Димитър Райков
През лятото на 1959 г. посетих Москва. Новите ми служебни задължения изискваха да се запозная с опита на московските издателства, печатници и книжарници.
Спомням си добре първата среща при началника на Главиздат Александър Рибин. Открит, сърдечен, той притежаваше някои от най-хубавите качества на руската интелигенция. Още в началото силно впечатление ми направи заместникът на Рибин, който ръководеше полиграфията. Човек на средна възраст с изискани обноски и изискано облечен, дипломиран инженер-полиграфист, добре запознат със съвременните проблеми на печатарството не само в СССР, но и в другите страни.
Поставих въпроса за шрифтовете в българските печатници. Изтъкнах, че особено тежко е състоянието на шрифтовете, които се използват при отпечатване на вестниците. В потвърждение показах един брой на "Работническо дело". Инженерът започна внимателно да го разглежда. Обърна се към мен и строго попита:
- Нима вие в България използвате нашата азбука? Интересно?! Не ми беше известно. Зная, че нашата азбука се използва в Сърбия.
Усещах, че в мен започна да напира нещо, което можеше да предизвика "късо съединение".
Запазих самообладание и навярно по инстинкт се опитах да реагирам шеговито:
- Ние, българите, винаги сме писали и пишем с буквите, създадени от солунските братя Кирил и Методий!
В залата цареше гробна тишина.
- Зная също - продължих, - че в старо време нашата писменост е била пренесена в Русия. Що се отнася до Сърбия - работата е друга. По времето на княз Борис I и на цар Симеон, т.е. тогава, когато солунските братя създават славянската писменост, Сърбия е била в състава на тогавашната българска държава.
През следващите минути Рибин се опита да разведри атмосферата, като разказа нещо весело от ученическите си спомени за солунските братя...
С течение на времето повечето от подробностите от това ми посещение постепенно избледняха, но срещата в Главиздат и въпросът дали в България ползваме славянската азбука - запомних! Навярно дълбоко беше засегнато българското ми самочувствие. Та нали още като първолаци знаехме, че и ние сме дали нещо на света и на вси славяни книги да четат! Споменът остана, но с течение на времето към него се връщах по-спокойно и бих казал по-мъдро... И все пак, от време на време, една натрапчива мисъл ме спохождаше - нали този инженер е завършил висше образование? Мислех си - възможно ли е в това учебно заведение, което подготвят висши специалисти по печатарско дело, да не се изучава, макар и съвсем кратък курс по история на писмеността, в това число - история на славянската писменост?
Логиката на подобни разсъждения формираше в съзнанието ми непреодолимо желание - да опозная, да почувствам отблизо как, ние, българите, сме изглеждали и изглеждаме в познанията, в съзнанието на другите народи? И особено в представата на руския народ, на руските автори, учени, историци, филолози, духовници, общественици - примерно от ХIХ век? А защо не и от по-старо време? И така, през следващите години тръгнах и дълго вървях по пътищата и по пътеките на славянознанието. На страниците, предимно на руската оригинална и преводна книжнина, търсех отговор на въпросите, които ме вълнуваха.
Солунските братя Кирил и Методий създават славянската азбука през IХ век. Това мнение, като безспорна истина обединява повечето автори още при възникването на славистиката през ХVIII век. Но явява се другият съществен въпрос - на основата на кой от славянските езици солунските братя създават новата писменост и правят първите славянски преводи на богослужебните книги? Този въпрос е предмет на продължителни и задълбочени обсъждания, преминаващи често в остри спорове.
Много са руските издания - оригинални и преводни - от края на ХVIII и началото на ХIХ век, в които се съдържат сведения за възникването на славянската писменост, за първите славянски преводи на Светото писание и за българското участие в този процес. Става дума за стотици обемисти томове, за десетки хиляди страници. Бих посочил поне: "История Российская" на Василий Татишчев. От 1767 до 1792 г. Руската академия на науките издава "Русская летопись по Никонову списку". Обемът на изданието възлиза на 8 части с общо 2302 стр. На руски е преведено в три тома и повече от 2000 стр. съчинението на немския историк Шльоцер "Нестор. Русския летописи на дневне-славянском языке"...
