† Траянополски епископ Иларион
Светилници незагасващи през вековете са манастирите край гр. Драгоман. По течението на р. Нишава, източно от Калотина, на планинските възвишения се откриват двата старовековни манастира Чепърленският "Св. Петка" и на няколко километра източно от него Разбоишкият манастир.
Църквата на Чепърленския манастир е възстановена през 1998 г. с благословението на Негово Светейшество патриарх Максим и обновена от Негово Високопреподобие архимандрит
Николай, протосингел на Софийската св. Митрополия. Камбанарията е обвита в зеленина. Камбаната й оглася околните възвишения. В църквата кандилата горяха. Изпяхме тропара на св.
Петка и други песнопения. Нека по молитвите на св. Петка духовният живот в светата обител скоро да се възроди за доброто на целия български народ.
Продължихме към Разбоишкия манастир по горския път, придвижвайки се по билото на хълма, и отново навлязохме в гората. Изведнъж пред нас се откриха манастирските сгради. Варосаната в бяло църква се открояваше отвъд реката високо. Посрещнаха ни двете сестри на манастира: преподобната монахиня Зиновия, дошла в манастира през 1947 г., жизнена, приветлива, и нейната сподвижница, послушницата Трепка, овдовяла преди три години презвитера от гр. Бяла, Пазарджишко. Те ни разказаха преданието за строежа на храма в скалите.
Определено било място за църквата долу при другите постройки. Струпали строителните материали и основните греди за строежа. В деня, когато трябвало да издигнат дървената конструкция, гредите изчезнали. А нощта била тиха и нямало външни хора. Намерили гредите струпани на кръст горе при скалите. Свалили ги, но на следната нощ пак изчезнали и отново ги открили на същото място в същото положение. Разбрали, че става чудо. Св. Богородица, в чест на която се строи храмът, сама пожелала той да бъде високо горе на скалите, отвъд реката. Така приели нейната воля и построили църквата на това място.
Игуменията нареди на манастирския чирак да ни заведе до храма. Минахме по дървен мост над бистрите бързи води на реката и поехме по една зигзагообразна пътека, после право нагоре по каменна стълба и задъхани се намерихме на открита площадка пред входа на църквата. Притворът е нов, от 1944 г., осветен от бившия Неврокопски митрополит Пимен, тогава викариен на Софийска митрополия. В храма кандилата пламтяха и цветя красяха иконите. Стенописите обаче бяха заличени от недоброжелателна ръка през атеистичния период. Само на две места издраскани полета напомняха за някогашната живопис от времето на цар Иван-Александър. Запалихме свещи и изпяхме няколко песнопения към Господа Иисуса Христа и св. Богородица.
В манастира ни поканиха в игуменарницата, украсена с много икони. На стената бе окачен и портретът на отец Матей Преображенски Миткалото. Известно време бил в манастира и окуражавал въстаниците с мъдри, благочестиви и родолюбиви наставления.
На връщане продължихме източно от магистралата, водеща към границата, и влязохме в Дервента, за да посетим някогашния скит-манастир "Рождество Богородично" от XIV в. През годините на робството бил изгорен, а днес е обновен от Емил Добрев, нашия водач, и от Лидия и Любомир Найденови и бай Бори от Драгоман, работил безплатно на строежа. Осветен е от Негово Светейшество патриарх Максим през 1977 г. на храмовия празник.
Новата летопис разказва, че през 1977 г. благочестиви люде възстановили храма при побития оброчен кръст, свидетелстващ за някогашния манастир. Възстановили църквата, вероятно в изпълнение на синодалното постановление да се издирват всички разрушени през турското робство скитове, църкви и манастири в цялата страна. Общинската власт от Драгоман обаче издействала войници от военното поделение да го разрушат, а мястото в падината под храма, което се знаело, че е манастирско, обявила за продан. Народът от околността убеждавал купувача да се откаже, да не заграбва църковна земя. Той не се вслушал, взел мястото и си построил вила. През двора на вилата минавала пътеката, която по традиция народът използвал, за да отиде до разрушения храм и да пали свещ и да отправя молитви към Бога и св. Богородица. Новият собственик се сърдел и забранявал. Това не спряло хората, но и новият собственик останал непреклонен. За урок бил сполетян от ред нещастия. С покайно съзнание и за опрощение на греховете неговите наследници даром върнали мястото заедно с построената вила на Църквата.
По новопрокарания път ние отидохме до храма. Запалихме свещи, а окачената високо на един бор голяма камбана мелодично огласи цялата околност. Почувствахме благодатната сила на това свято място и си спомнихме народната мъдрост: "Не се гаси туй, що не гасне!" Вечна и блажена да бъде паметта на подвижниците черноризци, подвизавали се на това свято място...
Петропавловският манастир, наричан още "Петров кръст", е на връх Чепън на големия каменист хълм източно от магистралата срещу Драгоман. Храмът бил построен на най-високата му част. Предполага се, че тук имало езическо капище от II в. пр. Р. Хр. Това бе повод да си припомним чудесата със събарянето и изпотрошаването на езическите капища на Атонския бряг, когато св. Богородица стъпила там. Оттогава Атон станал Света Гора света планина, благодатно осенявана от Небесната царица със силата на св. Кръст.
Трябва човек да се изкачи на хълма, за да почувства в свещен трепет благодатната сила, излъчваща се от някогашния храм, сега в развалини.
Манастирът датира от времето на цар Иван Асен II. С благословение на Софийската св. Митрополия Емил Добрев, Лидия и Любомир Найденови и благочестивите жители на града са поели грижата за възстановяване на храма и манастира на старото му място.
Това лято със специален булдозер от Кремиковци по следите на стар коларски път са трасирали нов до самия връх. С джип стигнахме до върха. Чудна панорама се откри пред погледа София и планините на север и на юг.
Сред развалините на храма се очертава абсидата с голям каменен кръст, надписът на който не може да се разчете. Отделни букви ни напомниха възхвалата на св. Кръст "Слава, Господи, кресту Тоему честному!" Подобен кръст, но още по-голям, е забит встрани от развалините на храма. И на него се разчитат ясно инициалите ИС ХС НИ КА Иисус Христос побеждава. Личат очертанията на каменните зидове на някогашни постройки. На северния склон има затрупано аязмо.
