Пътуване към Витлеем.
Мозайка от XIV в. от XIV в. в Църквата "Иисус Христос Спасител в Хора", Истанбул.
Пътуване към Витлеем.
Мозайка от XIV в. от XIV в. в
Църквата "Иисус Христос Спасител в Хора", Истанбул.
За Христа е писал великият Матей, писал е и превъзходният Лука, като обаче единият посочил в книгата си едно, а другият - друго родословие.
И двете родословия отвеждат от Христа към кръвта на първозданния (Адам). Но защо единият евангелист разказва за голям брой праотци, а другият се ограничава с малък?
Родовата река до цар Давид и у двамата евангелисти е неразделена, а после тече на два потока, които накрая пак се сливат, течейки като към безбрежно море - към Христа. А за да видиш това, послушай словото ми.
Давидовите синове били Соломон и Натан. От единия (Соломон) като течението на велика река струила царствена кръв, а от другия - кръвта на святи и светоносни иереи. А Христос бил и едното, и другото, и велик Цар, и Архиерей. Ето защо Матей чрез Духа Божий записал Соломоновите потомци, а Лука се обърнал към Натан.
Но от тези два рода единият се оказва по-дълъг, а другият - по-къс. Което не е чудно, защото само броят на поколенията в тях е неравен. Така разделилите се в началото, после се сливат в едно.
Ала как да разрешим този въпрос: по какъв начин Йосиф произлиза от двама бащи?
Това било узаконено от Моисей: ако евреин умре без да остави потомство, то, за да не се заличи паметта му сред хората, единият от братята или близък роднина на покойния бил задължен да вземе любезната му съпруга и имуществото му и така да възстанови рода и дома на умрелия.
Затова и за Богочовека открих следната съкровеност.
Натан, който произхожда от Соломоновия род, бил женен за Естана. Но след смъртта му Естана станала жена на Натанов потомък на име Мелхий. Тя родила синове - от единия си съпруг Иаков, а от другия - Илия. След смъртта на Илия, тъй като останал без поколение, и дома, и съпругата му веднага взел Иаков и чрез него се родил на брат му (Илия) доблестният син Йосиф. Така с други думи Йосиф бил син на Иаков, но Законът го приписвал на Илия. И единият от евангелистите, Матей, указва на естественото произхождение, а другият, Лука - на законното. Затова да замлъкнат оспорващите прекрасното съгласие между двамата евангелисти.
"Но по какъв начин Бог, явявайки се на земята, води Своя род от цар Давид? От смъртна майка произлязъл безсмъртен Бог? И как така от Йосиф? Та Той бил Син на Дева и по Мария - потомък Левиев; защото Мария била от Аароновата кръв, за което и Ангелът свидетелства. Царското и свещеническото коляно не са се смесвали."
Невярно! Колената били разделени, но и многократно се смесвали. Още в древни времена дъщерята на великия Аарон въвела в знаменития си дом Наасон - а той бил шести от Иуда (т.е. от царско коляно, б. пр.).
После, когато градът (Иерусалим) бил изтребен от асирийското оръжие и всичко било поставено в плен на Вавилон, несмесването на колената вече не се спазвало така строго. Така родословието на Христа води до царете и по Майка, и, както вече отбелязах, по мним баща.
При императора Август, когато всички били облагани с данъци и всеки се водел записан в родния си град, в Давидовото отечество Витлеем приел в недрата си великия Христос, идват да се запишат Мария и целомъдреният Йосиф, защото и двамата били от едно коляно. И тук при яслите майката Дева ражда Царя на целия свят. Така той и по бащина линия (според Закона) принадлежи към царското коляно.
Великият Лука води родословието по обратен ред - от Христа към Адам. Матей - от Адам до Христа. Но как е при него?
От Авраам до Давид родословието е като при Лука. Но там, където Лука преминава към свещеническото коляно, Матей прави изложение на царския род.
Св. Григорий Богослов (из "Родословие Христово")
Брой от 24 декември 1997 година
Виж също:
Всяка година в навечерието на Рождество Христово ние препрочитаме родословието на Христос от Евангелието по Матей. Винаги съм се питал защо, защо трябва да четем всички тези имена, които нямат почти никакво значение за нас. Впоследствие обаче започнах да схващам техния смисъл.
