Митрополит Климент Търновски (Васил Друмев)
1841 - 1901 година
| |
Митрополит Климент Търновски (Васил Друмев)1841 - 1901 година
|
По-долу
Виж също:
Навярно малцина знаят, че Търновският Митрополит Климент е известният български книжовник, писател и общественик, Васил Друмев.
Роден в Шумен през 1841 г., той завършва Одеската семинария (1865 г.) и Киевската Духовна академия (1869 г.), като временно прекъсва образованието си, за да постъпи в легията на Раковски. На връщане от Русия той се установява в Браила (Румъния), където бива назначен за директор на Българското училище и взема участие в учредяването и дейността на Българското Книжовно Дружество, преобразувано по-късно в Българска Академия на Науките. По това време той е вече автор на двете повести "Нещастна фамилия" и "Ученик и благодетели", които написва едва 18-годишен, както и на историческата драма "Иванко — убиецът на Асеня". С тези свои творби той заема видно място във възрожденската ни литература.
След завръщането си в отечеството, през 1873 г. В. Друмев приема монашество и става протосингел в гр. Русе, а на следващата година бива ръкоположен за епископ Браницки. Като архиерей той основава Петро-Павловската семинария край Търново и става неин ректор. На 27 май 1884 г. е избран единодушно за Търновски митрополит.
В своята дейност митрополит Климент се очертава като изключителен по заслуги църковен деец, пастир и проповедник. Особени грижи той полага за подготовката на духовенството, изисквайки от своите подчинени, а много по-строго от самия себе си, самоотвержено изпълнение на своя пастирски дълг. Той решително воюва срещу "религиозния индиферентизьм" и "модното безверие на много млади интелигентни уж наши сили", срещу "интригите на католишки и протестантски пропагандисти" (цит. по писмото му до Врачанския Митрополит Константин), в които основателно вижда рушители на духовното единство на нашия народ. Митрополит Климент добре разбира и постоянно изтъква голямото значение на Православната вяра и Църква за опазване на българския народ през годините на робството, за неговото добруване и щастливо бъдеще. В защита на Православната вяра той не се поколебава да застане и срещу влиятелни и високопоставени личности, какъвто е всесилният тогава министър-председател Стамболов. Когато последният подготвя изменението на чл.38 от Конституцията, в който изрично се подчертава, че потомците на българския княз "не могат да изповядват друга вяра освен православната", митрополит Климент открито се противопоставя на това изменение, без да се страхува от гоненията, които може да си навлече от силните на деня.
Тези гонения не закъсняват. На 14 февруари 1893 г., — Православна неделя, която през тази година съвпаднала с рождения ден на княз Фердинанд, в съборния Търновски храм "Св. Богородица" митрополит Климент произнася своето забележително слово, построено върху апостолския текст, който се чете този ден ("Верою Моисей великъ бывъ...", Евр. 11:24-40). В това вдъхновено слово, едновременно духовно-поучително и обществено по своя характер, митрополит Климент възхвалява изначалната вяра на нашия народ — Св. Православие, и приканва слушателите да пазят свято тази вяра и да живеят съгласно нейните заповеди и наредби. Той ревностно въстава срещу враговете на Православната вяра, като подчертава, че "всеки който посяга у нас на Православието, той посяга на самото съществувание на народа" и завършва със знаменателните думи: "Има Православие у нас, има български народ; няма Православие — няма български народ!"
Тази смела проповед била обявена за "противонародна", "противодържавна" и насочена срещу личността на самия монарх. Почти веднага след произнасянето й митрополит Климент бива малтретиран от група фанатизирани привърженици на Стамболов, а след това насилствено откаран в Гложенския монастир. В началото на юни 1893 г. той е доведен под стража в Търново, за да се яви на съд по обвинение за подстрекателство към бунт и оскърбление на държавния глава. Позорният процес протича при редица нарушения на закона. Прокурор по делото е Ганьо Чолаков, бивш възпитаник на митрополит Климент, който като ректор на Петро-Павловската семинария положил на времето много усилия за издръжката и образованието на това бедно момче. Този факт, както и самото поведение на прокурора — надменно и подигравателно, предизвикали всеобщо възмущение. Наскоро след това образът на неблагодарния ученик бил запечатан в знаменитото произведение на Алеко Константинов "бай Ганьо".
