Mеждународна конференция на тема "Църквата и социалната дейност", 2002 година
От 17 до 19 октомври 2002 г. в София се проведе международна конференция на тема "Църквата и социалната дейност", организирана от фондация Покров Богородичен. За пръв път от
началото на промените въпросът със социалната ангажираност на християнските общности в България беше поставен на такъв представителен форум, с участници от България, Русия, Сърбия
и Германия.
Основополагащият въпрос в рамките на тази толкова важна тема е за източниците на социалния ангажимент на Църквата – дали нейната социална дейност е придатък, част от PR-образа
й; нещо, с което християните (донякъде с неохота) се заемат вследствие на обществените очаквания към тях, или тази социална дейност извира от самите първооснови на християнството и
представлява естествена проява на християнската вяра и практика. Има ли изобщо някакво противопоставяне между чисто духовните прояви на вярата и нейните практически измерения в
грижата за ближния?
Ако приемем, че центърът на православния духовен живот е тайнството Причастие (Евхаристията), в която вярващите се съединяват с Първооснователя на Църквата – Христос, целият им
живот извън Литургията се превръща в продължение на това единство. Така грижата за ближния (социална дейност, "дякония", според евангелския термин) може да бъде осмислена извън и
отвъд нравствените и етичните системи, извън идеята за "дължимото" като основа на християнското поведение.
Докладите и изнесените в конференцията данни за реалното ниво на социалната дейност на християните в България сериозно проблематизираха оформилите се обществени възпрятия на
Църквата като пасивен субект на социалната промяна. Стотици християнски социални проекти, насочени към най-нуждаещите се, остават скрити за обществото поради ред причини,
най-важните от които са:
1. Църквата не гледа с добро око на публичността на подобни прояви, спазвайки правилото: "Нека дясната ти ръка не знае какво върши лявата", тоест духовна стойност има
единствено анонимният благотворителен жест.
2. Голяма част от тези вдъхновяващи примери за социална дейност се случват в малките мащаби на отделни енории, където акцентът не е върху абстрактните "целеви групи", а върху
конкретни личности, изпаднали в нужда.
3. Според православното разбиране, търсенето на "виновни" за липсата на социална ангажираност на Църквата, не може да излиза извън личното духовно пространство, тъй като
Църквата започва от отделната личност, а не от официалните си структури.
Някои участници поставиха въпроса: "Съществуват ли специфично християнски форми на социална дейност, несъвместими с общоприетите?" В по-разгърнат вид този проблем може да бъде
изразен и така: "Може ли Църквата да ползва съвременните методи и подходи на социалната дейност, или трябва да изработи свои собствени?" Надделя мнението, че християнското
съдържание на една социална дейност се определя преди всичко от вътрешните основания на хората, които я извършват. Оттук нататък Църквата би трябвало да се чувства свободна да
ползва всички съвременни достижения на хуманитарните и точните науки и всички достъпни форми за социална дейност, пречупвайки ги през специфичната си природа – християнската вяра.
Темата за социалната дейност се превърна в отправна точка за дискусия по темата за кризата в нашата Църква изобщо. Упадъкът на църковните институции е следствие от упадък в
църковното съзнание и първото поражда второто, а не обратното. Бяха представени резултати от социологическо изследване на обществените нагласи и очаквания спрямо Православната
Църква, в което този упадък ясно беше показан – от 83%, заявяващи себе си като православни, едва 6% свързват Църквата с най-присъщите й проявления – духовен живот и участие в
Тайнствата. Преобладават очаквания и нагласи, предполагащи превръщането на Църквата в доставчик на социални услуги – дейност, която може да бъде единствено съпътстваща, но никога
основна, тъй като ако сведем християнството до социален проект, то загубва най-важното си съдържание – Самия Христос. Именно с тази отрицателна трансформация се свързва упадъкът на
западните християнски църкви – в енергичния отговор на обществените очаквания, някъде по пътя към "социалното християнство" е бил загубен тайнствения, несводим до никакви социални
каузи, благодатен живот в Христа.
