:: Мисия и евангелизация Митрополит Макарий Зимбабвийски
Митрополит Макарий Зимбабвийски (Александрийска патриаршия)
Лекция, изнесена пред студентите от богословския факултет на университета в гр. Йоенсу, Финландия.
"... А остава още твърде много земя да се завладява" (Ис. Нав. 13:1)
С тези думи, скъпи братя и сестри, Господ се обърнал към своя верен раб и храбър воин Иисус Навин в края на земните му дни. През целият си живот Иисус Навин воювал за земята, обещана от Господа на израилския народ, част от тази земя вече била завзета от Мойсей. Но въпреки това оставало още много земя, която израилските колена "да вземат в наследство".
И така, скъпи братя и сестри, тема на днешния ми доклад не е старозаветното богословие, а мисията и евангелизацията. Сигурно се питате защо тогава не започнах с класическия мисионерски текст от Евангелието по Марка: "идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари" (Марк 16:15)? Защото твърдо вярвам, че след всички тези години на мисионерстване все още има много хора, които никога не са чували за Господа Иисуса Христа, Който умря на кръста заради грешниците - хора, стоящи в "страна и сянка смъртна" (Мат. 4:16). Това е валидно не само за Африка и Азия, но даже за самия център на повече варварската, отколкото християнска, на по-скоро външно богатата, но вътрешно духовно гладуваща Европа. Идолопоклонничеството процъфтява. И не само идолопоклонничеството по индуски образец, но и едно много по-рафинирано и еволюирало в различни форми (и поради това скрито и опасно, бел.прев.) идолопоклонство. Хората се покланят на своите любими (в това число влизат и домашните любимци, бел.прев.), на своята собственост, на амбициите си и така нататък. Затова за истинския служител на Евангелието остава, наистина, много земя, която да вземе в наследство.
Евангелизацията се явява неотменна част от мисионерската работа. Разбира се, трябва да се спазва равовесието между евангелизацията и другите аспекти на мисионерската дейност, като например медицинската помощ и образованието; но лекарят християнин е длъжен да показва на своите пациенти истинския Лекар на душите и телата, а учителят християнин - Източника на истинското знание. Медицината, образованието и другите аспекти на мисионерстването трябва да са подчинени на Евангелието, а не да го изместват и да заемат неговото място. Основното дело на апостолите било разпространяването на благата вест сред хората, а не основаването на училища и болници.
Мисията на Църквата е да освободи света (живеещия в света човек, бел.прев.) от властта на сатаната и от робството на греха и смъртта. Това освобождение се явява истинско Евангелие за цялото човечество, по тази причина службата на евангелизацията от своя страна се явява служба на освобождението.
Месията бил помазан, да благовести на бедните... да проповядва освобождение на пленените, на слепите - проглеждане и на измъчените - освобождение (Лука 4:18).
Днес към тежката работа на евангелизацията се прибавя още по-тежката работа на реевангелизацията: все нови и нови номинални християни трябва отново да бъдат запознати с Благата вест.
Нарекох евангелизацията тежка работа, защото виждам няколко сериозни препятствия, с които проповедникът се сблъсква при изпълнението на своето призвание.
Първото препятствие е самата личност на княза на тъмнината. Разбира се, за съвремения човек едно такова твърдение звучи абсурдно, но това, как то звучи някому, не ни интересува, защото е истина. Всеки, който работи на Господнята нива, може да го потвърди. Евангелизацията разрушава властта на сатаната. По тази причина той не може да не реагира, стемейки се да подрива служението на Църквата, защото "тайната на беззаконието вече действа" (2Сол. 2:7).
Дяволът сега използва нови методи за своята работа. Дехристиянизацията на човечеството днес се постига с помощта на новите технологии, проникнали в целия (дори личния, бел.прев.) живот на човека. Съвременният човек от самото си раждане е подхвърлен на влиянието на тези демонични планове, които в крайна сметка не само, че не намира за лоши, но му се струват естествени и дори твърде привлекателни. В един момент става така, че всичко, което слушаме, виждаме или четем, е отровено със смъртоносната отрова на греха.
