Демокрация, плурализъм, глобализация
Църквата и феномените на "модерния свят
Ловешки Митрополит Гавриил
Свещеник Кънчо Кабадийски
Според християнските православни възгледи, на човека е отредена централна роля в Божието мироздание (Бит. 1:28). Неговите действия и решения определят посоката на общото
развитие на света. Църквата знае, че човекът е свободен, свободен онтологически - по сътворение, по същност, свободен да управлява живота си, дори да сложи неговия край, да избира
и определя идентичността си, приятелствата си, идеите, на които да служи. Нещо повече, човекът носи цялата отговорност както за всичко, случило се досега, така и за онова, което
предстои да се случи. Не някой друг, но само човекът носи образа Божий в себе си: Рече Бог: да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие; и да господарува над морските риби
и над небесните птици..." (Бит. 1:26).
Но човекът в своето богоподобие има властта да господарува и над самия себе си, над обществото си, над културата си. Това е така, защото човекът е свободен, свободен
онтологически по сътворение, по същност, по дар Божи. Свободен е да управлява живота си и дори да му сложи край, да избира и определя идентичността си, приятелствата си, идеите на
които да служи или въобще да не служи на никакви идеи; свободен е да избере и своята участ във вечността.
Как днес извън Църквата се разбира и осъществява тази свобода? Как се оправдава централното място на човека в земната история и в нашия, стоящ непосредствено пред очите ни свят?
Съвременото човечество се движи в посока, определена от неговите вътрешни, лишени от санкцията на метафизиката или идеализма въобще, тенденции. А те, от своя страна, не са нищо
друго, освен продукти на човешката разумност - самоцел, която не напуска собственото си жизнено пространство и съдържа в концентриран вид шлаката на човешкия прогрес -
самонадеяността ("рече безумец в сърце си, няма Бог"). Етичните норми се редуцират до чисто утилитарни категории и на такава плоскост, лишена от фигурата на ближния и на
Бога, съвремените политици управляват световните процеси. Създават се нови видове управление, които докосват дори интимния живот на човека. Размиват се граници - географски,
политически, икономически, нравствени. Твори се управление от нов тип, изискващо промени във всичко и от всеки. Ние трябва да казваме "да", в противен случай ще бъдем обвинени в
упадъчен консерватизъм и реакционизъм спрямо прогреса. Къде е мястото на отделния човек в този процес? Как новото управление и новите глобални стратегии ще променят живота му и
накъде?
Глобалното управление изисква най-високи управленски технологии и предполага много добре развит
управленски апарат. В своята "Социология на господството" Макс Вебер (1864 – 1920) твърди, че "най-чистият тип господство се осъществява посредством бюрократичен щаб за управление" ("Социология на господството" М. Вебер, С., 1992 г.). Този щаб обикновено има пирамидална структура, тръгвайки от самия принцип на властта в неговия персонален
институционализиран вид и стигайки до долните нива на властта (изпълнителната власт, осъществявана посредством определени репресивни средства - от глоба за неизпълнение, до
принудително изолиране от общността - лишаване от свобода), той предполага писани правила - закони, уреждащи възможните отношения и зависимости у едно, условно да го наречем,
множество. Това множество всъщност е социумът, обществото от хора, социалното общ-е-житие на коя да е държава. Бюрократичният щаб предполага държавно обединение. Глобалното
управление обаче, изисква нещо повече от само бюрокрация, тук става въпрос не за една държава с нейните вътрешни управленско-бюрократични решения, тук въпросът излиза извън
националното и държавното, вече говорим за една мултинационална и, колкото и неиздържано да звучи, дори за една мултидържавна държава - първо "голямото европейско село", а после и
"голямото световно село". Необходим е нов тип власт. Именно западната цивилизация е разработила технологията на глобалната всепроникваща власт (по-подробно по
темата виж в. "Родна вяра" бр. 1, 2002 г., в статията "Визитна картичка за ЦРУ и антихриста"). Нито една от бившите световни империи не е притежавала апарат за принуда и
управление дотолкова мощен, че да контролира действително живота на своите провинции и граждани. В най-добрия случай тези империи са се ограничавали до пряк контрол над живота на
местните елити.
