|
Ангелските чинове: Ангели, Сили и Начала.
Стенопис от около 1312 г. в митрополитската църква в Мистра.
Източник: Източник: pravenc.ru
Виж също:
За личността и живота на св. Дионисий Ареопагит се знае съвършено малко. Обърнат е към Христа от проповедта на св. ап. Павел в Атинския ареопаг (Деян. 17:34). Според св. Дионисий Коринтски и Евсевий Кесарийски бил пръв атински епископ1. В Атина вероятно е претърпял мъченическа смърт.
С името на св. Дионисий Ареопагит са запазени следните съчинения;
1. "3а небесната йерархия" (De coelesti hierarchia, PG, t. 3, col. 119-370), в 15 глави. След като говори за природата и свойствата на небесните духове - ангелите, разделя деветте ангелски чинове на три степени: първа - серафими, херувими и престоли, втора - господства, сили и власти, и трета - началства, архангели и ангели.
2. "За църковната йерархия" (De ecclesiastica hierarchia, PG, t. 3, col. 369-584) в 7 глави описва земната Църква като от-образ на небесната йерархия. И в земната Църква има три степени: първа - три св. тайнства - кръщение, евхаристия и миропомазване, втора - три учещи свещенослужители - епископи, презвитери и дякони, и трета - три подчинени съсловия - монаси, вярващи-миряни и оглашени. В края е добавена една глава за обреда на погребенията на починалите.
3. "3а Божествените имена" (De divinis nominibus, PG, t. 3, col. 585-996) в 13 глави. Авторът обяснява имената, които се дават на Бога в Свещеното Писание и по този начин разкрива същността и свойствата Божии.
4. "Мистическо богословие" (De mystica theologia, PG, t. 3, col. 997-1064) в 5 глави - разсъждения за неизреченостга и непознаваемостта на Божията същност и за мистическото съединение на душата с Бога чрез откъсване от земното и екстатично съзерцаване на Бога.
Четирите съчинения са посветени на "съпрезвитера Тимотей".
5. Десет писма (PG, t. 3, col. 1065-1120), отправени до различни лица, предимно на догматически теми: до лекаря Гай (1-4), до дякон Доротей (5), до презвитер Сосипатър (6), до йерарха (епископ) Поликарп (7), до лекаря Демофил (8), до йерарха (епископ) Тит (9) и до Иоан Богослов, "апостол и евангелист, в изгнание на остров Патмос" (10).
В посочените четири съчинения авторът отбелязва, че е написал още следните съчинния:
1) Богословски основни линии,
2) За свойствата и порядъка на ангелите,
3) За душата,
4) За справедливия и Божествен съд,
5) Символическо богословие,
6) За божествените химни и
7) За духовното и чувственото.
От тези съчинения обаче няма запазени никакви следи. Затова не може с положителност да се говори за съществуването им. Приписваните на св.Дионисий послания: 1) до Тита за успението на Богоматер, запазено в сирийски превод, 2) до Тимотея за кончината на св. апостоли Петър и Павел, запазено в сирийски и арменски преводи и 3) до Аполофан, запазено в латински превод, толкова много се отличават по характера и стила си от четирите съчинения и десетте писма, смятани за Дионисиеви, че не могат да бъдат приписвани на един и същ автор.
Сам авторът на запазените съчинения се представя за св. Дионисий Ареопагит, съвременник на св. апостоли и ученик на св. ап. Павла. Така например, в седмото писмо сам той се именува Дионисий; съчиненията и писмата си отправя до апостолски ученици: Тимотей, Тит, Гай, Сосипатър, Поликарп; десетото писмо е отправено до св. ап. и евангелист Иоан Богослов; представя се за свидетел на слънчевото затъмнение при кръстната смърт на Христа и че е присъствувал на успението на Божията Майка. Всичко това е дало основание на църковни писатели в края на V и началото на VI в., когато се появили тези съчинения, да ги признаят за съчинения именно на св. Дионисий Ареопагит.
