По-долу:
Виж също:
Неделя
На утренята Ев. Лук. 24:36-53. На литургията 2Кор. 6:16-7:1. Ев. Мат.
15:21-28.
Понеделник Еф. 4:25-32. Ев. Лук. 3:19-22.
Вторник Еф. 5:20-26. Ев. Лук. 3:23-4:1.
Сряда Еф. 5:25-33. Ев. Лук. 4:1-15.
Четвъртък Еф. 5:33-6:9. Ев. Лук. 4:16-22.
Петък Еф. 6:18-24. Ев. Лук. 4:22-30.
Събота 1 Кор:15:39-45. Ев. Лук. 4:31-36.
"Каква прилика между Божия храм и идолите? Защото вие сте храм на живия Бог, както е казал Бог: "ще се поселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой
народ".
"Затова излезте из средата им и се отделете, казва Господ, и до нечисто се не допирайте, и Аз ще ви приема";
"и ще ви бъда Отец, а вие ще бъдете Мои синове и дъщери",
казва Господ Вседържител.
И тъй, възлюбени, имайки такива обещания, нека се очистим от всяка сквернота на плътта и на духа, като вършим свети дела със страх Божий."
(2Кор. 6:16-7:1)
"И като излезе оттам, Иисус замина за страните Тирска и Сидонска.
И ето, една жена хананейка, като излезе от ония предели, викаше към Него и казваше: помилуй ме, Господи,
Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс.
Но Той не й отвърна ни дума. И учениците Му се приближиха до Него, молеха Го и казваха: отпрати я, защото вика подире ни.
А Той
отговори и рече: Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев.
Но тя, като се приближи, кланяше Му се и думаше: Господи, помогни ми!
А Той отговори и рече: не е
добре да се вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата.
Тя каза: да, Господи, ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им.
Тогава Иисус й
отговори и рече: о, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде по желанието ти! И в оня час дъщеря й оздравя".
(Мат. 15:21-28)
"И като стана оттам, отиде в пределите Тирски и Сидонски; и като влезе в една къща, не желаеше никой да Го узнае; ала не можа да се укрие.
Защото чу за Него една жена,
чиято дъщеря беше обхваната от нечист дух, и като дойде, падна пред нозете Му;
а тая жена беше езичница, родом сирофиникиянка; и Го молеше да изгони беса из дъщеря й.
Но
Иисус й рече: нека първом да се наситят чедата; защото не е добре да се вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата.
А тя Му отговори и рече: да, Господи, ала и псетата
ядат под трапезата трохи от децата.
И каза й: за тая дума, иди си: бесът излезе из дъщеря ти.
И като отиде у дома си, тя намери, че бесът беше излязъл, и дъщеря й лежеше на
постелката."
(Марк. 7:24-30)
Древните юдеи напълно съзнават своето богоизбраничество, защото Бог се открива и предава Закон само на тях. Това високо самочувствие неизбежно води до разграничаване, презиране и даже гнусене от езическите народи, които за мнозина евреи са едва ли не съчки за геената огнена. Те забравят дивните пророчески слова на Исайя:
"И синовете на другоплеменниците, които са се присъединили към Господа, за да Му служат и да обичат името на Господа, да бъдат Негови раби.., Аз ще заведа на светата Си планина и ще ги възрадвам в Моя дом за молитва.., защото Моят дом ще се нарече молитвен дом за всички народи" (56:6-7).
Как някогашните юдеи съчетават своето и чуждото, омразата и любовта, тесногръдия шовинизъм и пророчеството за всечовешка общност? Но само за евреите ли става въпрос? Не са ли приели някои от нас православието, за да изпитат себелюбивата гордост, че са "специални" и "благословени", а всички останали християни и особено невярващи са прокълнати и обречени на гибел?
Би било добре такива хора да вникнат в смисъла на днешното неделно литургическо четиво от Евангелието на св. Матей (15:21-28), в който се повествува за срещата на Иисус Христос с една жена хананейка.
Защо Христос посещава езически земи? Както разказва Евангелието от св. Йоан (6 гл.), мнозина евреи се съблазняват от словата на Христос, че Той е небесният хляб, който трябва да се яде, за да се постигне спасение. Някои фанатици дори замислят да го убият. В такива моменти Богочовекът предпочита да избегне своите врагове, като пътува в Самария или Финикия. Този път той предпочита да посети "страните Тирска и Сидонска" (ст. 21). Тир и Сидон са две древни пристанища на Финикия, населени с езичници. За това събитие разказва накратко не само евангелист Матей, но и Марко (7:24-30). Св. Матей представя пътуването на Христос с думи, които навяват впечатление за ведра перипатетична разходка на философ, следван от учениците си. А св. Марко, чието Евангелие е по-ранно, дава повече подробности и подчертава, че Иисус държи идването Му да остане в тайна: "Като влезе в една къща, не желаеше никой да Го узнае; ала не можа да се укрие" (7:24).