В съвременното западно общество съществуват такива техники за управление, които позволяват на властите да имат практически пълна информация за всички аспекти от живота на
човека, както и да привеждат в изпълнение разпореждането на върховната власт в извънредно кратки срокове. В миналото, за да бъде приведено в дознание на хората едно разпореждане, в
най-добрия случай е трябвало доста време, от дни до седмици, дори месеци езда, за да се обиколи с вестта държавата. Ако пътищата са лоши или непроходими, а средствата за
комуникация примитивни, столицата не може да контролира живота на провинцията, а още по-малко живота на отделния гражданин.
Днес средствата за контрол и начините за получаване на информация за човешкия живот са много ефикасни и с всяко поколение човекът, неговият дом и даже душата му стават все
по-прозрачни.
Нека погледнем материалната страна на човешкия живот. В "обществото на потреблението" хората се отнасят крайно сериозно към материалната основа на живота си. Развитието на
икономиката през последните 100 години доведе до пълна икономическа зависимост на човека от държавата. Първата стъпка по този път беше унищожаването на селското "натурално
стопанство" и създаването на регионалните пазари. Човекът, който не е включен в активни търговски отношения с града, вече не е в състояние да изхрани семейството си. Следващата
крачка е създаването на национални пазари. И накрая, през ХХ век се създава системата на световната икономика, сега вече цели страни, ако откажат да играят по правилата на
световния пазар, не биха могли да запазят своята независимост.
От гледна точка на икономическата ефективност това е изключително ефикасна система. Но тя води до едно следствие, което може да се окаже съдбоносно за края на историята -
човекът губи навиците си за самостоятелен живот. Степента на неговата зависимост от външния свят не е намаляла, а многократно е нараснала. Днес той е зависим не само от времето и
стихиите, но и от доставките на бензин и газ, на горива и енергия, а напоследък все повече и повече и от информационния поток.
Изтриването на национално-държавните граници става по особен начи, чрез пактове, съюзи, споразумения и спогодби в името на общия икономически просперитет и повишаването на
жизнения стандарт. Държавите се лишават от своята суверенност. Но кой поема властта в тях? Международните управленски структури, които нямат свое отечество, но които имат финансови
и политически интереси по целия свят.
И тъй като навлизаме в чуждата нам територия на политологията, нека дадем думата на специалиста. В своето изследване "Краят на цивилизацията или зигзагът на историята" Анатолий
Неклеса пише:
"Съвремената глобална архитектура явно се строи по други мерки, а не според демокрацията. (Цитираният автор е радикален демократ). Така си и остана примамлив мираж представата
за универсалния парламент на хора, притежаващи еднакво право на глас. Напротив, в момента става определено смаляване и упадък на авторитета и влиянието на широките политически
форуми, като паралелно с това се засилват по-тесните елитарни общества. Тежестта на ООН намалява и много от нейните прерогативи преминават към съвещанията на "голямата седморка".
А на европейския континент представителната в регионален мащаб и придържаща се към принципа за равноправие на своите членове Организация за безопастност и сътрудничество в Европа
явно се изтиква от реалната политика от много по-затворените структури на НАТО. Става преразпределяне на властническите пълномощия от политически структури към икономически силови
центрове (като МВФ и Световната банка). Тук корозията на демократичните институции се проявява вече много по-отчетливо. Демокрацията, като власт на народа, отстъпва място на нова
форма на управление: неодемокрацията, като власт на парите. На тази основа в света, под прикритието на демокра тичната фразеология, се очертава контурът на международия
олигархичен режим, който предпочита да действа от позиция на силата."
И така, финансовите центрове поставят себе си на мястото на институциите на пряката демокрация. Интересно е обаче, че при цялата глобалност на тази политика, творците на
бъдещата цивилизация могат да мислят напълно конкретно. При целия геополитически размах на своята дейност новият световен ред не изпуска от своето полезрение живота на
най-обикновените граждани. В съвременото общество се създават механизми, които ще позволят животът на човека да стане по-прозрачен от всякога. Става въпрос за "електронните пари" и
"електронната търговия".
Днес християните често виждат опасности и "знаци на антихриста" в баркода на стоките или в кредитните карти. Да се вярва, че някакви кодове и знаци могат да действат върху
съвестта на психически здрав човек, означава да отдаваме прекалено голяма значение на магиите и идолите ("ние знаем, че идолът в света е нищо" -
1Кор. 8:4). Но!... все пак заиграването с баркодовете крие своите опасности. При електронната търговия и най-малката покупка лесно може да бъде
контролирана. В обществото на потреблението покупката и продажбата са най-важната част от човешкия живот. И електронните пари ще направят този живот напълно прозрачен.
