Фьодор Достоевски (1821-1881)
Фьодор Достоевски е един от писателите, които винаги са присъствали на книжния пазар и които се преиздават многократно на всички езици. Странно е, че макар и така достъпен за читателя, руският гений като че ли остава встрани от вниманието на българската богословска мисъл. Причините за това са много, но трябва да признаем огромния дълг на критиците и хората на духа към личността и мисловното богатство на писателя. За православната богословска мисъл у нас проблемите за взаимното влияние между християнството и художествената литература са затворена книга, която обаче е наложително да бъде разтворена. Това важи в още по-голяма степен за Достоевски, който е оказал огромно влияние върху религиозното и нравствено съзнание на много хора по света.
Затова с чувство на дълг към руския гений предлагам една теологична трактовка на философския въпрос за смисъла на историята. За основа ползвам известния роман "Идиот". Спирам се на това произведение, защото мисля, че то е тихият бунт на автора срещу законническия дух, битуващ в съзнанието на човека.
За Достоевски християнската цивилизация, макар и да проповядва словото за кръста и изкуплението, допуска незабележимо да се промъкне в нея и наложи като основен принцип нормативната етика на закона - най-удобният пристан за приютяване на фарисейския дух. Учението за оправдаване чрез дела по закона съдържа философия, която вече не е христоцентрична и не проповядва всеопрощение и смирение, а превръща християнина в пленник на идеята за необходимостта от лични заслуги. В светлината на тази идея и на възгледите на Европейското просвещение стойността на човешкия живот започва да се измерва с човешките дела.
Така животът се превръща в състезание, в което удостоени с лавровия венец са малцина, или по друг начин казано, това е философия на героите.
Ако смисълът на човешките дела в историята е да признаем само силните, то тогава достойнствата на отделната личност изчезват. Този естествен извод ни изправя пред въпроса за всички милиарди хора живели по земята, които не са били гении и според "философията на героите" нямат заслуги за оправдаване на своя живот: какво е тяхното значение за историята и в крайна сметка какво е тяхното достойнство?
Според писателя учението за безсмъртието на човешката душа, изявено в пълнота от Иисус Христос, ни представя една нова антропология, в която Божият образ е неотменим атрибут на всеки човек. Христос отъждествява Себе Си с всеки човек, включително и с немощните, с презрените тези, които за нас са "излишни".
Затова и благовестието е насочено към всички без изключение, защото Божията любов желае всички да станат участници във вечната слава. След като в християнството се откри истинският път на човека към Царството небесно, историята на земния живот не може да бъде абсолютен и пълновластен оценител.
Учението за изкуплението нeдвусмислено разкрива, че единственият оценител на човека е сърцеведецът Христос. В едно от писмата си Достоевски споделя, че чрез романа "Идиот" иска да възкреси християнското учение за Божията милост, която може да бъде осъзната само чрез смирение. Пътят, според него, за постигането на тази цел е указан в думите на св. ап. Павел: "Който се хвали, с Господа да се хвали. Защото не този, който се сам хвали, е достоен, а онзи, когото Господ хвали" (2Кор. 10:17). Философията на тези думи изразява идеята за невъзможността на човека да принесе плод, достоен за похвала. Затова, ако с нещо трябва да се похвалим, то това е с Божията любов и милост, проявени към нас.
Този призив за смирение е врата, през която незабелязано влиза любовта, а тя сама по себе си, поради божествения си произход, гарантира достойнството на човека да бъде наистина оценено. Субективният фактор на симпатия или антипатия, на добър или лош в християнството сублимира в тържеството на смирението, което поражда съзнание за съучастие в Христовата милост. Да признаеш другия, това означава чрез Бога да откриеш Божия образ в себе си и в ближния.
Съзнавайки това, Достоевски ни представя в "Идиот" образа на княз Мишкин, който не е класическата религиозна личност. Дори понякога има твърде противоречиви разбирания за добро и зло. Вероятно това е плод на болестното му състояние, но то от своя страна прави възможна изявята на естествени добродетели, които въпреки неорганизираността на неговия дух правят героя привлекателен и мил, особено с готовността му за саможертва.
