По-долу:
Разколът в София ловко се използва за раздухване на враждебност сред цялата православна общност на Балканите Стефан Солаков
Благотворителност от Коледа на Коледа Даниела Добрева
Предколеден смут в душите на католиците Румен Михайлов
Докато православието се самоизяжда, ислямът яхва България Стефан Солаков
Как от аборигенска, България стана католическа страна Капка Георгиева
Ужасът на 11 септември и безхаберието на Америка Румен Михайлов
В очите на САЩ кабинетът ни е криминален Волен Сидеров
Мъжете ще са следващите експонати в НИМ Капка Георгиева
Източното православие - на прицел
Свещениците ни в Истанбул направиха две служби за Коледа и объркаха малкото християни в Турция
Властта в Анкара използва български свещеници за дискредитиране на вселенския патриарх Вартоломей
Стефан Солаков
На връх Рождество Христово български свещеници в Цариград отново предизвикаха скандал, с който потвърдиха не само дълбоките
проблеми в нашата църква, но и целенасочената намеса на чужди държави в делата на източното православие.
В Истанбул България има двама представители на Светия синод. Те и тази година, съгласно неписаната нашенска традиция,
демонстрираха нови върхове в компрометирането на българската църква в чужбина.
Стигна се дотам, че двамата свещеници организираха две отделни коледни служби и предизвикаха объркване сред малцината български
миряни в Истанбул. С недоумение и болка те наблюдаваха поредния конфликт между отец Коста и отец Милко,пренебрегнали празничните
емоции на своето паство и обслужили заинтересовани кръгове, за които разколът в православната църква е старателно обмислена
политическа цел.
От доста време насам вселенският патриарх Вартоломей е настроен негативно към българския свещеник Константин Костов, който в
своите богослужения отказва да спомене името на православния водач, редом с това на дядо Максим. Подобно упорство е сериозно
нарушение от гледна точка на православните канони. След 8-годишна игра на криеница в крайна сметка Вартоломей уведомява Светия
синод в София, че отнема свещеническото звание на отец Коста. За да потули скандала,
Патриарх Максим спешно изпраща в Цариград отец
Милко Топузлиев, брат на митрополит Дометиан. Той е приет благосклонно от вселенския патриарх и като че ли страстите се уталожват.
Отец Коста обаче не мирясва и продължава да служи в храма на Екзархията, въпреки че е уволнен от Вартоломей. Налага се
впечатлението, че турските власти го използват за провокиране на вселенския патриарх, срещу когото някои кръгове в Анкара водят
дългогодишна подмолна война.
Любопитен е фактът, че в известен смисъл отец Коста преповтаря църковната борба на цариградските българи от преди 160 години,
когато шепа родолюбци начело с Неофит Бозвели се опълчват срещу религиозния диктат на гръцките фанариоти. Сърцатата съпротива на
българите срещу гръцката патриаршия силно впечатлява тогавашните турски султани, които се досещат, че евентуалната независимост на
българската църква ще забие болезнен клин в снагата на православието и ще приглуши протестите на Европа срещу погазването на
христянството в Османската империя.
Падишахът играе своята игра, нашите родолюбци пък използват максимално антигръцката интрига, за да се доберат до султанския
ферман, обявил през 1870 година отделянето на българската църква от гръцката патриаршия. Чрез този акт турската власт, без да
иска, признава де факто и съществуването на българската нация. Същевременно Високата порта не пропуска всеки удобен случай, за да
подклажда сблъсъци между българските и гръцките църковни интереси. Бунтовният дух на българската Екзархия много скоро й донася
отлъчването (схизмата) от Цариградската патриаршия, което продължава повече от 70 години.
След Втората световна война Светият синод в София полага усилие да се сдобри с вселенския патриарх. Висши български духовници
посещават Цариград и постепенно недоразуменията между двете църкви се разсейват. Софийската патриаршия е призната за автокефална
(независима) и в същото време нашият синод се съгласява българската Екзархия в Цариград да остане в рамките на вселенския диоцез
(религиозен обхват), т.е. подчинена на цариградския патриарх.
50 години по-късно, когато в България идват демократичните промени, започва и бунтът на отец Костов срещу партиарх Вартоломей. На
пръв поглед нашият поп е поборник за църковна независимост подобно на легендарните Иларион Макариополски и Авксентий Велешки. Той
е против гръцките бланки върху свидетелствата за сватби, кръщенета и погребения. Отецът алармира Светия синод в България, но в
София по това време върлува Фори Светулката и никой не знае кой точно управлява православната ни църква.
В същото време наскоро избраният вселенски патриарх Вартоломей все повече дразни турските власти със своята активност и успешно
разчупване на догматичните схващания за ролята и поведението на традиционния православен свещеник. Владеещ свободно 7 езика и
притежаващ завиден дипломатически талант, турският гражданин Вартоломей за кратко време обикаля планетата и се сближава с много
държавни ръководители и религиозни водачи.
