Преп. Макарий Египетски
Никола Антонов Доклад от международната богословска конференция "София - Премъдрост Божия", София, 2000 г.
Духовните беседи не са богословско разсъждение.
Те са по-скоро интимни признания на съзерцател,
учещ и назидаващ от личен опит.
Прот. Г.
Флоровски
Особено важна роля за формирането принципите на монашеското богословие, достигнало своя връх в светлината на исихазма, изиграва сборникът Духовни беседи, приписван още от древност на преп. Макарий Египетски (род. 295/300 г. - поч. ок. 390 г.) - ученик на св. Антоний Велики. За живота на преп. Макарий разказват Паладий в Historia Lausaica (MPG, t. 34, col. 995 - 1278), Сократ в Historia Ecclesiastica (MPG, t. 67, col. 29 - 872) и Созомен в своята Historia Ecclesiastica (MPG, t. 67, col. 953 - 1650), но за негови съчинения споменава само Генадий Марсилски (De viris illustribus, PL, t. 58, col. 1059 - 1120), у когото изобщо не става дума за Духовни беседи, а само за някакво послание "ad iuniores". Отделни пасажи от съчиненията на преп. Макарий необяснимо се дублират с места от текстове на други църковни автори - Климент Александрийски, св. Григорий Велики и преп. Максим Изповедник. В сирийския си вариант съчиненията на преп. Макарий се приписват на св. преподобни Симеон Стълпник. Въпреки, че за учените авторът на Духовни беседи е неизвестен, поради което говорят за Псевдо-Макарий или Макарий-Симеон, ние все пак ще го наричаме преп. Макарий Велики, какъвто е той за своите последователи.
Авторът на Духовни беседи е последователен проповедник на идеята за човека като психосоматично цяло, призван към обожение както душевно, така и телесно. Макарий ни разкрива сърцето като седалище на ума, управляващо както душевните, така и телесните органи. Образът Божи не се търси само в душата, но и в тялото, защото е казано, че не душата, а човекът е сътворен по образ на своя Творец. В учението на Макарий за психосоматичния център на човека - сърцето, което управлява всеки душевен и телесен орган, разпознаваме корените, станали предпоставка за развитието на византийския исихазъм. Терминът нус у Макарий представлява събирателно понятие за цялата психична природа на човека - "вътрешния човек". Центърът, който управлява както вътрешния, така и външния човек, е сърцето. Ето защо, цел на духовния подвиг трябва да бъде очистването не толкова на ума, колкото на сърцето, защото "там се намират умът и всички душевни помисли".
В "За съхранението на сърцето" Макарий съветва:
"Чрез напрягането на своите помисли влез в пленника и роба на греха - твоя ум - и виж най-ниското в ума и най-дълбокото в помислите. Промъкни се до тъй наречените хранилища на душата и сграбчи здраво змията, която те убива чрез смъртоносните душевни членове. Ако я убиеш, ще бъдеш прославен от Бога заради чистотата си, ако ли пък не, смирил се като нищ и грешен, моли се на Бога заради онова, което е останало скрито, защото сърцето е бездна необятна".
По-късно св. Григорий Палама ще цитира неведнъж Макарий в своите Триади:
"Ние сами обаче точно знаем, че нашето разумно начало не се намира вътре в нас като в делва, понеже е безтелесно, нито пък е извън нас, защото е единно, но е в сърцето, като в орган. Научили сме това не от човек, а от Онзи, Който е сътворил човека и Който казва в Евангелието: "не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза из устата, то осквернява човека <...> защото от сърцето излизат зли помисли" (Мат. 15: 11, 19). Същото казва и Макарий Велики: "Сърцето управлява всеки телесен орган и когато благодатта държи юздите на сърцето, тя владее всички помисли и телесни членове. Защото там се намират умът и всички душевни помисли"".
Основание за тези свои разсъждения отците намират както в своя собствен духовен опит, така и в думите на св. ап. Павел: "Защото с вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми" (Рим. 7: 22 - 23). Ето защо за Макарий "свят е този, който е очистил вътрешния си човек".
