Протойерей Валентин Свенцицки
Протоиерей Валентин Павлович Свенцицкий
30 ноември 1881 - 20 октомври 1931
|
|
Протойерей Валентин СвенцицкиПротоиерей Валентин Павлович Свенцицкий 30 ноември 1881 - 20 октомври 1931
|
Протоиерей Валентин Свенцицкий. Фотография. Източник: Древо
По-долу:
Виж също:
Отец Валентин (Валентин Павлович) Свенцицкий (1882-1931) е православен свещеник, протоиерей, виден проповедник, богослов и писател, един от най-ярките дейци на руското религиозно възраждане в началото на XX век.
До революцията бъдещият отец Валентин бил тясно свързан с руските либерални религиозни философи. Бил изявен публицист, белетрист и драматург, както и популярен оратор на многочислени религиозно-философски събрания сред московската и петербургската интелигенция.
Разочарован от тази си дейност,
около 1910-1915 година Свенцицки се сближил с Оптинския старец Анатолий
(Потапов), който станал негов духовен наставник и дал нова, трайна насока на търсенията му.
През 1915 г. Валентин Свенцицки се изявил за първи път като църковен писател с книгата "Граждани на Небето', в която описал своето пътешествие из скитовете на пустинножителите в Кавказ.
През тежката за Русия 1917 година Свенцицки приел свещенически сан и станал военен свещеник.
В Гражданската война отец Валентин участвал на страната на Доброволческата Бяла армия.
През 1919 г. публикувал в Ростов на Дон брошури ("Войната и Църквата" и др.), в които призовал към "съпротива на злата сила".
След поражението на Бялата армия, о. Валентин останал в Русия. През 1920 година се завърнал в Москва и изнасял проповеди на тържествени архиерейски богослужения в различни храмове.
През 1922 година заради рязката критика на обновленческия разкол бил арестуван и заточен в Пенджикент (Таджикистан).
През 1925 г. о. Валентин се завърнал в Москва и станал свещеник в храмовете Сретенка и в Илиенка, като продължавал да проповядва и да изнася цели цикли от беседи на различни теми. Общувал често със светителя Тихон, когото горещо обичал.
О. Валентин не приел примиренческата (с комунистите) Декларация, подписана от митр. Сергий (Старогородский), и напуснал с паството си Църквата.
През 1928 г. отец Валентин бил арестуван и отново заточен - този път в Сибир. Там този достоен пастир прекарал последните си години и написал своя последен апологетически труд "Диалози".
През 1930 година Свенцицки заболял тежко, но не му било позволено да се върне от заточение за да се лекува, и на 20 октомври 1931 година отец Валентин се поминал.
Pravoslavieto.com
Източник: Русское Православие: Белое духовенство
О. Валентин Свенцицкий беше както обичан семеен свещеник, така и учител на непрестанна молитва. Поразително е, че още през 1925 г. той въведе в Comment: приходскиехрамовете своята гореща проповед на великия молитвен подвид. Той направи много и за общата апология на вярата, но от най-голямо значение беше неговият призив към всички за непрестанна молитва, за непрестанно горене на духа.
"Молитвата, казваше той, издига стените на нашия манастир в света".
Цялата сложност на въпроса за вътрешноцърковното зло той изрази най-кратко със следната формула: "Всеки грях в Църквата не е грях на Църквата, а грях против Църквата". Оттук е видно, че църковният разкол по мотиви за упадането на нравствеността, без да говорим за други мотиви, е преди всичко религиозна глупост, недомислие. Всичко повредено, нечисто, неправилно, което виждаме в църковната ограда, не е Църквата, и за да не сме досег с това, не е нужно да излизаме от нейната ограда, нужно е само да не участваме в него. И тогава ще се изпълнят думите "за чистия всичко е чисто". ... Отец Валентин Свенцицки учеше също, че не бива да спираме непрестанната молитва и по време на богослужение.
Сергей Иосифович Фудель
Из книгата "У стен Церкви", 1996
Протойерей Валентин Свенцицки е руски пастир-мъченик, един от ярките представители на
московското духовенство през мъчителните за Православната Църква второ и трето десетилетие на ХХ век.
Роден е през 1882 г. в Казан, в дворянско християнско семейство. Баща му е бил католик, а майка му и братята му – православни. От ранна възраст Валентин проявил интерес към вярата и религията, за което вероятно е допринесло различното вероизповедание на баща му (католик) и майка му (православна).
