"Св. Иван Рилски, този най-прославен български праведник, като духовен титан, като някакъв нов Мойсей е спирал с огнената си молитва потока на Божия гняв в минути на богоотстъпничество и грехопадение в България. Със своя пример той е запалвал копнежа по светостта у много православни българи и се е явявал всякога като най-деен подбудител към богоугоден живот за българите. Той е ангелът-пазител на нашето отечество. Той и сега ни закриля от всевъзможни беди".
"... Както валежите са най-много по високите планини, защото те привличат около себе си небесните облаци, тъй и благодатта Божия най-много се излива над светците - тия невидими духовни върхове - за да се спусне оттам към низините на народа, изгубен сред суетата на живота."
Игуменарната на Рилския манастир е единственото място у нас, където се пази икона, върху която са изобразени всички български светии. Авторът на това изображение, колкото и да е странно, е чужденец - Николай Шелехов, иконописец от руски произход. Независимо от този факт, българските национални светци са изобразени като сияние над българската земя в центъра, на която е Рилският манастир. Всъщност "сиянието" е и в основата на глагола, с който църквата определя, че една личност е удостоена със святост - българските светци са "просияли" от нашия народ през вековете. В мистичен план, чрез сиянието, което излъчва светецът, се разкрива неговото извисяване над земния, несъвършен свят и близостта му до Бога. Светците от тази икона са застанали пред Иисус Христос и отправят непрестанно молитви към него - да бъде милостив и да закриля народа, от който са произлезли.
Култът към българските национални светци се е развивал през вековете. Чрез него българите са запазвали националната си идентичност, отстоявали са своята вяра и корени. Показателно е, че този култ се е засилвал особено във времена на тежки изпитания за българския народ. В такива моменти националният светец се превръща в съзнанието на народа в мистичен водач, който го води по сигурния път на избавлението - подобно на старозаветния Мойсей, който извежда евреите от робство.
В периоди на пълна липса на реални държавни и духовни водачи светецът със своя пример приживе и отправените към поколенията послания се е превръщал в духовен стожер, около който се събира целият български народ. Когато Търново пада под османска власт, Св. Патриарх Евтимий отива при султан Баязид като истински духовен пастир, за да моли пощада за своя народ. Старецът не се поколебава да изобличи завоевателя, когато са избити 110 търговски първенци. Дали ако Св. Патриарх Евтимий беше посрещнал поробителя с хляб и сол, вярата на българина щеше да е така силна през следващите 5 столетия на робството и да роди толкова мъченици, пострадали заради нея? Та нали стадото гледа какво върши пастирят му - а когато патриархът започне да предава духовните устои на нацията, какво остава за обикновения народ. Когато турците изпращат на заточение последния български патриарх, той се обръща към търновчани с думите: "На Светата Троица ви оставям - и сега, и навеки!" - едно кратко послание, което в нашия объркан свят на измислен религиозен плурализъм подсказва, че единствено православието е завещаната вяра на българския народ!
Около 400 години преди св. патриарх Евтимий Св. Иван Рилски оставя Завет към своите последователи. В него чудотворецът завещава: светата вяра да бъде пазена.
"Без порок и примес на злословие, без увлечение по разни и чужди учения... най-вече се пазете от змията на сребролюбието, защото сребролюбието е корен на всички злини... Както ви събра благодатта на св. Дух в едно, тъй и вие се старайте да живеете единодушно и единомислено..."
Така чудотворецът от Рила планина се превръща в изключителен небесен покровител на българския народ. За съвременното общество "Заветът" би бил един великолепен морален кодекс, ако посланието на Свети Иван е познато на всеки българин!
Ролята на Св. Иван Рилски, като духовен водач на българите, проличава особено при връщането на неговите мощи през 1469 г. от Търново в Рилския манастир. Във всеки град, където спирали нетленните чудотворни останки на светеца, те били посрещани с голямо благоговение и вяра - в чудотвореца изпиталият ужасите на османското завоевание българин търсил утеха и надежда за тежкото бъдеще. Пренасянето на мощите през нашите земи се превърнало в изява на българската национална идентичност само 70 десетилетия след нашествието на османците!