Главата на източното православие живее и работи при уникални условия - в сърцето на недружелюбния ислям. Турските власти с зле
прикрита неприязън следят многобройните инициативи на патриарха и периодично настройват общественото мнение срещу публичните му
изяви. Изключително нервна е реакцията на Анкара след принципните договорености на Вартоломей за създаване на международен
православен ТВ канал "Кръст", както и след появата на информационния център на православната църква в Брюксел.
След като Европейският парламент признава на вселенския патриарх статута на държавен глава, правителството на Тансу Чилер започва
яростна кампания срещу "чуждото тяло в мюсюлманския свят", както е наречен Вартоломей. Авторитетни турски вестници предлагат
Вселенската патриаршия да бъде изгонена от Истанбул, "защото 60-милионна Турция не се нуждае от тези 3000 православни христяни".
Несъзнателно или манипулирано, поведението на отец Костов се вписва в общия тон на атаката срещу патриарха.
Познавачи на новите църковни перипетии в Цариград са убедени, че разколът между двата синода в София ловко се използва от някои
турски среди за раздухване на враждебност сред цялата православна общност на Балканите. Чрез систематични пропагандни акции Турция
налага в световния печат твърдението за "агресивния православен съюз" и то в момент, когато православните държави и без това са
разединени повече от всякога.
Доказателство за тези инсинуации бяха и истеричните подскоци в нашия парламент на турските депутати от ДПС, които като вълкодави
се нахвърлиха върху новия закон за вероизповеданията в България. Желанието им да принизят традиционната религия на българите и да
я изравнят с вярата на бившия поробител беше потресаващо със своята наглост. Но върхът на цинизма на Лютви, Казак, Местан и
останалите от депесарската група бе абсурдното становище, че новият закон поставял в неравностойно положение арменската църква! Те
явно не се усетиха, че православните арменци едва ли имат нужда някой да ги защитава от църквата на братята българи, приютили
десетки хиляди техни сънародници, бягащи от ятагана на турския башибозук. А най-парадоксално е, че именно потомците на някогашните
християнски палачи днес се опитват да дават уроци по религиозна толерантност.
Mонитор, 28 Декември 2002
Виж също:
Даниела Добрева
Последният месец от годината спокойно може да се нарече месец на благотворителността. Тогава обществото и облечените във власт
държавни чиновници се опитват да изкупят безразличието си през останалата част на годината. А домовете за деца без родителска
грижа и приютите за стари хора изведнъж се оказват добра почва за реклама.
Създадената от няколко години традиция се повтори и в последните дни от отиващата си 2002 г. Тонове шоколад, храни и дрехи се
изсипаха в социалните домове. Малчуганите разбраха, че освен измита боб чорба и парче хляб в менюто присъстват месо, плодове и
зеленчуци, дори и любимите за всяко дете сладкиши. Че в живота на нормалните им връстници играчките не са чудо невиждано, както е
при обитателите на въпросните домове. Същото се отнася и за възрастните хора.
В благотворителността няма нищо лошо. Тъкмо обратното. Ако "проблемните" български граждани живееха през цялата година в нормални
условия, тя щеше да е проява на внимание за това, че не са забравени от държавата, че обществото не ги възприема като тежест.
За съжаление у нас не е така. Всекидневно в медиите се появява поне по една информация за дълговете на някой дом, натрупани от
неплатени сметки за ток и отопление. Обитателите им имат крещяща нужда от елементарни предмети за съществуване одеала, легла,
препарати за дезинфекция, консерви и нормален хранителен порцион. Проблемът не е от вчера и вероятно няма да бъде решен още
години.
У нас е страхотно събитие, че Дзукеро се е срещнал с двадесетина сираци от столичния дом "П.Р. Славейков". На нищетата, в която
живеят в останалите месеци от годината, сме свикнали. Камерите снимат срещата между Милен Велчев и съпругата му с малчуганите, а
журналистите извеждат като новина колко е трудно да се устои на прегръдките и желанията на малчуганите. Запечатват колко пари са
постъпили и как ще се разпределят даренията. И толкова.
Такава е тъжната картина на благотворителността в България. До следващата Коледа.
Не сочни репортажи с участието на политици и представители на бизнеса ще помогнат на децата без родители и възрастните хора да
понесат по-леко съдбата си, а отпускане на достатъчно голям бюджет за тези заведения ще реши трайно проблема. Държавата и
обществото трябва да помислят как да облекчат положението не на избрани от тях, а на всички български деца, обитаващи заведенията
не по своя воля.
Но всичко това не бива да е продиктувано от празнична благотворителност, а от желание изоставените и болни граждани на републиката
най-сетне да станат част от обществото, не само просяци на внимание и краткотрайно щастие по Коледа и Нова година. Колкото
по-скоро се разбере това, толкова по-малко ще ни впечатляват жестовете на внимание по празниците.