Най-напред цитати от тях се срещат в съчиненията на монофизита Север, който от 512 до 518 г. заемал Антиохийския престол; появили се и на религиозния разговор в Константинопол в края на 532 или началото на 533 г. между православни и умерени монофизити-севериани. В подкрепа на своето учение северианите се позовавали на съчиненията на св. Дионисий Ареопагит, а главният представител на православните епископ Хипатий Ефески ги отхвърлял като неистински, понеже те не били известни нито на св. Атанасий Велики, нито на св. Кирил Александрийски. Въпреки това постепенно те били признати и в църковните кръгове за съчинения на св. Дионисий Ареопагит и се ползували с голямо уважение благодарение особено на авторитета на преп. Максим Изповедник, който им написал коментари (PG, t. 4, col. 29-588).
На Запад съчиненията, приписвани на св. Дионисий Ареопагит, цитира най-напред папа Григорий Велики. През цялото Средновековие авторството на св. Дионисий Ареопагит не е било отричано. В 827 г. византийският император Михаил изпратил съчиненията в дар на френския крал Людовик Благочестиви. Преведени били на латински език от монаха от манастира Сен-Дени Хилдуин; наскоро бил направен по-сполучлив превод от Иоан Скот Еригена (Йоханес Скоутъс Ериджена). Особено силно влияние упражнили съчиненията върху средновековната западна мистика и схоластика2. Те били преведени, заедно с коментарите върху тях на преп. Максим Изповедник, на славянски език от монах Исаия, вероятно българин по произход, ученик на св. Григорий Синаит. Този превод проникнал след това и в Русия.
Широката разпространеност и големият авторитет на съчиненията, приписвани на св. Дионисий Ареопагит, не са попречили авторството му да се постави под знака на съмнението3. Съмнение в автентичността на съчиненията най-напред изказват хуманистите Лоренцо Вала и Еразъм Ротердамски, а по-късно реформаторите. Последвали ги протестантите, а по-късно, от XIX в. насам, представителите и на Римокатолическата църква. Римокатолическите автори J. Stiglmayer и H. Koch в 1895 г., независимо един от друг, едновременно установяват, че върху автора на съчиненията е оказал влияние не само Плотин († 270 г.), но и последният нео-платонически учител Прокъл († 485 г.), от които е правил дори заемки. Посочват се както от римокатолически и протестантски, така също и от православни учени следните основания,че приписваните на св. Дионисий Ареопагит съчинения не могат да се отнесат към апостолско време и че неизвестният им автор - Псевдо-Дионисий Ареопагит - се е скрил зад името на апостолския ученик:
1) Съчиненията на Псевдо-Дионисий Ареопагит никъде не се цитират или споменават в светоотеческата литература до началото на VI в.;
2) в тях се забелязва силното влияние на философското учение на неоплатоническия учител Прокъл († 485 г.);
3) троичната терминология е напълно определена и завършена;
4) употребените христологически термини свидетелствуват за познаване вероопределението на Четвъртия вселенски (Халкидонски) събор (451 г.) и Енотикона, единителната формула от 482 г. на император Зенон, с която той искал да примири православните и монофизитите;
5) учението за деветте ангелски чина, разделени на три степени, не се среща в предишната светоотеческа литература;
6) говори се за монашеството, което се появило в IV в.;
7) говори се за обичая да се пее Символът на вярата при св. литургия, въведен най-напред в 476 г. в Антиохия от монофизитския патриарх Петър Фулон и след това възприет от православните.
