за Бога, тя цялата свидетелства за многобройни факти на най-непосредствено отношение между Бога и човека. Би било странно, ако например пророк Мойсей, авторът на първите пет библейски книги, бе привел абстрактни философски аргументи в защита на съществуването на Този, с Който нееднократно е беседвал и от Когото е получил заповедите (Изход 19).
Обаче в богословието се привеждат и рационални доводи, свидетелстващи за истината на Божието битие. Те се изложени в различни учебни пособия по Основно богословие. Ще забележим, че въпреки тяхната популярност те не само не се опровергават в атеистическата литература, но в повечето атеистически издания дори не се споменават. ("Настолна книга на атеиста", изд. 5. М., 1978, ги споменава на с. 176.)
Има три главни теоретични аргумента в полза на Божието битие: космологически, телеологически и психологически. Накратко ще изложим всеки един от тях:
1. Космологически аргумент. Причинността е универсален закон, поне в макросвета. Всяко явление се основава на предшестващото и никога няма да намерим в света такова явление, което би се появило без причина. Следователно последната и окончателна причина за всички явления се намира вън от света. Такава причина е безусловното и абсолютно битие - Бог.
2. Телеологически аргумент. Цялото устройство на света - от движението на небесните светила до строежа на най-дребните растения, - поразява със своята закономерност, точност, красота, хармоничност, които свидетелстват, че светът е създаден и се управлява от Висша Разумна Сила - Бог. Достатъчно е да си спомним например живота на пчелното семейство, за да видим несъмнената и твърде точна целесъобразност в цялата организация на този живот, а нали пчелата е само едно насекомо. Тази удивителна хармония на света винаги е поразявала учените и мислителите дори в по-голяма степен, отколкото обикновените хора и за мнозина от тях това е най-силният аргумент в полза на Божието битие. Ще приведем отделни техни изказвания.
Известният учен Карл
Линей в един от трудовете си по естествознание възторжено възкликва:
"Вечният, Великият, Всезнаещият и Всемогъщият Бог премина покрай мен! Аз не видях лицето Му, но тук и там забелязвах следите Му в Неговите творения. Във всички Негови дела, даже и най-дребните и незабележимите, каква сила, каква мъдрост, какво невъобразимо съвършенство!... И така, справедливо е да се вярва, че има Велик и Вечен Бог, непороден от никакво същество, Който е сътворил това всемирно дело и въдворил в него ред" (цит. по Гладков Б. И., Путь к познанию Бога. Спб., 1910, с. 62).
Астрономът Лаплас (същият този, който веднъж заявил, че с помощта на телескопа е разгледал цялото
небе и не видял в него Бога), изучавайки движенията на планетите в нашата Слънчева система, стигнал до заключението, че
"може да се обзаложим за повече от четири хиляди милиарда срещу единица, че това разположение не е дело на случая; вероятността на тази последна мисъл е несравнено по-голяма, отколкото вероятността на най-несъмнените за нас исторически събития. И така, ние следва да вярваме, поне с такава увереност, с която сме убедени в най-достоверните исторически факти, че не случаят, а първоначалната причина е насочила тъй, а не другояче планетните движения" (цит. по Кудрявцев - Платонов В. Д. Соч., т. 2. Исследования и статьи по естественному богословию. Вып. 3, изд. 2. Сергиев Посад, 1898, с. 256-257).
Астрономът философ Фламарион е уверен, че
"материалният порядък и организация на света дължи произхода си на разум, без съмнение по-висш в сравнение с разума на астрономите, открили законите, управляващи света" (цит. по Гладков Б. И., Путь к познанию Бога. Спб., 1910, с. 61).
Най-великият учен на XX век Алфред Айнщайн казва:
"Моята религия - това е дълбоко почувстваната увереност в съществуването на Висш Интелект, Който ни се открива в достъпното познание на света" (цит. по Осипов А. И., проф. Основное богословие. Курс лекции для Семинарии, ч. I, 3 класс. Загорск, 1979. Машинопись, с. 57).
И така, разумността и закономерността на устройството на света логически изискват признаване и на разумната причина за света - Бога. Вероятността за случайното образуване на света чрез безпорядъчни комбинации от различни елементи Цицерон сравнявал с вероятността за случайното появяване на летопис от множество изсипани на земята букви.