Все с вярата в чудотворната помощ на българските светци при особено критични за народа ни моменти могат да бъдат обяснени и много предания. Старите охридчани разказват, как през есента на 1944 г. Охрид бил застрашен от немска бомбардировка - хората в града укрили 12 български партизани и немците ги заплашили, че ако не ги предадат, ще опожарят града. Впоследствие, като видял, че охридчани няма да предадат партизаните, немският комендант на града променил условието - града няма да бъде унищожен, ако за всеки укрит партизанин съберат по половин килограм злато. След като три дни в Охрид събирали златото, пазено от поколения за черни дни, се оказало, че не достига един килограм. Тогава свещеник изнесъл от църквата на Св. Климент Охридски стария златен кръст за благославяне и го притурил към откупа. Немците, възхитени от вярата на охридчани, се отказали от златото и напуснали града. И до днес жителите на Охрид вярват, че градът бил спасен от Св. Климент, чиито мощи почиват в църквата. Затова хората още го почитат като "жив светец" - който нощем броди из улиците и помага на изпадналите в нужда и беда...
Култът към българските светци се проявява силно през Възраждането - тогава българинът осъзнава, че трябва да потърси онези ценности, чрез които да докаже на себе си и на света правото да има свой самостоятелен - духовен и политически живот. От това време ликовете на националните ни светци се появяват и върху стенописите на българските храмове - тези изображения чертаят видимите граници, в които се е развивало българското Възраждане: образите на националните ни светци и днес могат да бъдат видени в църквите на цяла Македония, Западните покрайнини, Истанбул... Неслучайно точно тогава се утвърждава празникът на славянобългарските просветители Св. Св. Кирил и Методий, както и почитта към техните ученици. До това време българските училища са празнували деня на Св. Три Светители, който бил заимстван от гърците. В търсене на онова, което да бъде безспорно доказателство за самостойното културно развитие на българския народ през вековете и да ги отличи от останалите поданици в Османската империя, нашите възрожденци избират точно Солунските братя. Така те противопоставят на заобикалящите ги "небългари" създателите на своята азбука - елементът, който спомага един народ да се консолидира като общност и да се обособи в културно и етническо отношение от своите съседи. Едва ли е случайно, че и в наши дни доста от църквите, които имат българските общности в чужбина, носят името на светците първопросветители!
Всички български светци са канонизирани исторически личности, живели в конкретната епоха. Сред тях има представители на всички прослойки от народа - миряни, духовници, отшелници, царе, патриарси. Някои от тях получили белезите на светостта още приживе - такъв е рилският отшелник Св. Иван, наричан в едно от житията му "ангел в човешки образ". Още преди смъртта си светецът от Рила планина се прославя с пророческия си дар и чудотворната сила да изцерява недъзи. Други канонизирани българи обаче, като Св. Йоан Дамаскин и Св. Онуфрий Габровски, са преминали през изкушението да се отрекат от християнството, за да приемат исляма или да заявят предпочитанията си към него.
Общото за всички български светци е, че те са се отличавали с благочестив живот, изповядвали са в пълнота Христовата вяра и са били предани на светото православие. Това са били хора на вярата и духа и всеки по свой начин е заздравявал спойката между църква, народ и държава.
Около седемдесет са българските исторически личности, които църквата е удостоила с най-високата степен на почитание - ореола на светостта! Подредени в цифри, българските светци се разпределят така - 12 са канонизираните патриарси и епископи, 4-ма - царе и князе, трима воини. Някои от тях са увенчани и с ореола на мъченичеството, като общият брой на българските светци, канонизирани за мъченици, е 61!
Българските светци олицетворяват националната ни съдба. 61 мъченици от общо 70 светии са внушителна цифра, която подсказва обратите и изпитанията, сполетели нашия народ. Всеки период в доосвобожденската ни история има своите мъченици!