Чрез своя "герой-идиот" писателят провокира у нас оценъчната способност, която прилагаме към хората. Изправяме се пред парадоксалния въпрос: какъв човек е Мишкин? С това иска и да ни предпази от юдейския дух на осъждането, който дълбоко е проникнал в нашето съзнание.
Божият образ в човека, според Достоевски, може да бъде открит не чрез качествата, които той показва, понеже при един талантите са много, при друг - твърде малко, а в признаването на Бога като Творец, Сърцеведец и единствен Съдия на човека. В този смисъл романът "Идиот" дава възможност да погледнем по друг начин на смисъла на човешките дела в историята, чиято крайна цел и завършек е Царството небесно.
В тази светлина нека не ставаме повърхностни съдии на ближните си, като помним повелята на Иисус Христос: "Не съдете, за да не бъдете съдени" (Мат. 7:1).
Христо Писаров
Брой 14 от 1998 година
Из разговор на Емил Ив. Димитров с руския литературовед Карен Степанян
Емил Димитров: Карен, в книгата си [статии и студии, посветени на творчеството на Достоевски, бел.ред.] отделяш особено внимание на изучаването на "Идиот" на Достоевски, тук можем да се запознаем с цял цикъл сериозни твои изследвания върху този роман. От опит ми е добре известно, че и влизането в света на Достоевски като читател, а и началото на изучаването на този свят е най-добре да се направи, навярно, именно чрез "Идиот". С какво те привлича и ти е скъп този роман? В какво е тайната на притегателната сила на романа? И от друга страна: какво той може да даде на човека от началото на XXI век? Как литературоведът, познавач на "Идиот" и творчестото на Достоевски, може да помогне на читателя (или на телевизионния зрител) на знаменития роман?
Карен Степанян: Всички романи на Достоевски са ми скъпи, всеки по своему. Романът "Идиот" е интересен за мен преди всичко затова, че тук Достоевски е поставил пред себе си една изключително важна задача: да изясни границите на човешките възможности, а също какъв би трябвало да бъде идеалът за човешка личност, дали изобщо е възможно реалното съществуване на такъв човек, какво би трябвало да бъде поведението му в света и дали той е способен да промени живота на другите?
Достоевски, който сам по себе си е бил изключително силна личност и е вярвал в безграничните възможности на човека, въодушевен от идеята за доброто, се е заел с тази задача, която е един от главните (ако не и главният) проблеми на човечеството, с надеждата за положителното й решение. Както винаги в творчеството му, това за него е било не само писателско, но и жизнено дело: да се разбере как той, както и всички други хора, трябва да живеят, да разбере мястото и значението на човека в мирозданието. Ето защо той е надарил главния герой с множество автобиографични черти и ситуации от собствения си живот.
Писателят е ориентирал своя герой към най-великата личност в историята на човечеството - Иисус Христос ("княз Христос" - три пъти е записал в подготвителните материали към романа); той, довеждайки Мишкин на 26 години в Санкт-Петербург, му е създал една уникална предистория: пребивавайки практически от детството си в швейцарска клиника, князът е запазил невинността и необременеността си от повечето грехове, които по правило на тази възраст вече като тежък товар притискат човека.
Но още на предварителния стадий или вече в процеса на създаване на основния текст на романа (били са създадени множество версии, впоследствие отхвърлени от автора) Достоевски се убеждава - и това, смятам, е било за него откритие, извикало истински шок, - че един такъв положително прекрасен човек, отнасящ се с любов и смирение към всички близки хора, искрено желаещ на всички добро, прощаващ и оправдаващ всички, не само не е способен да измени света и да помогне дори на неколцина свои ближни, но донася в света единствено мъка и трагедия. Околните възлагат нему всичките си упования, надяват се, че той ще ги спаси. Но да спаси всички може само Бог, и да спаси не с всеопрощение и одобрение, а с посочване на пътя за очистване от собствените грехове и чрез благодатната божествена помощ по този път.
