Проповедта в България до Покръстването

Проф. д-р Тодор Поптодоров ***


 

:: Благовестничество от апостолско и следапостолско време

:: Съдържание, характер, видове и форми на проповед до Покръстването

 

 

Земята, която днес се населява от българския народ, е огласена ст словото Божие още във времето на светите апостоли. С достатъчно основание се мисли, че тук са идвали на мисионерско-благовестническо служение някои от апостолите: св. Павел, св. Андрей Първозвани, а може би и други.

В библейската книга "Деяния на светите Апостоли" се говори за св. ап. Павел, че при мисионерските си пътувания посетил земи, които са в съседство със сегашните български земи:

"През нощта - разказва св. Лука - се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: мини в Македония и ни помогни! След това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието. И тъй, като отплувахме от Троада, стигнахме направо в Самотраки, а на другия ден - в Неапол (до днешния град Кавала, б.м.), а оттам - във Филипи (южно от град Драма, б.м.), който в тая част на Македония е първи град - римска колония" (Деян, 16:9-11).

След като основава във Филипи църковна община, ап. Павел основава такива и в градовете Амфипол (близо до Стримонския залив, около с. Неохори), Аполония (на път между Амфипол и Солун), Солун, Верия (на юг от Воден) и други крайморски градове, откъдето ученици на апостола навлизат навътре в Македония и Тракия като мисионери, епископи, презвитери и пр.[Гл. Деян. 16:9—12 и общо Деян. 16 и 17 глави. В посланието си до Римляни апостол Павел съобщава: "Разпространих благовестието Христово от Йерусалим и околността дори до Илирик" (Рим. 15:16). В посланието си до Тита пише : "Кога изпратя при тебе Артема или Тихика, побързай да дойдеш при мене в Никопол (на север от сегашния град Превеза, б. м.), защото реших там да презимувам" (Тит. 3:12). Наред с апостола Павла из тия места проповядват и сътрудниците му Лука, Сила, Тимотей, Тит и др. (Гл. подробности у Д. Цухлев, История на Българската църква, том I, София 1911, 11-12; също Матвей Соколов, Из древней истории болгар, Спб. 1879, 97-98)].

 

Св. Иполит Портуенски (починал около 222 г.) в труда си, посветен на 12-те апостоли, пише: "Апостол Андрей, след като проповядвал на скитите и тракийците, претърпял кръстна смърт в Патрас Ахейски." Подобно свидетелство е запазено и от Ориген. Това се потвърждава и от св. Доротей (4 в.): "Андрей, брат на ап. Петър, обходил цяла Тракия и Скития и проповядвал Евангелието."[Гл. подробности със съответните бележки под черта у Д. Цухлев, пос. съч., 10].

Съществува предание, че преки апостолски ученици били първи епископи в някои от градовете на днешните български земи - Ерм във Филопопол (Пловдив), Карп в Тракийска Верен (Стара Загора), Амплий в Одесус (Варна) и пр. Това обстоятелство говори, че апостоли, като са минавали по тия земи за благовестничество, кактр всякъде другаде, основавали църковни общини, организирвали ги в епархии и ръкополагали за тях предварително подготвени епископи и презвитери, някои от които в усърдието си стигат до мъченичество. В един наш Синаксар от 1340 г. се говори за учениците па ап. Андрей - св. мъченици Иенен, Ирин и Пин, - които проповядвали главно като мисионери в Скития.[ "Тии святии беашъ от Скития северьския страни, ученици светааго апо стола Андрея, и учаще о имени Христове многия от поганих обращающе кь правей вере и кръщаху, того же ради яти бишъ от поганского княза и много нждими бишж отврьщи съ Христа и пожрети идоломь, и не покоришъся. Бивши же зиме люте и рекамь всемь премръзьнимь от мраза и не тькмо человекомь по връху леда ходити, но и конемь и воломь. Поставише връху леда древеса велика, яко и сь самем корениемь, и ту привязашъ евятия. Воде же вьзьвльпивьшиеж и ледове пробиваищусъ по малу и дошедша до виия етихъ и от многия лютости предашъ светья и блаженжя своя душь Господеви. " (Гл. Д. Цухлев, пое. съч., 15—16; Ламанский, О некоторих славянских рукописях в Белграде, Загребе и Вене, Спб. 1864, 110-111). По технически причини, както се вижда, заменяме старобългарските букви със съответни новобългарски. Тъй ще бъде до края па студията].

Епископските седалища се увеличават непрекъснато. По тоя начин се разкриват все по-широки простори и възможности за благовестническо служение, не само мисионерско, но и чисто богослужебно.

Знае се, че през втория век съществуват епископски катедри и в Анхиало (Поморие), Девелт (западно от Бургас) и другаде. Проповедник и основател на църковна община в Анхиало е епископ Сотас, а в Девелт - Елий Юлий Публий, съвременници, известни особено много с пламенните си проповеди срещу монтанизма. Сведения от по-късно време говорят за епископски катедри, следователно за проповеднически центрове, още в Сердика (София), Маркианопол (до сегашното село Девня, Провадийско), Доростол (Силистра) и другаде.[Гл. подробности у М. Соколов, пос. съч., 98; Цухлев, пос. съч., 16-17; К, Динков, История на Българската църква, София 1954, 23—25].