За петдесетината участници в конференцията – повечето активно ангажирани със социална дейност свещеници и миряни – осмислянето на началата на тази ангажираност беше събитие от
мирогледен порядък. Макар организаторите да се бяха постарали да приведат много практически примери за добре работещи църковни социални проекти, големият интерес беше именно към
теоретичната част на конференцията, към духовните аспекти на благотворителността. Вдъхновявяващият доклад на епископ Игнатий Мидич от Сръбската православна църква показа, че всеки
– и вярващ, и невярващ – може да бъде дълбоко докоснат от тази привидно "богословска" тема, ако е съхранил и внимателно отглежда в себе си принципа "Аз ставам личност само чрез
Другия".
Пламен Сивов
Основни черти на социалната дейност на Българската православна Църква преди и след 9 септември 1944 година
Доклад, изнесен на Международната конференция Църква и социална дейност, 2002 година
Един вече
блаженопочивш йерарх на св. Православна църква казва: “С какво се спасява човек? Освен вярата, търпението и молитвата той се спасява помагайки на своя ближен. Вие може би ще
кажете: с помощта на своя ближен, не именно помагайки на своя ближен. Нас хората ни спасява тази помощ, която оказваме на другите”. "И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е
милосърден, а мъдростта, която иде отгоре е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие, с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна". “Ще съградя
Църквата Си и портите адови няма да й надделеят.” Искам да припомня и думите на великия светец на Руската православна църква св. Серафим Саровски, който е казвал: “Чедо, придобий
мирен дух и хиляди около тебе ще се спасят”.
Мисията на Църквата
Убеден съм в това, че най-важната социална мисия на Църквата е да помага на хората да градят своята праведност в душите си. Освен това, разбира се, естествено и нормално е
Църквата да извършва всякаква социална дейност, защото това е проява на любов и милосърдие. Църквата е факт и от този свят така, както и всичко онова, което виждат очите ни, пипат
ръцете ни, осезава цялото ни същество, т. е. тя е реална – реална с реалността на всичко обкръжаващо ни и това не може да е другояче, защото нейното присъствие означава и
присъствието на Бога тук между нас в историята на настоящето, на миналото и по един по-особен есхатологичен начин и в бъдещето.
Казвам всичко това, не за да изтъкна една известна на всички ни истина, а по-скоро за да припомня нещо, което понякога забравяме. Принадлежността ни към Църквата, макар и
съсредоточена тук в момента на нашия биографичен опит, всъщност ни прави надисторични; връща ни в началото към и в Евангелието, в апостолското време, във времето на гонение, в
светоотеческата епоха. Нашето настояще на християни е пропито с тъканта на Църквата; ние сме неразграничими от нейното битие – и земно, и небесно. Църквата е изпълнена от Духа
Светаго, а плодът на духа е любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание.
И така, пребъдвайки в плодовете на Духа Светаго, християнинът винаги е усещал нуждите на ближния си. Грижата за ближния е част от Божия промисъл, част от хармонията на
мирозданието. Тя е естественото състояние на човека: да бъде общество, споено със спойката на съвършената любов. В този смисъл пътят към богоуподобяването задължително минава през
милосърдието. И ако някой реши, че може да бъде част от Църквата и от самия Христос без да обича и проявява любовта си на дело, то такъв човек би погубил и малкото, което може би
го свързва с Църквата и с вярата в Христа; той би се уподобил на смоковницата, която не дава плод.
Църквата, със средствата с които разполага, във всяко време и при всяко обстоятелство е употребявала любовта си в полза на ближния. Можем да получим много свидетелства за това.
Достатъчно е само да разтворим житията на светиите, например житието на преп. Параскева. Да си спомним как тя е давала своите дрехи на бедни деца, а е взимала техните дрипи, как тя
е раздала целия имот на своите покойни родители на бедни и е достигнала праведност и святост, чрез които е помагала и помага, можем да кажем на милиони хора в света.
В различните епохи Църквата е натрупала опит от благотворителността като начин за себеусъвършенстване в полето на Божията любов. Малко по-нататък ще покажа как този опит е бил
употребен от родната ни Църква след Освобождението и в едно по-късно време, което спокойно бихме могли да наречем време на гонения. По какъв начин тя е взаимодействала със силните
на деня, търсейки пътищата за изява на своите вътрешно присъщи състояния като духовна просветеност и това, което ни интересува в момента – благотворителността. Опитвайки се да дам
очертание на това твърде важно за Църквата проявление на любовта, аз искам да изразя и нещо друго, а именно пределно мистичното разбиране на всичко случващо се, което заема
централно място в традицията на православното светоусещане.