В някои пособия по Основно богословие се привежда и следната аналогия: ако на безлюден остров внезапно открием прекрасна статуя, нима бихме си помислили, че тя се е образувала от само себе си от случайно отронило се от хълма парче мрамор, на което ветровете и дъждовете са придали именно тази форма?
3. Психологически аргумент. Като анализираме наличните понятия в нашето съзнание, намираме източника им в окръжаващата действителност. В съзнанието ни има и понятие за Всесъвършения Бог. В окръжаващия ни видим свят не откриваме съответстващ на това понятие обект. Следователно той е извън този свят, т.е. самият Бог се явява източник на тази идея в нашето съзнание.
Често се възразява: идеята за Бога е възникнала по пътя на обожествяване на природните сили, т.е. обикновени явления започнали да изглеждат на човека свръхестествени. Но това изобщо не обяснява произхода на самото понятие за Бога, понятие за свръхестественото, а само се казва, че това понятие може да се пренася върху естествени явления, за което пише още свети апостол Павел (Рим. 1:23). Освен всичко това, създадено от фантазията на човека, се мисли от него като нереално (приказните герои, герои на художествени произведения, мечти, идеали), макар че то е психологически по-близо до човека. Само религиозните обекти се мислят като реални и идеята за реалността на религиозните обекти е толкова силна, че ако човекът не е в състояние да различи реално съществуващите религиозни обекти от митологическите образи, е склонен да приема последните за реални, ако са свързани с религията. Но още веднъж следва да се подчертае, че това е възможно само при наличие в съзнанието на понятие за Божеството и за свръхестественото. А това понятие е изначално присъщо на човека, за което свидетелства фактът на всеобщността на религията в историята на човечеството.
На този удивителен факт още в древността е обърнал внимание Цицерон, който пише:
"Ние считаме за нужно да покажем, че няма племе дотолкова диво, няма човек, дотолкова загубил съзнание за нравствените задължения, душата на когото да не осветлява мисълта за боговете. Мнозина мислят неправилно за боговете, но това обикновено произлиза от нравственото им развращение и порочност, всички обаче са убедени в това, че има Божествена сила и природа.
И това признание не е от предварителна уговорка и съглашение между хората, тази памет за боговете се е утвърдила не по силата на държавни постановления и закони, но в този случай единомислието на всички народи следва да бъде почетено като закон на природата" (цит. по Кудрявцев - Платонов В. Д. Соч., т. 2. Исследования и статьи по естественному богословию. Вып. 3, изд. 2. Сергиев Посад, 1898, с. 365-366).
Подобни мисли срещаме и у Плутарх:
"Обхождайки всички страни, можеш да намериш град без стени, без писменост, без управници, без дворци, без богатства, без монети, но никой още не е виждал град, лишен от храмове и богове, град, в който да не се възнасяха молитви, където да не се кълняха в името на Божеството..." (Пак там , с. 366).
Този изключителен по силата и мащабите си факт на всеобщността на религията свидетелства, че Бог не е измислица на някакви си фантазьори-мечтатели и не е плод на невежество (понеже религията е преживяла всички епохи на културното развитие на човечеството), но Той е реалност, живееща в самата човешка душа (Лук. 17:21), без която душата не може да живее пълноценен духовен живот. (Осипов А. И., проф. Основное богословие. Курс лекции для Семинарии, ч. I, 3 класс. Загорск, 1979. Машинопись, с. 60).
За Божието битие свидетелства и фактът на наличие у човека на нравствен закон, състоящ се в свойствата да се различава добро и зло, съвестта и вътрешната потребност за справедливост. Този закон не би могъл да бъде продукт на биологическото развитие на човека, понеже тогава за добро би се считало онова, което удовлетворява естествените потребности на човека, а за зло - всичко, което пречи на тяхното удовлетворяване. В действителност вътрешният нравствен закон често изисква от човека отказ от личната изгода и даже от самия живот в името на възвишени духовни идеали. Нравственият закон не би могъл да бъде и необходим продукт на обществения живот, тъй като животните и насекомите, водещи стаден начин на живот, напълно се справят без нравствен закон. Този присъщ на хората вътрешен закон само се проявява, а не възниква в човешкото общество. Човекът не би могъл сам да бъде творец на този вътрешен закон: той не би създал у себе си такава съвест, която тъй често го измъчва и от укорите на която понякога би се радвал да бъде избавен.