На процеса митрополит Климент произнесъл блестяща защитна реч, която по думите на един очевидец "плени многобройната публика и ... обезоръжи противниците му". Спокойно и доблестно той оборва несъстоятелните обвинения срещу него. Последните му думи са достойни за един истински Христов ученик: "Колкото за тези, които са причина да бъда привлечен на тази скамейка..., аз не им се сърдя, не ги осъждам. Напротив, желая им всевъзможни добрини, а най-много им желая да бъдат във всички свои работи и предприятия така чисти и спокойни в съвестта си, както съм аз в тази минута, и от цяла душа и сърце моля и ще моля Всевишняго Бога да им прости това беззаконие, което те извършиха и вършат против мен".
Въпреки всички очаквания митрополит Климент е осъден на вечно заточение. Няколко дни след процеса той е върнат тайно през нощта в Гложенския монастир. Там той прекарва под строг полицейски надзор и при най-тежки условия на живот до падането на Стамболов през м. май 1894 г., когато бива освободен и се завръща в епархията си.
В тези трудни времена изповедникът и страдалецът за Православната вяра бил подкрепян от двамата свои събратя и съмишленици — Врачанския митрополит Константин, който го посетил в изгнанието му, и Варненския митрополит Симеон, написал по-късно за него възпоменателна статия. Митрополит Климент получил морално удовлетворение и подкрепа и от самия народ още по време на процеса, а особено силно при неговото освобождаване, когато бил тържествено посрещнат в Търново от 20-хилядно множество. След отслужения молебен в църквата "Св. Богородица" митрополит Климент произнесъл слово, започващо с думите: "Мир и любов, братя християни", в което призовавал да се забрави миналото, да не се мисли за отмъщение, а всички да се обединят и да работят заедно за издигането на България.
Митрополит Климент понася всички изпитания мъжествено и достойно. И след изгнанието той не преставал да се труди за полза на своя народ и младата българска държава. Обкръжен от всеобща почит той, развива усилена дейност като архипастир и държавник, защищава народните права и свободи. Силите му обаче са подкосени от напрегнатите трудове и тежките морални и физически сътресения.
В края на 1899 г. той се разболява и на 9 юни (22 юни ст.ст.) 1901 г. завършва земния си път. Митрополит Климент бива погребан при катедралния храм в Търново. Когато 50 години по-късно гробът му бил открит, неговото тяло, облечено в свещени одежди се оказало цяло и нетленно. Сам Бог прославил доблестния борец на светото Православие според нелъжовните Си слова: "Ще прославя ония, които Ме прославят" (I Цар. 2:30).
Християнството не тури ръка нито на гражданските учреждения, нито на народностите, защото има то всеобщ характер: то съединява сичките человеци и ги прави братя, от каквато ще и да са те народност. Но человеците най-святото, най-високото нещо стараят се обикновено да го обръщат в своя полза, съобразно със своите понятия. Когато християнството се усвои от сичките почти народи, които съставляваха римската империя, правителите зеха тази нова и толкоз висока религия за средство да разширяват своята власт и да обединяват народите. Самите народи отпосле зеха да считат за своя отличителна национална черта не произхождението, не езика, нравите и обичаите си, ами най-много вярата, и да гледат на сичките други народности от същата вяра, като на своя народност. Тъй, във времето на кръстоносците, ний виждаме не народи, а само християни. Отличителната черта на народностите в това време се поглъщаше от вярата или, инак да речем – сяка народност считаше другите народности да са от нейното потекло, защото вярата беше една.
Та и у нас не доскоро ли българинът съединяваше народността си с вярата и наричаше с името българин секиго (православни) христиенина, ако ще би той бил влах или грък? Това сливание - на народността с вярата – има два противоположни резултата. То даде на едни повод да се стараят чрез вярата да унищожат народността. Гърците, когато бяха упоени от своята мегалиидея и ищяха да ни прелеят в гърци, земаха вярата за едно от най-сигурните средства за достигвание на целта си. От друга страна, па никой друг освен ний – българете, не е тъй добре познал на опит, че враговете ни, за да умалят и обезсилят народността ни, мъчили са се да ни разделят най-първо по вяра, и че за нашето народно единство най-много има да благодариме на нашето твърдо, непоколебимо стоение в бащината си вяра.
И тъй, ние виждаме, че силата и вярата са били две главни условия, необходими за да живее кой да е народ.
Васил Друмев
Из "Животописание. Значение на животописите", изд. в "Периодическо списание на Българското книжовно дружество" през 1870–1872 година
* Заглавието тук е на
Pravoslavieto.com
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