През първите няколко века проповедници и слушатели на проповедта са гърци, обитаващи предимно черноморския бряг, римски колонисти, пръснати из вътрешността на страната, илири, населяващи западната половина на Балканския полуостров, и траки - източната му половина (гети, мизи - в Северна България, серди - около Витоша, дентелети - в Кюстендилско, беси - в Южна България и Родопите и пр.[Гл. подробности у Петър Мутафчиев, История на българския народ, том първи, София 1943,12—13; Цухлев, пос. съч., 17 и нат.; История на България, БАН, том първи, държавно издателство "Наука и изкуство", С. 1954, 19—20].

По-известни проповедници от тия векове са: свещеномъченик Дасий Доростолски, св. Емилиян Доростолски, Протоген Сердикски, Тимотей Анхиалски, свещеномъченик Филип Ираклийски, мъченик Сосим Созополски, Пист Маркианополски, Мартирий Маркианополски, свещеномъченик Тимотей Тивериополски, св. Зосим Лихнидски, свещеномъченик Филий Томски, св. Бретаний Томски, св. Геронтий Томски (4 в.), св. Теотим Томски Чудотворец (4—5 в.), Антоний Лихнидски, Александър, Теотим II, Тимотей, Йоан (5 в.) - светители Томски, Теодорит Лихнидски, Патерн, Валентиниан (5—6 в.) - също светители на гр. Томи (Добруджа).[Гл. подробности за живота и дейността на тия проповедници с посочките под черта у Цухлев, п. с, 16—46; също, у М. Соколов, п. с, 100—104].

Измежду всички известни проповедници, местни свещенослужители и пътуващи мисионери, особено прочути са свещеномъченик и чудотворец Еразъм Лихнидски,[В службата на св. Еразъм, живял през втората половина на третия и началото на четвъртия век, - служба, поместена в един български Миней, писан през 1435 г. някъде в Охридско, - се казва, че той проповядвал на лихнидяните (охридчаните) "да не отдават божествена чест па камъка и дървото, а да разберат Твореца на небето и земята и да избягат вечния огън". Този богоозарен светител се проявява като смел проповедник, непримирим гонител на езичеството. Само в един ден той успява да покръстн 20 хиляди души на брега на Охридското езеро. Затова бил хванат от местния управител-езичник, мъчен и накрай хвърлен от крепостта долу. Тъй блажено починал. (Гл. Цухлев, п. с, 35; срв. Мутафчиев, пос. съч., 13—14).] равноапостолен просветител на илирите (македонци, десарети и др.), и Св. Никита Ремесиански, равноапостолен просветител на скити, гети, даки и особено беси.

Св. Никита се родил в гр. Ремесиана (Днес Бяла Паланка - между Ниш и Пирот) в 353 година. Добива високо образование, вероятно в Рим. Светителствува първо в родния си град. След това се отдава на мисионерска проповед из Балканския полуостров. С особено увлечение проповядва сред бесите (в Родопите). Успява масово да ги кръсти. Над тях той действува не само със светия си живот и вдъхновеното си слово, което има апостолски патос, но и с литературни творби.

На прост и ясен език, на езика на бесите, той формира редица свои предварително изнесени проповеди в шест книги за оглашените във вярата: 1) за готвещите се към вярата, 2) против езическите заблуждения, 3) за вярата във Височайшето Същество, 4) против родословието, 5) за Символа на вярата и 6) за жертвата на Пасхалния Агнец. Той стъкмява също и книга "О падшей деве". Никита не само разкрива истините па вярата и морала, но и говори против езическите суеверия и върлуващите по тия места ереси. Приятелят му св. Павлин, епископ Нолански, в поемата си за кръщението на бесите пише, че в резултат на великото мисионерско дело на св. Никита звероподобните беси станали мирни и трудолюбиви, покорни на истинния Бог. Между тях процъфтял християнският живот. Непроходимите и обливани с кръв до това време Родопи станали хранилище на монашески килии и манастири. Дълбоките и високи пещери, където по-рано се криели зверове и разбойници, станали места за ангелски чинове и християнски подвижници. Блажени Иероним потвърждава това, като изтъква, че тия беси, които преди да чуят Никита принасяли в жертва хора, заменили "скърцането на зъбите и гнева си със сладката песен на Христа".[1 Гл. М. Соколов, пос. съч., 101—102; Цухлев, пос. съч., 47—48; Енциклопедический словарь, издатели Брокхаус и Ефрон, том XXI, 74.]

Когато славяните идват на Балканския полуостров подир ужасните готски и хунски нашествия, намират тук развалини и пепелища и продължават процеса на опустошаване. Единствена твърдина се оказва Църквата, ръководена будно от трите тогавашни центрове - Рим, Константинопол и Първа Юстиниана (6—7 в.). Въпреки бедите и разоренията мисионерско-благовестническото дело не стихва.[Постепенно славянският език излиза победител над езиците, на които до това време говори населението на Балканския полуостров - тракийски, латински, гръцки. Тъй че към средата на седмия век полуостровът, с изключение на някои от най-южните му части, представлява славянска страна - благоприятна почва за посев на божествените семена.] Превърналата се Източна Римска империя във Византийска успява постепенно да покори нахлулите и установили се на територията й славяни и тъй се открива широк път за благовестничество сред тях предимно откъм Константинопол (Цариград). Особено силно въздействие за развитие на проповедта оказват съществуващите християнски центрове из българските земи: Маркианопол, Одесус, Месемврия, Доростол, Сердика, Томи, Филипопол и други. Не малка роля в това отношение играят и манастирите, свързани духовно с тия центрове.