Тук обаче Христос се сблъсква с една жена, която не крие отчаянието си. Матей я нарича "хананейка", а Марко – "сирофиникиянка". Представката "сиро-" отличава сирийската Финикия от либийската в Северна Африка. Най-известната финикийска колония там е Картаген, който води ожесточени пунически войни с Рим между 264 и 146 г. пр. Хр. Явно чула, че Спасителят изцелява безнадеждно болни, жената върви упорито след Него, додява Му, настоява, плаче, хленчи, реве, с други думи – всячески се опитва да привлече Неговото внимание. Самият факт, че хананейката първа се обръща към Христос е забележителен. В Ориента и досега е прието само мъжете да говорят на обществено място. Да си спомним за самарянката, която остава смаяна, че Спасителят я заговаря (Йоан 4:9). А притеснената до крайност хананейка пренебрегва социалните условности и нарушава тогавашното патриархално понятие за благоприличие със своите викове и писъци.
Жената моли Христос да я помилва, защото дъщеря й "зле се мъчи от бяс", т.е. обладана е от нечист дух. Обърнете внимание, че тя проси милост за себе си ("помилуй ме"), но ефектът на милостта засяга друг човек - дъщеря й. Защо? Защото дъщерята е част от нейното тяло, нейната същност, нейната съдба. Когато Бог дава милост на някого, тя винаги се споделя и от тези, които го обичат и са свързани кръвно с него.
Христос чува прекрасно хананейката, но мълчи и не й отговаря. Някои протестантски тълкуватели напразно виждат в този момент "колебание" от Негова страна, неосъзната идентичност, несигурност дали да приеме божествените титли, с които Го назовава жената. Истината е друга. В Библията редица текстове предсказват приемането на спасението и от езичниците. Преди това Христос извършва чудо, за да изцели слугата на един римски стотник, който също е езичник (Мат. 8:11). Иисус нарочно пренебрегва воплите на хананейката, за да изпита както нейната вяра, така и вярата на учениците Си. Самите апостоли започват да се дразнят от нея и Го молят да я отпрати. Върховното изпитание обаче настъпва, когато Спасителят откровено й казва, че не е добре да се вземе хляба (Самият Той) от чедата (юдеите) и да се хвърли на псетата (езичниците). Именно защото тези думи звучат грубо и брутално, те са съвсем автентични. Всеки друг би се обидил, но не и изстрадалата хананейка. Тя подхваща току-що казаното от Иисус и отвръща, че и псетата ядат от трохите, които падат от трапезата на господарите им. Хананейката съзнава неравностойността в духовно отношение на юдеите, които са богоизбран народ, и езичниците, които се обвързват съзнателно или не с дявола, като се кланят на идоли. Казаното от нея може да се тълкува косвено и като пророчество за бъдещото влизане на езичниците в Църквата и споделяне на нейните блага - на първо място св. Евхаристия. Смаян, Христос възкликва: "Голяма е твоята вяра!" (Мат. 15:28). Той не й казва: "Голямо е твоето нахалство" или "Голяма нужда имаш", а признава нейната силна вяра и изцелява дъщеря й.
Това, което прави впечатление у тази анонимна жена е нейното смирение. За повечето хора тогава и сега сравнението с куче, с мръсен и крастав уличен пес е твърде унизително. Кучетата съпровождат утайката на обществото, най-бедните и най-нещастните като Лазар (Лук. 16:21). Хокана и гонена от другите, хананейката е познала бездната на човешката злоба и е свикнала да се отнасят лошо с нея. Но трябва да се отбележи и друго предимство на тази жена – нейната силна, дейна, непреклонна вяра. Всъщност първата добродетел се ражда от втората. Нейното смирение не е самоцелно, а е закономерно следствие на вярата.
Във Финикия тогава живеят десетки хиляди хора, но Евангелието говори само за нея. Тази жена, която е отхвърлена от всички поради беснуването на дъщеря й, е езичница по рождение и живее в езическа среда. Главният бог на Сидон е Ешмун, за когото се смята, че е терапевтично божество, което изцелява всички болни. Хананейката сигурно му се е молила многократно и му е принасяла безброй жертви, но студеният идол никога не се трогва от нейната трагедия. При срещата си с Иисус тя го нарича "Господ" и "Син Давидов", което означава, че е контактувала с юдеи, повярвали в Христос. Да си спомним един рядко цитиран стих от Евангелието: "Живеещите около Тир и Сидон, като чуха, какво Той вършеше, дойдоха при Него в голямо множество" (Марк. 3:8; Лука 6:17). Несъмнено някои от тези финикийци са най-ранните християнски проповедници по средиземноморското крайбрежие още преди апостолите да тръгнат на световната си мисия. Докато учениците на Иисус вървят след Него повече от три години, наблюдават всеки ден чудесата Му и пак се съмняват, ханаанката вече е повярвала от все сърце. Затова тази езичница получава Божието благодеяние – пълното изцеление на нейната дъщеря, която Христос даже не вижда и не докосва.
"Всички, водени от Духа Божий, са синове Божии" (Рим. 8:14). И не само синове, но и дъщери (Гал. 3:28).