Такава е същността на аргументите в защита на Божието битие. Достойнството им, разбира се, не е абсолютно, понеже те дават само общо понятие за Бога, а не реално познание за Него. Всички те доказват Божието битие посредством анализ за Бога в сътворения от Него свят и човека. И това е напълно естествено. Нали Бог е Същество духовно и дори духовният свят на живеещия заедно с нас човек (неговите мисли, чувства, нравствено и интелектуално равнище) познаваме не непосредствено, а чрез действието, постъпките, речта на човека, т.е. посредством материалното изразяване на неговите духовни качества. Тъй и невидимите свойства на Бога, "вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание на мира чрез разглеждане на творенията" (Рим. 1:20).
Освен гореизложените логически аргументи в полза на Божието битие християнството предлага възможността всеки човек да провери чрез личен опит теоретичните положения на християнската религия. Това е най-важното предимство на християнския мироглед в сравнение с атеистическия, който не посочва начин за практическа проверка истинността на всички свои твърдения.
По какъв начин човек може от опит да се убеди в съществуването на Бог? В Евангелието намираме следния отговор: "Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога" (Мат. 5:8). Следователно чистотата на сърцето е условие за опитното познание на Бога. Средствата за нейното постигане са посочени в Свещеното Писание и в творенията на най-големите авторитети в християнството - Светите отци, които през живота си са преминали пътя на опитното богопознание и са оставили на света лични свидетелства, потвърждаващи верността на този път.
Неговата достъпност и огромното преимущество е в това,
че довежда до непосредствено, живо преживяване на Бога, дотолкова несъмнено, че всякакви доводи стават излишни, така св.
Лъв Велики утвърждава, че
"най-доброто и най-вярно познание за Бога е не това, което е изработено с усилия на разсъдъка и напрежение на мозъка, но това, което се разгаря от небесния огън в нашите сърца и внася в душата Божествена светлина, по-ясна и убедителна, отколкото всички разсъдъчни доказателства. Да търсим богопознание само в книгите и писанията - значи да търсим жив между мъртви. Вътре у себе си търси Бога! Най-добре Той се разпознава, така да се каже, чрез духовното осезание" (цит. по Новоселов М. А. Забытый путь опитного богопознания. Изд. 3., М., 1912, с. 10-11).
Като сравним най-съществените положения на християнския и атеистическия мироглед, стигаме до следните изводи.
Отговор на вълнуващите въпроси за целта и смисъла на живота човек не намира вън от Бога. Не ги намира именно затова, че самият човек е образ, крайно отражение на безкрайния, самосъщен и самоценен Живот, даващ на всичко и живот, и смисъл. Човекът, предоставен сам на себе си, може или да задуши у себе си тази духовна жажда, да се откаже от търсене на отговора на вечните въпроси, или окончателно да си каже, че отговор няма - и с това да признае целия свят и целия живот за безцелен и безсмислен.
Пред християнина обаче са открити хоризонтите на живота. Известен му е произходът на света и човека, известно е значението на сегашния живот, известно му е и за бъдещия живот, където ще бъде окончателното тържество на истината. И християнските принципи се основават не на човешки хипотези и умотворения, но на откровението на Вечния Бог, за Чието битие свидетелства целият сътворен от Него свят.
В заключение ще цитираме мисълта на Владимир Соловьов, отразяваща вярно достойнството на християнството в сравнение с атеизма:
"Първото учение очаква своята окончателна победа едва в бъдеще, а второто само е победено, победено винаги. То умира с всеки покойник и е победено на всички гробища" (цит. по Суханов В. Мысли В. Соловьева о воскресении. - "Вера и разум", 1912, №9, с. 363).
Сергей Гордун
Защо вярвам в Бог, Издание Свято-Троице-Сергиевой Лавры 1991
Превод от руски по Ирина Павлова
Издателство Тавор,
София 1998. Редакция Илия Христов
 Протоиерей отец Сергий Гордун. © www.kp.by |
"Зaщо вярвам в Бога" е написано от Сергей Гордун по време на следването му в Московската Духовна академия, като съчинение по Основно богословие в I курс на обучението.
Двадесет години по-късно той е протоиерей, клирик в катедралата в Минск (Белорусия), почитан пастир, богослов, публицист и педагог. Той е доцент в Минската Духовна Академия и член на Белоруската библейска комисия. Негово дело са преводите от руски на белоруски език на Св. Литургия и много други богослужебните текстове.
За големите му заслуги той бе отличен на 15 февруари 2007 г. с правото да носи митра - едно от най-големите църковни отличия.
Pravoslavieto.com [2010 г.]