Сред славянските маси проповядват местни духовници, заварени тук от тях - гърци, траки, илири. Славяни постъпват масово във войската на Византия, учат се във византийски училища, християнизирват се и се връщат като насадители на новата вяра. Измежду тях мнозина приемат духовен сан. Стават благовестители. Съществуващите манастири из планини и гори приютяват и отшелници-славяни, които четат и преписват гръцки проповеди; изучават ги, разпространяват ги. Тия монаси-отшелници, както и изобщо славяните-духовници, проповядват сред славянските маси на роден славянски език, а не на гръцки или латински.[Съгласно установения ред в Източната църква, проповедници, от какъвто и племенен или народностен произход да са, проповядват на тоя език, на който говорят слушателите. Тъй че и гръцките духовници, които се намирали из тия земи като митрополити, епископи, свещеници, понякога при нужда проповядват и на славянски език. Липсват пълни и точни сведения за християнските проповедници между славяните из българските земи, както това донякъде се знае за някои от проповедниците между траки и илири. Мълчанието на гръцките писатели за дейността на разните проповедници, изпращани и поставяни измежду славяни, се обяснява с намерението на византийския двор скрито от външния свят да привлече славянските маси към империята и постепенно да ги асимилира.]

Законите на византийските императори Теодосий Велики и Юстиниан Велики против езичеството, съгласно които и славяните в територията на империята трябва да приемат на всяка цена християнството, импулсират силно проповедническите мисии, организирани от цариградския патриарх, солунския и други митрополити. Тия мисии са в действие не само в територията, но и вън от територията на Византия. В тях участвуват като проповедници гърци, поримчени и непоримчени траки и илири, и подготвени за целта славяни, предимно духовни лица. Мисионерско-благовестническа роля изпълняват и пленници, духовници и миряни, които славяните вземат при нахлуванията си в империята.[Гл. проф. Иван Снегаров в Кратка история на съвременните православни църкви (Българска, Руска и Сръбска), том втори, Университетска библиотека № 299, С. 1946, 17-18; Мутафчиев, п. с., 40 и нат., 69 и нат., 92-109; История на България, том I, БАН, 57; Е. Голубинский. Краткий очерк истории православних церквей Болгарской, Сербской и Румынской. Москва 1871, 17-18; Цухлев, п. с, 47—49, 130, 153—159.]

Че действително са изпращани от Цариград, Солун и другаде специални проповедници-мисионери, говори една старобългарска легенда, известна в науката под името Солунска легенда. Според нея, кападокиецът Кирил, който се бил учил в Дамаск и получил високо образование, с мисионерско-благовестническа мисия посетил Александрия, Кипър и Крит. След това дошъл в Солун, изучил славянски език и с благословението на солунския митрополит Йоан (към края на 7 в. ) тръгнал на проповед сред славяните-езичници, по течението на река Брегалница, Щипско. В легендата се казва, че имал голям успех, защото Бог му помагал.[Гл. Снегаров, Кратка история..., 18; Цухлев, п. с., 170. Виж самата легенда на новобългарски език у Минко Генов, Старобългарска литература, Антология, Соф. 1947, 86-87; също у П. Динеков, К. Куев, Д. Петканова Христоматия по старобългарска литература, Соф. 1961, 247.]

Когато (в 679 или 680 г.) се основава българската държава, сред славянското население в нейната територия (бивши византийски провинции Малка Скития и Долна Мизия) се намират предимно гръцки духовници, които стоят начело на организиран църковен живот, на твърде здрава църковна организация от славяни-християни, която има като свой духовен център Цариград.

Това свидетелствуват по-късно, в 870 г., пратениците на св. цар Борис в Цариград пред членовете на заседаващия там църковен събор, в който участвуват представители и на Западната църква. На въпроса, отправен от заместниците на източните патриарси към българските пратеници - когато българите "завзели отечеството си", латински или гръцки свещеници е имало там, - те отговорили: "Ние с оръжие завладяхме отечеството си от властта на гърците и там намерихме не латински, а гръцки свещеници".[Мigne, Рatr. lat. t. 128, со1. 1391-1392; проф. Иван Снегаров, Християнството в България преди покръстването на княз Бориса (865 г. ), ГДА, т. V, С. 1956, 8, 24; М. Соколов, пос. съч., 120; проф. д-р В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1927, 133, 135; Цухлев, пос. съч., 172—173.]

По това време изобщо християнското славянско население в източната половина на Балканския полуостров е под ведомството на Цариградската патриаршия, докато християнското славянско население в Източен Илирик (до р. Вит) е под ведомството на папския викарий в Солун и на Първа Юстиниана, до разрушаването й в 7 век. Към 732 г. и за християнското славянско население в Източен Илирик духовен център става Цариград, откъдето идват за цялата българска земя основните директиви и по прoповедничеството.[ Гл. Снегаров, Кратка история..., 18; Динков, пос. съч., 3.]