Monitor, 27 Декември 2002
Румен Михайлов,
"Монитор", 24 Декември 2002
Господ Бог е отвратен от човека и от доста време му е обърнал гръб, оставяйки го сам на произвола на съдбата. В царство Му небесно
Той мълчи, крие се и изглежда няма никакво намерение да осветлява повече жизнения път на хората. На хоризонта се виждат реки от
кръв, които ще залеят голяма част от земята и ще удавят милиони нейни жители, осъдени да напуснат света в невиждани мъки.
Мнозинството от тях ще са праведни и невинни, тъй като в унищожителните си набези Злото ще предпочита именно тях. С две думи:
Апокалипсис сега!
Тази ужасна картина на човешките бъднини вся невиждан смут в душите на почтените католици в навечерието на най-светлия християнски
празник Рождество Христово. Защото им я нарисува не някой откачен проповедник, режисьор с болно въображение или озлобен ислямски
терорист, а техният върховен пастир - папа Йоан Павел Втори. Направи го най-напред по време на аудиенцията си във Ватикана на 11
декември, когато за да даде глас на терзанията си перифразира пророк Йеремия. И заяви с уморения си старчески глас: "Господ вече
не се показва, изглежда да се е скрил в Своето небе, мълчи, сякаш отвратен от действията на човечеството!" В този миг според
свидетели студена тръпка на вълни била разлюляла стотиците вярващи, дошли да чуят папското слово.
Думите на Божия за католиците наместник, бяха подхванати веднага от медиите и обиколиха света за нула време. Обикновените хора от
паството ги приеха едва ли не като най-нормална реакция на духовния им пастир на все по-силно духащите в различни точки на земята
ветрове на войната. Естествено въздъхнаха отчаяно. Онези обаче, които познават добре свещените книги и историята на папската
институция, забиха нещо като тревога. Защото Светият отец на практика бе нарисувал на 11 декември не образа на Господ-Бог,
всеопрощаващ и готов да изправи срещу Злото неотразимия щит на Провидението, а този на разгневен и отчаян господар на Вселената,
отказал се от вечното си призвание да оправя несправедливостите по Неговия свят, да опрощава повече греховете на Своето създание,
глух за молитвите му и ням към молбите му. Нечувано, невиждано, необяснимо, гръмнаха вещите по ватиканските работи.
Както можеше и да се очаква, излязлото от устата па папата предизвестие за апокалипсис предизвика особено на Апенините перата на
доста авторитетни коментатори, за които не може да се твърди, че са се отнасяли винаги благоговейно със Светия престол. В
седмичника "Еспресо", който посвети на предупреждението на Йоан Павел Втори обикновено веселяшката си през тези дни корица,
Еудженио Скалфари писа, че никога не се е виждал по-отчаян от този папа, при това в заника на неговия престой на престола на Свети
Петър. Маститият журналист, който е основател на авторитетния всекидневник "Република", даде да се разбере, че тревожните помисли
на Божия наместник и съответно отвратата на неговия Висшестоящ от човешкия род са причинени от онези, чиито помисли сега били в
плен на призрака на войната.
Като ужилен от това твърдение подскочи близкият до управляващата в Италия дясноцентристка коалиция вестник "Джорнале". В
редакционна статия той отбеляза, че написаното от Скалфари в "Еспресо" е сътворено от невежа по Божите работи и на практика
злобните му трели били насочени "срещу Буш, Блеър и Берлускони", тоест готовите на всичко лидери с единствената цел да бъде сложен
край на деспотичния режим в Ирак. Доколкото до папата, според "Джорнале" то неговото сърце било както винаги изпълнено с любовта
на Христос, непонятна за много обикновени земни.
Независимо от тази пледоария обаче в събота, три дни преди Рождество, отново на аудиенция във Ватикана Йоан Павел Втори видя
хоризонта, раздиран от кървави реки. И внесе допълнителен смут в католишките души с думите: "Лицето на Христос продължава да бъде
сгърчено от болка, от истинско страдание, заради конфликтите, които къпят в кръв цели райони на земята и заради тези, които се
очертава да избухнат с още по-голяма ярост".
Moнитор, 24 Декември 2002
Стефан Солаков, 24 Декември 2002
Истанбул. Топла съботна вечер. Остават минути до Възкресение Христово. Дворът на българската Екзархия е препълнен от богомолци.
Десетгодишно момче се приближава до малката камбана, полускрита сред храстите на градината и се опитва да я залюлее. Отец Костадин
размахва притеснено ръце и успява да спре невръстния турист от България. Тихо му обяснява, че обитателите на съседните къщи се
дразнели от звъна на православната камбанка.