От посочените основания може да се заключи, че съчиненията на Псевдо-Дионисий Ареопагит са написани не по-рано от 482 г. и не по-късно от началото на VI в. от неизвестен автор. Кой е той и до днес не е установено. Правят се различни догадки и предположения. J. Stiglmayer4 е склонен да приеме, че автор на съчиненията на Псевдо-Дионисий Ареопагит е антиохийският монофизитски патриарх Сергии (465-538 г.). С основание това предположение се отхвърля от Josеph Lebon5 и R. Roques6, понеже патриарх Сергии е бил свободен от неоплатоническо влияние. Ш. И. Нуцубидзе7 и E. Honigmann8 поддържат, че автор вероятно е грузинецът Петър Ивер (412-488), епископ на Маюма край Газа Палестинска. И това предположение не е убедително, понеже няма единство и съгласие между Петър Ивер и Псевдо-Дионисий Ареопагит в учението за Св. Троица и ангелите, и U. Ridinger (в реферата си на византоложкия конгрес в Мюнхен в 1958 г.) смята, че Псевдо-Дионисий Ареопагит е антиохийският монофизитски патриарх Петър Фулон († 488 г.)9. I. Hausherr и Hans U. von Balthasar10 предлагат като работна хипотеза сирийския презвитер Сергии от Resauna († 536 г.). Hans Urs von Balthasar 11 освен това предлага също като работна хипотеза Скитополския епископ Иоан (536-550), който съставил коментар на съчиненията на Псевдо-Дионисий Ареопагит. Нито едно обаче от тези предположения не е напълно убедително и не разрешава въпроса кой се крие зад псевдонима Дионисий Ареопагит.
Като се позовава на Свещеното Писание, своето учение за богопознанието Псевдо-Дионисий Ареопагит изгражда под влияние на неоплатоническата философия и св. отци кападокийци, като, разбира се, е чужд на крайностите на неоплатонизма12.
Бог е напълно трансцендентен. Той е непознаваем и непостижим за човешкия ум. Непознаваемостта Му обаче се дължи не на греха и ограничеността на човека, а поради самата Негова безкрайно възвишена природа. Той е абсолютното Съществуващо, първооснова на всичко, недостъпна светлина13. За човека няма никаква възможност нито по положителен, нито по отрицателен път да определи Неговата същност14. Вечното абсолютно Съществуващо не е конкретно, но е основа и причина на всички конкретни временни неща. В Него предсъществува и пребъдва всичко, което съществува. Както всички радиуси в кръга се срещат в една точка в центъра и стават едно и колкото повече се отдалечават от центъра, толкова повече се отделят и отдалечават един от друг, така и в Бога всичко е едно.
Като не може да постигне пряко и пълно познание на Божията същност, човек все пак би могъл да си състави понятие за Бога, ако може да си Го представи като първична основа на всички съществуващи неща, но свободен от техните несъвършенства и връх на всички техни съвършенства15. Бог е всичко, щом като е причина на всичко. Той е начало и причина16.
Освен това според Псевдо-Дионисий Ареопагит понятие за Бога човек може да си състави чрез приписваните Му в Свещеното Писание свойства и имена, които разкриват, разбира се, предимно Неговите отношения към създадените от Него разумни същества, а не Неговата същност. На първо място Псевдо-Дионисий поставя наименованието на Бога благ, тъй като благостта трябва да бъде призната за причина както за създаването на света, така и на всички по-нататъшни отношения на Бога към него и се проявява във всички Негови действия17. Благостта принадлежи на Бога така, както на слънцето свойството да свети18; Бог е духовна светлина за духовния свят19. Бог е и абсолютно Прекрасното, самата красота; всичко прекрасно заимствува красотата си от Него, Той е и любов, тъй като обича всичко и от Него изхожда всяка любов20. Като изхожда от Бога и се връща към Него, любовта може да се характеризира като екстатична: любещият като че ли излиза вън от пределите на собственото си същество, като принадлежи не на себе си, а на този, към когото е отправена любовта. Тя подбужда по-високо стоящите да посвещават живота и дейността си за благото на по-ниско стоящите. Последните пък подтиква да се обръщат към по-висшите, да им подражават и да живеят техния живот. "Вече не аз живея, а Христос живее в мене", говори за себе си св. ап. Павел (Гал. 2:20), като живеещ не свой живот, а живота на Този, Когото той обича.