Силно влияние върху юношата оказва и неговият гимназиален учител по вероучение - високоерудираният свещеник Молчанов, бъдещ екзарх на Грузия.
От петнадесетгодишна възраст Свенцицки живее заедно със семейството си в Москва. Тук той продължава гимназиалното и висшето си образование, като завършва филологическия факултет и посещава лекции в юридическия и историко-философския факултет на Московския университет.
В университета Свенцицки общува с ректора на университета професор Сергей Н. Трубецкой и други либерални дейци и религиозни философи, като Сергей Булгаков, Павел Флоренски, Николай Бердяев, Владимир Ерн, Евгений Трубецкой и Андрей Белий.
Събитията от 1905 г. увличат Свенцицки по идеите за християнски социализъм. Заедно с ректора на университета, Свенцицки организира нелегалния студентски религиозен кръжок "Християнско братство за борба", в който участват също Павел Флоренски, Владимир Ерн и Александър Елчанинов.
В течение на тези години Свенцицки сътрудничи на няколко вестника и се изявява както в "Религиозно-философското общество в памет на Владимир Соловьов", така и в Политехническия музей с лекции на теми като: "Християнството и насилието", "Терор и безсмъртие", "Атеизъм и любов" и други.
Силата на неговите убеждения била покоряваща и лекциите му събирали множество слушатели. Както в младежките си години, така и впоследствие Валентин Свенцицки притежавал необикновеното умение да влияе със словото си на хората и в лекции, и в проповеди, и в частни беседи.
През 1906 г. той пише:
"Съвременното църковно движение може да бъде наричано либерално християнство, но либералното християнство е само полуистина. Душата е разградена на две камери – религиозна и житейска – и не може да се отдаде изцяло нито в служба на Бога, нито в служба на света.
В резултат на това се получава жалка полуистина, топло-хладно, либерално християнство, в което няма нито Божия истина, нито човешка. Представителите на това християнство са лишени от религиозен ентусиазъм, сред тях няма мъченици, изобличители, пророци.
Съюзът на "църковно-обновените" не е първият лъч на бъдещата апокалиптична жена, облечена в слънце, а един от многото професионални съюзи, и аз съм убеден, че настоящото религиозно движение няма да бъде такова и няма да се развие по този начин" (Проблеми на религията. 1906. Първо изд., с. 5-8).
Именно тези думи цитира в своя призив от 15 (28) юни 1923 г. Светейшият Патриарх Тихон, когато прави характеристика на идеологията на обновлението, от която Църквата особено пострадала след октомврийската революция.
Свенцицки сътрудничи в издаването на сборниците "Свободна съвест", "Въпроси на религията" и на списанието "Нова земя", публикува статии за творчеството на Фьодор Достоевски, Хенрик Ибсен и поета-символист Николай Клюев, пише разкази, повести и драми ("Пастор Релинг", "Смърт", "Интелигенция"), в основата на които лежи конфликтът между обществения и индивидуален морал. С многообразните си изяви той става добре познат на интелигенцията в Москва и Петербург.
Книгата на Свенцицки "Второто разпятие на Христос (Фантазия)" е своеобразно продължение на "Великия Инквизитор" на Достоевски: по време на пасхалната утреня Иисус Христос идва в съвременната му Москва и вижда, че никой не мисли за Него - мислите на всички са заети със светски грижи. Висшите духовници арестуват и осъждат неразпознатият от никого Христос и Го изгонват от града.
Това остро изобличение на светската и духовната власт, забравила евангелските заповеди, било първоначално отпечатано в силно съкратен вид (много места били заменени с многоточия). Скоро след това книгата била напълно иззета, а авторът бил осъден на няколко години заточение в крепост.
Публикуваният през 1908 г. роман-изповед "Антихристът (Записки на един странен човек)" става един от най-добрите образци на руската литература, поради майсторското психологическо описание на тайнствените дълбини на човешкото сърце. В него Свенцицки с необикновена проникновеност разказва за това как в човека прониква чуждо, другородно същество. Двете борещи се помежду си сили у човека (лъжата и чувствеността, и истината и чистотата) са изобразени в лицето на две жени.