Сведения за българите и за България се съдържат още в: "Древняя российская история" на Михаил Ломоносов, "Записки касательно российской истории" на Екатерина II, "История на славянските народи" на сръбския книжовник Йован Раич, "История государства Российскаго" на Николай Карамзин в 12 тома, "Писма за историята на сърбите и българите" на Александър Хилфердинг.
Широко и дълбоко море от сведения и оценки за българското ръкописно наследство се съдържа във всички описи на руски и славянски ръкописи, съхранявани в държавни, църковни и частни колекции в Русия, а така също и в описите на славянски ръкописи в европейски хранилища. В повечето случаи в тях се прави задълбочена научна оценка на появата, историята и съдържанието на ръкописното ни наследство, съхранявано в Русия. Така в описа на руските и славянските ръкописи, съхранявани в Румянцевския музей, издаден през 1842 г., Александър Востоков определя, че българският правопис се отличава с употребата на .......... Така до голяма степен се слага край на опитите, някои старобългарски ръкописи да бъдат определяни като ръкописи на други славянски народи.
Ето няколко примера:
1. През 1842 г. Константин Калайдович издава книгата си "Йоанн Ексарх болгарский". С
основание някои автори определят Калайдович като първи руски българист. В книгата си талантливият руски учен дава отговор на въпроса защо славянската писменост получава началното
си развитие и процъфтява именно в средновековна България? Той сполучливо характеризира Преславската книжовна школа и блестящо разкрива личната заслуга на цар Симеон за разцвета на
книжовното дело в България. Какво е авторовото заключение: "Мислещият и безпристрастен читател ще се съгласи, че славяните още в началото на своето образование са постигнали
невероятни, исполински успехи."
2. През 1825 г. в Москва е издадена книгата на Йосиф Добровски "Кирилль и Мефодий, словенские первоучители". Авторът е чешки славист, деец на чешкото възраждане, човек с богати и разностраннши познания, признат за родоначалник на славянската филология като самостоятелна наука. Чешкият учен защитава становището, че Кирил и Методий създават новата писменост на езика на южните славяни на така нареченото от него българо-сръбско-македонско наречие. "Славянските църковни книги са преминали не от Моравия към България, а обратно - чрез Кирил и Методий от България към Моравия, а после също от България и Сърбия в Русия" - такова е заключението му.
3. През април 1842 г. Осип Бодянски, дългогодишен ръководител на катедрата по история и литература на славянските народи в Московския университет, посещава Вроцлав. Там в продължение на няколко дни работи в библиотеката на църквата "Св. Магдалина". В книгохранилището руският учен намира стар молитвеник, текстът на който приковава вниманието му. И авторът привежда изцяло редовете от ръкописа, които според него разкриват важна историческа истина: "При царуването на цар Михаил били покръстени моравците и даден им бил епископ Методий, и тръгнал с него и брат му Кирил, двамата философи, синове на Лъв Солунски. Те превели цялото божествено писание от гръцките книги на славянски език, на български..." Заключението си проф. Бодянски прави в обширна статия под наслов "О древнейшем свидетельстве, что церковно-книжный язык есть славяно-булгарский", публикувана в Журнал Министерства народного просвещения, брой 6, 1843 г.
4. През 1848 г. Московският университет издава книгата на чешкия и словашки учен Павел Шафарик -
"Разцвет на славянската писменост в България". В това си изследване авторът разглежда главно дейността на учениците на солунските братя. Той разказва за радушния им прием в
България и сочи, че Българската църква е осветила паметта на славянските първоучители със специална служба, като ги е нарекла Свети Седмочисленици. По-нататък Шафарик разглежда
дейността на Константин Преславски, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх Български и на други книжовници от времето на цар Симеон.
"Симеоновият век е бил златен за тази писменост!" - такова е заключението на Павел Шафарик.
Авторът отделя специално внимание на българо-руските книжовни връзки.