Преди двайсетина години при определяне мястото за телевизионна кула като най-подходящ е избран самият връх на хълма. Но за голяма изненада на специалистите нямало никакъв сигнал и се наложило да поставят телевизионната кула на запад, далеч от града. Това още повече засилило убеждението, че това място е свято и от него може да се разглася само Христовото благовестие.
Далеч над западните хълмове слънцето в грамадно пурпурночервено кълбо залязваше. Спомних си думите на вечерния Давидов псалом: "Благославяй, душо моя, Господа! Господи, Боже мой, Ти си дивно велик; със слава и величие си облечен; Ти се обличаш със светлина като с дреха, простираш небесата като шатра" (Пс. 103:1-2).
Да пожелаем молитвено в скоро време някогашният Петропавловски манастир над Драгоман да се облече в прежното си величие. Да се издигне храмът като бял гълъб на връх Чепън. Св. кръст да засияе на висока камбанария, а мелодичният глас на камбаните да отеква далеч и да призовава благочестивите българи на молитва за слава Божия.
Брой 23 за 2002 година
Пътепис от Д-р Радко Радев
Участвуват: 43 души с младежки сърца и ентусиазъм, с жаден и неуморим дух, решили да преодолеят всички препятствия по пътя (то пък времето беше повече от чудесно!), начело с отец Любомир Попов и отец Илия Диков, както и двете презвитери, мълчалив, но затова пък акуратен и стриктен шофьор – Вальо.
Време: 20–22 октомври 2004 година, топло, като "по поръчка".
Маршрут: Из Североизточна България, общо около 800 километра.
Медицинско обслужване: Един смахнат доктор, който поради това че бездействува през цялото време в професионален аспект, поне послужи за майтап с нескопосаните си каламбури.
Хранителни запаси: Много, ама и те свършиха...
Тръгваме в 8, 15 ч. от ул. "Антим І" в посока гр. Добрич. Попътно, за да не губим време, отец Любомир Попов ни запознава с тридневния "таен план", а "Доктора" минава и събира всички gsm-и. Така "отрязани" от света, не ни остава нищо друго, освен да пеем песни и да слушаме зевзеклъците под наслов "микрофонът на автобуса е Ваш".
Към 9:30 ч. сме в гр. Добрич, където разглеждаме центъра и мемориалния комплекс "Йордан Йовков". Под угрозата на предстоящия терор от отеца и доктора всички решават да си купят гевреци, някой се облизват за бяло сладко, а най-смелият – г-н Пенчо Димов даже си купува шлака.
Продължаваме с пълни стомаси към монастира "св. Възнесение Господне", където сестра Серафима ни запознава с историята на храма. Построената му църква от 1906 година представялава масивна сграда, обслужваща село от около 300 къщи, в които засега са останали едва 30-40 старци. Иначе селцето и храмът създават наистина онази спокойна атмосфера, която те кара да се откъснеш от ритъма на бесния галоп на големия град. Изпяваме "Богородице Дево" и с мъка се откъсваме от това патриархално кътче в посока гр. Силистра.
Движим се близо до границата с Румъния, но бдителните отци и "Докторът" не допускат някой да прекрачи браздата (май по-точно телената мрежа). Пристигаме в 12:00 ч. в катедралния храм "Св. св. Петър и Павел". Всъщност това е единственият храм в този иначе 57 хил. град. Млад, но ерудиран мъж, Йордан, учещ богословие, ни запознава с историята на храма. При посещението на папа Йоан Павел ІІ през миналата година, в знак на уважение тук са донесени свети мощи на св. Дазий, римски войник, който отказал да се поклони на идолите и обожествения император, поради което през 303 г. бил обезглавен тук, в Дръстър. Св. мощи (Хумерус, т. е. , надлакътната кост) са поставени в красиво сандъче. Покланяме им се, пеейки "Господи, помилуй", след което автобусът потегли към с. Айдемир, където пристигаме в 13 ч.
В монастира, с храм "св. Покров Богородичен" ни посреща сестра Йоанна. Радушна, усмихната, бих казал сърцата жена, загубила последователно син, съпруг и син, но открила пътя към Бога, тя ни посреща далече пред монастирските порти с целувка, и ни въвежда в храма – сравнително ниска постройка, отлично поддържана, с вградени от двете страни на олтара "гърнета" за чудесна акустика. Не пропускаме да я проверим с "Богородице Дево" (любима песен на Златко, а той нали е любим на толкова хора!) и с голям интерес слушаме разказа на монахинята за трите стъкленици – нейна лична, българска – от 1918-1933 година и руска. Всяка стъкленица съдържа елементите на Разпятието, поместени в стъклено шише с тесен отвор. Изработката на всяко трае около 15! години усърден труд, всяко си е уникално и ни кара да се замислим и преклоним пред самоотвержеността на изработилия го. Сестра Йоанна не спира дотук с изненадите – пъргаво и сръчно докато обядваме в двора, ни изпържва мекици, така че да нахрани всички.
Тръгваме оттук окрилени от гостоприемството на тази жена, докато има такива майки, България няма да загине, напук на усилията на политици и потънали в мързел висши клирици (извинете за римата!).
Пътуваме към гр. Тутракан (наречен В. Търново на Дунав, заради общия си архитектурен изглед). Вдясно остава резерватът "Сребърна". Отците едва удържат Доктора да извади леката си картечница с цел да намали броя на пернатите, плуващи из малките водоеми. Попътно вземаме отец Георги, който ни отвежда в монастира на с. Сяново, където освен параклиса"Св. Марина" (навес, с наполовина застроени стени) има и аязмо. Пеем тропара на "св. Йоан Рилски", измиваме се с вода от аязмото и продължаваме за град Русе.