 

С идването си тук българите-езичници[В житието на Тивериополските мъченици, написано от Теофилакт Охридски, се говори, че българите, когато преминали през р. Истър (Дунав) и се явили "като лют бич, пратен от Бога на западните области", "не знаели Христовото име и по скитското безумие се кланяли на слънцето, луната и звездите". (Български книжици, ч. II, 1858, август, кн. I, 262.)] от една страна спасяват славянството от елинизиране, а от друга страна нанасят големи щети на Църквата, която обаче бавно, но сигурно надделява над езическите им нагони.

Като нахлуват с войнствена свирепост, българите изтребват или изгонват местното гръцко население, разоряват храмовете и манастирите, доколкото имало такива. Свещеници и епископи, които до това време ревностно проповядват, изплашени, напущат енориите и диоцезите си и отиват на безопасни места из пределите на Византия. Тия, които остават, се подлагат на мъчения. Открива се тежка борба между християнство и езичество, при която първото постепенно взема връх като религия на живота и прогреса. Налага се и бавно задушава езичеството.[Архиепископ Теофилакт Охридски в житието на Тивериополските мъченици, като говори за завладяването на Мизия от българите, бележи: "Християните, макар че им бяха подвластни, запазиха в чистота отеческата си вяра. При всичките си разговори с тях безбоязнено им проповядваха Христовото учение и, доколкото бе възможно, им откриваха евангелската истина. " (Гл. житието в Български книжици, пак там, 263; Мigne Patr. gr., t. 126, р. 28; Снегаров, Християнството в България..., 7; Цухлев, п. с, 172). Това правят запазилите се от бедствията духовници, вероятно повечето от тях по произход славяни, а също и миряни.].

При установяването на мир с Византия, с течение на времето духовете се успокояват и вътре в новата държава оцелелите благовестители продължават задачата си, облагоприятствувани от веротърпимостта на българите и постепенно развилата се оживена търговия с Византия. Освен вътрешни, местни, из страната тръгват наново и външни проповедници, предимно мисионери. Числено Църквата непрекъснато расте. В нея влизат и все по-широки кръгове от българи.

 

При търговските връзки с гърците българите се поддават все по-широко на християнския духовен полъх. Много българи почват да изучават гръцки език, внасят гръцка книжнина, предимно с религиозно-църковен характер. Тъй вниманието към проповедниците става все по-меко и по-благосклонно. Като влизат в допир с похристиянчени славяни, българите се опознават с езика им, влизат в храмовете им, огласят се от проповедите, приемат тайнството Кръщение, стават наред със славяните редовни слушатели на словото Божие. Веротърпимостта на българските ханове позволява да се възстановят старите съборени храмове и да се строят нови. Благовестието намира все по-широка и по-благодатна почва. Жадните за него непрекъснато се увеличават. От своя страна Цариградската патриаршия продължава да изпраща през границата мисионери, които умело се приспособяват към новите условия и вършат своята спасителна мисия. Като мисионери-благовестители се проявяват и ония духовни лица, митрополити, епископи, свещеници, дякони, които попадат в плен у българите при една или друга тяхна битка с византийците. От друга страна пленници българи, които биват отвеждани във Византия, влизат в досег с християнската религия, усвояват я и при завръщането си в България стават благовестници всред по-тесни или по-широки кръгове слушатели. Някои се завръщат като духовници с преки проповеднически пълномощия.

Постепенно у българите се установява правило: като завземат нова византийска територия, те преселват жителите й във вътрешността и на тяхно място заселват българи. Тъй преселеното българско население в Тракия има възможност да чуе благовестие от случайно запазилите се там духовници, а преселниците византийци благовествуват във вътрешността на страната.[Знае се например, че при военните действия, които хан Крум води с Византия, във вътрешността на българската държава прииждат десетки хиляди пленници между които има и висши и нисши духовници, като Мануил - митрополит Адрианоpoлски (Одрински), Георги - епископ Дебелтски, Леон - епископ Никейски (гр. Никея при Одрин), епископ Петър, свещеници Гавриил, Парод, Сионий и др. Тия духовници смело и дръзновено проповядват Евангелието в България и привличат нови широки народни маси към Църквата. У Константин Багрянородни съществува такова свидетелство: "Чудният Архиерей (Мануил Адрианополски) и другите с него пленници (народът, що е бил с него) привели в християнската вяра мнозина от българите и разсели семето на Христовото учение на много места из България, като отвличали с това българите от езическото заблуждение и ги привеждали към светлината на благочестието. " (Гл. Снегаров, Християнството в България... 7, 8; Кратка история..., 20, 21; Migne Patr. gr., t. 126, р. 28; 3латарски, История на българската държава през средните векове, т. I, ч. I, Соф. 1918, 261—292; Динков, п. с., 27; Е. Голубинский, п. с, 20; М. Соколов, п. с, 118—120).]

Някои измежду пленниците стават учители и подготвят из средата на славяни и българи нови проповедници. Такъв е например високообразованият Кинамон, когото архиепископ Теофилакт в житието на Тивериополските мъченици нарича "мъж великолепен и хубав във външния си вид, а по душевна красота по-славен и по-божествен от своите съвременници". С духовния си ръст той се издига така високо, че запленява мнозина от първенците в държавата и става възпитател и учител в ханския двор.[Гл. Снегаров, Кратка история..., 21; Български книжици, пак там, 364; проф. Алекс. К. Бурмов и доц. Петър Xр. Петров, Христоматия по история на България, Соф. 1964, 140; Златарски, п. с, т. I, ч, I, 305.].