При електронните пари тайни вече няма да има, защото в компютърната памет на банката ясно ще се отбелязва къде именно си похарчил парите си, колко, за какво и т. н. Това
означава, че ако държавата иска, може, чрез банката, където постъпва информация за електронните покупки, да узнае къде човек е пътувал, къде е бил, какво е купувал и най-главното,
какви книги чете. Защото по вида на това, какви книги чета, не е трудно човека ценности. Гражданинът на света е демократ, либерал, плуралист, човек с мнение за себе си и света,
изградено преди всичко от медиите. Той одобрява или не одобрява онова, което по един не толкова деликатен начин вече му е продиктувано ("пак Го завежда дяволът на твърде висока
планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш", Мат. 4:8).
Собствените му ценности и собствените му мисли варират в кръга на т. нар. "права на човека", етически лишени от съдържание, но за сметка на
това "опаковани в лъскава опаковка" - фигура, която обезоръжава нравствената структура на личността, лишавайки я от граници.
Под слънцето вече има съвсем законно място и за разврата, и за перверзията, и за грозното и невъзможното в друго време човешко превъплъщение. Но има и друг вид цености -
истинските, спасителните, непроизхождащи от човека. Ценностите на Св. Евангелие ("Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец" (Мат. 5:48). Поради това най-висшите ценности за православните са личността на Бога и личността на човека, които не могат да бъдат приравнени с
които и да било други ценности и цели, нито пък да бъдат пожертвани заради тях ("Един от тях, законник, изкушавайки Го, попита и рече: Учителю, коя заповед е най-голяма в
закона? А Иисус му отговори: възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора подобна ней,
е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целия закон и пророците", Мат. 22:35-40).
Всичко останало - политиката, държавата, науката, техниката, културата трябва да служат за осъществяване пълнотата на човешката личност. Ако човекът се развива хармонично като
индивидуално и като обществено същество, той осъществява пълнотата на своето личностно съществуване. От това положение следва принципът, който православната църква следва вече две
хиляди години. Това е принципът на равновесието и взаимната зависимост на отношенията Бог - човек, душа - тяло, личност - общност, единично - универсално.
Опростено казано, Православната църква се придържа към принципа на единство в различието и различие в единството, чиято основа е христологията. Различието предполага свободата,
а свободата - различие. Любовта прави възможно многото (различните) да бъдат в единство и при това да не губят своята лична и неповторима идентичност ("на оногова, който
побеждава, ще дам да яде от съкровенната мана, и ще му дам бяло камъче, и на камъчето написано ново име, що никой не знае, освен оня, който го получава",
Откр. 2:17). Господ, Който дава камъчето, знае написаното на него име, което е същността на дадената личност, нейната духовна неповторимост.
Истинският духовен наставник (старец) - в православната аскетика - трябва да има особена дарба от Бога, за да води своя духовен син (или дъщеря) към неговото аз, да осъществи
Божието предначертание за този човешки индивид в пътя му към Царството Небесно. Това е Божията свобода за човека, да стане това, което е и което може да бъде, ако се подвизава. Но
този, който се опитва да ръководи, без да има такава харизма от Бога, осакатява духовно и душевно своята жертва, дресира я, отнемайки й възможността за свобода и неповторимост.
Такива ръководители са изпаднали в прелест или са извън Православието с неговите духоносни светоотечески традиции за духовен живот.
Различието е даденост, природна категория, а единството е зададеност, нещо, което трябва да се осъществи. Как да се примири различието (плурализмът, свободата) и единството?
Светът като че ли няма правилно решение на този проблем. В историята постоянно се повтаря неписаното правило: или единството поглъща свободата, или свободата разрушава единството.
И едното, и другото е трагично. Първото по необходимост завършва с шаблонирано едномислие - унификация и тоталитаризъм (независимо какъв), а второто - с разделения, конфликти и
анархия.
Православната църква е успяла да запази това равновесие със своята методология на живота. Модерните общества и държави решават този проблем чрез балансиране "отношенията на
силите", чрез преразпределение на силите, чрез комбиниране принципите на либерализма, чрез демокрацията и правовата държава.