Това не изключва грижата за човека, но я поставя на друга основа, прави я повече близка до небето, отколкото до земята.
Нека проследим историята на един горчив, но за някого спасителен опит!
Отношения между Българската православна църква и държавата след Освобождението
Освобождението на България и създаването на независима българска държава води до възникването на нова ситуация пред Православната църква. До този момент тя е единствената
официална институция в живота на българския народ. Екзархията и нейните висши духовници по места са по същество и политически представители на народа ни пред централната и местната
власт. В лицето на Екзархията европейската и световна общественост виждат представителен орган на цялото българско население. Създаването на българска държава отнема или започва да
ограничава редица от функциите, които Църквата изпълнява до този момент. Това не може да не доведе до конфликтни ситуации между младата българска държава и екзархията, съответно
Св. Синод.
Причините за това трябва да се търсят поне в три насоки. Първо стремежът на висшите духовници да запазят Църквата като водеща институция сред българския народ. Второ, за
синодалните архиереи, пример на взаимоотношение между Църква и държава е средновековна България, когато светската и духовна власт взаимно се допълват като на Църквата са дадени
изключителни права и компетенции. Фактът, че Православната църква живее вече в условията на едно гражданско общество, противопоставя нейните интереси на държавата. Това е естествен
процес за всяка християнска организация, която минава в условията на такова общество. Трето, трябва да се отчете и антиклерикализмът на гражданското общество.
Каза се вече, че в условията на робството, българската буржоазия и интелигенция като цяло не проявяват класическото за гражданските революционни движения отношение към
религията; оценяват нейната важна роля в живота на народа ни. Съвпадането на техните интереси с тези на Църквата практически не довежда до противопоставянето им до освобождението
на България. След създаването на новата държава интересите на младата управляваща класа се сблъскват с интересите на Църквата. Тяхното противопоставяне естествено води до
поставянето на Църквата в традиционното за гражданското общество подчинено положение по отношение на държавата и поверяването й на функции с чисто религиозен характер или допълващи
някои от функциите на държавата.
По времето на управлението на Стефан Стамболов (1887-1894 г.) конфликтът между Църквата и държавата придобива твърде остри форми. Русофобското правителство на Стамболов,
раздразнено от русофилските настроения на висшето духовенство, налага нови ограничения на Църквата. То лишава духовенството от изборни права. Поема в свои ръце училищното дело и
лишава Църквата от характерната дотогава за нея образователна функция. В основните училища се допуска курс по Закон Божий, но преподаван от светски учители. Подлага на преследване
висши духовници, които са отявлени русофили. Отрицателно отношение на това правителство към Синода довежда до разтурянето му през 1888 г. Две години по-късно 1890 г. е свикан
отново Светият Синод.
През 1913-1914 г. нов конфликт възниква между Църквата и русофобското правителство на Радославов, което се опитва да отнеме финансовата автономия на Синода.
Още по-сериозен е конфликтът с правителството на Александър Стамболийски. Антицърковната нагласа на Стамболийски го кара дори да премести семинарията от София в Рилския манастир
и да отнеме сградата за нуждите на агрономическия факултет. Той предприема и други мерки, посрещнати с неодобрение от Св. Синод, тъй като с тях се накърняват църковните интереси.
През този период се налагат редица ограничения на автономността на Църквата по въпросите на имотно-финансовото управление, с които се засилва финансовият контрол на държавата.
Земеделското правителство се стреми да премахне изборната система в Църквата. То се опитва да въведе цезаропапския принцип за избор на митрополити – Синодът да посочи няколко
кандидати, а правителството да назначи един от тях. Противоречията особено много се засилват, когато Стамболийски със законопроект внася изменения в екзархийския устав, без да се
допита до Св. Синод.
Тези конфликти между Църквата и младата българска държава не ни дават обаче основание да говорим за някакви сериозни и непреодолими противоречия между тях.
Взаимоотношението между Църква и държава неминуемо оказва съществено влияние върху характерните за Църквата просветителска и милосърдна дейност. И това е така, защото
фактическата власт и средствата за нейната употреба са приоритетни единствено за държавата и тя ги употребява във връзка и за удовлетворяване на нейните утилитарни нужди. Църквата
изпълнява специфичните си функции, но при някои от тях е зависима от държавата.