От една страна, това е родът, към който Господ Иисус Христос принадлежи в Своето човечество. Тези хора са Негови сродници и това би трябвало да е достатъчна причина техните имена да ни вълнуват дълбоко. Христос е от тяхната кръв, Той е от тяхното семейство. Всеки от тях, мислейки за Божията Майка, би могъл да каже: "Тя е наше дете", а за Христос: "Той също е наше дете, въпреки че Той е нашият Бог, нашият Спасител, Вечно-Пребиваващият сред нас." Наред с това, някои от тези имена наистина се открояват: имена на Светци, на герои на духа и имена на грешници.
От светците измежду тях можем да разберем какво означава да вярваш; не просто да притежаваш някаква убеденост, светоглед, който съвпада, доколкото това въобще е възможно, с този на Бога, а истинска вяра, пълно доверие в Бог, безгранична вярност към Него, готовност да отдадеш живота си за Неговата кауза, така както е разкрита тя в Откровението. Например помислете за Авраам, чиято вяра беше изпитана до краен предел. Колко е трудно за всеки от нас да даде на Бог нещо свое: а от Авраам е било поискано да принесе в жертва собствения си син. И той не загуби доверие в Бог. А Исаак? Той отдаде себе си без каквато и да е съпротива, подчинявайки се на волята на своя баща, а чрез това – и на волята Божия.
Можем да си спомним борбата на Яков с Ангела в тъмата – нима и на нас понякога не ни се налага да се борим за нашата вяра, за нашия интегритет, за нашата вярност; борим се в тъмата на нощта, в мрака на съмнението, в мрака, който на моменти ни обгръща от всички страни.
Но ние бихме могли да се поучим немалко и от онези, които остават в свещената история като грешници. Те са били слаби и тяхната немощ ги е победила, не са намерили сили да се противопоставят на подтиците на техните тела и души, на бурята от страсти, която бушува в човешкото сърце. И въпреки това – въпреки това, те са вярвали страстно в Бог. Един от тях е Давид, който възкликва в своите псалми: "От бездната викам към Тебе...". От бездната на отчаянието и срама, на падението и отчуждението от Твореца; той зове Бог от глъбините на своето сърце. Не се крие от Него, не бяга от Него, напротив, търси Го – за да излее пред Него в плач своето отчаяние. Има и други подобни ярки образи, като например блудницата Рахаб.
Дали и ние, в най-мрачните мигове на нашия живот, когато сме обгърнати от мрака, който е вътре в нас, дали и ние сме способни да изречем: "Към тебе викам, Господи! Да – аз съм в мрак, но Ти си мой Бог, Който създаде светлината и мрака; Ти пребиваваш както в светлината, тъй и в мрака; Ти си в смъртта, както и в живота; Ти си в ада, както и в Небесното Царство; където и да се намирам, винаги мога да извикам към Тебе."
Има и още едно нещо, върху което бих желал да се замислите. За нас тези хора са просто имена – за неколцина от тях знаем по нещо от Библията, а другите са ни напълно неизвестни. Но всички те са били цялостни човешки личности, мъже и жени като нас, с всички наши слабости и надежди, с нашите колебания и променливи желания, с нашия копнеж за любов, който, въпреки че често бива помрачаван, продължава да свети и да ни изгаря през целия ни живот. Те са напълно реални и, когато четем техните имена, си казваме: "Да, аз не те познавам, но ти си член на семейството на Господ, ти си човешко същество като мен, през всички вътрешни и външни превратности в твоя живот ти си Му принадлежал." И ние бихме могли да се опитаме в реалността на нашия земен живот, независимо дали сме силни или слаби, всякога да бъдем Божии, да Му принадлежим.
Така че нека да се замислим върху родословието на Христос, нека следващия път, когато го чуем, да блесне искра в очите и сърцата ни; но това би било възможно, само доколкото Христос е реален за нас. Единствено в Него и чрез Него сме в състояние да познаем всички тях – реални, живи, наши сродници и сродници на Господ.
Амин.
Митрополит Антоний Сурожски (Блум), Рождество 1987 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com