Следват години на дълбока духовна криза. Бунтуващият се интелигент преживял изпитания и в личен план. Опитвайки се да избяга от близки, приятели и от самия себе си, през 1909 г. Свенцицки емигрирал под чуждо име във Франция. Тук огорченият и болезнено страдащ емигрант, криещ се непрестанно от властите, успял да преосмисли живота си, и чрез дълбоко покаяние поел по пътя на нравствено пречистване, изоставяйки философското мъдруване, предавайки изцяло живота си на Спасителя и Неговата църква.
В началото на 10-те години на XX век
Свенцицки се завърнал в Русия, сближил се и станал духовно чедо на великия оптински старец, иеросхимонах Анатолий
(Потапов) (1855-1922). Преподобният укрепил надеждата му за опрощение на греховете и пълно обновление на живота му в Христа. Макар че старецът не благословил желанието на
Свенцицки да приеме монашески постриг, той го благословил за непрестанна молитва и духовни дела, свойствени най-вече за монаха.
Около 1915 г. Свенцицкий заминал за Кавказ, за да се запознае с живота на кавказките монаси-отшелници. Своя досег с православната святост Свенцицки описва още същата година в книгата си "Граждани на небето (Моето пътешествие към пустинниците от Кавказките планини)". Разказвайки за преживяното и за напътствията на старците, бъдещият "монах в света" пресъздал в нея своето дълбоко разбиране на монашеския подвиг и живота в Христа. С дела и трудове до края на дните си Свенцицки помогнал на много хора да укрепят вярата си в бъдещите гонения.
Общуването със старците и революцията през 1917 г. спасили Свенцицки от младежката му илюзия за "християнски социализъм". През септември 1917 г., месец преди революцията, по благословията на преп. Анатолий, Свенцицки приема свещен сан в Иоановския манастир в Петроград, в който почива многообичния му Кронщадски светител и чудотворец. Ръкополага го Петроградският митрополит Вениамин (Казански), когото болшевиките пет години по-късно разстреляли, и когото Църквата почита като свещеномъченик.
Скоро след ръкоположението си отец Валентин заминава на Северния фронт като свещеник и проповедник. Разположен в Прибалтика, недалеч от Петроград, неговият гарнизон се оказва един от най-повлияниет от комунистическата пропаганда.
От февруари 1918 г. отец Валентин е в Южна Русия, вече като свещеник в Бялата армия. Неговите размисли и преживявания по време на войната и Гражданската война кристализират в брошурата "Войната и Църквата", издадена в Ростов на Дон през 1919 година.
За разлика от други белогвардейци, след поражението на Бялата армия и края на Гражданската война отец Валентин Свенцицки решил да остане в Русия. През 1920 г. той се установил в Москва, проповядвал в различни храмове и често служил заедно със Светейшия Патриарх Тихон, чието умело управление в тези най-трудни години уважавал извънредно много.
"Докато съществува той, можем да бъдем спокойни за Църквата, до известна степен. Може би е имало и има патриарси по-ерудирани и външно някак по-талантливи от Светейшия Патриарх, но той е така благодатен, тих и много мъдър", казвал о. Валентин.
| * "Извънреден комитет" - на руски ез. Чрезвычайная комисия (ЧК или НКВД) – структура на държавен орган на вътрешните работи в Русия, който след 1917 г. насочва част от дейността си към преструктурирания ("обновления") и гонения спрямо Църквата. |
В проповед в Крестовъздвиженския манастир о. Валентин огласява, че дейността на обновленците е направлявана от органите на ЧК*. За това си изказване о. Валентин бил арестуван и заточен в Педжикент (Таджикистан в Средна Азия). Там о. Валентин разяснил на духовните си чеда упражняването и действието на Иисусовата молитва в книгата си, наречена "Тайно поучение".
При връщането си през 1925 г. от първото заточение, отец Валентин започнал служение в храма "Св. Панкратий". В неделните беседи разказвал на енориашите си за светите отци, разяснявал евангелските текстове и беседвал по въпроси на вярата и църковния живот.
Духовните му чада старателно записвали и преписвали неговите беседи и от тях съставили "Пълни събрани съчинения на протойерей Валентин Свенцицки" в девет тома, които разпространявали чрез църковен "самиздат" сред вярващите.