Друго препятствие пред евангелизацията е нашата греховност. Тя пречи огънят на Духа Светаго да се разгори у нас и да ни изпълни със свещена ревност към Господа, с оная вяра и ентусиазъм, които са така необходими за преподаването на Христовия свят на непросветените, както саправили св. апостоли.
И не само това. Ние представяме християнството по един доста скучен и плах начин, по тази причина хората, които ни питат за Христа, бързо губят интерес. Всеки наш грях, даже "най-обикновения", всеки компромис (за сметка на благовестието, бел.прев.) с неблагоприятните обстоятелства в света се явява препятствие пред Евангелието.
Следващият проблем е секуларизацията. Съвременият човек организира живота си независимо от Бога, все едно че Той не съществува. Нашето секуларизирано общество разбира Църквата само като една от многобройните ценности на съвременната цивилизация или като някакъв национален институт, който със своите празници и обреди малко или много украсява монотонното ежедневие на живота ни. Днес много от така наречените вярващи практикуват (тук в оригиналния текст стои думата "придерживаются" - се придържат, бел.прев.) "неделна религия" - през цялата седмица живеят като атеисти, но в неделя идват на църква (обикновено за да запалят свещ "за здраве", бел.прев.).
По тези причини евангелизацията е немислима без Божията помощ. Христос предупреждава своите ученици "без Мен не можете да вършите нищо" (Иоан 15:5). В този смисъл евангелизацията трябва да има за свой център Христос, както и да Го обяви за единствения "Път, Истина и Живот" (Иоан 14:6). Евангелието по естествен начин разкрива новата, жива общност - Църквата, така приемането на вестта за Царството Божие се явява едновременно и приемане на Църквата.
Разгледахме някои от основните препятствия пред евангелизаторската работа. Нека сега проследим някои от необходимите за благовестието условия. Що за условия са това? Научна степен по богословие? Няколко години манастирски живот? Полезно, но не задължително. Какво тогава?
Главното и необходимо условие е личната вяра в Господа Иисуса Христа в съгласие с учението на светата Православна Църква. Това означава, че човекът, желаещ да се занимава с евангелизация, е длъжен да полага сериозни усилия за своя духовен прогрес. Как би могъл той да принесе някому полза и да го убеди да познае Христа, ако няма у себе си стремеж към възрастване в Христа? Господните думи не ни предоставят друг избор: "как може да кажеш на брата си: остави, брате, да извадя сламката от окото ти, когато сам не виждаш гредата в твоето око." (Лука 6:42). Св. Йоан Златоуст, който през целия си живот активно подкрепял мисионерското поприще, отбелязва:
"Нека се опитаме да убеждаваме чрез примера на собствения си живот, а не просто с думи, защото даже и да говорим като философи, ако не живеем боголюбив живот, от думите полза няма. Невярващите обръщат повече внимание на делата ни, нежели на думите ни. Ако говорим за блаженството на вечността, а показваме привързаност към земното, сами на себе си противоречим."
Друго необходимо условие е чувството на дълбока отговорност за душите на тези, които загиват поради липсата на въвеждане (в Църквата, бел. прев.), души, попаднали в калта на греха или в тъмнината на сектантски лъжеучения. Нашата отговорност за съдбата на тези хора е огромна. Разбира се, главната отговорност пада върху всички ония, които са избрали благовестието за свое поприще, но нашето безразличие, нашата страхливост и бездействие помагат за погубването на тези души. Ако разберем, че всичко това ще послужи за осъждането ни, незабавно ще пристъпим към евангелизаторска работа. Да си спомним още едно предупреждение на св. Иоан Златоуст: "Всеки от нас е отговорен за спасението на своя ближен."
Познаването на Св. Писание, неговото православно разбиране и тълкувание е най-важният елемент в евангелизаторската работа. Св. ап. Павел учи Тимотей:
"Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело." (2Тим. 3:16-17).
За съжаление случва се така, че членовете на различни култове и секти често ни превъзхождат в познаването на Писанието, което изопачено използват за потвърждение на собствените си многочислени грешки.