Християнската благотворителност след Освобождението
Известният учен и богослов проф. протопрезвитер Стефан Цанков описва по следния начин състоянието на благотворителността в периода след Освобождението в своя труд “Българската
православна Църква от Освобождението до наши дни”: “В първите десетилетия и почти чак до войните нашата Църква в тая област работи при хоризонти и със средства, не много отличаващи
се от тези преди Освобождението. Словесни обещания и единични, повече случайни подпомагания, на нуждаещи се. След войните се туря начало на църковна благотворителност, в смисъл на
планомерна организирана евангелско-социална дейност. Тук-там се появяват главно по почин на християнските православни братства християнски приюти. Синодът опитва сам да основе и
ръководи подобна общоцърковна дейност.”
В навечерието на Втората Световна война според протопрезвитер Стефан Цанков има надежда за бъдещи успехи в това направление, чиято главна грижа са децата. Около 1930 г. се
появяват и започват да се развиват бързо детски летовища, юношески лагери към епархийските манастири. По-късно се основават детски ясли, градини и забавачници, детски игрища и
млечни кухни за родилки, детски юношески столове и трапезарии, коледни елхи, занаятчийски училища и др. Освен това православното духовенство участва в дейността на други
благотворителни организации като Червен кръст, в закрила на децата в кооперациите.
След преврата от 1934 г. по думите на протопрезвитер Стефан Цанков се прави опит благотворителността в страната “да се отмести от народа и Църквата и да се преобърне на държавна
и общинска" като с това се цели "да се спъва свободната инициатива и се насочва само към няколко вида благотворителност", "да се бюрократизира благотворството в страната, като се
дава доста широк простор на дейност на пропагандите – римокатолически, протестантски и др." Въпреки всичко това Църквата дори и в такива условия взема активно участие в
общественото подпомагане чрез християнските братства.
Тук трябва да посочим особено успешната дейност на Софийското православно братство за църковна обществена грижа с домашната прислуга в България, чието начало се поставя през
1935 г. в София с тенденция чрез останалите православни братства да се разпростре из провинцията. Работата с домашната прислуга включва ограмотяване, религиозно-нравствено
възпитание и професионална подготовка на селските момичета, които идват да си търсят работа като прислужнички в града, тяхното настаняване на работа, контрол върху условията, при
които работят и отношението на техните господари към тях, здравни прегледи, уреждане на трудовите конфликти между работодатели и прислужнички.
Благотворителна дейност на Българската православна църква след 9 септември 1944 година
Политическата промяна на 9 септември 1944 г. заварва Българската Православна Църква с развиващи се традиции в областта на благотворителността. Св. Синод се опитва ревниво да
отстоява правото на Църквата да благотвори и да се бори за своите благотворителни заведения.
В писмо на синодалните архиереи до министър-председателя Кимон Георгиев във връзка с подготвянето на закон, въвеждащ държавен монопол върху благотворителността, се изтъква:
“Църквата има задължението да благотвори, частно и обществено. Изпълнявайки този си дълг, който е същина на евангелското благовестие, родната ни Църква създаде редица
благотворителни институти в страната – сиропиталища, старопиталища, детски домове и градини и прочее, в които с любов подпомага бедстващите си чада. Все по-силна обаче става
тенденцията на почитаемото ви правителство да изземе тия благотворителни домове, които Църквата е създала и издържа почти само със свои средства". По тоя въпрос Св. Синод отправи
писмо № 1763 от 4. V. 1945 г. до г-н министъра на социалната политика, с което настойчиво замоли да не се посяга на свободата на църковно-благотворителните институции.
Чрез закона за бюджета за 1946 г. са спрени средствата, които Българската Православна Църква получава в помощ на благотворителното си дело. Във връзка с това, главният секретар
на Св. Синод докладва за срещите си в Министерството на социалната политика от края на м. март 1946 г., където той търси информация за разпределението на сумите за
социално-благотворителните институти и за предстоящото заседание по въпроса. По време на водените разговори той получава уверение, че представител на Св. Синод ще бъде поканен за
участие. Няколко дни по-късно обаче Св. Синод научава от радиото за вече проведено съвещание на областните инспектори, между които са разпределени сумите. По този повод Св. Синод
прави запитване до министерството защо не е поканен представител на Църквата. Полученият едва през есента отговор слага край на надеждите на Синода да получи някакви средства от
държавата в помощ за своята благотворителна дейност. Министерството на социалната политика съобщава, че съществуващата към него каса за обществено подпомагане е закрита, а
средствата й са прехвърлени към бюджета на министерството. Във връзка с това става излишно изискването на Висшия съвет по разпределяне сумите на касата. Следователно не е било
необходимо и поканването на представител на Църквата.