В Русе пристигаме привечер и сме посрещнати от отец Минко, енергичен свещеник, председател на църковното настоятелство на катедралния храм "Св. Троица". Освен него, в храма служат още двама свещеници– отец Илиян и отец Георги. Увлекателен разказвач, отец Минко ни разказва историята на храма. Строен през турското робство, основният корпус е вкопан на 4.5 метра под земята, с красив иконостас и царски трон, обновени през 1934 година. Иконата на Св. Троица е между тази на Спасителя и Св. Йоан Кръстител (а не както е обичайно при други храмове до иконата на Божията майка). В храма почиват тленните останки на тримата архиереи на епархията (веднага си помислихте за гроба на дядо Йосиф нали?!).
Без да е наясно с нашите терзания, отецът ни разказва за случай, при който някакъв партиен водач, наредил разрушаването на храм, бил постигнат от голямо нещастие – катастрофа, при която загинал той и трима негови близки. А скоро след погребението му и гробът му бил изпепелен от мълния. Пази Боже, от Твоето справедливо възмездие! Отецът ни осведомява и за другите храмове в град Русе – общо 8 на брой и за 16-те свещеници, след което пазаруваме от църковния магазин, разположен срещу храма – много добре снабден, богат на християнска литература и икони. Сбогуваме се с отеца и се отправяме към туристическия комплекс "Приста"- на 7 км от град Русе. Разпределяме се по стаи, вечеряме и спим като "окъпани" след богатия на впечатления ден.
След закуска, към 8:15 ч. тръгваме към с. Бесарабово. Пътьом минаваме през Метро, където някой пият кафе (по идея на Краси), други пазаруват (даже и палта!). В 9, 30 ч. вече сме в Бесарабовски скален монастир (единственият в България, действуващ скален монастир). Изкачването става по доста високи, макар и не много на брой стъпала, които са преодолени с Божията подкрепа от всички "младежи".
В скалната църква "Св. Дмитрий Бесарбовски" ни очаква отец Емилиян, увлекателен събеседник. Разказва ни подробно за историята на монастира, основан от светията, чието име носи днес. Овчар, св. Дмитрий останал с нетленно тяло след кончината си през 135 година. Дълго време мощите му се покоели в с. Бесарбово, но днес те са в Румъния. Интелигентен свещеник, отецът ни разказва впечатляващи случки от живота на светеца, изобразени на икона с неговия образ и множество житийни сцени около нея. Дай, Боже, повече интелект и усърдие на българските свещеници! Естествено, пеем "Богородице Дево" и пазаруваме от малкото магазинче пред килията за монаха и си тръгваме обогатени от видяното, но и чутото от този свещеник, роден в с. Тръстеник! Пътуваме по поречието на река Русенски Лом към Ивановските скални монастири, с общо име "Св. Архангел Михаил".
Към 10:30 ч. след геройско изкачване сме в една от "най-младите" църкви" Св. Богородица" (1350 г.). Целият комплекс включва 106 елемента, от които 42 черкви, плюс стопански, домакински сгради, килии и т. н. Изграден е през ХІІ-ХІV век. Ктитори са били цар Иван-Александър и жена му Сара-Теодора. Храмът, в който сме, е с оригинални стенописи, разположени по стените и тавана на основното помещение. Височината му отговаря на 16 ет. сграда – 38 метра. Нашият разказвач, Тодор Петров вещо ни води в дербите на миналото. Монасите, обитавали някога монастира, са били и самоуки художници. Техните картини, по естествен път са били "запечатани" от горящите свещи, а днес(след "случайното" откриване на този храм от Карел Шкорпил в началото на ХХ век) са само повторно "запечатани" за 1000 години, като е запазена тяхната самобитност. Целият обект е под егидата на ЮНЕСКО. Най-смелите от групата поглеждат от височината на балкона (гледката е наистина впечатляваща!), а всички вкупом се отпаравяме към скала, откъдето се открива невероятната красота на този каньон – такива красоти може да има само в България и никъде другаде, нали?!
Връщаме се в автобуса (изоставен дори от шофьора Вальо, който не устоя пред възможността да види от птичи поглед каньона) и тръгваме в посока с. Червен. Някога тук се е простирал средновековният град Червен (Х-ХІV век). Бил е един от най-значителните военно-административни, стопански, църковно-културни центрове на Второто българско царство. Състои се от укрепен вътрешен град с две части, разположени върху висок скален рид и неукрепено предградие в подножието. На територията си има разкрит голям замък (с кула, в оригинален вид, въз основа на която е реставрирана Балдуиновата кула край град Велико Търново), улици, 2 подземни водоснабдителни прохода, църкви, обществени, военни, стопански и жилищни сгради, съоръжения за добиване на желязо и др. В миналото е бил почти непревземаем от военна гледна точка. Днес е обявен за археологически резерват.
Немалкото стъпала 235 броя, които изкачваме и слизаме за трети път днес, събуждат апетита ни и когато пристигаме в с. Каран Върбовка, монастира"Св. Марина" не пропускаме да се наобядваме към 14 ч. Трите сестри-Марина (83 г.), Ксения (79 г.) и Неделя (тяхната връстница) ни посрещат радушно и към обяда добавяме вода от аязмото, технизирано с мощни помпени елементи. Разказват ни за монастира, ние им попяваме и си тръгваме с малко тъга за тези три чезнещи сенки. Кой ще обгрижва в бъдеще тези светини на християнството? Към 16 ч. сме отново в автобуса - посока град Русе.
Спираме на брега на река Дунав, правим снимки и се отправяме към католическия храм "Св. Павел от кръста". (Брях, пак сигурно ще ни порицаят!). Великолепна архитектура, с чудесни витражи, скулптури. Посреща ни отец Валтер, италианец, който говори добре български. И се смее заразително! Разказва ни за храма, за католиците (около 1000 души в град Русе, от които 300 редовно са на служба). Тук се намира първият в България орган. (Вторият е в зала "България", град София). И отново късмет (Органистът Димитър Караджов, който свири тук от 1952 г. (52г.) по поръчка идва и след нашите песнопения ни изсвирва православна меса от Д. Бортянский. Величествена музика!