Всеки, който благоговейно е изучавал Словото Божие, знае целта на човешката съдба и живот. Той знае как човекът е длъжен да подхожда към Бога и какъв е Божият план за решаване на многочислените проблеми на човечеството. Такъв човек може всякога с кротост и боязън да отговаря всекиму, който иска от него сметка за неговата надежда (1Петр. 3:15).
Самоотвержеността и самопожертвованието също са абсолютно необходими за евангелизацията. Без труд и усилия са невъзможни някакви по-значими постижения. За тях са нужни жертви, умора, труд и болка. В този смисъл евангелизацията не се явява изключение. Въпреки трудностите, мисионерският труд носи като резултат истински мир и радост за всички, работили на неговата нива.
От опит знам, че самоотвержеността е свързана с търпението. Търпение напук на всички препятствия и враждебни обстоятелства. "Ловът на човеци" е невъзможен без търпение и вярност. Ние, работниците на Господния виноград, сме длъжни да работим търпеливо и методично. Обръщането може да не стане веднага. Възможно е ние само да посеем семето, което друг ще полива, а трети ще прибира. Но това не е важно. Господ ще награди всички свои работници за положените от тях усилия.
Евангелизацията изисква индививидуален подход, тя е невъзможна без мисионерска приветливост. Какво означава това? Нужно е завинаги да се откажем от грубия тон, от упреците и назидателния стил. Трябва да се въоръжим с кротост и уважение към всеки. Длъжни сме да се изпълним с радостта, плод на Духа Светаго. Едва тогава ще сме в състояние да съобщаваме добрата вест за спасението чрез вярата в Иисуса Христа.
Св. ап. Павел ни съветва: "Словото ви да бъде винаги с приятност, със сол подправено, за да знаете как трябва да отговаряте всекиму" (Кол. 3:6). Дори да сме нагрубявани, да сме упреквани и злословени, сме длъжни да се отнасяме към тези хора меко и вежливо, подражавайки на нашия Господ, който е бил кротък и смирен по сърце. Нима Той не ни предупреди за това, нима не ни каза: "Възрадвайте се в оня ден и се развеселете, защото голяма е наградата ви на небесата. Тъй постъпваха техните бащи с пророците." (Лука 6:23).
И като последно условие за евангелизацията трябва да посочим молитвата, този жизнено необходим елемент на всеки християнски труд. За християнина, който се подвизава на Господнята нива, молитвата трябва да е неразделен спътник, негово утешение и оръжие. С молитвата получаваме божествена сила и просветление - и думи, чрез които се превърне в много по-трудна и по-сложна задача от първоначалната евангелизация.
За съжаление хора, които често слушат Евангелието (и го възприемат по изопачен и неправилен начин), много пъти си изработват своеобразен имунитет към него. И когато се случи отново да се срещнат с неподправената евангелска истина, те възприемат това като угроза и реагират рязко негативно.
Както сами разбирате, невъзможно е да се изчерпи такава необятна тема, каквато е темата за мисията на Църквата и благовестието в едно кратко съобщение. Опитах се да споделя с вас някои свои мисли, основани на личния ми осемнадесетгодишен опит работа на Божия виноград в Източна Африка.
И накрая да не забравяме, че Църквата е призвана в мир да призовава хора и народи към покаяние, да провъзгласява прощение на греховете и ново начало в отношението с Бога и с ближния чрез Господа Иисуса Христа.
Днес този евангелски призив е придобил особена важност. В съвременния свят това означава гласът на Църквата да прозвучи в секуларизираните среди на индустриалното общество, в средите на привържениците на новопоявилите се култове, да преодолее напора на различните идеологии, определящи социалния климат и съзнанието на всеки един член на човешкото общество, да достигне до младото поколение, което пристъпва в бъдещето колкото с песимизъм, толкова и с надежда - Църквата е призвана да присъства навсякъде, за да донесе на всеки човек, без значение кой е и къде се намира, смисъла на Божествената любов в Христа Иисуса.
Мисионерското битие на Църквата и нейното благовестническо призвание не могат да избегнат сблъсъка със суровата действителност на днешния живот, ако те не се поддържат от вяра, вяра не "академична", а практическа, жива, изпълнена с молитвеност и славословие. Християнинът е длъжен да положи всичко свое и себе си самия на Божествения Престол, знаейки, че поклонението дава мъдрост, вярата дава сила, общението дава търпение и благословение.
"Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин." (Мат. 28:20).
Списание "Път, брой първи за 2005 година
Превод от руски: свещеник Кънчо Кабадийски
Първа публикация в Интернет: www.religiabg.com
Църквата по своята природа съдържа необходимостта от мисионерство. Православното разбиране за мисия има сериозни богословски предпоставки и причината днес да говорим за църковна криза е тяхното недостатъчно оценяване. Църковната мисия не може да бъде разбрана извън богословския контекст, в който се разбира самият църковен живот. Едно от най-големите изкушения пред нас е схващането, че вярата е идеология, която трябва да се отстоява.
Ако погледнем назад във времето ще видим, че мисията на Православната Църква често пъти е била разбирана като реакция на Римокатолическата или Протестантската пропаганда т.е. – базирана на противоречието на мисиите на други вероизповедания.
Православната практика обаче показва един друг
мисионерски подход – създаването на литургична общност и приобщаването към нея. В този смисъл мисията е насочена към хората не за да им внуши определени идеи, а за да ги покани да
участват в едно литургично събрание, което може да им открие възможността за спасение. В този смисъл мисията на Църквата винаги е и продължение на делото на
Петдесетница – слизането на Светия Дух. То не бива да се разбира единствено като историческо събитие останало
далеч в историята и нямащо нищо общо с нас. Слизането на Светия Дух и Дарът на Светия Дух се актуализират в Църквата.
Исторически въпросът за мисията никога не е стоял пред Църквата. Самата дума "еклесия” (църква) означава "събрание на призвани хора”, т. е мисията е вкоренена в самата природа на Църквата и съвсем естествено е тя да изисква от всеки свой посветен член да мисионерства. Мисията е нещо неизбежно, тя е самоизява на църковния живот. В Символа на вярата изразът "една света, съборна и апостолска Църква” показва, че Църквата продължава делото на светите апостоли. И в този смисъл всеки човек, който споделя църковния живот продължава делото на светите апостоли. Тогава въпросът дали Църквата е задължена да мисионерства въобще не стои в православен контекст.
Мисията на Църквата има две страни: вътрешна, насочена към хората вътре в нея и външна – насочена навън. От една страна имаме необходимостта да се проповядва извън Църквата, а от друга – има нужда по-ясно и по-съзнателно да се преживява съдържанието на църковния живот.
Църквата е изработила свои методи за мисионерство, които се базират на начала, определени още от апостолско време. В деня на Петдесетницата виждаме различните езици на които се говори – т. е. Църквата винаги трябва да проповядва на езика, който е разбираем, да търси най-адекватните и най-подходящи средства нейното послание да стигне до хората. Св. апостол Павел ни дава пример за това, като казва: "за иудеите станах иудеин, за да придобия иудеите; за подзаконните станах подзаконен, за да придобия подзаконните” (1Кор. 9:20).
Нужно е известно приспособяване на нивото на съвременния културологичен пласт. От своя страна всичко, което влиза в Църквата, носи със себе си определени културни и интелектуални стереотипи на мислене, носи онова наследство, с което идва от светския живот. И това би могло да бъде проблем за Църквата, ако няма едно автентично и ясно осъзнаване на съществуващия църковен живот.
Следователно мисията на Църквата има съвсем конкретни измерения, свързани със социалната среда и с културния контекст. Затова Църквата търси и освещава онези форми, които могат да способстват за нейната мисия. Нейният успех никога не може да се оцени с някакви количествени показатели, а по-скоро се открива в качеството на живот на общността.
За да разберем ролята на младите хора в мисията на Църквата трябва да си отговорим на въпроса кой е млад в Църквата. Често ние се поддаваме на едно изкушение, наследено от времето на комсомолските и скаутските организации, като се опитваме да отделим младите хора в една отделна група и да им търсим някакви специфични занимания, които да ги приобщават към църковния живот. За разлика от положението на младите хора в другите организации, в Църквата те имат коренно различен статут.