Доразвивайки мисълта на апостола и позовавайки се на Макарий, Палама заключава:
"Затова ние, които се борим с този закон на греха, го прогонваме от тялото и поселяваме там наблюдението на ума, чрез което даваме закон на всяка душевна способност и подобаващото за всеки телесен член, а на сетивата - какво и колко трябва да възприемат. Делото на закона, това се нарича самообладание. За всяка страстна част от душата избираме най-добрия навик, а той носи названието любов. Разумната част на душата усъвършенстваме чрез закона, отпращайки всичко, което принадлежи на разсъдъка, да се издигне към Бога. Тази част от закона наричаме трезвение. Който очиства със самообладание тялото си, обръщайки гневното и желателното начало на душата към добродетелите чрез Божествената любов, и насочва чрез молитвата очистения си ум към Бога, той придобива и вижда в себе си благодатта, която е обещана на тия, дето са очистили сърцето си".
Духовният метод на "сърдечната молитва" е подчертано обусловен от твърдението, че "сърцето никога не означава само емоционалната страна на човека", както предпочитат да го разбират на Запад и както обичайно се употребява в светската реч. Сърцето, както отбелязва о. Майендорф, е "център на психосоматичния живот на човека" и с думата "сърце" Макарий обозначава "вътрешната личност на човека". Аз бих добавил - вътрешния, съкровения, истинския живот на човека, защото "истинската смърт се крие във вътрешността на сърцето и човекът умира отвътре. Ако някой, прочее, в скритото е преминал от смъртта към живота, той наистина ще живее во веки и не ще умре".
Вземайки предвид факта, че творчеството на преп. Макарий Велики е необходим фактор за последователното и пълноценно проследяване развитието на исихастката мисъл в периода V - ХІV в., ще се опитаме да установим какво място намира понятието премъдрост в учението на слабо изучения у нас египетски подвижник: колко пъти, къде и съгласно какъв контекст се споменава то в съчинението Духовни беседи? Считам, че по този начин ще съумеем да изградим една ясна концепция за богатството от смислови нюанси и за мястото на sof…a в православното богословие като цяло, тъй като сборникът Духовни беседи - независимо от това кой е неговият автор - е достатъчно богат, авторитетен и представителен за писмената богословска традиция на православната Църква, като завещан духовен опит по пътя на светостта.
Съчиненията на преп Макарий се цитират посредством електронната библиотека Thesaurus Linquae Graecae (TLG), by Darl J. Dumond and Randall M. Smith, MUSAIOS Version 1.0d-32, © 1992 - 1995.
Издания със съчинения на преп. Макарий Велики (пс.):
В съчинението "Духовни беседи" думата мъдрост/премъдрост се среща 30 пъти, което показва, че авторът не отделя специално място за това понятие. В своя най-общ смисъл и извън какъвто и да било богословски контекст понятието sof…a може да се схваща просто като способност, умение. Тази употреба е характерна още за класическия език, но не е чужда и на християнските автори. Така например, преп. Макарий противопоставя светската мъдрост на истинската премъдрост, която човек получава само след действието на Божията благодат. За Моисей преп. Макарий казва, че е изучил цялата египетска мъдрост, т.е. наука.
"Бог, предузнавайки го и предопределяйки го за водач и освободител на народа, направи така, щото да стане син на фараоновата дъщеря и той порасна в царски разкош, слава и удобство, възпитан в цялата египетска мъдрост... ".
Често пъти, употребявайки думата мъдрост в нейния светски контекст, преп. Макарий я отъждествява с ораторската способност, със способността да се говори според светската мъдрост. Тази мъдрост, разбира се, не е истинска мъдрост, тя е суетна.
"Цялото човечество - т.е. християните, които живеят в градовете, по планини, в манастирите, по селата и по пустинните места - измерват и оценяват тежестта и накланят везната в полза на злото именно поради това, че човекът, примамван по собствена воля, обиква нещо, любовта му се обвързва с какво ли не, но не е насочена изцяло към Бога. Някой случайно обиква парите, друг - сребро и злато, трети - да служи на стомаха си, четвърти - на телесните желания, друг - мъдростта в светските речи заради човешка слава...".