София. Пет пъти дневно от минарето на джамията до Халите се разнася пронизителната молитва на мюезинина. Целият християнски
квартал е принуден да търпи всекидневно високите децибели на една чужда религия. И не само в столицата. Над хиляда мюсюлмански
храма в България не се съобразяват нито със спокойствието, нито с вярата на останалата част от българското население.
Липсата на духовност в днешния ни елит осквернява паметта на възрожденците и поборниците за национални идеали
През последните дни в нашия парламент и извън него се наблюдава безпрецедентна размяна на шамари между депутати и привърженици на
двете крила в православния Синод. И докато българските свещеници са готови да се избият помежду си, главното мюфтийство и
депутатите от ДПС използват хаоса, опитвайки се да прекарат закон, който постепенно ще превърне България в дуалистична
турско-българска държава. Чрез щедрото раздаване на изключителни и безконтролни права на религиозните малцинства се преследва
подтискането и задушаването на българския етнически елемент.
Само преди месец главният мюфтия Селим Мехмед публично подкрепи идеята нашата православна църква да бъде призната за традиционно
вероизповедание. За сравнение редица европейски страни дават много по-високи привилегии на местните религиозни мнозинства. Те са
окачествени съответно като държавни, официални и дори господстващи. Такава е действителността и при нашите съседи Гърция и особено
в Турция, където мюсюлманското вероизповедание е безспорен хегемон.
Кое накара мюфтията Мехмед най-неочаквано да смени позицията? Очевидно смяната на властта в Анкара и новото правителство на
турските ислямисти са подействали на нагаждачите от ДПС като червената лампа за кучето на Павлов. Лошата новина е, че останалите
политици в парламента все още не загряват какви последици ще има за България близостта й с реакционния турски ислям и с неговите
нашенски марионетки. Ако бяха прозорливи, щяха да схванат, че българският депутат Лютви Местан, неофициален говорител на една
чужда държава, вече обяви турците за неразделна част от българската история. Следващото му прозрение вероятно ще е, че България е
неразривно парче от историята на Турция. Баламосването ще свърши, когато в крайна сметка Булгаристан се превърне в название на
един от многото турски вилаети.
Докато българските попове се боричкат за църковните си имоти, мюфтийството хитро се присламчи към общата клауза за връщане на
религиозното имущество, стопанисвано досега от държавата. Тук трябва да припомним, че между България и Турция съществуват спогодби
за реципрочност по отношение на християнските и мюсюлманските имоти в двете страни. На практика Анкара изобщо не спазва тези
споразумения и нашите екзархийски имоти в Турция са почти на изчезване.
Покойният турски премиер Йозал преди години отне насилствено българската болница в Истанбул и я подари на мюсюлманска фондация.
Нашето училище в центъра на Цариград умишлено бе оставено да рухне и след това теренът бе отнет от местното кметство. В замяна ни
дадоха земя под наем, на която уж щяхме да строим информационен център. Оттогава минаха 4 години и никой вече не си спомня за този
имот. В окаяно състояние са църквата "Св. Стефан" и Метоха в Истанбул, както и двете църкви в Одрин. Родолюбиви ентусиасти събират
някакви средства за техния ремонт, но процесът е дълъг и мъчителен поради пречки от турска страна.
В същото време турската партия в България натиска коалиционния си партньор НДСВ и иска майка си и баща си за поддържане на
стотиците джамии по българските земи. Настояват за привилегии, за каквито почти унищожената българска колония в Турция не смее и
да мечтае. Премиерът Сакскобургготски от ден на ден става все по-зависим от Доган и неговите довчерашни звеноводи, които използват
управленческата немощ на царя и насила влачат държавата ни към Ориента. Помагат им и новите наши съюзници американците.
Посолството на САЩ в София наскоро подари 25 хиляди долара за ремонта на джамията във Видин и съвсем "дипломатично" забрави за
рухналите български храмове в Турция.
Показателен е фактът, че в самата Турция строежът на нови джамии е силно ограничен. Това не пречи на тамошните управници да
насърчават българските турци към разточително и ненужно религиозно строителство и то в момент, когато десетки хиляди мюсюлмани у
нас са на прага на физическото оцеляване. Ръководството не ДПС и мюфтийството строят палати с пари от тайните фондове на чужди
държави и на никой от управляващото НДСВ, а и от опозицията не му пука за това. В същото време в Турция са затворени всички наши
училища, както и православните богословски факултети. Най-представителните църкви, включително и световноизвестната катедрала "Св.
София", пък са превърнати в джамии.
Наскоро нашият премиер бе гост във френската Академия, където заедно със световни научни светила е обсъждал смисъла и значението
на думата reciprocite (взаимност). Крайно време е г-н Сакскобургготски да вникне не само в лингвистиката на това понятие, но да
приложи наученото и в дипломацията. Не е допустимо наследникът на Третото българско царство да бъде манипулиран от бивши овчари и
двойни агенти и да забравя приоритетите на българската държава. Реципрочност означава, че срещу всеки обект, върнат на
мюсюлманската общност у нас, България равностойно трябва да получи някой от отнетите й многобройни имоти не само в Истанбул и
Одрин, но и в бившите български селища в Западна Тракия.