Напускаме този храм и се отправяме към православния храм"Св. Николай Чудотворец". Тук изчакваме едно кръщене, което отец Стефан извършва, но чакането си струва - от 18:30 до 19 ч. отецът ни разказва свойски интересни неща – за храма, построен като гръцка, после руска църква. Споделя и свои виждания за живота. Е, ние сме съгласни, че енорийския свещеник трябва да има позиция в обществото. Иначе е слаб човек и не привлича хората, ама, на, висшият клир решил духовенството да стои далеч от парламента? Е, как кажете ми църквата да не е отделена от държавата?! Прибираме се уморени, но не и унили в нашата си хижа. Тук от 19:30ч. имаме обща вечеря. Домакините са се постарали според силите си, ние им помагаме. След хапването рожденниците за м. октомври черпят. Пеем им песни, поздравяваме ги, характерно заядане мъже-жени завършва след надпяването с победа на едните над другите(!). Имаме си и носител на "Оскар" – "Кавалерът на червената чушка"! Той понеже от сега се кани да спечели приза и догодина, поставя въпроса материалният еквивалент да бъде изразен с 4-5 цифрена сума в банковата му сметка. Това така разсмива отец Диков, че той за малко да изпусне на земята скъпоценния трофей. Към 23 ч. се отправяме към спалните помещения – с уговорка утре в 8 ч. да са тук на закуска.
След закуска 8-8:30 ч. тръгваме за село Свещари (Исперихско). Попътно прекосяваме град Кубрат и в 9:50 ч. сме край Тракийската царска гробница. Всъщност тази край Свещари е една от общо 42-те открити гробници в този район, но е най-запазена. Уредниците са строги – пускат ни на групи по 15 души да разгледаме самата гробница, за да не променим микроклимата вътре (поддържа се температура 18 градуса C и влажност на въздуха 55% с модерни климатици). Така на три групи, като обуваме калцуни на входа, успяваме да проникнем в "обекта" и изслушаме беседата на ескурзоводката.
Гробницата се помества в могила и е изградена 3 века преди Христа. В нея е погребан владетелят, любимата му жена, 3 коня и провизии за "отвъдния живот". Иманяри от онова време обаче са присвоили всичко, което е било по-ценно, а съвременните иманяри не са успели да открият гробницата, защото са копали в центъра на могилата, вместо странично, където се намира тя. Впечатлени най-вече от грижите, които се полагат за този археологически паметник (и доволни, че изпреварихме 5-6 групи, които пристигнаха след нас) в 12 ч. сме в автобуса, този път в посока Демир Баба Теке. Следва спускане по 220 стъпала към текето, като от двете страни наблюдаваме окачени по клоните на дърветата (подобно на обичая за мартениците) безброй конци, парцалчета, части от дрехи и какви ли не още предмети от плат. Явно обичай, ама създава грозна картина...
Самото теке представлява оградена 7-ъгълна сграда, построена според преданието от Демир Баба. Пазачът – уредник ни разказва, че тук отдават почит както мюсюлмни, така и християни, но най-вече цигани казълбаши (от сектата на алианите, с чието учение ни запознава Виолета още докато сме в автобуса). Вътре в сградата наистина горят свещи по християнски обичай, а в двора тече бистра като сълза вода.
Следва изкачване на стъпалата към "базовия лагер", където обядваме до 14 ч. с последните запаси храна. Някои похапват от месцето на овена, който ври в казан на казълбаши. Оказва се, че шофьорът ни не е в състояние да отстрани повредата на автобуса и до 16 ч. очакваме да ни изпратят друга кола от гр. Разград. Естествено, не стоим със скръстени ръце – едни обикалят околността, други се припичат и похъркват на есенното слънце, а най-буйните играят на "отвори, Кальо, порти..." Добре е, мисля си, че макар и доста пораснали, все пак сме запазили нещо детско в душите си... нали на такива ще се открие Царството Божие...
В 17 ч. тръгваме с нов автобус и нов водач за град Варна. Попътно изслушваме отчет за изразходваните средства и кратък разбор за постигнатите цели. И естествено – пеем. Така с песен навлизаме в град Варна. Часът е 19. Настроението – отлично. Равносметката – три дни, изпълнени с полезни, смислени и приятни неща. Който ги е пропуснал – да се готви за догодина!
Група възпитаници от Софийската духовна семинария и Богословския факултет на СУ "Св. Климент Охридски” за шести пореден път споделиха радостта на Възкресението Христово с християните от някои градове в Източните Родопи. Участваха в богослуженията, изнасяха проповеди, дариха книги и икони. Организатор на пътуването е Емилиян Погончев от ПХД "Св. Евтимий - Патриарх Търновски” с подкрепата на Балканския православен младежки съюз и приемащите църковни настоятелства
Светли понеделник, Гергьовден.
Храмът "Св. вмчк Георги Победоносец” в Рудозем е храм-паметник. Вече втора година християните тук посрещат празника със свой енорийски свещеник - о. Антон. Тази година празникът бе ознаменуван и от посещението на групата богослови, които изпълниха малкия храм с красиво източноцърковно пеене, изнесоха проповед за боговдъхновения живот на св. Георги и дариха негова икона.
Пасхалната радост сближи домакини и гости, които споделиха общата празнична трапеза. След това о. Антон разказа историята на храма.
Той е единствен в града. Строен е за по-малко от година и осветен през 1926 г. по инициатива на военното министерство, в памет на саможертвата на воVините, паднали в боевете по този край през Балканската война. Братската могила се е намирала от източната му страна, до олтара. По-късно костите са пренесени в Мемориалния комплекс на падналите воVини през 1912-1913 г. В храма е поставена мраморна плоча с имената на загиналите. Храмът се нуждае от основен ремонт, въпреки че грижовната ръка на настоятелството се чувства на всяка крачка, дори още от новата камбанария. Накоро при ремонтни работи около олтара в градината неочаквано са намерени още кости и части от войнишко снаряжение: токи, копчета, манерка и др. За да не остане непочитана тази братска могила, има предложение да се отбележи мястото с мраморна плоча, копие на тази в храма.
Светли вторник, Св. цар Борис, Момчилград
Единственият православен храм тук носи името на светия благоверен цар Борис-Михаил Покръстител. Макар и много намаляла в последните години, поради изселването на младите хора, енорията посреща храмовия празник винаги тържествено. Св. Литургия отслужи специално поканеният за празника от гр. Ардино свещеник Марин Вълков. В светата Литургия взеха участие младежите от семинарията и вокална група от девойки, възпитанички на градския център за култура и изкуство, които огласиха благолепния храм.