 

Докато хановете, до Крума включително, са, общо взето, благосклонни към християнството и повече или по-малко се намират под негово влияние особено в законодателната област, какъвто е случаят например със строгите закони на Крума срещу клеветничеството, кражбата, пиянството и просията, безспорно надъхани от новите веения, идващи откъм благовестничеството на Църквата, Омортаг (814-832), син на Крума, започва да мисли, че християнството е опасно за държавата в този смисъл, че разслабва "етничната обособеност на българското племе", и предприема люто гонение, насочено на първо място срещу явните проповедници на словото Божие. Загиват стотици, духовници и миряни, пленници-византийци и местни християни, славяни и българи. Измежду пленниците-мъченици, бити до смърт, разкъсвани па части, обезглавявани, пробождани с меч в корема, убивани с камъни и пр., личат на предно място Мануил Адрианополски, Леон Никейски, Георги Дебелтски, епископ Петър, свещениците Сионий, Гавриил, Парод.[ Гл. Снегаров, Кратка история..., 21, 22; Християнството в България..., 7, 21, 22; срв. Златарски, п. с., т. I, ч. I, 297. Че били гонени и мъчени и българи-християни, говори особено ясно словото на Св. Теодор Студит (759-826), изнесено на Кръстопоклонна неделя в Студийския манастир (при Цариград), - слово, което в старобългарския си превод носи заглавие: "Написание о избиенихъ блъгарехь християнь въ святие пости за меса наядение". (Гл. Снегаров, Християнството в България..., 22. Виж подробности за това слово у Златарски, п. с., т. I, ч. I, 294 и нат. Това слово в славянски превод е издадено от А. И. Яцимирский Мелкие тексты заметки по старинной славянской и руской литературамъ - Известия Отд. русск. яз. и слов. Петрогр. ак. наукъ, т. 7, 1902, стр. 125 и нат.)].

Прочутият благовестник, учител и наставник в самия хански двор Кинамон е хвърлен в затвор и също жестоко мъчен. Знае се, че като пленник Кинамон попада в ръцете на Омортага. Обикнат е от хана и придворните заради духовната си чистота и високото си образование. Омортаг се опитва да го отклони от християнската вяра. След като извършва бляскаво жертвоприношение, той устройва също така бляскав пир в духа и стила на езическия култ. Поканва и Кинамона да седне на ханската трапеза наред с придворните. Кинамон си спомня думите на св. апостол Павел: "Каквото принасят в жертва езичниците, принасят го на бесове, а не Богу; пък аз не искам да бъдете съобщници па бесовете. Не можете да пиете Господня чаша и бесовска чаша; не можете да участвувате на Господня трапеза и на бесовска трапеза" (1Кор. 10:20-21). И се отказва да участвува в пиршеството. Ханът настоява пред него да заеме мястото си. Кинамон, вместо да се покори, издига глас и пред смаяните придворни, началници, боили и пр., като изхожда от поменатите думи на Апостола, във вдъхновена реч изтъква празнотата и безсмислието на езичеството и представя Богочовека като Спасител на света. Тая бележита мисионерска реч разгневява Омортага и той заповядва да хвърлят Кинамона в тъмница.[Гл. Снегаров, Кратка история..., 22; М. Соколов, п. с, 243-244; Златарски, п. с. т. I, ч. I, 305.].

 

При Маломир (832—836), син на Омортаг, настъпва сравнително затишие. Енравот-Боян, най-старият Маломиров брат, "по Божи промисъл", както се казва в житието на Тивериополските мъченици, си спомня за Кинамон и издействува от хана да го освободи от затвора - Благият и мъдър Кинамон е на свобода. Със силното си слово убеждава Енравота да се покръсти.[Гл. свидетелството за това на Теофилакт Охридски в житието на Тивериополските мъченици - Мigne Patr. t. 126, р. 29-33; Снегаров, Християнството в България..., 7. В житието се казва, че Енравот, "като изучил великата тайна на благочестието и сравнил чистотата й с мръсотията на българската религия и якостта на Божието слово с гнилостта на българското, безумие, погнусил се от безбожието, прегърнал богопочитанието; повярвал и приел кръщение. " (Цитат по Злат.. п. с, т. I, ч. I, 33).]

Маломир се разгневява. Енравот смело изповядва светата вяра. Той говори на брата си хан Маломир: "Нищо не ще ме отлъчи от любовта Христова: ни огън, ни меч, ни бич, нито друга мъка. По-добре е да умра за името Христово, отколкото да живея с нечестиви гнусно и срамно... И защо да говоря много?... Ще кажа накъсо: отричам се от езическите идоли и почитта към тях. Христа познавам за истински Бог. Него почитам и Нему въздавам дължимото поклонение."

