Възнесение Христово. Стенопис от манастира "Св. Николай Чудотворец" в с. Сеславци, Софийско (XVI-ХVІІ в.)
Възнесение Христово. Стенопис от манастира "Св. Николай Чудотворец" в с. Сеславци, Софийско (XVI-ХVІІ в.)
Слово за Възнесение Господне
"И ги изведе вън до Витания и, като дигна ръцете Си, благослови ги. И, като ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето" (Лука. 24:50-51)
Боголюбиви братя и сестри,
След Своето славно Възкресение Господ
Иисус Христос се явявал на учениците Си и на благочестивите жени, които с преданост следвали подире Му, а също тъй и на мнозина други, повярвали в Него. Той продължавал да ги учи и
да ги утвърждава във възвестените им от Него истини и преподаденото учение за Бога, за човека, за истината, за любовта, за правдата, за мира. Той ги утвърдявал в словото и силата
Си. Разкривал им тайната на царството Божие.
В продължение на 40 дена след Възкресението Си Иисус Христос утвърждавал всяко Свое слово и величествено явявал Своята Божествена сила. В продължение на 40 дена Иисус Христос поучавал преданите Си ученици и ги подготвял да встъпят в трудния път на спасителното благовестие и да свидетелстват пред целия свят за Него и Възкресението Му.
"Тогава им отвори ума, за да разбират Писанията, и им рече: тъй е писано, и тъй трябваше Христос да пострада и да възкръсне от мъртвите на третия ден, и да бъде проповядвано в Неговото име покаяние и прощение на греховете у всички народи, начевайки от Йерусалим; а вие сте свидетели за това" (Лука. 24:45-48).
Дивно било учението на Сина Божи. Цялата Негова проповед до началото на страданията Му и след Възкресението Му се отнасяла до царството Божие, което вече настъпило и трябвало да се внедри в душите на човеците от всички краища на земята, за да ги обедини в братството и любовта. Възкръсналият обещал на учениците Си, че ще им изпрати обещанието на Своя Отец и те ще се облекат със сила отгоре: върху тях ще слезе Дух Свети, ще Му бъдат свидетели в Йерусалим и в цялата Юдея и Самария, и дори до края на вселената.
Възкръсналият Иисус Христос и преди това им говорил за Светия Дух, Който ще слезе над тях, а сега потвърждавал това Свое обещание, като ги уверил, че ще им изпрати Дух Свети, със силата на Когото те ще извършват всичко, което трябва да направят за устрояване на царството Божие, което се осъществява преди всичко в Божията Църква. Облечени с тая дадена им отгоре сила, те трябвало да станат негови свидетели не само на определено място, но и до самия край на земята. Не само те трябвало непосредствено да свидетелстват за Иисуса Христа, но и тези, които, като приемат Дух Свети, бъдат от тях изпратени в далечни краища и през всички векове.
А когато се изпълнили 40 дена от Неговото Възкресение, Спасителят извел учениците Си на Елеонската планина, близо до Витания, и там пред очите им се възнесъл. Той дигнал ръцете Си и благословил учениците, а те в дълбоко смирение се върнали в Йерусалим с голяма радост.
Ето сега ние мислено се намираме като че ли на Елеонската планина и отправили поглед към небето в молитва, съзерцаваме светлия облак, който обгърнал Иисус Христос, когато се възнасял към Небесния Си Отец, защото и ние сме Негови ученици и братя. Той заради нас дойде на земята, въплъти се и стана човек, за да ни научи на истината и изведе на пътя на спасението, да пролее кръвта Си, за да ни умие от греха и ни облече със сила отгоре.