Мишкин обаче, пораждайки надежда у едного, не може да не се отзове на призива за помощ от другиго, а първият, когото е оставил, пада, понеже се е облегнал на него с цялото си същество. Погиват (физически) Настася Филиповна и генерал Иволгин, а духовно - Аглая, Рогожин, Иполит (споменавам само онези, които се надяват да намерят спасение у княза, но изобщо по броя на случилите се и споменати смърти "Идиот" държи "рекорда" сред всички романи на Достоевски), фактически погива и самият Мишкин.
Ето как Достоевски е отговорил на онези - твърде, твърде многобройни - хора, последователи на Д. Ф. Щраус и Е. Ренан, които (и тогава, и сега) смятат, че Христос е бил единствено и само велик човек: в такъв случай Той би се оказал погребан под купчина сакати и грешници, желаещи спасение.
Не случайно като "положително прекрасен" герой и образец за подражание Мишкин се възприема най-вече през ХХ век, когато в умовете на много хора и в Русия, и в света, които са загубили религиозното светоусещане, но си спомнят за идеалите на доброто, цари убеждението, че простото следване на нормите на хуманизма е в състояние да спаси света (или че крахът на тези норми в ужасите и войните на ХХ век ознаменува трагичния свършек на човешката история); именно сред хората от "старото" поколение (макар че и себе си отдавна вече не причислявам към младите) има тъй много противници на тази, утвърждаваща се сега концепция на романа "Идиот".
Но аз не смятам, че който и да било литературовед или критик може да претендира за окончателен и неподлежащ на обжалване отговор на въпроса за смисъла на едно или друго произведение. Неговата задача е в съответствие на таланта и компетентността си да предостави на читателя материал за свое собствено разбиране и оценка.
Емил Димитров: Т.е. в "Идиот" ние се срещаме с, тъй да се каже, художествената апофатика на Достоевски, а по-точно: "въздигането" в художественото познание става не чрез натрупване на утвърждавания (утвърждаване на "положително прекрасния човек" и пр.), а чрез натрупването на отрицания - отрицания на начини на мислене, начини на живот, на жизнени светове. Достоевски никога не посочва пътя, той по-скоро намеква за него, истината не се дава, тя само просветва. Ти си спомняш, разбира се, че у Достоевски твърде често се среща изразът: "ти все не за това говориш"; "за това" не говорят, "за това" по-скоро мълчат. Романите на Достоевски са "не-за-това-йни", ако можем да се изразим така, те не са учебник по живота, а по-скоро са различни "входове" в живия живот. Но ето, аз също "не за това" сега би трябвало да говоря...
Карен Степанян: Не, в дадения случай не бих говорил за апофатизъм, понеже става дума не за отрицанието на човешката природа у Христа. Достоевски пише: "Християнството е доказателство за това, че Бог може да се вмести в човека. Това е най-великата идея и слава на човека, до която той може да достигне".
Една от главните истини в света на Достоевски е следната: да се вижда в Христа Богочовекът и нищо по-малко, а във всеки човек - образ Божий, но нищо повече, а в мирозданието отвъд обкръжаващата ни действителност да се вижда онази висша реалност, която е сътворила въпросната действителност и по законите на която и човекът, и светът съществуват.
Достоевски обаче наистина никога не се стреми направо да убеждава читателя в каквото и да било, той прекрасно разбира, че човекът трябва сам да стигне до истината, така, че тя да стане резултат от собствената му духовна работа, писателят просто се старае да насочи вътрешната работа на читателя в нужното русло. Но никога не мълчи - ако под мълчание се разбира липсата на изказване. Всеки роман представя credo-то на Достоевски пълно и (за разбиращия читател) ясно. [...]
© Достоевски: Романът и Евангелието
Виж също:
www.Pravoslavieto.com