Пред мъченическата си смърт същият този Енравот, един от първите християнски мъченици-българи, изрича пророчество, което дава нов мощен тласък не само общо на религиозното въодушевление, но и специално на проповедничеството в страната:

"Тази вяра, за която умирам сега, ще се разпространи и разшири по цялата българска земя, макар и вие да мислите, че ще я задушите с моята смърт. На всяко място ще се издигне знамението на Кръста и ще се построят навсякъде Божии храмове и чисти свещеници чисто ще служат на чистия Бог, и ще се принасят хвалебни жертви и изповедания на Животворящата Троица. Идолите с жертвениците си и нечистите храмове ще бъдат разрушени и ще се превърнат в нищо, като че никога не са съществували... ".[След тия думи Енравот бива посечен с меч. Джелат отрязва главата му. (Гл. Житието на Тивериополските мъченици, парагр. 33; М. Соколов, п. с, 244—246; Е. Голубинский, п. с. 21—22; Снегаров, Кратка история..., 22; Бурмов, Христоматия..., 140—141; Български книжици, пак там, 264—266)].

 

Съдържание, характер, видове и форми на проповед до Покръстването

В житието на св. апостол Андрей Първозвани се казва, че "кротостта и добродетелният му живот привличали към него любовта" на хората, които го слушали да проповядва. При негови проповеди те често се провиквали: "Наистина ти си ученик и приятел на благия и милостив Бог! Той ни говори чрез твоите уста!"[Жития на светиите, почитани от Православната църква (превод на Христо Попов), София 1930, 252]. Този факт напомня, че апостолската проповед, доколкото е могла да проникне из българските земи, е имала в основата си истината за "благия и милостив Бог".

Мисионерската реч на св. апостол Павел в ареопага на Атина (вж. Деян. 17:19-34, бел.ред.) открива цялата платформа па благовестничеството сред гърци, траки, илири, славяни, прабългари за Тоя, незнаен до това време, Бог като Творец, Промислител, Спасител и Върховен Съдия над целия единен човешки род. Отречени са изцяло мирогледът и култът на езичеството.

Методът на изхождане от налични факти в езичеството за разбиране същността и красотата на християнството намира широко приложение.[ За простодушните гърци, траки, илири, българи проповедта за "незнайния Бог" се оказва близка, интересна, защото до това време истинският Бог е за тях наистина "незнаен". Те узнават, че Той е "сътворил света и всичко, що е в него", че Той е "Господ на небето и земята", че тъкмо Той е, Който е "произвел от една кръв целия човешки род да обитава по цялото земно лице", че тъкмо Той е, Който "дава на всички живот и дишане и всичко", че тъкмо Той е, чрез Когото ние, хората, както и всички изобщо същества, "живеем, и се движим, и съществуваме". Това, което гръцките стихотворци са казали за Него, се оказва истина: човеците са Негов род. На слушателите се поставя задачата: "да търсят Господа", та "някак" да Го усетят и намерят, да Го почувствуват, защото Той "не е далеч" от което и да е човешко същество. Това, което е казано на гърците в Атина, се казва и на траки, и на илири, и на славяни, и на българи; "Бидейки род Божий, не бива да мислим, че Божеството прилича на злато, или сребро, или камък - на изделие, излязло от човешко изкуство и измислия" (Гл. Деян. 17: 22—29.)] Разкриват се една след друга необходимите за спасението основни истини на вярата и морала, разказват се централните свещеноисторически факти, свързани с личността и делото на Спасителя. Широко и пълно се представя реалният, вечно живият, историческият образ на Христа - като въплотил се Син Божий, като Богочовек, Спасител на света, Който страдал за човечеството, приел кръстна смърт и възкръснал като победител над смъртта, Който живее не само в безкрайните небеса, по и на земята, в Своята Църква, която е Негово тяло, живо и благодатно подкрепящ всички, които вярват в Него и Го обичат. Освидетелствуваният от апостолите факт на Христовото Възкресение се привежда като най-голямо доказателство не само за божественото достойнство и високата мисия на Христа, но и за смисъла и божествената стойност на самата християнска религия.

Свидетелства, като възхитителната вероизповед на Енравота, говорят, че както апостолите, така и преките им ученици, апостолските мъже, а подир тях и всички други продължители на благовестничеството през следващите векове са подлагали на бегъл, а някъде, при нужда, и на по-задълбочен и обстоен критичен анализ съдържанието и формите на езичеството като естествен плод на грехопадението, като са му противополагали богооткровените, свежа, чиста, света християнска религия.

На първо място прицелна точка е многобожието на езичниците като несъвместимо с логиката па естествения човешки разум - обоготворяването на природата и природните стихии, поклонението на идоли и пр. Като отхвърлят всички езически суеверия, проповедниците по образеца на св. апостол Павел, показан в речта му в атинския ареопаг, се спират на ония елементи в религията на траки, илири, а след тях па славяни, българи, които служат като изходен пункт за разбиране богооткровените библейски истини.[От вярата на траките в божеството Сурегат (небе) например проповедниците са могли сравнително лесно да дойдат до истината за Бога като Небесен Отец, Които от Своите безкрайни небеса следи делата на Своите чеда, човеците, и им помага в доброто, в правдата и любовта, и ги пази от злото, от всичко изобщо, което води към смърт, към временна и вечна смърт. От идеята за Аполона като божество на светлината, те водят слушателите си леко до евангелската идея за Бога като светлина, като вечна светлина, в която няма никаква тъмнина (1Иоан. 1:5)]

Идеята за единството на Бога лесно се схваща при благовестничеството например пред славяните, като се изходи от тяхното вярване в божеството Перун, почитан като главен бог и повелител на другите божества. Наличната вяра в Перун християнските проповедници прочистват, като я освобождават от разни митически добавки и особено от мисълта, че той е повелител на други божества. Тъй идват логически естествено до първата Божия заповед: "Аз съм Господ, Бог твой. . . Да нямаш други богове освен Мене!" А след това и до втората, която е извод от първата: "Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи!... " (Изх. 20:2—5).