В една политическа организация детето върви от периферията към центъра или към върха. В Църквата със самия акт на кръщение младият човек влиза в центъра, там, където е пълнотата на живота. По този начин и малкото дете, и възрастният човек се хранят с една и съща храна за живот вечен, т.е. те се причастяват с един и същ Христос. Това създава една обща културологична база за всички.
Опитът за изкуствено отделяне на младите хора в група с някакви специфични интереси, особени наклонности и желания, води до недотам църковни прояви. Но ако ние имаме разбирането за Църквата като за пълнота на Богочовешкия живот, ако сме наясно с центъра, това, което се случва в периферията ще бъде балансирано.
Д-р Свилен Тутеков
Доклад, изнесен на Международната конференция Църква и социална дейност, 2002 година.
Тяжело, неимоверно тяжело, в узкую душу человеческую и еще более узкое человеческое тело вместить, втиснуть бесконечную, вечную жизнь. Заключенные в стенах жители этой земли подозрительно относятся ко всему потустороннему. Заключенные во время и пространство они не терпят, вероятно, по инерции, чтобы нечто над-временное и над-пространственное, нечто потустороннее и вечное разорвало эту оболочку, проникло в их среду. Они это считают нападением, на которое отвечают войной. Разъедаемый молью времени человек не любит вмешательства вечности в этой жизни и трудно привыкает к нему. Чаще всего он это считает насилием и непростительной неучтивостью. Иногда он сурово бунтует против вечности, так как выглядит слишком малым, крошечным по сравнению с ней. Много раз восстает на нее и доходит до дикой ненависти, потому что понимает ее слишком по-человечески, по-земному, мысля о ней разумом мира сего. Вросший телом в материю, прикованный тяжестью ко времени и пространству, отринутый духом от вечности житель земли не любит тягостных для него восхождений в потустороннее и вечное. Пропасть, зияющая между временем и вечностью, для него непреодолима; ему недостает силы и мощи. Окруженный смертью со всех сторон человек с усмешкой относится к тем, которые говорят: человек — бессмертен и вечен. Чем бессмертен? Смертным ли телом? Чем вечен? Немощным ли духом?
Чтобы быть бессмертным, человек должен в центре своего самоощущения чувствовать себя бессмертным; чтобы быть вечным, он должен в центре своего самосознания сознавать себя вечным. Без этого и бессмертие, и вечность - лишь навязанные предположения. Если человек когда и имел это чувство бессмертия и это сознание вечности, то это было так давно, что атрофировало под осадком смерти. Несомненно, атрофировало - об этом свидетельствует вся таинственная структура человеческого существа. Все мучение наше сводится к этому вопросу: как оживить это атрофированное чувство; как воскресить это атрофированное сознание? Люди не могут этого сделать, ни трансцендентальные человеческие боги. Это может сделать только Бог, Который Себя, бессмертного, воплотил в человеческое самоощущение и Себя, вечного, в человеческое самосознание. Это соделал Христос, воплотишись в человека и став Богочеловеком. Только в Нем человек действительно ощутил себя бессмертным, осознал себя вечным. Богочеловек личностью Своей преодолел пропасть между временем и вечностью и восстановил связь между ними. Отсюда, только тот человек действительно чувствует себя бессмертным и действительно сознает себя вечным, который органически соединился с Личностью Богочеловека Христа, с Его Телом, с Церковью. Поэтому для человека и человечества Личность Христова стала единственным переходом и путем из времени в вечность. Поэтому в Церкви, в Православной Церкви, Личность Богочеловека Христа стала и осталась единственным путеводителем и светочем из времени в вечность, из самоощущения смертности в самоощущение бессмертия, из самосознания временности и тленности в самосознание вечности и нетления.