Най-добре организирана, главно със собствени църковни средства, е дейността по уреждането на детски летовища. Тук държавата прилага друг подход. Министърът на социалните грижи
издава заповед № 61 от 19. ІІІ. 1946 г., с която се нарежда от 1 април същата година директорите и възпитателния персонал на сиропиталищата да бъдат назначавани и заплащани от
министерството, чийто непосредствени органи да бъдат занапред. Св. Синод оценява това като фактическо изземване на сиропиталищата от ведомството на Църквата. Подобна заплаха
съществува и по отношение на другите църковно-благотворителни инициативи – сиропиталища, дневни детски домове, детски летовища и пр. По този повод Св. Синод отправя писмо до
министъра на социалната политика, в което се казва: ”Вярно е, че държавата и общините са подпомагали със свои средства някои от благотворителните заведения и то защото в тия
заведения има питомци, настанени от органите на държавната и общинска власт. Ако тая материална подкрепа е могла да създаде основание да се посегне на църковните заведения за
обществено подпомагане, то Църквата заявява, че се отказва от всякаква материална подкрепа от държавата и общините, и ще се труди само със свои средства за цялостното им
съществуване. Това становище Св. Синод взема с истинска тъга, уверявайки ви все пак, че е готов за пълното си съдействие за общественото благотворително дело, ако то бъде
потърсено”. Писмото завършва с молба Заповед № 61 да не засяга църковно-благотворителните заведения, като не се отрича правото на държавните органи да упражняват съответен финансов
и друг контрол върху същите в границите на действащото законодателство.
През лятото на 1946 г. дискусиите за отменянето на Заповед № 61 продължават, но без успех за Църквата. През 1946 г. е иззето Пловдивското епархийско сиропиталище за нуждите на
университетската психиатрична клиника. През този период се очертава практиката държавните институции да действат с подззаконови актове, които в повечето случаи противоречат на
Конституцията и които при възражение от страна на Църквата се признават за погрешни, но резултатите от тяхното прилагане не се отменят под предлог да се запази авторитетът на
съответната държавна институция.
През 1947 г. борбата на Църквата е насочена към опазване на детските летовища – най-добре развитата област на църковно-благотворителното дело. През м. януари 1947 г. в Държавен
вестник е публикуван нов правилник за уредба и ръководство на общежития за сираци. Във връзка с това Търновският митрополит Софроний докладва пред намаления състав на Св. Синод за
отражението, което ще има прилагането на Правилника по отношение на църковните благотворителни заведения. “Според глави 5 и 6 от тоя правилник благотворителните организации,
братства и др., които уреждат и издържат сиропиталища, нямат никакви права в уредбата и ръководството на своите сиропиталища, общежития за сираци, освен задължението да се грижат,
да доставят материални средства за сиропиталището. Целият персонал според новия правилник се назначава и уволнява от министерството на социалната политика и областните инспектори
по обществени грижи. В новия правилник е прокарана идеята за пълно отстраняване на частната инициатива от полето на обществената благотворителност, пълното игнориране на Църквата и
нейните самостойни благотворителни заведения в страната и пълно подчинения на сиропиталищата от министерството на социалната политика, т. е. пълна етапизация на благотворителното
дело”. Отново се пренебрегва действащата Търновска конституция, която предоставя права на Българската църква и на частните собственици, каквито в случая са митрополиите,
православните християнски братства и др. църковни институции и организации по отношение на църковно-благотворителните заведения. Не се спазват и елементарни етични принципи. В
отговор решението на Св. Синод е да замоли Министерството: 1. завареният персонал до влизане в сила на новия правилник (14. 01. 1947 г.) църковните и при-църковните сиропиталища да
остане и занапред на длъжност; 2. ако се оваканти занапред някоя служба, заемана от лице от ръководния персонал в църковните сиропиталища, то тя да се попълва от друго лице,
назначено от църковното или при-църковно сдружение, което урежда сиропиталището и е утвърдено от Министерството на социалната политика и 3. когато се оваканти някоя служба, заемана
от лице от помощния персонал, то тя да се попълва с друго лице, назначено от църковното или при-църковното сдружение, което урежда сиропиталището и одобрено от съответния областен
инспектор по обществени грижи.