Освен това, светската мъдрост е привидна, тя само изглежда правдоподобна, тъй като събужда човешкото въображение чрез красиви и витиевати слова, но тази правдоподобност е илюзорна. Наред с другите светски ценности като богатството и славата тази мъдрост е преходна. Тя се противопоставя на мъдростта, която се удостояват да притежават само християните.
"Християните, които вкусват от благодатта на истината и държат кръстния знак в ума и сърцето си, те именно преценяват всичко - от царете до нечистотията и зловонието на просяците - и те могат да знаят, че целият земен свят, съкровищните на царя, богатството, славата и мъдрите речи са нещо въображаемо и нямат твърда основа, но са преходни. Защото наднебесното е непознато и чуждо: няма го нито в съкровищниците на царя, нито в мъдростта на речите, нито в светската слава, нито в почестите и богатството. Спечелили са го тези, които имат в най-вътрешния си човек Господа и Твореца на всичко - богатство непреходно, а постоянно".
Единствената истинска мъдрост е премъдростта, идваща от Светия Дух. Резултат от нея е прозорливостта и разбирането тайните на Светия Дух, познаването на човешката душа - качества, все присъщи на светиите.
"Нито мъдрите заради мъдростта си, нито разсъдливите заради своята разсъдливост ще успеят да придобият душевна прозорливсот или да кажат какво представлява тя, ако не им се открие разбирането на Светия Дух и не придобият точно познание за душата".
Духовната мъдрост може да не изглежда външно привлекателна от гледна точка на светската мъдрост. Тя може да не е високопарна, красноречива и може да не задоволява естетическите и интелектуалните потребности на изкушения в науката. Онзи, който обучава и разсъждава съгласно действието на Божията благодат, може изобщо да не си служи с езика и устата.
"Другояче се обучава под въздействието на благодатта в някакво неизказано познание и мъдрост и в познаване на неизследимия Дух, което пък е невъзможно да се изкаже с език и уста".
Христовата мъдрост не е от този свят и езикът, на който се изрича тя, не е тъждествен с езика на светските философи и оратори.
"Християните изучават един нов език и се обучават в една премъдрост, Божия премъдрост, която не е нито от този свят, нито от прехождащия век".
Ако човек обаче не постоянства чрез пост и трезвение, може да загуби мъдростта, която е придобил.
"Защото и добрите, ако не се пазят по природа, постепенно се отделят от самата доброта и тези, които имат мъдрост, обедняват откъм самата мъдрост".
Тази опасност се обяснява с факта, че макар и получил помощта, идваща от Божията благодат, макар и достигнал до духовно познание и прозорливост, все пак човекът си остава обикновен човек, той не се променя по природа и винаги трябва да бди над състоянието си.
"Случва се така, че някой обикновен човек се преражда духовно, променя се към мъдрост и узнава скрити тайни, но си остава обикновен човек по природа".
Път към получаването на мъдростта, идваща чрез благодатта на Светия Дух, е молитвеният живот, характерното за преп. Макарий постоянно самовглъбяване, влизане в себе си, във вътрешния човек, който трябва да се освободи от робството на греховния закон.
"Често пъти обикновеният човек пристъпва към молитва, превива коляно и умът му достига в покой. И доколкото дълбае и се вглъбява, заличава противостоящата врата на злото и достига до прозрение и мъдрост, каквито не ще могат да получат нито образованите, нито риторите и не ще знаят прозорливостта на неговия ум, понеже той е зает с Божествените тайни".
Прозорливостта и мъдростта обаче не се появяват внезапно, в тях човек духовно възраства. Успоредно с възрастването той се отделя от злото и го изкоренява от себе си.