Там, където функционира равновесието между единството и различието, между едното и многото, са невъзможни пирамидалните концепции за държавата и обществото, всички видове
тоталитаризъм, централизъм и въобще всяко управление, използващо репресия, унификация, авторитаризъм за своето осъществяване. Църквата не може да не бъде против всяка форма на
диктатура, била тя на мнозинството или на малцинството, против всички видове хегемонизъм и империализъм, цезаризъм и авторитаризъм. Ако за Църквата личността е най-висша ценност,
тогава е съвсем естествено, че при зачитането на елементарните човешки права и свободи и при тяхната защита именно тя да стои начело. В света на реалния човешки живот "широки са
вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях... тесни са вратата и стеснен е пътят, кой то води до живота, и малцина ги намират",
Мат. 7:13-14). В името на човешката личност, в името на зачитането на елементарните й човешки права и свободи и тяхната защита, в името на
това никой да не пречи на желаещите да вървят по пътя към Царството Небесно, Църквата благославя и властта, която може да осигури всичко това.
Православието обаче не е нито монархистко, нито републиканско, нито демократично.
Православието е Църква, а Църквата не може да се отъждестви с нито един тип държава. Тя не може да приеме утилитарната етика на демокрацията, нито пределно прагматичните интуиции
по отношение на човешката личност, институционално приети в либерално-демократичните общества, защото те насърчават егоизма, желанието за мощ и много други деформации и аномалии,
както в личен, така и в обществен план. Това не може да се отдели от либерализма и демокрацията като политическа система. Правовата либерално-демократична държава е идеологически и
религиозно неутрална. Властта се упражнява в съгласие с правовите норми; това е въобще една анонимна власт, властта като такава - без лице и сянка от морален субективизъм. В тази
държава гражданите са свободни да бъдат вярващи, невярващи или агностици (съмняващи се във всичко), всякакви, и държавата не се намесва в това. Тук свободата на вярването не е
абстракция, тя е част от плуралистичната действителност на либерализма. Човек може да бъде лош, дори ужасен и етически, и естетически, но неговият граждански статут не страда от
това, ще кажете: и не трябва да страда, в анонимното лице на демократичната власт всички ние сме анонимни, сводими към номерации, статистики, конвенции и пр., безлични. Липсата на
субект в едно междуличностно отношение е конвертируемо, то се поощрява, обратното е строго нежелано, но дори да се случи, безликата власт го отхвърля моментално. На изпитание е
изправена човешката морална воля.
Да се удържи чистотата на вярата в Бога като единствен нравствен авторитет е приоритет и задължение на човека. А това е възможно само в Църквата. Защото нейната реалност и
значение са надсветовни. Църквата започва в историята, но продължава извън нея заедно с всички свои членове, поради тази причина тя, бидейки тук, сред нас, във факта на нашето
съществуване, е и едновременно отвъд, мистически близка с Бога. Бог е нейна граница, т. е. тя е безпределна. Но доколкото Църквата е "отсамна", земна, съвсем реална в нашите сетива
и представи, тя съжителства с феномените на този свят - доктрини, идеологии, държави, организации, технологии, личности, интереси и т. н. Налице е съвсем реален обмен на
взаимоотношения и взаимодействия между тях и Църквата.
В този обмен, където се обличат в плът, т. е. заживяват собствен живот, всички възможни действия и отношения в света, Църквата се води от свои правила - канони. Тези правила са
приети от цялата съборна Църква и са общовалидни за всички. Върху тях се крепи каноничното единство на Православната църква. Каноните са приети в историческото развитие на Църквата
и за тяхното правилно прилагане е разработено т. нар. канонично право. В църквата съществува канонично съзнание.
Ние сме длъжни да свидетелстваме Истината (Мат. 28:19-20), това свидетелство ни принадлежи по право. Един нов ред - и политически, и
нравствен - не може да ни уплаши и забрани да свидетелстваме, защото "Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква да е лоша дума заради Мене",
"ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят", Иоан 15:20), и още "Вие сте светлината на
света" (Мат. 5:11; 14). Истинският християнин знае и очаква: съблазън има да дойде и ще дойде. Да помним и живеем в Истината!
Ловешки Митрополит Гавриил и Свещ. Кънчо Кабадийски
© Списание "Път" брой първи за 2004
година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com