Георги Тодоров
Виж също: Първата българска държава. История, владетели, светци
"Защо бил знаменит цар Симеон Лабас? Понеже имал жестока и непрестанна война с гръцките царе и всякога ги побеждавал. Четири пъти ходил с войска в Цариград и пленил и изгорил много местности. През неговото царуване 35 години българите и гърците нямали никакъв мир. От това време между гърците и българите останала голяма връжда и порицание - и до днес".
Преп. Паисий Хилендарски, История Славянобългарска
Простодушната аргументация на. о. Паисий - Защо бил знаменит цар Симеон? Понеже имал жестока и непрестанна война с гръцките царе и пр. - битува и досега не само в масовото съзнание на българите, но и у историците ни.
Юрий Венелин в книгата си "Критически изследвания за историята на българите", писана през 1828 г., заявява по повод похода на Симеон към Цариград: "Да, това бяха златните времена на България!" Добри Войников в своята "Кратка българска история" (1861 г.) възкликва: "Симеоновото царствувание е било Златний век за България. - Честита България с такъв цар!" В "Енциклопедически речник" на Л. Касъров (1907 г.) статията за Симеон започва така: "Най-великий български цар". Съвременната ни "Енциклопедия България" (1988 г.) твърди: "По времето на царуването на Симеон България достига най-голямата политическа мощ и териториално разширение."
Следващият
христоматиен мит е, че след Симеон (който бил "най-велик") - при царуването на сина
му Петър (който бил "безпомощен") - настъпил неочакван срив. "Но този грандиозен разцвет трае твърде късо - до смъртта на
Симеона - и спира също тъй неочаквано, както бе почнал." (Петър Мутафчиев, 1931 г.).
На повърхността изглежда точно така. Но историята не е наука за повърхността на явленията. А в дълбочина нещата стоят другояче - и тук няма нищо "неочаквано".
Всъщност кризата започва още при Симеон. Нещо повече - самият той е главният двигател на историческия провал. А провалът е именно "жестоката и непрестанна война с гръцките царе". В своята "История на Първото българско царство" (1930 г.) Стивън Рънсиман направо казва, че Симеон е "водил катастрофална политика". Тези непрекъснати войни носят на България и съседите й разорение, обезкръвяване, омраза, вражда. Най-пагубен е дълбокият нравствен упадък, защото в "Симеоновата" християнска България военната агресия срещу християнската Ромейска империя става държавна политика.
Войната е зло и тази държавна култура на злото несъмнено ражда дълбоко нравствено разочарование у неукрепналите в новата вяра българи. Така се подготвя почвата за богомилството.
Ала войните на Симеон са пагубни не само в християнски, нравствен, исторически и икономически смисъл, но дори и във военен и политически.
Невярно е твърдението, че по негово време България уж била достигнала своето най-голямо териториално разширение. Картите изработени през 1917 г. от проф. Васил Златарски сочат, че България при управлението на княз Борис е над 400 000 кв. км, а при цар Симеон - около 300 000 кв. км. При Симеон България губи една четвърт от своята площ: всички отвъддунавски територии (малко повече от днешна Румъния), които след нахлуването на маджарите завинаги отпадат от българската държава.
И още нещо много важно. Териториите, които владее св. Борис, са скрепени с официален мирен договор, който свято се спазва от Ромейската империя. Докато голяма част от Симеоновите "завоевания" на запад (Сърбия) и на юг (Гърция) са съвсем временни. Поголовното унищожаване на армията му в Хърватия през 926-927 г. разклаща българското господство в Сърбия. Трудно е да се прецени каква е ползата от временното "владеене" на земите в Северна Гърция. Ромейският император Роман Лакапин в писмо до Симеон заявява:
"Каква ти е печалбата от това, че насилствено си завзел нашата земя? Какви ти са от нея доходите? Какъв данък получаваш от нея? Напротив, ако да беше пожелал да вникнеш, наистина, след толкова убийства и опустошения не ти остава нищо друго, освен едно само владение на крепостите, от които ти предстоят немалко главоболия от снабдяването им с провизии и оръжие, а при това населението се измъчва и погибва... ... И тъй, разбери и това: миналата година избягаха в мирната и тиха наша държава до двадесет хиляди българи, които, види се, са намразили вашето военнолюбиво съпротивяване и непримирими помисли."