И по отношение към Бога е приложимо понятието екстатична любов, понеже и Той като че ли излиза от Себе Си в Своя промисъл за сътворените от Него разумни същества21. Като причина изобщо на живота, а оттук и на съзнателния живот, Бог се именува Съществуващият, Живот, Мъдрост, Ум, Слово, Истина22.
Но Бог е не само причина на ограниченото битие, а и вседействуваща Сила, която постоянно поддържа това битие23. Той дава на всяко същество винаги това, което съответствува на заеманото от него положение и запазва в цялост нормалния строй на неговия живот24. Като обхваща всичко съществуващо с един поглед, Бог е вседържителна Сила или Вседържител25. Той е причина на хармонията на живота на всичко съществуващо, на всяко същество дава вътрешен мир и определя неговото съгласие със себе си и с другите26.
Като извор на всичко, несвойствено на природата на тварите според нейното назначение, Бог се именува Свет на светите; като начало и виновник на всякакъв порядък Той е Цар на царствуващите; като притежаващ всичко - Господ на господствуващите; като промисляващ за всичко и действуващ във всичко, всичко съзерцаващ и всичко обхващащ със Своята дейност - Бог на боговете27.
Не е възможно да кажем за Бога нещо по-велико и по-достойно за Него, освен като Го именуваме изобщо съвършен, т. е. притежаващ всички мислими съвършенства, които съществуват в Него в неразделно единство28.
Каквито обаче свойства и да приписваме на Бога, те не ни дават пълно познание за Него и дори могат да бъдат отричани29. Това означава само, че Бог е пр-високо от всякакви определения, давани по положителен (катафатическо богословие) или отрицателен (апофатическо богословие) път30. Но човешкият ум според Псевдо-Дионисий Ареопагит може да намери удовлетворение на своя стремеж към познание на Бога в мистическото Му съзерцаване, в познаването Му чрез непостижимото единение с Него31.
Христологическият и сотириологическият възглед на Дионисий Ареопагит не е напълно ясен. Той говори твърде малко за Боговъплъщението и за събитията от живота на Христа. Той говори за Христа не толкова като Изкупител и Спасител, а предимно като висше откровение на Божествената природа, Учител, Който наставлява съгрешилите човеци по пътя към възвръщането им към Твореца. За него "Иисус е най-Божественият дух, Който се издига над всичко материално и е основа на всяка йерархия и начало и същност на всяко освещение и на всички Божествени действия"32.
Богоначалната Благост в Своето безгранично човеколюбие не преставала да ни дава Своите промислителни благодеяния. Тя истински се приобщавала с всички свойства на нашата природа, освен с греха, съединила се с нашето нищожество неолитно и, като не изгубила нищо от Своите свойства, Тя ни дарувала като на Свои сродници да се приобщим с Нея и да бъдем причастници на Нейната собствена красота"33.
Това самоунижение (кенозис) на въплътилия се Син Божи направило пълна промяна на нашата природа. То просветило нашия ум и го украсило, издигнало ни духовно, за да живеем в Бога34.
"Простата и тайнствена Божествена природа на Иисуса, богоначалното Слово, станала, благодарение на въплъщението, сложна и видима, но без да претърпи изменение"35.
"Сам Иисус, Височайшият Виновник на свръхнебесните същности, Който приел нашето естество без всякаква промяна на Божеството, не нарушава установения и избран от Него порядък в човечеството, но с покорност подчинява Себе Си на разпоредбите на Бога Отца, привеждани в изпълнение от ангелите"36.
С това обаче, според Псевдо-Дионисий, Божествената природа на Христа ни най-малко не се изменя. Тя никак не излиза от Своето неподвижно състояние и съвършено е непоколебима в Своето тъждество37. По такъв начин човешката природа на Христа ни най-малко не умалява Неговата Божествена природа, а Божествената природа не унищожава човешкото начало в Него38.