"...след покръстването на Владимир през 988 г. - пише той - Русия не е могла да мине без български книги... до княз Ярослав, всички църковни певци в Русия са били българи, а разбира се те не са дошли без книги... Без съмнение тук са дошли по различни пътища скъпоценни български ръкописи."
5. През 1846 г. Степан Шевирьов издава книгата си "История русской словесности". В раздела "Въвеждане на славянската писменост в Русия" професорът пита: "Откъде и кога сме получили Светото писание на славянски език? Разбира се, от българските славяни..." А в раздела "Българите", той пояснява:
"Тези българи са същото онова племе, от което ние първоначално сме получили като дар Словото Божие и което после, в най-тежките времена за нашето отечество, по време на междуособните войни и татарското иго не е преставало да ни отделя част от своите книжовни съкровища, като ни е изпращало просветени духовници да поддържат образованието у нас, когато огънят, мечът и враждата го убиват..."
6. През 1849 г., т.е. десет години след смъртта на Юрий Венелин, в Москва е издадено съчинението му "Критические изсследования об истории болгар". Изданието е осъществено с финансови средства на И.Н. Денкоглу. Като разглежда въпроса за първите славянски преводи на Светото писание, Венелин оспорва становището на Йосиф Добровски, че може да съществува единен българо-сръбски-македонски език. Според него сръбският и българският са два различни езика, защото "...българите винаги са били българи, а сърбите - сърби". Ето защо, пише Венелин, думата "сърбо" тук не трябва да се намесва. Авторът продължава така: "...остава ни "българо-македонски". Но нима това последното означава някакъв нов език или наречие? Не, Македония е название на самата страна, а нейните жители са българи. Ето защо македонско означава българско".
Какви са някои от основанията на Венелин?
"Българите - пише той - са приели християнската вяра първи измежду славянските племена с източноправославно вероизповедание. Самото покръстване на независимите българи е предхождало например покръстването на сърбите... с няколко десетилетия. Сърбия тогава не съществува като отделна държава: тя е била част от българската държава...
Съвсем справедливо говори почтеният Добровски, че Светото писание, т.е. църковните книги са преминали не от Моравия към България, а обратното - от България в Моравия..., а после също така от България в Русия. Думата "и Сърбия" тук е излишна, защото за Сърбия не може да се каже това, което може да се каже за България."
7. През 1871 г. руският богослов-историк Евгений Голубински издава "Краткий очерк истории Православных церквей болгарской, сербской и румынской или молдо-валашской". Десет години по-късно, през 1880-1882 г. в Москва се появава в два обемисти тома основният труд на руския учен - "История Русской церкви". И в двата труда на академик Голубински се съдържат обширни сведения и важни оценки за българското историческо минало и за българското книжовно наследство.
В първия том на "История Русской церкви" Голубински отхвърля твърдението, че Русия приема християнството от Византия и веднага поставя въпроса - от кого княз Владимир приема новата религия?
"Ако гърците не са били кръстители на Владимир - продължава авторът, - то са били или българите, или местните християни... Рано или късно Владимир е трябвало да вземе от българските славяни богослужебни книги... Но вземайки книги от българите, Владимир имал удобен повод да вземе от тях и свещеници, които биха могли да подготвят неговия народ за християството. Ако някой си представя, че Владимир трудно би могъл да се сети за българите, то летописците ни отговарят положително, че той добре ги е познавал още преди покръстването - през 985 г. той е водил с тях или с придунавската им част война, след което, преди или след тази война, се оженил за българка."
В глава IV руският учен подробно разглежда българо-руските книжовни връзки през Средновековието. Какво е неговото заключение:
"Още при Владимир, а главно при Ярослав, заимствайки от българите всичко, което са имали преведено... ние и впоследствие сме продължавали да вземаме от тях всичко, което те отново са превеждали... Най-голямата част от преводите са извършени не от нас - русите, а ние в най-голямата им част сме ги заимствали от българите. Въпросът: всичко ли, което е било преведено от българите, сме заимствали от тях, е въпрос още неизяснен."