Междувременно Св. Синод учредява Стопански благотворителен съвет със задача да осигурява материално-благотворителната работа на Църквата. Негов председател става Врачанският
митрополит Паисий. Няма данни дали този съвет е успял да развие някаква дейност, тъй като посегателствата от страна на властта срещу благотворителните църковни заведения се
разширяват.
Отделно от Св. Синод екзарх Стефан изпраща писмо лично до министъра на външните работи Кимон Георгиев, в което много по-обстойно разглежда проблемите, свързани с църковните
летовища. Повод за това е приетият Правилник за организацията и устройството на църковните летовища. В писмото се отбелязва: “Св. Синод получи горния правилник, проучи го основно и
намира, че по отношение на ръководството на летовищата (гл. 5) той е в пълен разрез с правото и компетенциите на светата ни Църква да урежда детски летовища. Почитаемият централен
съвет по обществени грижи е направил едно голямо опущение, като не е намерил за необходимо при изработването на правилника да потърси съдействието и мнението на Българската
Православна Църква”. Екзарх Стефан заключава, че Българската Православна Църква е спъната всецяло в своята дългогодишна инициатива в делото на благотворителността и детските
летовища, защото горното решение ще лиши от възможност митрополиите да проведат своите летовища, а Църквата да упражни своето вековно задължение и право да възпитава всички, които
доброволно идват при нея, в духа на вяра, добродетелност, социална правда и истинска служба на народа. И добавя: “Активът на светата ни Църква в делото на възпитанието на
българския народ е всепризнат. Българската общественост правилно схващайки ролята на Църквата винаги е очаквала тя да бъде на висотата на своето назначение като
обществено-възпитателен фактор".
С приемането на новата Конституция проблемът за летовищата престава да съществува, тъй като летовищата, заедно с цялата благотворителна дейност, са иззети от Църквата и стават
монопол на държавата. Водена от външно-политически съображения, отечественофронтовската власт прави известно изключение по отношение на другите изповедания, главно католическото,
до приемането на Закона за изповеданията от 1949 г.
След тази дата благотворителната дейност на Българската Православна Църква не престава, но навлиза в нов етап. Тя вече не е официална. Става тайна, скрита, но реална. Затова
мога да посоча конкретни примери. Един от тях е напр. блаженопочившият Ловчански митрополит (умира през 1960 г.), който осигурява издръжката на 400 студенти.
Накрая ми се иска да ви попитам какъв е животът на съвременниците ни християни? Усещат ли в сърцето си нуждата да благотворят? И ако е така, какво трябва да направят, за да имат
желанията им и усилията им видимо изразен резултат, за да бъдат те плодотворни? Необходимо ли е да споделяме песимизма на мнозина, които може и да са прави затова, че много от
днешните християни водят егоцентричен и самодоволен живот, в резултат на което се оказват далеч от каквото и да било разбиране за милосърдие и духовен живот. Ако е така, какво се
случва с вярата ни? Изстива ли? Не променят ли изкушенията на света посоката й? Не е ли явлението номинален християнин твърде разпространено в нашето съвремие? Тези и още много
подобни въпроси могат да бъдат зададени по всяко време.
Милост Божия беше за мен в началото на моето въцърковяване да се срещна с истински Христови служители – моите приснопаметни духовни наставници, които ми дадоха на дело ярък и
неувяхващ пример за Христовото милосърдие. Когато на 19 години започнах да се сближавам с обикновените вярващи, аз открих едно общество, където цареше истинска любов, състрадание,
милосърдие, нещо, което дотогава ми беше непознато от светския живот.
Св. Евангелие постоянно ни напомня за приближаващия край на нашия живот с цел да му даде нова, иначе съвършена, недосегаема дълбочина, за да живеем с мярата на дълбокото
чувствително човешко сърце на големия просветлен от Божията благодат човешки ум.
† Ловчански митрополит Гавриил
Виж също:
www.Pravoslavieto.com