Според Псевдо-Дионисий в Иисуса Христа е имало една единствена богочовешка дейност39. Тази формула, върху която се позовавали привържениците на Север Антиохийски, по-късно, на Латеранския събор (649 г.) и на Шестия вселенски събор (680-681 г.), е отхвърлена от Църквата.
Това, което Иисус Христос, като Божествен Първоиерарх, е донесъл на човечеството, е обожествяването на човеците чрез очистване, просветление и усъвършенствуване. Чрез това човешката природа се освобождава от гибелта40. Това е пътят на екстатичното богозрение. "Обожествяването не е нищо друго, освен най-възможното уподобяване на Бога и единение с Него"11.
Спасението е обновяване и оживотворяване на човешката природа. "Божията любов преобрази напълно нашето състояние, понеже тя изпълни тъмнината на нашия дух с блажена и божествена светлина и украси с богообразна красота нашата безобразност. Тя освободи жилището на душата от носещите гибел грехове, като ни посочи над-световно възвисяване и божествен начин на живот в нашето, според възможността, свето уподобяване на самата нея"42.
Земната Църква е отобраз на небесната. Законите на духовно-религиозния живот са едни и същи както за чисто духовните същества, така и за духовно-чувствените. Всички разумни същества се стремят към една и съща цел - към Бога, и в Него намират висшето благо. Уподобяването на Бога и единението с Него разумните същества достигат с помощта на заемащите по-високо положение. Такива отношения съществуват както сред чисто духовния - ангелския свят, така и между човеците. Тези отношения се отразяват върху устройството на Църквата, в която намира висш израз и завършек духовно-религиозният живот на човечеството на земята.
От всички членове на Църквата се издигат от Божествената воля някои като ръководители на другите. Те образуват "църковната йерархия"43. Пълнотата на йерархическите пълномощия се съсредоточава в носителите на епископския сан - "йерарсите" (Псевдо-Дионисий употребява вместо епископ термина "йерарх"). Презвитерите и дяконите изпълняват частните дейности на йерархията и са зависими от епископа44.
Земната йерархия заема следващото място след небесната. Назначението на йерархията в земната Църква се състои в това, да възвестява на членовете й даруваното на човечеството откровение, да възвестява божествената истина и божествената воля. Затова тя трябва да постъпва така, като че ли ръководеща сила винаги е Сам Бог45.
При разкриване дейността на църковната йерархия Псевдо-Дионисий обръща внимание не толкова върху дейността й за научаване вярващите на истините на християнството и върху значението й относно управлението на Църквата и ръководството на пасомите в нравствения живот. Вниманието му е насочено предимно към онази страна от дейността на Църквата, която има отношение към мистическата основа на църковния живот, доколкото той се изявява в богослужението и тайнствата.
Значението на тайнствата според Псевдо-Дионисий се заключава в това, че чрез тях се дава на членовете на Църквата възможност под символически форми да влизат в мистически реални отношения с Христа.
Началото на тези отношения се поставя в тайнството кръщение. В него именно човек започва да съществува за новия истински живот по образа Божи46. В св. Евхаристия свещенодействуващият възпроизвежда под чувствени образи въплъщението на Син Божи, Който излязъл от съкровената област, където пребивава по Божество, и непостижимо влязъл в областта на чувственото и множественото битие. Невидимият Син Божи в това най-велико свещенодействие става видим и влиза в общение с приобщаващите се със св. Дарове47. "Тайнството на мирото" по своята извършителна сила е равно на св. Евхаристия. То е възпроизвеждане на вечната истина на освещаването на човечеството от Божествената природа на Христа. Това освещаване се съзерцава от серафимите като непосредствено предстоящи пред Бога и се дарява на всичко, което изисква освещаване48.
© "Патрология, живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели" от проф. Илия Цоневски, "Синодално издателство" София, 1986 година.
www.Pravoslavieto.com