Вечно живая Личность Богочеловека Христа и есть в самой сущности Церковь. Церковь — это всегда личность, причем Богочеловеческая личность, Богочеловеческий дух и тело. Сущность церкви, жизнь церкви, цель, дух, учение, пути - даны в чудесной Личности Богочеловека Христа. Отсюда и миссия церкви в том, чтобы всех своих верных органически и лично соединить с Личностью Христовой, чтобы их самоощущение соделать христо-ощущением и их самосознание — христо-сознанием, чтобы их жизнь была жизнью во Христе, чтобы их личность была личностью во Христе, чтобы в них жили не они, а Христос (Гал. 2,20). Миссия церкви - своих членов возрастить в бессмертие и вечность, соделывая их причастниками Божеского естества (2 Петр. 1, 4). Еще миссия церкви состоит в том, чтобы в каждом члене своем возрастить веру в то, что бессмертие и вечность - это нормальное состояние человеческой личности, а не временность и смертность, что человек - это странник, путешествующий через смертность и временность в бессмертие и вечность.
Церковь — это Богочеловеческая вечность, воплощенная в границах времени и пространства. Она в этом мире, но "не от мира сего" (Ин 18, 36). В этом мире она для того, чтобы его воздвигнуть до горнего мира откуда и она сама. Она - вселенская, соборная, богочеловеческая, вечная, поэтому хула, непростительная хула на Христа и Духа Святого делать из нее национальный институт, сужать ее до мелких, преходящих, временных национальных целей. Цель ее над-национальная, вселенская, всечеловеческая, — соединить всех людей во Христе, всех, не взирая на национальность, расу, класс. "Нет уже иудея, ни язычника; нет раба, ни свободного; нет мужеского пола, ни женского: ибо все вы одно во Христе Иисусе" (Гал 3, 28), ибо "все и во всем Христос" (Кол. 3, 11).
Пути этого всечеловеческо-богочеловеческого соединения всех людей во Христе сообщаются церкви в святых таинствах и богочеловеческих подвигах. В самом деле: святое таинство евхаристии, причащения, представляет собой, определяет, составляет Христов путь соединения всех людей: через нее человек органически соединяется со Христом и со всеми верными. А через личное подвизание в богочеловеческих подвигах: в вере, молитве, посте, любви, кротости, милосердии человек утверждает себя в том единстве, соблюдает себя в той святыне, сам лично переживая Христа, как единство своей личности и как сущность своего единства с прочими членами Святого Тела Христова – Церкви.
Церковь – это Личность Богочеловека Христа, Богочеловеческий организм, а не человеческая организация. Церковь неделима и как Личность Богочеловека, и как Тело Христово. Поэтому в самой основе ошибочно неделимый Богочеловеческий организм делить на мелкие национальные организации. На своем историческом пути многие поместные церкви склонялись под ярмо национализма, под гнет национальных целей. Многие церкви и среди них – наша. Церковь формировалась по отношению к народу, хотя естественным является обратное: народ должен формироваться по отношению к церкви. И в нашей церкви часто допускалась эта ошибка. Но мы знаем, что это плевелы нашей церковной жизни, плевелы, которые Господь не выдергивает, а оставляет до жатвы расти вместе с пшеницей (Мф. 13, 25-28). Но это наше знание бесполезно, если оно не перейдет в молитву о том, чтобы нас Господь Иисус Христос в будущем сохранил, чтобы не стали мы сеятелями и питателями плевел.
Уже время, уже пошел двенадцатый час, пора нашим отдельным церковным представителям перестать быть исключительно слугами национализма и политики, все равно какой и чей, и стать первосвященниками и священниками Единой, Святой, Соборной и Апостольской Церкви. Заповеданная Христом и осуществляемая святыми отцами миссия Церкви состоит в следующем: насаждать и взращивать в душе народной чувство и сознание того, что каждый член Православной Церкви — личность соборная и вселенская, личность вечная и богочеловеческая, что он — Христов и потому брат всех людей и слуга всех людей и твари. Эта данная Христом цель Церкви, а всякая другая цель не от Христа, а от антихриста. Чтобы быть Христовой, соборной и вселенской, наша поместная церковь должна непрестанно осуществлять эту цель в нашем народе. Какими средствами может она осуществлять эту богочеловеческую цель? — Никакими иными как только богочеловеческими, ибо богочеловеческая цель может достигаться исключительно богочеловеческими средствами, никогда - человеческими и никогда никакими другими. В этом Церковь существенно отличается от всего человеческого, земного.
Богочеловеческие средства не суть иное что, как богочеловеческие подвиги. В них с успехом могут пребывать только богочеловеческие христоносные подвижники. Богочеловеческие подвиги находятся между собой в органической связи: один зарождается в другом, один другой дополняет.