Митът за Симеоновото величие се крепи още на обявяването му за цар и "провъзгласяването на българския духовен глава за патриарх". Що се отнася до титлата "патриарх", никъде в изворите няма и помен от такова нещо.
Вярното е, че Симеон обявява сам себе си за "цар на българите и ромеите". Но подобна титла има смисъл само ако е призната от някого. А титлата цар (василевс) никога не е била официално призната на Симеон от никого. Самозванството му е повод за иронизиране от страна на Роман Лакапин:
"Кажи ми, какво необикновено нещо е станало за тебе от това, че ти се пишеш "цар на българите и ромеите", когато Бог не съизволява (на това) и не съдейства на дело? [...] И тъй, ако ти желаеш да се именуваш цар на ромеите, нищо не ти бърка да се прогласиш и за господар на цялата земя [...] ако ли пък искаш, то наричай се и "амер-мумин" на сарацините, за да станеш по-страшен за хората..."
Титлата "василевс" е била официално призната на св. цар Петър - първият и единствен чужд владетел признат за цар от Константинопол. Негова (и на Георги Сурсувул) е заслугата за сключването на мирния договор с Ромейската империя в 927 г. - един от най-големите държавнически триумфи в българската средновековна история. Той сложил край на непрекъснатите разорителни войни, които Симеон е водил с ромеите, признал е статуквото на българо-ромейската граница от времената приживе на св. Борис (896 и 904 г.).
Св. цар Петър се оженил за внучката на император Роман Лакапин - за пръв път от половин хилядолетие ромейска история, още от основаването на Константинопол. Ромейската принцеса се казвала Мария, но в чест на събитието се преименувала на Ирина, което на гръцки означава "мир". Но мирът с Империята не бил празна дума. Той продължил дълго след смъртта на Мария-Ирина - чак до края на управлението на св. цар Петър. Според договора българските пратеници в Константинопол получавали за вечни времена предимство пред всички други - нещо от което по-късно ще се чувстват обидени пратениците на франките.
Петър Мутафчиев в своята "История на българския народ" (1943 г.) пише за св. цар Петър:
"Новият цар бил лишен от всички качества, каквито трябвало да има един приемник на Симеона: кротък, безволен и крайно набожен, той не можел да бъде нито управник, нито пълководец."
Причините за упадъка на България Мутафчиев вижда в ромеите-чужденци:
"Тия чужденци донесли и заразата, от която средновековна България никога след това не успя напълно да се освободи: развращаващото влияние на Византия и на нейната култура [...] Разложението, на което хилавото управление на Петра обрекло могъщата Симеонова България, довело и до чувствителни териториални загуби."
Няма съмнение, че св. цар Петър е отстъпвал в държавническо отношение на своя дядо - св. Борис Велики - и вероятно е бил по-подходящ за монах, отколкото за цар. Симеон обаче избира именно него за свой наследник, а не първородния си син Михаил, когото отстранява от властта и замонашва. Защо ли?
Трудно можем да докажем, че Петър е по-лош държавник от баща си. Защото Симеон наследява от св. Борис държава процъфтяваща във всяко отношение - с непокътнат човешки ресурс, мирно натрупано богатство, с духовния оптимизъм на новопокръстените и с бого-вдъхновената нова славянска култура. Симеон в значителна степен изразходва неразумно - опропастява - това богатство (с изключение, може би, на книжовността и изкуството). Обратно - св. цар Петър наследява от своя баща опропастеното: държава обезкръвена, финансово разорена и нравствено разочарована.