"Както зародишът в майката не изниква веднага като човек, а постепенно придобива човешки образ и се ражда, но все още не е завършен човек, а израства с течение на много години и става мъж; и както семената на ечемика и житото не поникват веднага, след като са хвърлени по земята, но преминават студове и ветрове, и чак тогава - в нужното време - изкласяват; и както зреещата круша не става веднага плод; така и човекът - ако и да се отнася до духовните неща (защото такива са мъдростта и прозорливостта) - израства и става "мъж съвършен, до пълната възраст" (Еф. 4: 13). Не е както някои казват: "съблечи се, облечи се"".
Мъдростта като духовна добродетел, противопоставяща се на светската мъдрост на високопарните слова, се изразява в кротост, смирение и страх Божи.
"Не трябва Божият раб да пребивава в такова бунтуване, а в пълна кротост и мъдрост, както е казал пророкът: "на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово " (Ис. 66: 2)?... ".
Когато мъдростта се отнася към Бога, съгласно установената вече терминологична традиция ние превеждаме тази дума с премъдрост. Резултат от Божията любов е сътворението, извършено посредством неизказаната Божия премъдрост, не просто на света като цяло, но и на човека, който е устроен от душа и тяло така, че да може по необясним начин да приема и да осезава Бога.
"Как безкрайното и неизяснимо изкуство на многообразната Божия Премъдрост сътвори от несъществуващо по-широки, по-тънки и по-нежни тела, въипостасени по воля Божия? Бог, Който съществува както пожелае и твори каквото пожелае, благодарение на неизказана доброта и непроумявана благост променя и смалява, и отобразява Себе Си, оплътотворявайки се, за да се приближи до светите и достойни души на вярващите. За да може Невидимият да бъде видян от тях и благодарение нежната природа на душата да бъде докоснат Неосезаемият. За да почувстват Неговата сладост и да се насладят на неизказаната светлина до сами предела на насладата. Когато обаче пожелае, Той става огън, изпепеляващ всяка извратена и чужда душевна страст. "Защото нашият Бог е огън, който изтребя" (Евр. 12: 29; срв. Втор. 4: 24, Числ. 11: 1, Пс. 49: 3, Дан. 7: 9)... ".
По отношение на Бога премъдростта може да бъде име на енергия - т.е. действие на Божията благодат. Че Божията премъдрост е име на енергия, научаваме в директен писмен вид и от по-късния наследник на преп. Макарий - св. Григорий Палама, който говори за премъдростта като за "Божествена способност". Към тази способност, т.е. енергия, стават причастни светиите, защото "премъдростта се причастява към съществуващото и според промисъла към него тя е многообразна". По-нататък Палама заключава: "премъдростта, светостта, благостта, Божествеността и всичко, което е по природа около Бога, е несътворено и съществува не като същност, а като Божествени енергии". В този смисъл е немислимо да се твърди, че премъдростта може да бъде ипостасна или да притежава ипостасност, както твърди проф. прот. С. Булгаков, след като сама е безипостасна енергия.
Този вид премъдрост действа спрямо хората, тя е адресирана към тях и собствено представлява дар на Светия Дух, подпомагащ самоопределящата се свободна воля на човека да се насочи към Бога.
"Без труд и пот, и без мъки става така, че Бог дава благодатта на тези, които са в света, нито без полза, нито ненавременно и не случайно, а с неизказана и непонятна премъдрост, за да извършат своя избор и заради самовластната воля, за да получаш Божествената благодат. <...> Бог дава благодатта, наслаждението и радостта на Духа, бидейки дълготърпелив и предлагайки им този дар нито без полза, нито ненавременно и не случайно, а с някаква неизказана премъдрост заради изпитанието на самовластната воля".
Понятието самовластна воля е доста добре развито в съзерцателните разсъждения на преп. Макарий. Прот. Прот. Г. Флоровски подчертава, че според Макарий самовластието е "неотменима черта на човешкото естество; и благодатта само подтиква, но не принуждава волята, както и грехът нe угасява свободата". Това своеобразно подпомагане именно дава като резултат мъдрост, сила и духовна устойчивост в борбата със злото.
"Духовната енергия на Божията благодат, поселила се в душата, произвежда голямо дълготърпение, мъдрост и тайнствено стопанисване на ума, както и голяма устойчивост за човека, който се бори с времената и годините... ".