Первый среди всех подвигов - подвиг веры. Через него нужно пронести народную душу, предать ее Христу без всякого сомнения и компромисса, углубить ее до богочеловеческих глубин, расширить ее до богочеловеческих широт, возвысить ее до богочеловеческих высот. Нужно выработать в народе чувство того, что Христова вера - подвиг над-национальный, вселенский, троичный и что веровать во Христа значит: служить Христу и только Христу через всю свою жизнь.
Второй подвиг — богочеловеческий подвиг молитвы и поста. Этот подвиг необходимо сделать правилом жизни нашего православного народа, сделать его душой души народной, ибо молитва и пост – всемощные, данные Самим Христом средства очищения от всякой нечистоты не только личности, но и общества, и народа, и человечества, средства очищения нашей народной души от наших нечистот и грехов (Мф. 17, 19-21; Лк. 9, 23-29). Нужно омолитвить душу народную православной молитвенностью. Молитва и пост должны быть не только за одного человека, не только за народ, но и за всех и за вся: за друзей и недругов, за наших благодетелей и за наших гонителей и убийц, ибо этим христианин отличается от язычника (Мф. 5, 44-45).
Третий подвиг — богочеловеческий подвиг любви. Эта любовь не имеет границ, не вопрошает, кто достоин, а кто нет, но любит всех и вся: любит друзей и врагов, любит грешников и преступников, но не любит их грехи и злые дела; она благословляет проклинающих ее, подобно тому, как солнце светит и злым и добрым (Мф. 5, 45-46). Эту богочеловеческую любовь необходимо взращивать в народе, ибо этой соборностью и вселенскостью христианская любовь отличается от всех других видов самозваной и условной любви: фарисейской, гуманистической, альтруистической, национальной, животной. Любовь Христова – это всегда совершенная любовь. Эта любовь достигается молитвой, ибо она – дар Христов. И православное сердце с восхищением молится: Господи Вселюбезный, дай мне любовь Твою ко всем и ко всякому.
Четвертый подвиг – богочеловеческий подвиг кротости и смирения. Только кроткий сердцем укрощает бурные и дикие сердца; только смиренный сердцем смиряет гордые и надменные души. "Оказывает всякую кротость ко всем человекам" (Тит. 3, 2) – такова обязанность каждого истинного христианина. Но человек становится истинно кротким и смиренным, когда сердцем сердца своего учинит кроткого и смиренного Господа Иисуса, Который есть един поистине "кроток и смирен сердцем" (Мф. 11, 29). Нужно душу народную укрощать кротостью Христовой, нужно каждого учить молитве: Кроткий Господи, укроти дикую душу мою. Господь смирил себя самым величайшим смирением: воплотился, стал человеком. Если ты Христов, то смири себя до червя: воплоти себя в страдание всякого страдальца, в мучение каждого животного и птицы. Смири себя ниже всех: будь всем все, во Христе, по Христу. Когда ты один, молись: Смиренный Господи, смири меня Твоим смирением.
Пятый подвиг – богочеловеческий подвиг терпения. Терпеть, претерпевать зло, не воздавать злом за зло; всемилостиво прощать обиды, клевету, раны. Христово есть: чувствовать себя постоянно как бы распятым в мире, быть гонимым от мира, оплеванным и поруганным. Мир не терпит Христоносцев, как не терпел и Христа. В страдании христианин лучше всего успевает – этому нужно учить народ. Для православных страдание очистительно. Христианин должен не только радостно переносить страдания, но и всемилостиво прощать тем, которые нам их причиняют, всемилостиво за них Богу молиться, как Господь Иисус и ангелоподобный архидиакон Стефан. Поэтому ты и молись: Долготерпеливый Господи, дай мне долготерпение, великодушие и кротость.