Той е строен през 1937 г. от българи, прокудени от Беломорска Тракия. Иконостасът, владишкият трон, амвонът и двата високи аналоя са украсени с пищна старинна дърворезба.
Тази година храмовият празник съвпадна с третия ден на Великден. С усилията на предстоятеля му о. Карамфил, църковното настоятелство и енориашите храмът посрещна Възкресението с новоизписана олтарна апсида, ограда на църковния двор, обновен и лакиран под.
След многолетието и радостния звън на камбаните на общата трапеза бяха поканени и представители от кметството и обществеността на града, повечето от които са мюсюлмани. Гостите топло поздравиха празнуващите и заедно с гайдата и тамбурата на майсторите свирачи всички пяха за красотата на родния край. Трапезата наистина се превърна в трапеза на любовта, според заръките на Иисус Христос.
Светла сряда, Кърджали
Централният храм "Св. Георги” посрещна тази година Христовото Възкресение с позлата на двете високи кубета. "Шапките” от неръждаема стомана са изработени в Момчилград и тежат 2 тона. Повърхността им е покрита с титанов слой, който блести като злато, но е много по-устойчив на атмосферните влияния.
Светли четвъртък, Златоград
Светата Литургия, отслужена от предстоятеля на храм "Св. Георги Победоносец”, при сладкогласното пеене на групата пътуващи семинаристи и богослови, укрепи духа на гостоприемните родопчани. Гостите дариха на храма им книги с богословска тематика.
Светли петък, Св. Богородица - Живоприемни източник, Мадан
Храмът "Св. Георги Победоносец” е построен през 1998 година и е символ на силната вяра на християните в този край, населен предимно с изповядващи исляма българи. Около 1000 са православните тук, но за Гергьовден и мюсюлманите даряват щедро храма. Тази година само дарените животни са 18 - единадесет за курбана, две за детската градина, две за болницата, едно за храма в Рудозем, две за Кръстова гора. През годината настоятелството е събрало дарения на стойност около 9000 лева, с които е съградена нова чешма, помощни постройки около храма и е уредена празничната трапеза на Гергьовден.
Светла събота, Свети Кирил и Методий, Ардино
По решение на настоятелството на храм "Св. Архангел Михаил” денят на светите братя тази година се превърна в празник за християните в града, които са не повече от 150. Участието на групата семинаристи и богослови в св. Литургия накара всички да съпреживеят отново възкресенската радост. С интерес беше изслушано словото, подготвено от Емилиян Погончев за делото на светите братя. Старинният храм не е имал свещеник близо 60 години, затова настоятелството смята за голям успех идването на отец Марин Вълков (23 г.) преди по-малко от две години. Той учи богословие, но не щади сили, за да обучи свои помощници в църковното пеене, за да има редовно служби в храма.
Сълзи имаше в очите на домакините и гостите на раздяла, когато всички запяха: "Христос воскресе из мертвих...”
Томина неделя, Девин
Още от вечернята на Томина неделя църквата "Св. Иван Рилски” се изпълни с народ - девинци вече добре познаваха и очакваха с радост групата певци. "Добре дошли. Радваме се, че дойдохте да се помолим заедно!” - с тези думи предстоятелят на храма о. Тодор Веселинов посрещна гостите. Почувствали се като у дома, те сърцато запяха и тропарът на св. Иван Рилски огласи храма.
Преди година с дарения и доброволен труд е завършена пристройка към църквата, с кухня и просторна зала, в която се помещава неделното училище. Там след неделната св. Литургия се състоя среща-разговор на тема "Спасителният кораб на Църквата”. Бяха споделени мисли за вярата, требите и тайнствата, необходимостта от редовно причастяване, работата при наличие на протестантски проповедник в града и др.
В близката околност на Девин са възобновени и добре поддържани два параклиса - "Св. Георги” и "Св. Дух”.
Поклонническото пътуване на семинаристи и богослови завърши в понеделник. Отец Тодор Веселинов отслужи в с. Михалково св. Литургия и благослови гостите за път. Вкусът на родопските специалитети на презвитера Мария ще се помни дълго ведно с топлото чувство на благодарност към родопчани и благоговение от срещата с корените на българската вяра.
Румяна Бошнакова
Брой десети за 2002 година
Толкова желаното и дългоочаквано поклонение по стъпките на св. ап. Павел за богословите от специалност "Теология" към филиала "Любен Каравелов" на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски" започна на 22 юни сутринта. В поклонението взеха участие 45 студенти богослови от трите курса на новооткритата специалност. Начело бе представител от ръководството на филиала - зам.- директорката г-жа Екатерина Герджилова.
Това поклонение, знаменателно за специалността "Теология", а и за филиала, бе организирано благодарение на активната помощ и съдействие на доц. Иван Желев, декан на Богословския факултет на СУ "Св. Климент Охридски" и директор на Дирекцията "Вероизповедания" на МС. Въпреки огромната си ангажираност той се нае с отговорността на това тридневно поклонение в пределите на Северна Гърция.
В 6 ч. сутринта на 22 юни нашата група пое към пропускателния пункт край Свиленград.
В Гърция има близо 100 митрополии, макар че по територия тя е само с 20% по-голяма от България. Първият град, в който влязохме в 12,40 ч., бе Димотика със своите крепостни стени - близнаци, което му дава и името - от гръцки Дидимотикон.
Продължаваме на юг и в 14 ч. преминаваме през гр. Александруполис (Дедеагач).
След това пътят ни води към селището Макри, където има внушителен манастир на св. Богородица. Игуменката и духовният старец на манастира архимандрит Поликарп са истински приятели на България и поддържат връзки с редица наши манастири. Манастирът "Успение Богородично" е построен преди около 20 г. Сега там има около 50 монахини и двама свещеници, които живеят извън женския метох. Започнали са съвсем бедно - с един чувал фасул и тенекия зехтин. След това с общите усилия на местното население и на държавата се пристъпва към строителството на манастирския комплекс. Освен централния храм "Успение Богородично" имат и друг спомагателен храм - "Св. Андрей". Поклонихме се и в двата храма, разгледахме и самия манастирски комплекс. Архимандрит Поликарп, въпреки напредналата си възраст и невероятната жега, има търпението да ни посрещне и разговаря с нас с много топлота и сърдечност. Домакините бяха изключително любезни и гостоприемни.