По време на Великия пост през 1926 г. отец Валентин прочел в храма своите "Шест чтения/беседи за Тайнството на покаянието в неговата история", насочени против общата изповед, придобиващата все по-голяма практика (и напълно утвърдена днес) в Руската църква.
През 1926 г. отец Валентин организира и оглавява поклоннически пътувания в Саров и Дивеево. Там блажената Мария Ивановна му предсказала, че ще бъде преместен в друг московски храм – този на св. Николай Чудотворец на ул. Ильинка, "Никола Большой Крест". Така се и случило – отец Валентин станал настоятел на този храм.
В Николския храм отец Валентин служел ежедневно вечерни и утренни, а понякога и нощни служби, и създал силна духовна общност. В своето паство о. Валентин въвел ежедневна индивидуална изповед и често причастие със Светите Христови Тайни. В поученията и проповедите си той откривал на своите духовни чада пътя на нравственото и духовно съвършенство в условията на гонения на църквата.
Всички беседи били проникнати от призива на о. Валентин към миряните: издигнете духовното, вътрешното като манастирска стена между собствената си душа и света, за да не допуснете суетата и злото, в което лежи светът, да погълне душата ви. Това отецът наричал "манастир в света" - път, по който сам той се подвизавал, без, разбира се, да приема гласни или негласни обети, и без да смята себе си за таен монах.
Това е труден, но с Божията помощ, постижим път, учел о. Валентин. "Монахът в света" трябва да се откаже от много неща, с които съвременният живот съблазнява; да живее и да изпълнява ежедневните си дела като всички, сред безбожието, което ни обкръжава, но вътрешно решен да не допуска в душата си гибелния дух на света.
На 16/19 юли 1927 г. е оповестена Декларацията на Московския митрополит Сергий (Старогородски). Своя протест отец Валентин изразил в писмо до митр. Сергий (виж по-долу), в което прекъснал общение със своя митрополит, присъединявайки се към т.н. движение на "неспоменаващите" (рус. "непоминающих").
През 1928 г. отец Валентин бил арестуван отново и изпратен на заточение - този път в Сибир. Главен повод за изгнанието било откритото му несъгласие с Декларацията на митрополит Сергий.
В Сибир отец Валентин написал най-хубавата си книга "Диалози". Той изпращал "Диалозите" на части в Москва, където духовните му чеда ги преписвали и разпространявали от ръка на ръка.
През 1930 година о. Валентил заболял тежко. Недълго преди смъртта си той написал покайно писмо до Патриаршеския Местоблюдител митрополит Сергий (впоследствие Патриарх) (по-долу). Митрополит Сергий го опростил и възсъединил с Църквата. Дълбоко покайно писмо о. Валентин написал и до своите духовни чада (по-долу).
След тежко боледуване отец Валентин Свенцицки предал Богу дух на 7/20 октомври 1931 година в селцето Тракт-Ужет в подножието на Тайшет, на петдесетгодишна възраст.
| * НКВД (Нарком внутренных дел) – държавна разузнавателна структура, създадена след революцията от 1917 г., върху чиято основа по-късно била създаден т.н. "Комитет за държавна сигурност" (КГБ). |
Роднините получили разрешение да пренесат ковчега с тялото на отец Валентин в Москва. Товарният вагон с тялото на починалия протойерей пътувал три седмици, вагонът бил откачан, после прикачван към други влакове, прехвърляли го от един път на друг. Опомняйки се, Народният комитет на вътрешните работи (НКВД)* изпратил разпореждане за задържането на вагона, но не го намират заради безкрайните отклонения по пътя му.
Ковчегът с тялото на отец Валентин пристигнал в Москва на 6 ноември 1931 г. в деня на честването на Богородичната икона "Всех скорбящих радост" (Радост за всички скърбящи). На 7 ноември вечерта той бил поставен в църквата "Св. Троица" (в Листата) на ул. Сретенка. Панихидата отслужил владика Вартоломей (Ремов).
На следващия ден в 6 часа вечерта в преизпълнената с народ църква започнал заупокойният парастас. След парастаса отворили ковчега. Всички били потресени: отец Валентин лежал като жив, със спокойно, просветлено лице, без видими признаци на тление.