Още в Османската империя султаните ловко са използвали враждата между различните представители на цариградската патриаршия.
Прочутият ферман, с който на българите са дадени известни църковни свободи, всъщност е добре премислено разтърсване на чувала с
хапещите се взаимно български и гръцки свещеници. Стилът на старите османци е актуален и днес. Властите в Истанбул негласно
насъскват отците в българската Екзархия срещу вселенския патриарх и доволно трият ръце пред несекващите скандали в православната
общност.
Според слуховете депесарите дори пробутвали гаджета на опозиционни лидери, за да ги спечелят за антибългарската си политика.
Смайващ е фактът, че преди 130 години будните българи в Цариград са усещали и противодействали срещу коварната игра на Високата
порта, а днешните ни суперполитици и интелектуалци тъпо и безучастно наблюдават новото българско потурчване. Само депутатите
Борислав Цеков и Кирил Милчев достойно отстояват първенството на българската църква, но техните усилия са ограничени и крайно
недостатъчни. Иначе хлевоустата опозиция дреме и си прави тънки сметки за бъдещи коалиции с българските душмани от ДПС. Според
слуховете депесарите дори пробутвали гаджета на опозиционни лидери, за да ги спечелят за антибългарската си политика.
Натежалите от награди нашенски топжурналисти също са пас. Царете на общественото разследване трудно виждат по-далеч от пъпа си и
явно пропускат срутването на държавата. Непокорните П.Р. Славейков, Раковски, Гаврил Кръстевич, Драган Цанков и всички знайни и
незнайни поборници за български свободи, живели и творили под петата на османския папук, едва ли са допускали, че след век и
половина в свободна България техните следовници ще бъдат толкова безпомощни и лишени от национални идеали. Изглежда отново е дошъл
моментът да си припомним пророческите думи на Николай Хайтов за рядката порода, наречена българин, който единствено в света е
способен сам да си нахлузи въжето и да ритне столчето под собственото си бесило.
Монитор, 24 Декември 2002
Капка Георгиева
Какво знаят чужденците за България? В най-добрия случай, че се намира на Балканите, че всички се хранят с кисело мляко, а
столицата й кой знае защо е Будапеща.
Тези, които са имали възможността да разгледат бюлетини, дело на десетките правозащитни комитети у нас, знаят още, че българите
приличат на нещо средно между индианци и аборигени. Как изглежда на страниците им "типичният" българин. Той е усмихнат, а в устата
му стърчат няколко зъба - доказателство, че колкото и мляко да яде, полза няма.
Лицето му е тъмно, сякаш с нож нарязано. От което западняците веднага си правят извода, че е станал жертва най-вероятно на
варварски ритуал, практикуван по нашите земи.
Представете си объркването на тези, на които случайността дава възможност да зърнат писмо или картичка, пристигнала от тази
"ракламирана" като дива страна.
Върху българските марки, предназначени за евространите, грее с неповторимата си алцхаймерова усмивка ликът на папата. От което
излиза, че сме католици отвсякъде. Алтернативна марка на стойност 65 ст. човек не може да намери дори в Софийската централна поща.
Значи - щом сте решили да си контактувате със Запада, сте принудени да плюнчите папския гръб.
Българска учителка, кореспондираща си с монахиня от Гърция, разказа в редакцията на "Монитор", че се видяла в чудо как да изпрати
в православен манастир писмо с марка, изобразяваща радостния Войтила.
Как да коментираме този факт, освен като антиконституционен акт, тъй като в основния ни закон е вписано, че православието е
традиционната ни религия. Това е завършек на процес, който продължава от години.
Богатата палитра от следдесетоноемврийски правителства се упражняваха, всяко по своему в гавра с църквата ни. Днес показните атаки
срещу висшия клир са затихнали, но пък тайничко и подмолно работата по принизяването на изконната ни религия продължава.
Католицизмът се величае от медиите като "по-модерна и цивилизована форма на християнството". И докато нашите синодални старци
мълчат и преглъщат гаврата с вярата ни в очакване някой ден да дойде ред на Закона за вероизповеданията, западни свещеници
изразяват искреното си възхищение от православието.
Ето какво пише англиканският духовник Х.А. Хъдж: "Православната вяра, на която Православната църква е постоянен пазител, е
християнската вяра в нейната вярна и съществена форма." Франц фон Бааден - римокатолик и богослов, обяснява: "Православната вяра е
останала по-вярна на първоначалния дух на християнството, отколкото Западната църква". Протестантският богослов Овербек
констатира: "Православната църква е запазила истината, която по своята същност е неизменна, в този вид, в който тя е била завещана
на Църквата от Апостолското предание."