Продължихме на запад и в 17 ч. преминахме през центъра на гр. Комотини (Гюмюрджина). После покрай Ксанти пътуваме за гр. Кавала, тъй като от Мала Азия, от Троада, през остров Самотраки ап. Павел отива в пристанището на гр. Неаполис (днес Кавала), а след това - в главния град на областта - Филипи. Спряхме на пристанището в Кавала и се наслаждавахме на чудесния град, изплувал сякаш от приказка.
В 19 ч. напуснахме Кавала и се отправихме за древния гр. Филипи, където разгледахме останките от амфитеатър, базилика и редица други сгради, чиито разкопки се намират от двете страни на пътя. Извън град Филипи е построен баптистерият на св. Лидия. Тук, както е казано в 16 гл. на "Деяния апостолски", е проповядвал св. ап. Павел заедно със Сила, Тимотей и Лука на група жени.
След посещението на баптистерия ние се отправихме на запад, минахме през Амфипол, където е спрял ап. Павел по пътя за Солун. Продължихме за с. Аспровалта, където се намира манастирът на братството "Св. Лидия". Въпреки късния час сестрите ни очакваха, приеха ни радушно и ни отвориха храма, за да се поклоним. Новопостроеният храм "Св. Лидия" смайва окото с невероятната по своето изящество и красота дърворезба, с чудесната си и съвсем нова иконопис.
Сестра Георгия, която говори и български, ни разказа, че манастирът има около 100 сестри, които преподават по околните села, а и в самия манастирски комплекс, посрещат деца от страната и от други православни страни. Манастирът разполага с издателска база, в която се печатат много богословски книги, списания и др. Там са печатани Новият Завет и Псалтирът, "Нашата вяра" и редица други книги на български език.
От Аспровалта през Аполония - втората спирка на св. ап. Павел по пътя му от Филипи за Солун - ние се отправихме за гр. Арнея. Тук е центърът на епархията на Йерисо и Св. Гора, която беше и нашият любезен домакин по време на тридневното ни пребиваване в пределите на Северна Гърция. В Духовния център на епархията бяхме настанени за нощуване.
На следващия ден, Петдесетница, се черкувахме в храма на центъра. След това поехме на юг към манастира "Ормилия" - огромен храмов комплекс, посветен на Благовещението на св. Богородица. Този манастир е най-големият в Гърция и подслонява сто и двадесет монахини. Някогашен метох на манастира "Ватопед", сега той е подчинен в духовно отношение на манастира "Симонопетра" в Св. Гора, тъй като игуменът на този манастир е и техен духовник. Освен двамата свещеници, наши колеги - студенти, никой от нас не влезе в манастирския комплекс, защото е със специален пропускателен режим. Успяхме само да се поклоним в храма "Благовещение на св. Богородица". Той е построен преди 170 г. Под сянката на екзотични дървета сестра Мария ни запозна с монашеския живот. Докато слушахме, се радвахме и на традиционната манастирска почерпка - леденостудена вода и локум.
Продължихме за Солун. На влизане от изток на запад видяхме ректората, мензата, Богословския факултет и горната ъглова кула на Солун. В миналото той е бил четириъгълна крепост. Спряхме пред Бялата кула, използвана някога и като затвор. В него е лежал и капитан Петко Войвода.
Минахме покрай арката на имп. Галерий, ротондата "Св. Георги", вдясно виждаме базиликата на "Неръкотворния образ" и "Св. Богородица на медникарите". Поклонихме се в храмовете "Св. София" и "Св. Димитър", величествени със своето достолепно присъствие през вековете, което от своя страна задължава съвременника да сведе смирено глава пред тях. Поклонихме се с трепет и пред гроба и мощите на светеца.
На връщане през Аполония се отбихме да видим и мястото, където под хилядолетния чинар св. ап. Павел е провел първите си проповеди, т. нар. "амвон на св. ап. Павел". Вечерта архимандрит Хризостом Майдонис ни посрещна в катедралния храм на гр. Арнея, строен през 1812 г. Разказа неговата история и ни запозна с делата на епархийската църква в областта. След това ни покани да разгледаме самата сграда на митрополията, в която се намира прекрасен вътрешен параклис, посветен на св. Богородица. Той целият е изписан с изящни позлатени стенописи.
Тук си позволявам да отбележа, че пролетта на тази година архимандрит Хризостом беше в Кърджали и изнесе лекция пред студентите богослови за опасността от нахлуването на сектите и особено силното им влияние сред младите хора. Отново поканихме архимандрит Хризостом да гостува на нашия град и по-специално на студентите богослови във връзка с подготвяната конференция на 1-3 ноември т.г.
На следващата сутрин, 24 юни, ние се придвижихме към границата на Св. Гора, до град Урануполис, където се качихме на туристическия кораб "Св. Никола" и разгледахме от позволените 500 м разстояние край-брежните светогорски манастири от тази страна: пристанището на българския манастир "Зограф", след това манастирите "Дохиар", "Ксенофонт", руския - "Св. Пантелеймон", "Симонопетра", "Григориат", "Дионисиат" и "Св. Павел". На кораба бяха донесени от светогорски монах от килията "Св. Никодим Светогорец" в Карея частица от Честния Кръст и мощи на някои светци, за да се поклонят пред тях желаещите пътници. Макар че имаше и групи от полски и германски туристи, повечето присъстващи на кораба бяха православни и се поклониха.
Обиколката продължи около 4 часа, а гледката бе изключителна.
Когато слязохме от кораба, архим. Хризостом ни чакаше на пристанището и ни придружи до град Йерисо, втори по важност град на епархията след Арнея.
В тези прощални разговори архимандритът направи ценно за нас предложение - студентите богослови от гр. Кърджали да станат членове на Балканската православна младежка асоциация. То бе прието с радост и искрено се надяваме, че ще се осъществи.