На третия ден отслужили заупокойна литургия и опело. Службата водил Дмитровският епископ Питирим (Крилов). Заедно с него служил епископ Вартоломей. Преди опелото в прощалното си слово той казал:
"Днес ние се прощаваме със забележителен истинно-християнски пастир, който, преминавайки труден път, дойде днес при нас недокоснат от признаците на тлението, за да ни покаже силата на единението на духа с Православието во веки веков".
В края на литургията, след Евангелското чтение, Дмитровският епископ Питирим
произнесъл:
"По поръчение на митрополит Сергий прощавам и разрешавам на всички чада на починалия свещеник отец Валентин, от този момент всички те отново да станат членове на единната Руска Православна Църква".
Нескончаем поток от хора вървял към гроба и с благословията на Владика Питирим за всеки вдигали капака на ковчега, за да могат прощаващите се да се убедят с очите си в нетленността на любимия пастир.
Отец Владимир бил погребан в Пятницкото гробище около храма. През 1940 г. намислили да премахнат Пятницкото гробище и останките на о.Валентин били пренесени на гробището "Въведенчески планини" (Введенские горы). Гробът на протойерей Валентин Свенцицки на Введенското (Немско) гробище и до ден днешен е често посещаван от вярващи.
Превод и съставителство Pravoslavieto.com
С използването на Русское Православие: Белое духовенство и биографични данни
от Диакон Леонид Калинин в предговора на "Диалоги". Последният е преведен на български език през 2008 г. от Стояна Стоева.
Източник: Древо
До Митрополит Сергий
В името на Отца и Сина и Светия Дух!
Съзнавайки цялата си отговорност пред Господа за душата си и за спасението на душите на повереното ми, с благословението на Гдовския епископ Димитрий, паство, аз скъсвам каноническото и духовно общуване с Вас и организиралия се около Вас съвет от епископи, незаконно присвоил си името "Патриаршески Синод", а също с всички намиращи се в каноническо общение с Вас и не Ви считам повече за Заместник на Местопазителя на Патриаршеския престол на следните основания:
Вашата декларация от 29 юли и всичко, което е общоизвестно за Вашето управление на Църквата от момента на издаване на Декларацията, установява несъмнено, че Вие поставяте Църквата в същата зависимост от гражданската власт, в което искаха да поставят първите две "обновления", въпреки светите канони на Църквата и декретите на самата гражданска власт.
И "Живата Църква", завзела властта на Патриарха, и григорианството, превзело властта на Местопазителя, и Вие, злоупотребили с неговото доверие, вие всички творите едно общо, антицърковно, обновленческо дело, при което Вие се явявате създател на най-опасната негова форма, тъй като, отказвайки се от църковната свобода, в същото време съхранявате фикцията за каноничност и Православие. Това е повече от нарушение на отделни канони!
Аз не създавам нов разкол и не нарушавам единството на Църквата, а си отивам и отвеждам паството си от тази обновленческа примка: "Да не губим по никакъв начин, неусетно, онази свобода, която ни дари със Своята Кръв Господа наш Иисус Христос, освободител на всички човеци" (от Осмото правило на Третия Вселенски Събор).
Оставяйки верен и послушен син на Единната Свята Православна Църква, аз признавам като Местопазител на Патриаршеския Престол митрополит Петър, признавам и тези епископи, които без да си присвояват самочинно общоцърковната власт, вече прекратиха каноническа връзка с Вас, по техния пример: "занапред до съда на съвършения Събор", тоест с участието на всички православни епископи или до открито и пълно покаяние пред Светата Църква на самия митрополит.
гр. Москва, 12 януари 1928 година
Протойерей Валентин Свенцицки
Ваше Високопреосвещенство, Всемилостиви архипастир и Отец. Аз умирам. Отдавна ме тревожи съвестта, че съгреших тежко пред Светата Църква и пред лицето на смъртта се убедих в това.
Умолявам Ви да простите моя грях и да ме възсъедините със светата Православна Църква. Аз принасям покаяние за това, че проявих гордостта, въпреки светите канони, да не Ви призная за законен първи епископ, като поставих личния разум и личното чувство над съборния разум на Църквата, аз дръзнах да не се подчиня на светите канони. Моята вина е особено страшна с това, че въвлякох в това заблуждение много човешки души. Не се нуждая от нищо: нито от свобода, нито от промяна на външните условия, доколкото очаквам своя край, но в името на Христа, приемете моето покаяние и ми позволете да умра в единение със Светата Православна Църква.