Дори и да не е запознат с тези цитати, Светият синод на БПЦ трябва да потърси отговор от министъра на съобщенията за наложения от
него католически монопол върху пощенските марки.
Monitor, 1 Ноември 2002
САЩ са съвсем близо до вмразяващата неизвестност на опасна изолация
Буш се е върнал към това, което винаги е бил - изолационист
Алтернативата е война до дупка и унищожение на цивилизацията
Румен Михайлов, "Монитор", Южна Европа, 10 Септември 2002
Запъдът като че ли никога не е бил толкова разединен, както сега, една година след погрома на кулите-близнаци в Манхатън. Лидерите
му са се впуснали в солови изпълнения, а човечеството, сякаш не му стигат природните бедствия, гадае кога ще започне поредната
унищожителна война. Която този път може да изпепели не пустош като афганистанската, а цял богат на ресурси регион. И вместо да
застанат начело на една демократична коалиция, Съединените щати са съвсем близо до вмразяващата неизвестност на страшно опасна
изолация. Написа го миналата събота Збигнев Бжежински – човек от републиканското котило в родината си, също като нейния сегашен
президент Джордж Буш.
А точно преди 12 месеца, след оня ужасен септемврийски вторник, светът се събуди единен, готов да върви заедно напред, да решава
проблемите си в името не толкова на своето благоденствие, колкото на своето оцеляване. И негласно избра лидера си – първия човек
на поразената и унизена от безпрецедентен терористичен акт Америка. Около него се обединиха както приятели и съюзници, така и
довчерашни врагове. Всички те му изразиха не само съболезнования заради хилядите невинни жертви в Ню Йорк, но и демонстрираха
готовността си да бъдат до него в очертаващата се сурова разправа с придобилата неочаквани измерения иначе стара опасност.
Намериха се дори и влъхви, които оповестиха раждането от руините на Световния търговски център на нов планетарен ред със спасител
САЩ и техния президент.
Сега, година по-късно, наблюдателите навсякъде по света, включително и в собствената му страна, се чудят как Джорд Буш успя да
пропилее този огромен политически капитал. И да стигне до там да го вземат на подбив макар и влиятелни вестници като френския "Льо
монд", който миналата седмица съвсем сериозно попита кой управлява САЩ? Защото според всекидневника напоследък американският
президент въобще не давал признаци за онова, с което се е гордеел на времето – способността да бъде истински лидер. По простата
причина, че по важни въпроси като очертаващата се военна авантюра срещу Ирак все по-често думата вземал вицето му Ричард Чейни. А
ако се обадел той – предизвиквал само смут. И в Европа остава доминиращото впечатление, отбеляза парижкият вестник, за объркани
приказки и за една дълбоко разединено правителство.
Професорът пък от Пристанския университет Майкъл Валцер писа, че Джордж Буш след атентата срещу кулите-близнаци е дал признаци за
промяна на начина си на действие, полагайки усилия за създаване на мощен антитерористичен алианс. Но година по-късно се е върнал
към това, което винаги е бил – изолационист. Подобно е и мнението на професора от университета в Мериленд Бенджамин Барбър, който
е автор на нашумелия отвъд океана сборник с есета "Джихад срещу МакУърлд". Той писа, че за съжаление сегашната администрация във
Вашингтон не е в състояние да вдигне поглед над реката Потомак и се стреми да затвърди американското влияние, сякаш сме все още в
1954 г. Без да си дава сметка, че тоталната хегемония днес ражда тотално съпротивление.
Защото според американските професори светът се е променил и взаимната зависимост е заела мястото на независимостта, националният
политически суверенитет е отстъпил пред глобалния икономически суверенитет, нуждата от колективни социални и стопански решения е
изместила ефикасността на тези с военна сила на една единствена страна. И дори иначе одобрената от всички страни от т.нар.
антитерористична коалиция война в Афганистан лека полека се превръща в кошмар, където загиналите американски войници вече са над
сто и петдесет. А след атентатите в Кабул и Калхандар миналата седмица и сериозното разклащане на правителството на Хамид Карзай
пред САЩ се очертава нов истински Виетнам. Сякаш не му стига това главоболие, ами в събота Буш обяви най-после лично намерението
за удар срещу Ирак, подкрепен единствено от британския премиер Тони Блеър. Освен отявлените противници на тази авантюра Ширак и
Шрьодер, съвсем неочаквано срещу плановете на американския президент се обяви даже смятаният напоследък за негов най-сигурен
съюзник – руският му колега. Макар, както писа италианският вестник "Република", разграничаването на Путин от Буш да си се окаже
обикновен покерски блъф, заради неизпълнените обещания на Америка за инвестиции в Русия след 11 септември.