Показателно е, че още първият български светец е свързан с мъченичеството! Това е свети мчк. Боян-Енравота, княз Български - син на хан Омуртаг и по-голям брат на хан Маламир. Друг интересен момент е, че първият канонизиран български светец е живял преди официалното приемане на християнството и изграждането на църквата като институция.
Енравота бил под влиянието на пленения византийски епископ Кинам и приел християнското кръщение от него под името Боян. Прабългарската династия не могла да допусне потъпкването на родовата вяра в Тангра и Боян-Енравота бил лишен от престола. Наследникът на Омуртаг - Маламир - се опитал да застави брат си да се откаже от "чуждия Бог". Боян отхвърлил предложението и Маламир го наказал със смърт! Но преди да бъде посечен, мъченикът изрекъл слова, които само 3 десетилетия по-късно се оказали пророчески:
"Тази вяра, заради която сега аз умирам, ще се преумножи на българска земя. Напразно се надявате вие да я ограничите с моята смърт. Кръстният знак ще бъде побит навсякъде, ще се въздигнат храмове на истинския Бог и чисти свещеници, чисто ще служат на чистия Бог!"
- така Боян предрича покръстването на българския народ. Пречупена през християнската символика кръвта на Св. мчк. Боян е като кръвта на жертвения агнец, който пречиства старото, за да се роди новото - тя е пролята в основите, върху които след това ще бъде изградена българската църква.
В хронологичен план след Боян-Енравота цели четири века сред българските светци няма мъченици. Празнината е естествена - по това време православието се утвърждава по българските земи като официална религия и нуждата то да бъде защитавано от друговерци не е толкова силна. През ХIII в. обаче, когато Византия прави опити да сключи съюз с папата и да наложи на православните уния с католиците - просияват 26-те Зографски мъченици. Те са изгорени в кулата на Зографския манастир от папските пратеници и кръстоносците, защото отказали да приемат наложената им уния. Те отхвърлили предложението с думите:
"Ние искаме да намерим истината и не обръщаме внимание на вашите съблазни и безумия, защото не се боим от вашите заплахи. Писано е, че трябва да се боим само от Бога, а от човеците няма защо да се страхуваме..."
Тези български светци са слабо познати у нас, но в Света гора подвигът им се почита като пример, как трябва да се защитава чистотата на православното учение от ереси и чужди влияния.
Най-многобройни, разбира се - 34 - са мъчениците от времето на османското робство. Това е епохата, когато православната вяра е обречена на унищожение, изправена пред заплахата да изчезне в ислямското море на Османската империя. В този смисъл мъчениците от времето на турското робство са и първите "национално осъзнати" от българите светци. За разлика от своите предшественици те не просто отстояват православната вяра - те защитават вярата на българския народ и доказват нейното предимство пред религията на поробителя. Това е една своеобразна духовна съпротива и изява на националната идентичност.
Софийският златар Георги е заставен да приеме исляма от турските първенци в града. Пред кадията на София той започва богословски спор, в който се отразява догматичното противоборство между исляма и християнството:
"... Как прочее да отстъпя от истинската вяра, която води към Бога и която ни прави наследници на Небесното царство? ... Не можеш ме отлъчи от любовта ми към Христа!... За вашия Мохамед кой видя и кой чу, на кое място е говорил Бог с него?... А ние знаем добре, че Бог не му е говорил, а сам си е написал лъжливото учение и плътското мъдруване, и го е предал на човеци, неопитни във вярата... Както той не е свят, нито преподобен, така и вие сте подобни на него."
Отказът на Георги да приеме исляма довежда до неговата жестока смърт. Сходна е съдбата и на Св. Николай Софийски, Св. Георги Нови Софийски (Кратовски), Св. Димитрий Сливенски, Св. Трендафил Загорски, Св. Прокопий Варненски и т. н. Впечатляваща е постъпката на Св. Йоан Българин - след като прекарва няколко години в дълбока душевна драма, че е приел исляма, той се отрича от него и отива в Истанбул. Там слага чалма, влиза в една джамия и започва да се кръсти и моли като християнин - нещо нечувано за един "неверник"! Развръзката била неминуема - Св. Йоан е посечен в двора на джамията от озверяла тълпа мюсюлмани.