11 септември 1931 година
Валентин Свенцицки
Мили мои дечица, току що получих вашето писмо. Толкова много неща трябва да бъдат казани и толкова малко сили имам да го направя. Питате ме заради какво искам прошка от вас. Заради страданията – независимо колко много истината да е на моя страна, но със своята грешка аз предизвиквам тези страдания и не само у вас, но у всички. С цялата скръб, на която е способно моето сърце, аз ви моля за тази прошка.
Но по-нататък грешите, когато казвате, че ви е необяснимо случилото се с мен. То може да бъде неясно със смисъла на преживяванията, които доведоха до него, но онова, до което доведоха е съвършено ясно.
Аз поставих разума и чувствата си над Съборния разум на Църквата. Човешката мъдрост затъмни вечното и премъдрото. Съборите са имали провидение за цялата история, те са знаели какви ужаси ще творят седящите на патриаршеските престоли, колко борби ще има, жестокост, неправда, недопустими компромиси, граничещи с престъпление и са знаели каква съблазън ще бъде това за човешките души – подобно на това, в което ви въвлякох – и всичко ще бъде разпокъсано на парчета. Затова те премъдро са оградили човешките души от съблазните с най-строги канони, които могат да не бъдат признавани само тогава, когато се извращават догмите на вярата.
Вие ще кажете – нима преди не знаеше това? Знаех го, но в това е и ужаса на всички тези призраци и техните опасности. Нима не знаете, как понякога внезапно всичко става различно, и това, което е било отдясно, преминава вляво, и онова, които и било отляво, преминава вдясно? Около година време ме глождеше този червей, но аз го прогонвах като изкушение и той изчезваше.
Почти невъзможно ми е да разкажа как стана така, че истината ми се откри напълно, но знайте, че това има пряко отношение към моя край и може би Господ ме съхрани преди смъртта и ми даде възможност да принеса покаянието си.
В името на Христа, не мислете, че не разбирам страшните последствия на моето покаяние за околните. Всичко разбирам, всичко преживях до последния щрих, но по този въпрос не трябва да се ръководя от нищо друго, освен от съвестта. Това е страшно – това е непосилно за човека – съвестта. Толкова страшно нещо е тя. Тя налага такова ужасно бреме, но без нея не може да се живее.
Разберете всичко това, не се обърквайте поради външните обстоятелства и ме разберете докрай, както сте ме разбирали и преди.
Нямам сили да пиша повече. Нека Господ бъде с вас.
прот. Валентин Свенцицкий
Писмата на о.Валентин са преведени от Стояна Стоева
Днес, започвайки да живеят църковен живот, вярващите попадат в положението на хора, разкъсвани на две. За тях възникват два съвършено различни живота, два съвършено различни свята: единият е в храма, с всичко което той дава на вярващия, а другият - животът извън стените на храма.
По-рано човек не е изпитвал така силно тази раздвоеност, той изглежда лесно е примирявал тези две начала - своето обичайно мирско съществуване и изпълняването на църковните си задължения. Неговият семеен живот не противоречал на задължението му да отиде в църквата, да запали свещ, да вземе нафора и пак да излезе в света и да се заеме с всекидневните си дела. Какво е станало след това, защо е тази раздвоеност сега, това страшно положение човек да чувства, че живее не един, а два живота - един, който го влече към Църквата, и друг, който го влече към света?
Станало така, че пред съзнанието на вярващите застанали онези задачи на християнския живот, които по-рано като че ли били задължение на монасите. По-рано на миряните се полагало да ходят на църква, но да живеят по светски. Духовният живот бил предназначен не за тях, той бил достояние на монасите. Но ето, че този манастир, иззад чиито високи стени било така удобно, така естествено и просто да се занимаваш с чисто духовни дела, без да чувстваш никаква двойственост, тъй като светът бил отделен от манастирския живот с тези стени, този манастир, тези духовни задачи обхванали и миряните. "Добротолюбието", "Невидимата бран", творенията на св. Теофан Затворник - всичко, което сега вярващите християни се опитват да приложат в света, в тези стаи, в тези домове, където присъстват всички страни на чисто светския живот. Естествено е човек да се чувства раздвоен, ако например е на гости, седи, разговаря с компанията и изведнъж си спомня за Църквата. Струва му се, че всичко църковно е сякаш сън. Така различно е онова там, църковното, от това тук - светското...