8. Академик Алексей Шахматов в обширното си изследване "Разыскания о древнейших летописных сводах", издадено през 1908 г. в Петербург, твърди, че при възникването на някои от руските летописи са заимствани и текстове от стари български летописи. Като разглежда летописното повествование за походите на киевския княз Светослав в България, той изказва предположението, че някои подробности, засягащи предимно тогавашното състояние на България и хода на събития на българска територия, не са могли да бъдат известни на руския летописец и че върху разказа за походите на Светослав е оказал влияние някакъв писмен източник, съставен не от руснак, а от грък или от българин. А в глава V на съчинението си Шахматов изказва мнение, че върху летописното предание за покръстването на Владимир, влияние оказва легендата за покръстването на българския княз Борис, под влиянието на картината за Страшния съд.
9. В том VI на руското издание на "Энциклопедический словарь" на Брокхауз и Ефронт, СПб., 1891, е отпечатана обширна статия (от 672 до 696 стр.), озаглавена "Библейские переводы". В нея намираме обобщени най-важните резултати и изводи, които руската наука прави в края на ХIХ век за възникването на славянската азбука и за първите славянски преводи на богослужебните книги.
"Православните славяни - четем в статията, - които са получили Светото писание, преведено на свой роден или близък, напълно разбираем, родствен славянски език, отдавна са познавали Словото Божие в истинския му вид. Още повече, че при тях, както и на Запад, са съществували преработки, подбори и тълкувания на Библията, които е трябвало да улеснят разбирането на Светото писание... Всички тези трудове са от византийски произход и са били преведени на старославянски език в България, която в древността е била литературен център на православното славянство и откъдето тези съчинения са преминали у сърбите и русите... Тези съчинения са запазени предимно в руски преписи, техните балкански прототипове се срещат много рядко, понеже българските ръкописи са изгубени при бедствията, настъпили през по-късната българска история или даже преднамерено са унищожени от гръцкото духовенство по време на турското робство."
Като прие радушно учениците на Кирил и Методий и им предостави най-благоприятни условия за книжовна и просветна дейност, средновековна България спаси славянската писменост и стана нейната истинска родина. Скоро сред възникването на славянската азбука българските книжовници създават богата за времето си преводна и оригинална литература на роден език. По нашите земи се появяват първите славянобългарски книжовни школи и центрове. В Охрид Климент Охридски създава и първата българска духовна школа. Така Охрид, наред с Преслав, става другото българско духовно средище.
Създаването на славянската писменост е знаменателно явление в духовния живот на средновековна Европа. Нейната поява и нейното утвърждаване по същността си са насочени преди всичко против средновековния догматизъм. Разцветът на славянобългарската книжнина е най-важният принос на средновековна България, на нейните книжовници и владетели в подкрепа на прогресивните тенденции на историческия процес от онова време.
"Способността на старобългарската литература - пише акад. Дмитрий Лихачов - да се отзовава не само на своите теснонационални нужди, но и на общочовешките духовни интереси на своето време, да осъзнава световноисторическата роля на българския народ и на славяните, монументалността на темите и формите на литературата поразително съответстват на онази пионерска роля, която играе старобългарската литература сред славянските литератури. Старобългарската литература затова и успява да стане литература на всички славяни от Южна и Източна Европа, защото тя не е тясно прикована към българската действителност. Израствайки от необикновено благоприятно сложилите се традици и условия на своята национална действителност, тя се оказва способна да се издигне над нея в орлов полет. Българска по произход, тя става общославянска по своята широта и общоевропейска по възприетите традиции."
И така, първите славянски преводи на Светото писание са направени в края на IХ и началото на Х век от братята Кирил и Методий и техните ученици. И са направени от старогръцки на старобългарски език, известен тогава като църковноправославен. Старобългарският е един от първите европейски езици, на който е направен пълен превод на Светото писание. Сред милионите православни християни в славянските страни, Словото Божие е проповядвано не на латински, както това беше в Западна Европа в продължение на много векове, а на език, достъпен и разбираем от обикновения човек.
Димитър Райков
Вестник "Дума"
18 юни 2005 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com