Представата за бога Перун като мълниеносец дава възможност на славяните лесно да си представят обстановката, при която Бог изрекъл заповедите Си на планината Синай (гл. Изх. 19 гл.) (Виж също Синайското законодателство, бел.ред.).

Подобно на тях и прабългарите се оказват вътрешно подготвени да възприемат специално евангелското учение за единия Бог. Техният примитивен монотеизъм, вярата им в едно върховно същество, Тангра, с чието име те означават и самото небе, се оказва също благоприятна почва за разбиране учението за Бога Отца като Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

Стигнали до първите две Божии заповеди, проповедниците сред траки, готи, илири, а след това и сред славяни, събарят цялата система на многобожието и идолопоклонството, на поклонението на дървета, животни, камъни, изтукани и пр., цялата система на боготворене природата, стихиите, слънцето, луната, звездите и пр. Събарят се и всички други митически представи за нимфи, русалки, вили, самовили, самодиви, юди, самоюди и пр.[Тъй чрез благовестничеството логически леко бива премахната празната вяра в тайнствени сили, скрити в отделни предмети и явления, които, според разбиранията както на славяни, така и на българи, са причина за съществуващите промени в природата и живота, вярата в "свещения" характер на жертвоприношенията - първите плодове на жетвата, най-добрите животни, коне, говеда, овци, кучета, а при изключителни случаи и хора, - съборен е целият езически ритуал, свързан с капища и кумири, с жертви и гадания и т. н. Отречен е чудовищният обичай у прабългарите-езичници да погребват заедно с покойника живи неговите съпруга и служители, отречени са изобщо грубите и жестоки нрави и обичаи, свойствени на бита на траки, славяни, българи. Вместо тях са благовестени евангелските начала на чистия и свет, богооткровен морал. ].

На славяните, а може би и на траките, готите и илирите, не е чужда истината за Богосиновството, макар и свързана с груби езически схващания и представи. Византийският историк Прокопий Кесарийски (6 в.) в книгата си "История на войните" (т. 36), като изтъква, че славяните вярвали в един бог, гръмовержец, "едничък господар на вселената", не съобщава как са го наричали. Може би Перун, а може би и бог Небе, а може би и направо с името Бог. За Слънцето се знае, че е било наричало Божич, т. е. син на Небето, син на Бога. Щом Слънцето се е наричало Божич, син на Бога, следва да се мисли, че бог Небе, бог Перун ще да е носел и името Бог.

Имайки пред очи тая езическа представа за бог Слънце като син на бог Небе, проповедниците са могли лесно да обяснят на славяните, а след това и на българите, истината за Сина Божий, Който е Бог от Бога, Светлина от Светлината, Бог истинен от Бог истинен, роден, а не сътворен.

Вярата в Даждбог като божество на благата и плодородието, дължими на Слънцето, като бог-подател, както говори и самото му име, откривала възможност безпрепятствено да се разбере истината за Пресветия Дух Божий, Който изхожда от Отца и се чувствува в Църквата като "Съкровище на благата и Подател на живота".[За благовестничеството изобщо в оная епоха гл. Д-р Т. п. Тодоров, Омилетика, ч. II, т. I, С. 1957, 67; т. II, С. 1959, 3 и нат. Подробности пък за езичеството на траки, славяни, българи и пр. вж у aкадемик Н. С. Державин, История на България, том I. Соф. 194б, 61—63, 135—151; Проф. Йордан Иванов, Культ Перуна у южных славян - Известия Отдел. русск. языка и слов., Акад. наук, т. VIII, 1904, кн. 4, 140 и нат.; Мутафчиев, п. с., 19—20, 60—64, 132—133; Г. Клинка, Древняя религия славян, Митава 1804; А. С. Фаминцин, Божества древних славян, Спб. 1884; Б. Бешевлиев, Вярата на прабългарите, Годишник на Историко-филологическия факултет, т. 35, С. 1935.]

Фактът на Христовото Възкресение, разкриван в историческа и в догматическо-апологетическа светлина, се свързва с истината за безсмъртието и бъдещето всеобщо възкресение, последвано от окончателния Божи съд над цялото човечество. Издига се зов за спомняне и отрезвяване, зов за покаяние по древните образци, зов за борба срещу грубите езически нрави, срещу суеверията и ересите, зов за благочестие.

Като разкриват истината за двете природи на човека, смъртна и безсмъртна, която имат, макар и смътно, в съзнанието си и траки, и славяни, и българи, християнските проповедници освобождават слушателите си от митическите представи за задгробния свят, за превръщането на мъртъвците във вампири, за "пратеничество" до божеството на задгробния свят, което се извършвало с убиване на лицето, натоварено с такава тежка задача, за пътя и скиталчеството на душата подир смъртта, за нуждата да бъде убивана непременно една от жените на покойника, за да го придружава в задгробния свят и пр.[Грубите представи за рай и пъкъл се одухотворяват и просветляват с евангелското учение за небесното блаженство в обителите на Отца Бога и за ада, отреден за дявола и неговите "ангели".]