Съвсем антиисторично е да се приписва на "византинизма" и на слабото управление на св. цар Петър държавният упадък на България през Х век. Истината е в обратната посока. Православната духовност и култура (която е същност на "византинизма") е единственият истински и спасителен Път на България. А именно Симеоновите войни слагат край на българския Златен век, прекъсват славянобългарското държавно и културно чудо - благодатната "Държава на Св. Дух", дело на светците от великата Осморица - и скършват гръбнака на боговдъхновената българска история.
Ножът, който Симеон вади, убива до голяма степен чудото на св. Борисовата България. Още десетина години от неговите "пирови" войни и ние можеше да слезем от историческата сцена. А 40-годишният мир на св. цар Петър с Ромейската империя е по-скоро спасителна отсрочка, която дава на християнската славянобългарска култура още 1-2 поколения, за да укрепне достатъчно и да съхрани самоличността си при последвалите исторически премеждия и до ден днешен.
Емблематичната
фигура на това време - наред с царя-светец - е св. Йоан Рилски.
Но Рилският светец не принадлежи само на времето на св. цар Петър, както пишат житиеписците. Роден около 876 г., св. Йоан Рилски получава монашеското си призвание в най-ранна възраст, по времето на св. Борис. А замонашването на княза-светец неминуемо е въздействало върху житейския избор на бъдещия отшелник. Тъй че личността и делото на св. Йоан е неотменима част от Борисовия Златен век (852-907). Определящият начален период на неговия подвиг е бил до голяма степен "невидим" за обществото. Едва във времето на св. цар Петър това дело става все по-видимо и придобива всенародна слава.
Тълкуванието на отшелничеството в българската историческа наука често се основава на пълно неразбиране. Стига се дотам, че делото на Рилския светец бива определено като "бягство от действителността", като противодържавна стихия, сравнима по отрицателния си дух с богомилството. Най-ярко изразява това становище Петър Мутафчиев в знаменитата си статия "Поп Богомил и Свети Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история" (1934 г.). Трагедията в старата българска история Мутафчиев вижда в това, че
"съзнанието на народа ни оставаше винаги разпънато между две еднакво безплодни и от гледището на националните ни интереси еднакво вредни крайности - богомилството, от една страна, и византинизма - от друга [...] от гледището на задачите, с които нашият народ имаше да се справя, примерът на рилския пустинник имаше същия смисъл, който се съдържаше и в учението на богомилския ересиарх. И единият, и другият отвръщаха умовете от проблемите на реалното строителство, за да ги задържат в областта на религиозното съзнание и на отрицанието [...] Началото, положено от Иван Рилски, се разрасна в движение, не по-малко съдбоносно от това, което бе вдъхновявано от учението на поп Богомила. Отшелничеството отне от народа ни и остатъка от силите, на които в борбата си за съществуване той можеше да разчита." Нещастието на българския народ "се състоеше в това, че той винаги се виждаше воден от слепи подражатели на чуждото или от отшелници и гении на отрицанието.
Духът на това отрицание тежи върху нас и днес. Между другото и защото... ние мъчно можем да съзрем зад себе си образите, които са ни нужни. Те са затулени там от сенките на други, които само наивността или недоразумението са могли да превърнат във велики народни наставници и водачи. Нали и затова денят на един от тях - рилският отшелник - бе избран за прослава на всички тия, които имат безспорното право да бъдат считани за наши будители?"
Всъщност истината е точно обратната: духът на св. Йоан Рилски е най-чистият дух на утвърждението в българската история. Този дух утвърждава Утвърдителя на вселената Христос и отрича само Неговите отрицатели.
Няма нищо по-градивно, по-полезно за държавата, по-практично и по-насъщно за ежедневния живот от това, което прави истинският монах - и то тъкмо когато сякаш не прави нищо: в безмълвието, във вътрешната молитва, в богосъзерцанието.
И кой, ако не Църквата следва да спомага за по-глъбинното разбиране на историята - не като култура на войната, а като култура на Мира? А когато измерим историята с нейния истински аршин, изведнъж откриваме, че митовете, в които сляпо сме вярвали, не отговарят на Истината, т. е. на Христа, а често несъзнателно изповядват духа на Неговото отрицание.
Георги Тодоров
Брой трети за 2003 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com