Всички български мъченици носят чертите на първите християнски мъченици, макар че са пострадали векове по-късно. Подобно на тях българските светци в името на Бога жертват обещаните земни облаги и защитават вярата с живота си - те се противопоставят на чуждата вяра или влияние - езичество, католицизъм, ислям - за да бъде съхранено православието. Поведението на тези български светци олицетворява съпротивата срещу домогванията на "другата вяра". Това противоборство, което често е съпътствало църквата ни, в крайна сметка е допринесло за нейното оцеляване. Според църковното схващане подвизите на мъчениците в името на Христа просияват именно във време на гонения и притеснения за християните. Така чрез примера на мъченика се дава духовна сила на другите християни и укрепва вярата в душите им.
По-голяма част от съвременниците ни като че ли възприемат националните ни светци предимно откъм тяхната чудотворна способност, която може да осигури изпълнение на всяко лично човешко желание.
В Рилския манастир се пазят няколко тетрадки, в които монаси от различни времена са записвали разказите на поклонниците за мистичната помощ, която са получавали от Св. Иван чрез неговите нетленни мощи. Повечето от тези разкази са свързани с изпълнение на нещо лично - неизлечимо болни са оздравявали, бездетни са раждали, слепи са проглеждали, сакати прохождали. Тази вяра се проявява и на всеки празник на светеца, когато пред саркофага с неговото тяло се проточва дълга редица от хора. Дори невярващите идват тук, за да оставят своя дар... Подобна върволица от хора се изви и пред главата на Св. Климент Охридски, която през м. г. беше донесена у нас за поклонение.
В Югозападна България Успението на Св. Иван Рилски - 19 октомври - се празнува като "Отчов ден". Етимологията на думата отвежда към дълбокия духовен смисъл на празника - Денят на Отеца, Денят на Бащата - така, както църквата почита Св. Иван - като Всебългарски небесен закрилник. Поради звуковата близост обаче за повечето хора празникът се нарича "Очов ден" и се свързва с представата, че Св. Иван Рилски има чудотворната способност да лекува очни болести?!
През май т. г. иконата на Св. Иван Рилски беше носена начело на православните литийни шествия в столицата, които бяха в знак на протест срещу тридневната Национална евангелизаторска конференция в НДК, събрала пропагандатори на евтини религиозни сензации. Колкото и да е странно, почти никой от случайните свидетели на шествието не разпозна образа на иначе почитания при лична нужда Св. Иван. Едва ли някой, освен участниците в шествието, схвана и идеята, че протестът в защита на православната вяра трябва да стане и с небесната подкрепа на всебългарския покровител.
През зимните протести също почти никой не се досети да излезе срещу несигурността и кризата с иконата на Св. Иван Рилски. По същото време на протестите срещу режима на Милошевич по площадите в Белград високо бяха издигнати иконите с образа на Св. Сава Архиепископ Сръбски - закрилника на сръбския народ. Така съвременният българин показа, че слабо свързва ценностната си система със заветите на националните ни светци, трудно ги възприема като закрилници на държавата ни, едва ли вярва, че ще му дарят избавление от кризата и вероятно не ги осъзнава като един от символите на своята национална идентичност. Може би отговорност за това има и самата ни църква, която не е успяла да възпита у съвременния българин нужната почит към тези национални духовни стожери и да му вдъхне същата вяра, с която векове наред предците ни са пристъпяли към ликовете на нашите светци, за да намерят в молитвата си към тях надеждата, че и най-страшното може да бъде преживяно...
Църквата учи, че когато Бог дарява един народ със святи хора от неговия род, това той прави като награда за силната вяра и благочестието на този народ - за да може да възлага надеждите си и за бъдещето на тези, които са просияли от сред него.
Горан Благоев
www.euro2001.net
Виж също:
www.Pravoslavieto.com