На мястото на култа към прадедите, на тъй наречените домашни богове, а също тъй на мястото на култа към вещици и магьосници, чародейци и чародейки[Гл. Державин, п. с, I, 61, 146, 149; Мутафчиев, п. с., 65.], се въздига високо култът към светиите, апостоли, светители, преподобни, изповедници, мъченици от разни гонения. Заговорва се все по-широко и за новите мъченици из средата на траки, илири, готи, гърци, славяни и пр., дали живота си за тържество на царството Божие - царство на мир, правда, любов,  радост в Духа Свети. [Рисуват се и самите гонения, които настъпили или настъпват, представя се с пророческо въодушевление и неизбежният им край като сигурна победа на Църквата над злото в света. (Гл. Д-р Т. п. Тодоров, Омилетика, част II, т. 1, 90—91.)].

Както навсякъде из Римската, респ. Византийската империя и вън от нея, така и специално по земите на траки, славяни, българи, се води непримирима борба освен с ужасните езически нрави и суеверия, още и с върлуващите в разни времена и по разни места ереси на гностициРечник, манихеиРечник, антитринитарии или монархиани, монтанисти, ариани, македониани, несториани, монофизити, монотелити, павликяни, иконоборци и пр.[Съборът в Сердика (343 г.), насочен специално срещу арианството, говори за повишен интерес в това направление. (Гл. Злат., п. с, т. I, ч. II, 60—68).]

 

Това богато и разнообразно съдържание говори за успешно, доколкото условията помагат, развитие на основните видове проповед: свещеноисторическа, екзегетическа, догматическа, катехизическа, нравоучителна, нравообличителна, панегирична (възхваляваща, хвалебствена, бел.ред.), апологетична и апологетико-полемична. И по земята на траки, илири, славяни, българи се налагат познатите форми мисионерско слово, мисионерска реч, богослужебно слово, поучение, беседа, събеседване.[В мисионерското слово се излагат главно ветхозаветни и новозаветни факти на спасението, а в мисионерската реч - отделни моменти от езическите религии, с цел да се изтъкне и подчертае божествеността на християнската религия. В богослужебните слова, поучения, беседи, събеседвания се разкрива всичко необходимо за утвърждаване на новопокръстените в живата снага на Църквата. Ако Ерм Филипополски е същият Ерм, автор на книгата "Пастир", може да се каже, че проповедничеството из Филипополската област е имало и притчата като форма на проповед. (Гл. подробности у д-р Тодор п. Тодоров, Омилетика, ч. II, т. I, 92.)].

Свещеноисторическата проповед, мисионерска и богослужебна, се развива предимно като историческо свидетелство за живота, делата и чудесата на Спасителя, като свидетелство - ветхозаветно и новозаветно, изобщо за божествения произход и спасителния смисъл на християнската религия, за богоучредената мисия на Църквата в света. Докато свещеноисторическата е перикопна и извънперикопна, екзегетическата е обикновено перикопна: има в основата си библейските начала, които се четат при богослужението. Догматическата проповед е в повечето случаи богослужебна. Свързва се най-често с господските празници и Страстната седмица. Нравоучителната проповед, мисионерска и богослужебна, извънперикопна и перикопна, разкрива евангелския морал като установен от Бога жизнен път, който води към мирно и щастливо братство на земята и вечно блаженство в небесата. При наличието на практиката на оглашението свещеноисторическата, догматическата и нравоучителната проповеди преливат в проповед катехизическа, в която се разглеждат най-вече урочно Символът на вярата, Господнята молитва, Десетте Божии заповеди, учението за Блаженствата. Обръща се внимание на тайнствата, особено на Кръщението и Евхаристията. Нравообличителната, апологетичната и апологетико-полемичната проповеди имат в себе си защитно-борчески аспект - защита на евангелските морал и вяра и пламенно разобличава жестокостта, свирепостта, кръвожадността, невъздържаността, разпуснатостта, пировете у траки, илири, славяни и българи, завършващи често с кръвопролития, обичая специално у славяни да избиват деца и старци, негодни за работа и болни, държането жената в робско състояние, безчовечното отношение към робите, обичая специално у българите да обесват на дърво способните си хора под предлог, че били нужни в задгробния свят[Гл. Мутафчиев, пос. съч., 19, 134.], опитите на философска, езическа и еретическа основа да се руши Църквата Божия и т. н. Панегиричната проповед, както и проповедта особено на господски празници, се извисява при някои случаи до ораторско изкуство по налични византийски образци.

Според съдържанието, характера и назначението си всички тия видове проповед приемат една или друга от изтъкнатите форми: мисионерско слово, мисионерска реч, богослужебно слово (обикновено и похвално), поучение, беседа (аналитична, синтетична, обикновена) и събеседване.

Професор д-р Тодор п. Тодоров
Текстът е първа част на статията "Проповедта в България през епохата на Покръстването", Годишник на Духовната академия, т. XV, Синодално издателство, София, 1966 година, стр. 308-322.
(следва продължение)

 

Виж също:

 

Към съдържанието на Православната Читалня
Емайл

Pravoslavieto.com - Българският Православен портал в Интернет
    www.Pravoslavieto.com