Ако все пак намерилите място по страниците на западния печат критики на Валцер, Барбър и Бжежински към първия човек на Щатите
съдържат в себе си елементи и на градивност, то направо унищожителен към него е звездата на американския интелектуален елит Оливър
Стон. В статия в италианския седмичник "Еспресо", озаглавена "Делата на Джордж", той дава израз на своите подозрения, че САЩ са
били едва ли не инициатори на финансовата подкрепа на Саудитска Арабия за шейха на терора Бин Ладен и неговата могъща организация
"Ал Каида". Доста от активистите на която насочиха боингите към кулите-близнаци и Пентагона. Защото според интелектуалица "Ал
Каида" била имала и мандат да пречи по всякакъв начин на създаването на алтернативни нефтопроводи през Централна Азия, които биха
се оказали вредни за петролните интереси на Щатите. И разбира се на тези на семейството на президента, едно от най-изявените в
бранша отвъд океана. Грехота е, подчертава Стон, че в моята страна истинската история на фамилията Буш не е достатъчно позната.
Но какво да се прави ако една година след трагедията в Манхатън от нея не са извлечени нужните поуки и нещата в света не вървят
към добро? Разбира се не става и дума за някакъв толеранс към тероризма като инструмент за налагане на справедливост и решаване на
въпросителните пред човечеството. Може би проблемът на Джордж Буш, който така или иначе продължава да е лидер номер 1 на
планетата, е да разбере, че да действа днес сам, изолирано, е знак на политическа импотентност, на безсилие. Събитията от 11.09.
превърнаха една виртуална взаимозависимост в неопровержима и очевадна действителност. Бруталните терористични методи на "Ал Каида"
дадоха редица тежки уроци – американската военна мощ не е в състояние дори да защити генералния си щаб в собствената си родина;
прехвалената икономика на щатите може да бъде разтърсена из основи от един единствен макар и ужасен терористичен акт; Америка е
много по-уязвима отвътре, отколкото отвън; срещу нея могат да се обърнат собствените й оръжия, както бе направено с нейните
самолети. Изобщо за какъв суверенитет бълнува Буш, дрънкайки оръжия, след като него отдавна го няма. Той е предаден от свободното
движение на капитали, от глобалния пазар, от емиграционните потоци, от МТV и самите филми на Холивуд. Тогава?
Сегашният лидерски екип на САЩ изглежда не може да разбере, че международните споразумения, които не подпише, че Международният
съд за военни престъпления, който не признае, системата на ООН, която не подкрепи - всички те са усилия към нов световен договор,
който може да балансира анархията на глобализацията. Защото именно на нея, подхранвана от солови милитаристични акции, разчитат и
безскрупулният международен тероризъм, и корумпираната финансова олигархия на планетата. А новата неоспорима реалност е тази на
взаимната зависимост и истински силните нации знаят, че властта им е засилена, а не отслабена от сътрудничеството и общото
съгласие. Правата на народите вече не могат да бъдат осигурявани от една отделна нация, всички трябва да могат се ползват от тях
или никой. Ето защо американското лидерство, което е особено важно, за да бъде даден адекватен отговор на подхранващите насилието
противоречия, налага и американска зависимост от другите, и американско партньорство, и американска многостранчивост, а не
изолация.
Суверенитета, който изгубихме вътре в страната и нефункциониращата вече държавна система на нациите, твърди Бенджамин Барбър, може
да възкръсне само в едно ново глобално гражданско общество, в което САЩ ще обединят силите си с тези на своите съюзници и
приятели. Така, заедно, те ще помогнат да бъде създадено ново глобално цивилно общество, в което ще поделят благосъстоянието си с
тези, за чиято сметка са го получили. Защото оста на злото наистина може да бъде направена на парчета, ако бъде натрошена и оста
на неравенството. Алтернативата е война до дупка и унищожение на цивилизацията.
Това като че ли е основният урок от 11 септември, завършва американският професор. А за да го разберем добре май трябва да
препрочетем стария, позабравен и пооплют Карл Маркс…
Монитор, 10 септември 2002
Волен Сидеров, Монитор, 26 Август 2002
Според Ройтерс и АП България трябва да се освободи от своя уран. Така искали САЩ. Проучване на "Монитор" установи, че отговорните
фактори у нас – например шефът на Агенцията за ядрено регулиране Вапирев, не знаят за този американски ултиматум. Във Външно също
не знаели, за парламента – да не говорим.
Това не е ново. Щатските губернатори у нас не се съобразяват с такива подробности като институционалната субординация. За янките е
важно да хванат някой високо във властта, да го купят или подчинят и той да им обещае, че ще ликвидира проблема.
В Сърбия, която се управлява от техния агент Джинджич, уранът вече се изнася под американски контрол. У нас това предстои. Съмнява
ли се някой, че ще има противопоставяне на щатския рекет? Едва ли, като знаем колко са послушни депутатите и министрите ни - също
като предишните, които народният вот прогони и заради това, освен за кражбите.