Чрез Своята благодат Бог подпомага човека в решителния момент, когато личността се бори в своя избор между доброто и злото, и именно това действие на благодатта е проява на Божията премъдрост и резултат от Божията любов.
"... заради безкрайната Си, неизказана и неумозрима любов и заради Своето милосърдие Бог благоволи да се всели в това творение - умно създание, скъпоценно и необикновено Свое дело, както казва Писанието, "за да бъдем някакъв начатък на създанията Му" (Яков 1: 18), заради Своята Премъдрост и общение, заради собствено жилище, заради честната и чиста невеста".
Качества, неизменно приписвани на Божията премъдрост като енергия на благодатта, са безкрайността и непонятността.
"Безкрайната Божия премъдрост, която е непонятна, изпълнява по разнообразен начин, непонятно и неизследимо, разпоредбите на благодатта към човешкия род по отношение преценката на самовластната човешка воля, тъй че Бог да се открие на тези, които Го обичат и които претърпяват всяка опасност и всяка мъка заради Него".
Докато човек се намира в изпитание, Бог не се намесва решително в неговата борба. Това е борба на човека и в нея той трябва да се бори сам. Би могло да се каже, че Бог следи духовната борба на човека, подпомага го в решителен миг и проявява благосклонност към тези, които в избора си са действали, подбудени от любовта си към Него.
"Дори и да се намират в труд и мъка или да достигнат до познание за истината и откровение на душата, те още не са приели в себе си благодатта на Духа и наслаждението на небесния дар, и не са го изпитали в пълнота заради неизказаната Божия премъдрост и неизясними съдби, докато Бог оценява душите, които вярват по различен начин, и обръща внимание на любовта, идваща от тяхната воля и техния избор".
Другаде ще видим, че премъдростта като Божия енергия не само подпомага човека, но и като резултат от нейното действие се явяват силата, духовното познание и прозорливостта, присъщи само на светиите.
"Такива основания имаме в Писанията, с които да докажем, че енергията на Божията благодат, породила се в човека, и дарът на Светия Дух, който вярващата душа се удостоява да получи, дохождат след голяма борба, голямо отстояване, дълготърпение, изкушения и изпитания, през всички изтезания на самовластно изпитващия избор. И когато Духът не се наскърби от нищо, но пребивава в съгласие с радостта от всички спазени заповеди, тогава душата се удостоява да получи освобождение от страстите, в пълнота осиновение от Духа, тайнствено изричаща се премъдрост, духовно богатство и познание, което не може да съществува в този свят и на което стават причастни само християните".
Изразът тайнствено изричаща се премъдрост може да се преведе и като в тайнство изричаща се Премъдрост. Ясно е, че тук би могло да става дума и за самия Иисус Христос, приеман от вярващите в тайнството Евхаристия. Основание за това тълкувание намираме в самото твърдение, че Христос е нашата премъдрост и сила.
"Това е чудо: за иудеите е съблазън, а за елините - безумство. Какво казва апостолът? "Ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство" (1Кор. 1: 23). А за нас, които се спасяваме, Христос е "Божия сила и Божия премъдрост" (1Кор. 1: 24)".
Ето защо, истинската мъдрост ние научаваме чрез проповедта за Христа - Разпнатия, а не чрез словата на светското красноречие. Другаде ще прочетем, че истинската мъдрост е непостижима, ако нямаме Самия Христос.
"Както не е възможно риба да живее без вода или някой да се разхожда без крака, или да вижда светлината без очи, или да говори без език, или да чува без уши, така и без Господа Иисуса и без действието на Божествената сила няма познаване на тайните и премъдростта Божия...".
Несъмнено, това не е абстрактно твърдение. Аналогията с рибата, която не може да живее без вода, ни отправя към тълкуванието на израза насъщния ни хляб дай ни днес. Без насъщното не можем да живеем. Без Христос - също. Той е нашият насъщен хляб, нашата жива вода, Той е нашата премъдрост и сила, нашата светлина.
Никола Антонов © 2001 - 2002
www.logos-bg.net
www.Pravoslavieto.com