Неговото слово за царството Божие, за покаяние и прошка на греховете слушаме със смирение и открито сърце. Но колко много не ни достига, за да бъдем не само слушатели на закона, но и негови изпълнители, не само да знаем за царството Божие, но и да живеем в него, не само да знаем за силата на покаянието, но и да обновим сърцата си, като свалим от себе си ветхия човек и се облечем в новия, по примера на Христа Иисуса. Но за това трябва непрестанно да молим Сина Божи да отвори Той нашия ум, за да разбираме Свещеното Писание, Неговото учение и Неговите спасителни дела. Ние сме приели даровете на Дух Свети чрез светото Кръщение, а сила отгоре получаваме в св. Църква Христова чрез светите тайнства. Но запазваме ли всякога тая сила, за да преобразим живота? Небесната сила трябва постоянно да слиза над нас, щото целият ни живот да се обновява в Христа Иисуса и да бъдем достойни членове на царството Божие.
Обогатени със словото на Иисус Христос, силни чрез Светия Дух, ние ще бъдем в състояние да следваме и нашето призвание: да бъдем свидетели на Сина Божи в света. А как да свидетелстваме за Сина Божи? Ще свидетелстваме със своя живот, със своята непорочност, със своята любов, с братството.
Светът всякога е бил под угрозата на неправдата в своето обществено, духовно и национално съществуване. И днес пред нас се изправя въпросът за прогреса и защитата на живота, за дружбата и братството между хората и народите. Затова всички искрено вярващи християни са изпълнени с миролюбие и желаят в мирни условия да строят своя живот, да се ползват от духовното, обществено и материално благополучие и с добро да съдействат за благополучието на всички народи в света.
Събрани под свещените сводове на светия храм, ние се намираме пред нозете на Иисус Христос и с обхванати от възторг сърца слушаме как Той проповядвал; всички сме свидетели на Неговата любов към човеците, как той им помага в нужда и беда, как да преодолеят своите физически и духовни немощи. Всички знаем и свидетелстваме за спасителните Христови страдания за нашето спасение, за страшната Негово Голгота; всички бяхме свидетели на Неговата смърт и на Неговото Възкресение. Нека сега се възкачим на духовния Елеон и да станем свидетели на Неговото славно Възнесение. И велика ще бъде нашата радост, когато пред нашия духовен поглед се открие величествената картина на Възнесението - Спасителят Иисус, обгърнат от светъл облак, издигнал ръце за благослов, да се издига над земята към небето. И тая радост никога да не оскъдява в нас. Амин.
† Ловчански митрополит Григорий
Църковен вестник, брой 21 за 1996 година
"За небесното мислете, а не за земното" (Кол. 3:2)
Братя и сестри!
Празникът Възнесение Господне е особено поучителен за нас в това отношение, че въздига мисълта ни от земното към небесното, насочва нашите сърдечни стремления към горното, където се е възнесъл Христос. "Търсете това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога; за небесното мислете, а не за земното" (Кол. 3:1-2). Нашият живот трябва да бъде непрестанно възнасяне към горното, към което ни предразполага самото свойство на нашата природа, богоподобна по същество и обновена в Христа.
Но ние малко мислим за небето – рядко, много рядко нашите сърца биват обърнати нагоре – към нашето небесно и истинско отечество. Повече сме привързани към земята, нашият ум е всецяло запълнен от житейски помисли и дела, нашите сърца се стремят към земни, чувствени наслади. С това ние самите се отдалечаваме от царството небесно и се лишаваме от душевно спокойствие и земно щастие. Земята и небето – това са две непримирими противоположности, които теглят човека в различни посоки, и ако се отправи в едната, трябва да се отрече от другата, и обратното.
"Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона" (Мат. 6:24).
"Царството Божие вътре във вас е" (Лк. 17:21), но вътрешният благодатен мир не се достига чрез пристрастие към земното. Никакви земни блага и прелести не мога да удовлетворят безсмъртната душа. При изключителна привързаност към земното душата се изпълва със страсти и житейски скърби, които я терзаят безпощадно. За да бъде щастлив християнинът трябва винаги и във всичко да вижда пред себе си Бога (Пс. 15:8), да Го обича, твърдо да се надява на Него, да се покорява на своята земна съдба с увереността, че тя е определена от Бога, и че всичко, което се случва с него, зависи от волята Божия, всичко насочваща към благото на човека.