Архим. Павел Стефанов
pavel.bloghub.org
Свт. Иоанн Златоуст
(О твердости веры Аврама при продолжающемся неплодстве Сары. ... Почему Господь медлит иногда исполнением наших прошений? ....)
[...] И дабы ты знал, что Бог не только желает благодетельствовать и подавать Свои дары, но и всегда хочет и прославить принимающих эти дары, смотри, как Он сделал это и с хананеянкой, как бы медля и уклоняясь внять ее прошению, но это для того именно, чтобы и ее саму сделать известной во всей вселенной. Когда она пришла, умоляя и говоря: «помилуй меня, Господи, сын Давидов! дочь моя жестоко беснуется» (Мф. 15, 22), то благоутробный и человеколюбивый и всегда предваряющий наши прошения (Господь) не удостаивает ее даже ответа. И ученики Его, не зная того, что будет и как Господь сам печется о жене, не отвечает же ей только потому, что не хочет оставить в неизвестности ее достоинства, ученики, говорю, как бы более имея сострадания, «отпусти ее, потому что кричит за нами» (Мф. 15, 23), как бы выражая тем, что для них уже несносна стала ее докучливость. «Отпусти ее», говорят, не потому, что она столь несчастна, или ее прошение дельно, но, потому, что «кричит за нами». Что же Господь? Желая открыть постепенно и ее достоинство, и их научить, как мало они постигают Его человеколюбие, дает такой ответ, который мог бы поразить и ее сердце, если бы она не имела твердости духа, пламенного желания и сильной ревности, и их (учеников) ходатайство за нее остановить. «Я послан», говорит Он, «только к погибшим овцам дома Израилева» (Мф. 15, 24). И действительно, ученики после этого уже перестали молить его за жену; но она не предалась унынию, – напротив, стала еще прилежнее (молить Его). Такова-то скорбящая душа и приступающая с горячим усердием: она не обращает внимания на то, что говорят, но об одном только думает, как бы достичь того, о чем она старается. Так именно сделала и эта жена. Услышав те слова (Спасителя), она, как говорит Писание, снова кланялась Ему, говоря: «Господи, помоги мне» (Мф. 15, 25). Она знала благоутробие Господа, потому и употребила такую настойчивость. Посмотри же опять, как премудр Господь, и как дивно устраивает Он ход дела: и теперь Он не преклоняется (на моление жены), но дает ответ еще более резкий и суровый. Он знал твердость духа жены и хотел, чтобы она не тайно получила благодеяние, но чтобы и ученики из этого события узнали причину Его медлительности, и все другие научились, как велика сила неотступной молитвы и как высока добродетель жены той. Потому говорит (Спаситель): «нехорошо взять хлеб у детей и бросить псам» (Мф. 15, 26). Заметь здесь твердость духа жены, как она, пылая огнем ревности и одушевляясь верою в Бога, терзаясь, так сказать, своей утробой от великой скорби о своей дочери, не отвращается от жестокого слова, но, услышав (название) пса, и то сносит и признает себя такой, желая спастись от бессмыслия псов, и сопричислиться к лику сынов [смысл такой: жена хананейская, сознавая бессмыслие язычества, к которому принадлежала, желала присоединиться к числу последователей Христовых]. Итак, выслушай слова жены, чтобы узнать, какой был плод от того, что Бог медлил исполнить ее прошение. Жестокость слов, сказанных ей, не только не отдалила жену (от Спасителя), но возбудила еще к большей ревности. Услышав эти слова, она говорит: «так, Господи! но и псы едят крохи, которые падают со стола господ их» (Мф. 15, 27).
Видишь, для чего Господь медлил доселе? Для того чтобы из слов жены мы узнали всю силу ее веры. Смотри, в самом деле, как Господь тотчас же восхвалил и увенчал ее, говоря: «о, женщина! велика вера твоя» (Мф. 15, 28). С удивлением и похвалами Он отпустил ту, которую в начале не удостоил ответа. «Велика», говорит, «вера твоя». Поистине, великая вера – видеть, как Господь не один, или два раза, но многократно отвергает прошение, и не придти в уныние, не отступить, но неослабно призывать (Господа) и преклонять Его к исполнению прошения. Итак, «да будет тебе», говорит, «по желанию твоему» (Мф. 15, 28). Видишь ли, как Тот, кто прежде не удостоил ее ответа, теперь с похвалой подает ей свои дары? Не просто внял ее прошению, но прославил и увенчал ее. Словом: «о, женщина», Он показал, как сам удивился ее вере, и словами – «велика вера твоя» открыл нам ее (духовное) богатство. Потом говорит: «да будет тебе по желанию твоему». Сколько хочешь, сколько желаешь, столько и даю тебе; твое неотступное прошение показывает, что ты достойна его исполнения. Видите теперь твердость жены? Видите причину, почему медлил Господь и для чего отлагал (исполнение ее прошения), – для того, т.е., чтобы сделать ее еще более славной?
Свт. Иоанн Златоуст
Виж също:
www.Pravoslavieto.com