И така, уморени, но обогатени от тридневното поклонение по стъпките на св. ап. Павел, следобед ние поехме обратния път за Родината.
Позволявам си от името на всички участници в това поклонение да изкажа най-дълбоките ни и искрени благодарности на нашия водач - доц. Иван Желев, който е и отговорник за специалността "Теология" в Кърджали. Без неговата подкрепа и лична ангажираност това събитие не би се осъществило.
С пожелания това поклонение да се превърне в традиция за в бъдеще, тъй като е по-добре "един път да видиш, отколкото сто пъти да чуеш"!
Моника Атанасова, II курс Богословие гр. Кърджали
Брой
14 за 2002 година
"Благославяйте Господа по всички места на Неговото владичество. Благославяй, душо моя, Господа!" Пс. 102:22
Св. мъченица Бландина Лионска.
Православието във Франция се крепи на подвига на раннохристиянските мъченици
Това е може би най-абсурдната идея, която би дошла в главата на някого. Поклонничество в Света Гора, в Йерусалим, в старинни манастири и храмове - да, но в Париж - града на градовете, който познаваме най-вече с емблематичните уникални строежи: Айфеловата кула, катедралите Нотрдам и Сакре кьор, Триумфалната арка на Площада на звездата, Лувъра и какво ли не още - средоточие на ренесансовата култура?
Къде е тук православието? Къде да го открием, дали в пъстроцветния поток от хора, или в някакви архитектурни паметници... Абсурд. Все едно да търсиш перла в планински бързей.
Но Господ е казал: "Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища" (Ис. 55:8).
И ето, ние сме на път. Боголюбивото и братолюбиво сърце на един брат в Христа ни покани на това пътуване, за да ни запознае с православието на Запад. Кой би устоял на такава покана?
Едва ли някой от нас, живеещите в родината, се е замислял над въпроса: как нашите сънародници, как нашите братя по вяра, живеещи в католическа и протестантска Европа, устройват своя духовен живот? Има ли изобщо такъв? С този въпрос се сблъсках преди години, когато ми се налагаше да остана в Германия за по-дълго. Не ми се искаше да прекъсвам връзката си с Църквата и търсех контакти.
Тогава открихме в Интернет страница с обещаващото название www.orthodoxfrat.de (Православно братство) и нейната английска разновидност http://orthodox.mychurch.com span>
Отговорът дойде още на следващия ден: "В града, от който се интересувате, функционират следните православни общини - сръбска, гръцка и румънска..." Следваше списък с имената, телефоните и адресите на свещениците, както и местата, където се служеше. Понятието храм, в нашия смисъл, е доста силно, защото, както по-късно разбрах, всяка община според възможностите си наемаше някакво помещение или някоя протестантска или католическа църква за богослужебните си нужди. "Най-близките български общини са в този и този град..." Отново актуален списък с адреси.
Та ето, в Германия православието не само че живее, а си има организация за свръзка и информация. По-късно се появи и Интернет-страница вече само на българската митрополия за Западна и Средна Европа (www.rilaeu.com), където са посочени всички възможни комуникации с нашите европейски енории.
И така, в навечерието на Рождество Христово вече пътувахме към Париж.
Среднощният Париж ни посрещна с потоци от светлинни реклами. Празнично настроение трябваше да създават декоративно осветените туристически забележителности. Не липсваха и коледните елхи с всички цветове на дъгата.
Гледах това бляскаво море от многоцветни светлини и златни куполи и си мислех: защо ли хората се обграждат с толкова светлина? Защо, за да придадат празничност и да привлекат вниманието, трябва да се влагат толкова средства? Дори дрехите вече са лъскави, като че изтъкани от светлина. Но уви, само отразена. Човек търси Светлината вероятно още от мига, в който прародителите ни Адам и Ева загубиха връзката си с Бога - истинската Светлина за човеците. И, не подозирайки, че Светлината е в нас и че можем да я имаме, ако тръгнем отново по пътя към Бога, си осигуряваме с огромни излишества нейната материална противоположност - фойерверки, злато, електрическа светлина. Окото търсеше привичните за православните храмове очертания, но уви... Оставаше ни денят.
И както подобава, той започна със св. Литургия.
Градът още спеше, уморен от предпразничния маратон по магазините. Зимният ден гасеше пищната светлинна феерия и всичко изглеждаше вече истинско и ежедневно. Но за нас беше празник. Предстоеше ни св. Литургия - мистичната среща с Господа и с "местата на Неговото владичество".
С карта в ръка откриваме улица rue Petel № 5. Отвън по нищо не личи, че тук има храм. Руската църква "Св. Три светители" се помещава в приземния етаж на голяма сграда. Открехваме тежката врата и... сме си у дома. Посрещат ни скъпите ликове на Господ Иисус Христос, св. Богородица и целия сонм светии.
Събота е и няма много хора. Малко сме закъснели. От олтара вече се разнася молитва на църковнославянски. Школуван мъжки глас отпява от клира. Невероятно усещане! След толкова дни слушане на чужда реч умът се успокоява, опивайки се от познатия ритъм на богослужебните текстове. В очите напират сълзи.
Господи, Ти си благословил светите братя Кирил и Методий да ни дарят с богослужение на роден език! Дълбоко в сърцето си им благодарях не само за буквите (както ни учат от малки), а най-вече за тези свещени книги, преведени заради нас, да не гинем в тъмнина, а с ум да вникваме в Божието слово и да го пазим в сърцето си.
Иконостасът е впечатляващ, работа на Л. А. Успенски (1902-1987). Покланяме се пред голямата чудотворна икона на св. Богородица и пред храмовата - на тримата вселенски учители св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Йоан Златоуст. Свещеникът ни благославя, целуваме кръста и... ето ни отново в света.
Посещаваме храма на гръцката енория - "Св. Стефан". Той се намира на улица rue Georges Bizet № 7. Притиснал е рамена в съседните сгради и отдалеч трудно може да се забележи въпреки внушителните си размери. Изграден и изографисан е в неоренесансов стил. Целуваме с благодарност лика на св. Стефан. Тук имаме щастието да присъстваме на кръщавка. Служи се на арабски и френски, което не е изолирана практика тук. Гостите, не всички ориентирани в църковния порядък, сноват радостно около купела, а ние се мъчим да разпознаем в службата поне някой познат напев.