Християнинът не трябва да се превъзнася в щастието и да се бои от нещастието. Той трябва за всичко да е доволен и да не се грижи за нищо, но винаги в молитва и прошение с благодарност откривайки своите желания пред Бога, да пребивава в чиста мисъл и добра съвест, за да придобие "Божият мир, който надвишава всеки ум" (Филип. 4:6-7). Наистина "голяма печалба е да бъде човек благочестив и доволен от себе си" (1Тим. 6:6), само такива хора могат да бъдат щастливи. "А ония, които искат да се обогатяват, падат в изкушение, в примка и в много безразсъдни и вредни похоти, които потопяват човеците в провала и погибел" (1Тим. 6:9). Светите отци, нашите наставници във вярата и благочестието, с своя пример ни показват, че за християнина всички земни блага трябва да изглеждат нищожни, а главната цел трябва да се състои в това да придобие Христа (Филип. 3:8) чрез вяра, любов, самоотверженост в страх Божи и в очакване на бъдещия съд.
Наистина, живеейки на земята, човек естествено е предразположен да обича земното, да мисли за земното, да разчита на земното. Това, което вижда със собствените си очи, което чува и усеща, което действа върху него осезаемо, това и признава за действително добро или зло. Затова е трудно за човека да се въздигне от чувственото към духовното, от земното към небесното, да проумее духовния смисъл и цел на всичко заобикалящо го и случващо се с него, да вярва в невидимото като във видимо, да възлага надежда на очакваното, като на настояще. Но това зло е поправимо, когато човек съхранява още в душата си своето макар и малко зрънце вяра в духовното, невидимото, небесното. От това зрънце може, надявайки се на Божията благодат, да възрасте спасителният плод на вярата. Колко безнадеждно и гибелно е нравственото състояние на хората в днешния век: мнозина съвсем не вярват в нищо невидимо, неподлежащо на наблюдение и опит, не вярват в нищо духовно, нито в нещо бъдещо и обещано зад пределите на настоящия живот!
Ние трябва непрестанно да помним, че сме странници и пришълци на земята (Евр. 11:12), а истинското ни отечество е на небесата, че "тук нямаме постоянен град" (Евр. 13:14), но сме длъжни да се стремим "към града на живия Бог, небесния Иерусалим" (Евр. 12:22), и че "когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно" (2Кор. 5:1).
Нека не заприличваме на къртицата, която цял живот се рови под земята, а над нея остава един огромен свят, който тя не познава, да се издигнем над "дребните си радости и грижите мизерни", да устремим сърцата си към Бога и целия си живот Нему да отдадем. Амин.
Прот. Иаков Михайличенко 
В самата дума "възнесение" трепти радост. В контраст на зова на така наречения "закон на природата", влечащ надолу, винаги свеждащ ниско, подвластен на закона на тежестта, привличането и падането, тук напротив, цари лекота, полет, безкрайно въздигане.
Възнесение Господне се празнува четиридесет дни след Пасха, в четвъртък на шестата седмица след празника Възкресение Христово. В навечерието на празника, съгласно църковния устав, в сряда се извършва така нареченото Отдание на Пасха, сякаш се извършва прощаване с нея. На този ден началото и краят на службата са същите като на самия ден на празника Пасха. Пеят се радостните стихири: "Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете Му", "Тоя ден Господ е сътворил; да се зарадваме и да се развеселим в него...".
Възгласяйки тези стихири, свещеникът кади целия храм с пасхалния трисвещник в ръка, а в отговор на всеки стих се носи радостното "Христос воскресе". Прощаваме се с Пасха, "отдаваме" я до следващата година. И някак си естествено е да изпитваме тъга. Но едновременно с нея към нас снизхожда нова радост. Радост от съзерцанието на празника Възнесение Господне.
За това се говори и в Евангелието. Давайки на учениците Си последни наставления, Господ "ги изведе вън до Витания и, като дигна ръцете Си, благослови ги. И, както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето.Те Му се поклониха и се върнаха в Иерусалим с голяма радост".