Раздвоението на живота на духовен за монасите и светски за миряните е най-тежкото наследство от дългото ни външно църковно благоденствие, превърнало християнството от житейски подвиг в проста битова привичка. И когато събитията по Божия воля ни заставиха да си спомним за духовните, за висшите задачи, общохристиянските, които въобще не са само за монашествуващите братя, хората се оказаха в това безпомощно състояние на раздвоение. Тогава възникна и въпросът как в условията на живота в света да запазим онова, което дава светата Църква. Оттук възниква и съвършено различната задача за съвременния пастир - духовното наставничество.
Духовното наставничество и старчеството също са били дело на манастирите, както целият духовен живот. Енорийският свещеник извършвал тайнството изповед, но когато се нуждаели от духовно ръководство, християните отивали в Оптинската пустиня или в някой друг манастир и там лекували духовните си рани при опитните духовни лечители.
Духовният живот, възникващ сега в условията на живота в света, възложи това тежко, непосилно бреме на духовното наставничество и дори на старчеството върху плещите на енорийските свещеници. Те не могат да отхвърлят това задължение, защото потребността от духовно наставничество е законна потребност на мирянина, пристъпващ към духовния живот в условията на живота в света. И за да не захвърлят по средата на пътя духовния живот и дори не по средата на пътя, а още при първите крачки, те непременно трябва да имат духовен ръководител. И понеже не всички могат да открият някакви изключителни по своите дарования духовници, то с това задължение трябва да се заемем ние, редовите пастири, и с Божия помощ да наставляваме духовните си чеда и да ги ръководим.
В това дело на духовно наставничество наставляваните миряни трябва да усвоят две важни правила. Първо - да имат само един духовник. Често на въпроса дали имат духовник, чуваме отговор: имам няколко духовници, изповядвам се и там, и там... Това ходене по различни духовници е безполезно в духовния живот. То напомня състоянието, за което свидетелства един съвременен пустинник. В пустинята врагът постоянно подбужда отшелника да сменя мястото на подвизаване. Първото изкушение за пустинника се състои в това, че започва да му се струва: ето на онази планина ще се спася по-добре. И ако той остави първата си пустинническа килия и се отправи към тази планина, врагът веднага ще зашепне на ухото му: а ето на онази планина ще ти е още по-добре, още по-тихо, по-уединено. И врагът ще оплете този човек, обикалящ от планина на планина и търсещ все по-добри и по-добри условия за себе си.
Изборът на духовен наставник трябва да стане по сърце и душа, но смяната му може да стане само по някакви много сериозни причини, и то с благословението на духовника, когото оставяш.
Второто правило е: да се отдадеш на послушание на избрания от теб духовник. В условията на живота в света послушанието не може да бъде осъществено така, както в манастир, защото тук духовникът няма възможност да ръководи всяко движение в живота на човека. Но важна е готовността, важна е самата решимост да се откажеш от своята воля.
Веднъж на наше богослужение дяконът по погрешка произнесе ектенията. Вместо "светаго храма сего" каза "святей обители сей". Аз бях обзет от неочаквано чувство, тази обикновена грешка на езика ми се стори като откровение. И това, може би малко странно, чувство постави начало на постоянното ми влечение към тази идея: необходимостта в нашите условия на живот да бъдат изграждани духовни манастири, та духовният живот, някога изграждан зад манастирските стени, сега да се изгражда в душите ни, затворен зад стените на молитвата ни.
В много църкви с Божия помощ и сега се изграждат "обители", макар и не навсякъде и не винаги да се определят с такива именно думи, пастирското дело, което се извършва в тях. Аз знам, че по този път има и много уродливи явления, защото така се създават затворени общини не само около православни пастири, но и около самозванци, отделили се от Църквата и само смятащи се за православни пастири. Но уродливи явления е имало и тогава, в първите векове на християнството, когато са възникнали ересите и разколите. И все пак, истинският път - това е пътят на обединяване на енорията с духовническото начало. И нека свещеникът бъде духовен наставник, настоятелят да бъде игумен и енорийският храм да се превърне в обител. Амин.
Протойерей Владимир Свенцицкий
Превод Ал. Миленкова
Брой 12
за 2003 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com