Третата спирка по нашия поклоннически маршрут е руският храм "Св. Александър Невски". Той се намира в друг, отдалечен квартал, на улица rue Dаru № 12. Построен е в самостоятелен двор, отдалечен от съседните сгради и веднага привлича очите с изящните си форми. Петте позлатени кубета с кръстовете над тях изникват неочаквано пред нас и ни карат още отдалеч да се прекръстим. За съжаление в този следобеден час храмът е затворен.
Криптата на храма тук се използва активно от една малка и жизнена православна община, в която се служи на френски език. Така тази катедрала под управлението на един и същ православен епископ е станала духовен дом на две енории: горе на руснаци - служи се по стария календар на църковнославянски; долу - на отдавна напуснали Русия граждани, които са забравили езика, и на много приели в православието французи - на френски и по новия календар. Въпреки всички проблеми, възникващи от разминаващите се празници и постите, виждаме колко незначителни са въпросите за календара, ако сме заедно и имаме силна православна вяра и Христовата любов помежду ни.
Вече можехме да обърнем внимание и на туристическите атракции.
Задъхани изкачихме стотиците стъпала до покрива на Триумфалната арка, за да погледнем града от високо. Строена е в чест на победите на Наполеон. Вътре е подредена експозиция от снимки, рисунки и оръжия на загиналите негови офицери и войници. Красиво, но мъртво. Като противовес в съзнанието ни изникват други подобни величествени, но живи паметници - православните храмове, като този на Христос-Спасител в Москва, патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски" в София, Пантеона "Св. Георги" в Плевен, храмовете "Рождество Христово" в Шипка и "Въведение Богородично" на Девическия манастир в Казанлък и много други, посветени на падналите в боевете за освобождението на родината си войни. От тази височина съзираме остриетата на величествената катедрала Нотр Дам, строена в продължение на 40 години и заемаща малък остров сред Сена. Тя е следващата точка от нашия маршрут.
Толкова сме слушали за Парижката св. Богородица, че в съзнанието ни тя е обвита с мистичност. Пред входа - два човешки потока: единият на влизащите, другият на излизащите. Влизаме. Размерите на пространството трудно се сравняват с нашите човешки мерки. Красивите, филигранно изработени стъклописи със сцени от евангелието и изображения на светци са толкова недостижимо над нас, че в желанието си да ги разгледаме, предизвикваме любопитство в околните с вдигнатите си към тавана глави. И за голяма наша изненада и ужас, виждаме под куполите да се реят, осветени в синкава светлина, няколко "ангела". Напълнени с вата, почти в човешки бой, с крила от бели гирлянди и без глави (!) те висяха самотно над също така самотното множество. Оказаха се част от изложба на модерното изкуство, "приютена" в катедралата, вероятно за да засили усещането за празничност у посетителите.
И само тук-там върху дългите пейки пред олтара можеше да се видят тихо седящи, вглъбени в себе си, светли точки, островчета сред шумящото множество, хора, сплели молитвено длани. Около тях течеше неспирният поток от "поклонници", които междувременно имаха възможност да пазаруват играчки за украса и коледни картички от щандовете, подредени покрай цялата северна стена - от олтара чак до изхода. Напуснах с чувството на голяма загуба.
Отвън вечерната Сена отразяваше последните слънчеви лъчи. В тази географски ширина и по това време на годината денят е много кратък. Оставаше ни още почти час и половина, за да се преборим с интензивното в този вечерен час улично движение и да се придвижим до последната цел от поклонническото ни пътуване - Православния богословски институт "Св. Сергий Радонежки".
Денят беше превалил. Отново замигаха празничните украси. Ненаситната паст на магазините продължаваше да бълва щастливи, отрупани с пакети купувачи. А ние вече сме на улица rue de Crimee № 93. Голяма порта - и изведнъж потъваме в тишина, далеч от уличната гълчава и автомобилните потоци. Дворът е полутъмен и на фона на все още светлеещото западно небе се откроява силует на висок храм. Влизаме в двора като свои. Срещу портата е поставена голяма икона на св. Сергий Радонежки, от когото получаваме благослов за добре дошли. На долния етаж се помещават учебните зали, отгоре е храмът, носещ неговото име.
Влиза се направо в кораба, без притвор. Обгръща ни сумрак, тишина и онзи незаменим аромат на дърво, пропито с тамян. Контрастът е зашеметяващ. В съзнанието веднага се появява аналогията с Ноевия ковчег - спасени сме поне за миг от суетата на града. В полумрака златеят нимбовете на светиите от иконостаса, работа на Д. Стелецки (1925 г.). Само кандилата и свещниците разливат трепкаща светлина върху иконите. Топлите им земни цветове почти се сливат. От царския ред на иконостаса проблясват сребърните корони от ликовете на Господ Иисус Христос и св. Богородица. Неусетно се изпълва с хора. Светва само лампата на клира. "Благословен Бог наш..." и се потапяме в молитва. Служи се Всенощно бдение. Студентите пеят вглъбено.
Неочаквано един след друг се запалват полилеите - ще се чете св. Евангелие. Сега вече очите ни имат възможност да се порадват на изкусната иконопис от триредния иконостас и стенописите - дело на същия автор. Храмът потъва отново в сумрак - бдението продължава. За нас е време да тръгваме. Вземаме благословия и целуваме иконата на св. Богородица - Тихвинска (17 век).
По обратния път мълчим. Пазим в душите си Светлината, подарена ни от Господа по молитвите на св. Сергий в полутъмния храм.
А отвън отново ни пресрещат потоците електрическа светлина... "Париж - столицата на разврата", както писа някога Смирненски. Но след този благословен от Бога ден можем с радостта на откриватели да въздъхнем: "Париж, градът на 7-те епископи - столицата на православието в Западна Европа".
За съжаление времето и обстоятелствата не позволяват да посетим българската православна община, както и много други. Утешаваме се с мисълта, че това е знак да се върнем отново тукp>
Румяна Бошнакова
Брой 13 за 2002
година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com