Миссия нашей церкви: богочеловеческие подвиги соделать правилом народной жизни; душу народную соткать из христианских добродетелей. В этом – спасение души от мира, от всех его душегубных, людоедских, безбожных движений и организаций. Культурному атеизму и политизированному людоедству современной цивилизации необходимо противопоставить христоносные личности, которые будут кротостью агнца побеждать разъяренные волчьи страсти и голубиным незлобием спасать народную душу от культурного и политического злосмрадия. Подвижничество во имя Христа нужно противопоставить культурному героизму во имя человека, во имя истлевшего и обезображенного европейского человека, во имя атеизма, во имя цивилизации, во имя антихриста.
Поэтому самая главная обязанность нашей церкви: создавать христоносных подвижников. Правилом ее современности должно быть: идти к христоносным подвижникам – к святым отцам! Подвизаться подвигом святых отцов! Идти за подвигами святого Саввы, святого Прохора Пчиньского, святого Гавриила Лесновского, Василия Острожского, дьякона Аввакума! Ибо только эти богочеловеческие подвиги из Саввы создали святого Савву, из Прохора – святого Прохора, из Гавриила – святого Гавриила и т.д. И сегодня только эти православные подвиги каждую душу могут соделать святой, только они и могут освятить, учинить святой душу нашего народа. Ибо богочеловеческая цель вечна и неизменна, и средства к ее достижению вечны и неизменны, ибо "Иисус Христос вчера и сегодня, и во веки Тот же" (Евр. 13, 8).
В этом различие между всем человеческим и Христовым: человеческое изменяемо и временно, Христово неизменно и вечно. Православие, как единственный носитель и хранитель совершенного и пресветлого образа Богочеловека Христа, осуществляется исключительно богочеловеческо-православными средствами – подвигами, а не средствами, заимствованными от римокатолицизма и протестантизма, ибо там христианство проникнуто духом гордого европейского человека, а не смиренного Богочеловека.
Это бремя нашей церкви облегчено Самим Богом, ибо в народе существует целое подвижническое движение. Это – богомольческое движение. Через это движение наша народная душа проявляет себя, свои духовные нужды и свои надежды; она устремляется к святым отцам, к православным подвижникам, подвигам святого Саввы. Это движение представляет собой подвижничество в массе, что и делает его исключительным в истории нашей церкви. У истинных богомольцев все сводится к личному подвижничеству, особенно к молитве и посту. И в этом, как раз в этом, они — именно Христовы и именно православные ибо, по заповеди Господа Иисуса Христа, они Евангелие воплощают в этих двух подвигах: в молитве и посте, и убеждены, что всякую нечистоту, всякий нечистый помысел, всякое нечистое похотение, всякого нечистого духа можно изгнать из человека только молитвою и постом. (Мф 17, 21). Богомольческое движение свидетельствует о том, что наш народ сердцем знает Христа и Православие, сердцем знает, что православного человека делает православным. Это подвижническое возрождение и потому оно православное, ибо Православие не признает никакого другого возрождения, кроме подвижнического. Служители нашей церкви должны с подвижническим воодушевлением принять это подвижническое движение, собрать его под крыло святоотеческого подвижничества, чтобы не совратилось оно в пучины ересей и расколов.
Подвижники — это единственные миссионеры Православия; подвижничество - единственная миссионерская школа Православия. Православие - это подвиг и жизнь, поэтому и проповедуется оно только жизнью и подвигом. Воспламенить подвижничество личное и соборное - это должно быть внутренней миссией нашей церкви в нашем народе. Приходы нужно соделать центрами подвижничества, но это может учинять только пастырь-подвижник. Необходимо усилить молитву и пост, украситься церковным благолепием, ибо оно — главное средство Православия, благодатно действующее на каждого человека, особенно славянина, и возрождающее его. В связи с этим нужно основать православные братства при каждом приходе, которые бы Христолюбием и братолюбием смиренно служили Христу и всем людям, служили кротко, смиренно, жертвуя собой до самозабвения. И служение соединить с молитвой. Это главное, это необходимо. Но все это предполагает то, что наши священники и монахи сами станут подвижниками, - и за это: Господу Богу помолимся.
Преподобный Иустин (Попович)
"Христианская жизнь". 1928 г. № 9. Перепечатано из книги "На Богочеловеческом пути". СПб.,
1999.
© Голубинский. Настоящая история церкви
Виж също:
www.Pravoslavieto.com