Защо никой не задава въпроса: България има ли демократично и отговорно правителство, което може да си контролира ракетите и урана?
И като има, защо то да не може да си реши каква армия и какво въоръжение му трябва, а това се спуска отвън.
Явно в очите на Вашинтгон демокрацията в България не е дошла. Не е имало избори, не са се сменили вече десетина демократично
избрани правителства и няколко парламента. Може би тези факти не са достигнали до Държавния департамент. Като се има предвид
информираността и интелекта на американската администрация, напълно е възможно там да мислят, че у нас още управлява Вълко
Червенков. Но тогава къде дреме нашата дипломация? Защо не отпечата веднага познавателни брошури – тип комикс, в които с нагледни
рисунки да представи на щатските власти какво се е случило у нас през последните 10-15 години и че Варшавският договор е разтурен
от 11 години.
Защото при въпроса с ракетите именно това беше сърцевината на темата – че САЩ не вярва на българското правителство и затова
предпочита страната ни да няма ракети, които могат да имат някаква оперативно-тактическа стойност. Гърция може да има, Турция може
да има, Израел може да има и междуконтинентални ракети със 7000 км обсег, България – не.
Не е ли обидно това за премиера Сакскобургготски? За човека, когото австрийският му колега нарече нарече "Мистър Европа"?
Значи, според Вашингтон Мистър Европа е заплаха за световната демокрация. Той и кабинетът му не могат да упражняват
най-елементарен държавен контрол върху ракети SS-23 или върху някакви лабораторни количества уран.
За какво партньорство можем да говорим тогава? С какво се гордее министър Паси? Че сме някаква неясна държава с криминално
правителство, което е в състояние всеки момент да допусне терористи до военните си поделения с ракети "Скъд" или до складовете с
обогатен уран?Ако САЩ нямат най-елементарно доверие на българското правителство, на каква база ще бъде бъдещото ни военно
сътрудничество в НАТО, където сме щели да бъдем поканени 100 %, както каза Паси, след като нарече площад на името на пакта в
Доспат тия дни?
Въпросите, които засягат българското достойнство са много. Вече си ги задава всеки що годе осведомен българин. Вероятно те
занимават и управляващите. Сигурно не е приятно да се чувстваш под попечителство като невменяем и да ти казват непрекъснато, че
можеш да се порежеш дори с ножа и вилицата, с които ядеш и да ти ги вземат. Като в лудница. Или в затвор. А точно така изглежда
днес държавната ни администрация пред американския голям брат.
Какво може да компенсира такова унижение? Има ли такива суми, които могат да неутрализират националното ти достойнство? На пръв
поглед – сигурно да. Но след това неизбежно идва моментът, в който си казваш: "Какво не бих дал да не преживявам това унижение?"
Лошото е, че той винаги идва късно.
Монитор, 26 Август 2002
Капка Георгиева
Занапред всякакви дискусии и кръгли маси на тема – дискиминира ли се жената у нас, трябва да се прекратят. Необходимо ли е
българките да изслушват чуждоземни, плоскогръди лекторки, които получават пари, за да им обясняват как любимото забавление на
техните мъже било да ги подтискат. При положение, че у нас такъв проблем никога не е стоял.
Още прабългарите са почитали жените си, защото те – за разлика от фемините в другите племена са притежавали земи и имоти. От
тогава до днес матриархатът по нашите земи е практика. В радиорепортаж преди време чухме как една бивша алкохоличка благодари на
лекарите, че са я излекували от порока й, защото, както тя рече: "Като се напиех, много биех мъжа си!"
Нещо повече. У нас жените са на път да обсебят всички, до скоро смятани за "мъжки" професии и да започнат явно да дискриминират
силния пол.
Първа жертва на феминизма станаха даскалите. Преди няколко години на учителски купон директорката на едно столично школо се обърна
към мен с думите: "Георгиева, по времето, когато вие бяхте учителка имаше ли мъже?" Въпросът й прозвуча като диалог от холивудски
филм, в който след катаклизъм са оцелели само жени и се опитват да си припомнят как е изглеждал другия пол.
Днес, някогашната мъжка крепост - факултетът по журналистика без бой предава ключа в дамски ръце. Нито един наследник на Адам няма
да учи там тази година.
Все още се държи парламентът, но ако съдим по нашествието на НДСВ-депутатките – няма да е задълго.
Не е ли време вече Божидар Димитров да направи заявка за НИМ. След ракетите SS-23 да му бъдат предоставени за съхранение и
излагане няколко мъжки екземпляра. По възможност – народни представители. За учителките вече е ясно, че всичко е изгубено, поне
депутатките да имат какво да показват на лекторките, като идват да им разясняват какво деспотично същество е мъжът.
Монитор, 26 Август 2002 година
www.Pravoslavieto.com