"Да възвестите съвършенствата на Оногова,
Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина." (1Петр. 2:9)
Дните на Великия пост ни водят към критичен размисъл и опит да вникнем в глъбинната същност на нашата богосъздаденост и истинна човечност. Когато обърнем обаче поглед назад - към наниза на отминалите векове, - за нас понякога е много трудно да разберем незалязващите истини на Христовата Църква, разкрили в потока на преходността неумиращата сила на човешкия дух. И не само да схванем техния смисъл, но и да почувстваме животворната им сила особено сега, в нашето съвремие, в тревожния век на атома, в света на зашеметяващия блясък от материални ценности.
Какво означава да преодолееш в драматичен двубой със самия себе си силата на оная гравитация, която държи човека в смъртоносната прегръдка на греха? Какво означава да извоюваш победа, за да може духът да се устреми като освободена птица към безбрежните висини на съвършенството и безсмъртието?
Как можем ние, зажаднели за благата на света, да достигнем до душевния прелом за освобождаване от тяхното поробване? Ще бъдем ли в състояние със сърца, загрубели от дребнавите интереси на ежедневието, да чуем зова на вечността?...
Това са въпроси, които се отнасят до най-съкровените глъбини на човешкото съществуване. Те винаги са възниквали със съдбоносна настойчивост, когато човек се е опитвал да търси в потока на кратковременното, изменчивото и измамното вечната основа на собственото си битие. И не само да я потърси, но по стръмната пътека на духовното извисяване - в покоряване на първичната сила на собствените тъмни инстинкти - да се жертва за идеала на истинското религиозно-нравствено съвършенство. Защото самопринизил се до животинско състояние, човекът изглежда жалък, но във възхождането на духа, чрез осъществяване на висшето си предназначение, той оправдава отреденото му изключително място в йерархията на творението.
Този полет на духа обаче е най-трудният. Той е полет на възвисявания, изпитания и падения, на чиста светла радост и на тежка съкрушителна скръб. Това е най-тежката и най-трудно постижима победа в тоя свят - победата над самия себе си, която малцина са постигнали...
Великият пост е време, когато сред хаоса на връхлитащите ни изкушения светата Църква ни зове да намерим спасителния духовен център вътре, в самите нас, да усетим пречистващата сила на Божията благодат в покаяние, в искрена молитва и в живо богообщение.
Понякога в неподозирани тайнствени пространства на сърцето се таят демонични сили, които могат да тласнат човека към ужаса на престъпленията и духовната смърт. И оня, който успее да овладее подмолните страсти в себе си - в стремеж към чистота на дух и тяло, като постигне вътрешна свобода над тях, - той вече е способен в непосредствен контакт със страстите в света да ги отстрани като елементарно препятствие от своя път. Тогава именно зад привидното спокойствие, чрез удивителната тайна на прозренията, човек търси спасителния брод към Бога като Истина, Добро и Красота в живота. Това са мигове, когато сърцето е открито за вечността, а умът се докосва до отблясъците на непостижимото. Това е загадката на върховната концентрация на духа.
Великият пост е път към самовглъбяване, към покаяние, към точно разграничаване на критериите за добро и зло. И именно тук възниква основният въпрос: какво отношение имат към собственото ни съществуване такива понятия като пост, аскеза или отказ от илюзорните удоволствия (станали впрочем за мнозина единствена цел и смисъл на живота)?
За нашето съвремие често пъти е напълно чужд и непонятен стремежът към превъзмогване на ненужните и прекомерните наслаждения в кратковременното ни земно щастие. Това обаче означава отричане на преходните и безсмислени удоволствия, на порочните уклони в живота, а не отрицание на самия живот. Това означава откъсване от празнословието, от суетния шум на обществото, но не е бягство от действителността. Това означава постигане на такава душевна нагласа, в която присъства целият свят.
Дори в часове на пълно уединение, в съкровен разговор със самия себе си, човек е в борба със света за преодоляване на греховното, на тъмните влечения и изкушения, присъщи за всеки един от нас. Подвигът на поста, на аскезата, ни показва, че е възможна победа над земното, защото човекът, като образ Божи, притежава безсмъртна сила да разкъса веригите на всяка привързаност към материята. (Без, разбира се, да я отрича и без да я отхвърля, но да я подчини на себе си, за да я пресъздаде в нова действителност.) Така тържеството на духа над долното, животинското и нечистото в човешката природа може да бъде пресътворено в свещена поема на човешката святост. И не като самоцел, но като дълбоко избликнал стремеж на общение с Бога - така тази святост може да се превърне в спасителна светлина, в светилник за всички човеци.
Проф. д-р Антоний Хубанчев
Из книгата "Аз Съм Пътят и Истината, и Животът", Издателство "Нов Човек", София
Виж също:
www.Pravoslavieto.com