"С голяма радост..." Откъде идва тази голяма радост, която продължава и до наши дни и с удивителна светлина пламти в празника Възнесение? Та нали си отива, оставя ги Христос, това е ден на раздяла. Пред тях е дълъг път на проповеди, гонения, мъчения, съблазни, с които е пълна историята на християнството и Църквата. Свършва радостта на земното ежедневно общение с Христос, с покрова на силите Му, с Неговото божество.
Но колко правилно един проповедник в своята проповед на празника Възнесение го нарича "радост в раздялата". Не заминаването на Христос празнува Църквата, защото Той е казал: "Аз съм с вас през всички дни до свършека на света." Цялата радост на християнската вяра идва от съзнанието за Неговото присъствие и Неговите думи: "Където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз между тях." Не заминаването на Христос, а Неговото възнесение на небето празнува Църквата.
Празникът Възнесение е празник на небето, отворено за човека, небето като нов и вечен дом, обител, небето - нашата истинска родина. Грехът е отделил земята от небето и ни е направил земни, подли, обърнати към земята и живеещи единствено на нея. Грехът - това е предателството на душата към небето. На този именно ден, на празника Възнесение, не можем да не се ужасим от това отричане. Целият свят е пронизан от него. Човекът гордо и важно обявява, че е само материя, че целият свят е единствено материя и не съществува нищо друго освен материята. Това дори го радва и той, смятайки ги за глупаци и невежи, със съжаление и презрение говори за тези, които още вярват в някакво си небе. Та нали небето - това е същата тази материя и нищо друго няма, не е имало и няма да има. Когато умрем, ще изгнием, а дотогава нека строим земния рай, забравяйки измислиците на поповете.
Това, казано с няколко думи, но абсолютно верни, е върхът на нашата култура, нашата наука и нашата идеология. Прогресът на едно гробище, прогресът на червеи, хранещи се с мърша. Но какво предлагате вие, ще ни попитат, какво е това небе, за което говорите вие, и на което се възнася Христос?
Та нали на "самия връх" на небето няма нищо такова, за което вие говорите. Но на този въпрос нека отговори християнският проповедник св. Йоан Златоуст, живял преди 16 века. Говорейки за небето, за небесното, той възклицава: "Защо ми е небето, когато аз сам ставам небе!" Нека отговорят нашите предци, които наричат храма - небе на земята. Всички тези отговори означават едно: небе - това е името на нашето истинско призвание, небе - това е последната правда на земята.
Тук не става въпрос за извънпланетното пространство или за непознатия космос. А за небето, възвърнато ни чрез Христос, за небето, което сме изгубили поради греха и гордостта, в своите земни, и единствено земни науки и идеологии. Небето, което Христос ни разкри, дарува и върна. Небето е царството на вечния живот, царство на истината, доброто и красотата. Небето е пълното одухотворяване на човека, небето е царството Божие, победа над смъртта, тържество на любовта, абсолютно желание и ръководене към онова, за което е казано: "Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат." Всичко това ни е разкрил и ни е дарувал Христос. И затова небето пронизва нашия живот тук и сега, самата земя става отобраз, отблясък на небесната светлина. Кой е снизходил от небето на земята, за да ни върне небето? Бог. Кой от земята се възнася на небето? Човекът Иисус. "Бог - казва св. Атанасий Велики - стана Човек, за да стане човекът бог." Бог слязъл на земята, за да се възнесем ние на небето. Това е празникът Възнесение. В това се състои неговата светлина, неизказаната му радост. Ако Христос е на небето, ако вярваме в Него и Го обичаме, то и ние сме там с Него. На Неговата трапеза, в Неговото царство. Ако чрез Него човек се възнася, а не пада, то в Него и пред мен е открито възнесението, и към него съм призван, и в него се открива пред мен целта, смисълът и последната радост на моя живот. Всичко, което ни обкръжава, тегли надолу в низините. Но аз гледам на божествената плът, възнасяща се на небето, на Христос, издигащ се "во гласе трубнех", и казвам на себе си и на света: "Тук е истината за света и човека, тук е това, към което от вечност ни призовава Бог".
Прот. Александър Шмеман, "Воскресные беседы"
Превод Мария Иванова
dveri.bg
Виж също:
www.Pravoslavieto.com