С доц. Калин Янакиев разговаря Милена Димова
Доц. Калин Янакиев преподава История на средновековната култура във Философския факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Автор е на книги, посветени на религиозната философия, между които "Религиозно-философски размишления", "Философски опити върху самотата и надеждата", "Диптих за иконите", "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията". Член е на Международното общество за изследване на средновековната филосфия (SIEPM).
- Напоследък отново често се дискутира понятието "обществен диалог", дефинират се страните в него, търсят се пунктовете, в които е прекъснат, но Българската православна
църква (БПЦ) не се споменава в общественото пространство. Означава ли това, че тя вече не участва в обществения диалог?
- Присъствието й е слабо. Причините за това са
много, но първата от тях е разколът в самата Църква. Още древните отци са казали, че когато Църквата е в разкол, когато е раздрано нейното тяло, това се наказва с духовно
безплодие. Ние виждаме това ясно и в съвременността. На какво се дължи обаче това безплодие, е друг въпрос. Мисля, че тук има много виновници и този разкол е повече трагически,
отколкото елементарно-организационен или политически. Хората имаха определени очаквания към Църквата след падането на комунизма – често твърде неопределени, флуидни, често такива,
каквито тя не би и могла да удовлетвори.
Но имаше и нещо, което беше оправдано като очакване. През цялото време на комунизма на обществото ни му липсваше "сърце", т.е. един много дълбок център, където и най-страшните вини да могат да бъдат проговорени, оправдани от една висша милост и разрешени от една чудодейна власт. Обществото се нуждаеше от топлина, която ледените стени на комунистическата власт не позволяваха в нашия живот. И след падането на този строй изключително много хора, които нямаха и до ден днешен нямат кой знае каква близост до Църквата, не са истински въцърковени, не участват в църковния живот, чисто интуитивно се насочиха с някакво очакване към Църквата, като към най-последната, най-дълбинната алтернатива на този лед. Искаха от Църквата да каже своето най-съкровено слово, което не даже да осъди, а по-скоро да даде някакво духовно разрешение на безкрайно мъчителния възел, който се беше завързал за този половин век.
Църквата, трябва да признаем това, не даде достатъчно ясно този отговор. Това се дължи на няколко причини. Първо на нейната историческа немощ в резултат на репресиите на комунизма. Второ обаче, дължи се на това, че нашата, Православната Църква, има една специфика, която невъцърковеното ни общество слабо познава. Православната Църква е преди всичко "институция" на тайнствата. Метафорично казано, времето, в което живее Църквата, е "ден навечерен", време, което не е от този свят, макар че в този свят пребивава, докато дойде предела му. Каквото и да мислят невярващите или съмняващите се относно това самосъзнание на Църквата, факт, е, че менталността на православния християнин е силно сакраментална. Вярата на православния християнин е преди всичко вяра в тайнствения живот на църквата.
В това отношение Православието силно се различава най-вече от протестантските деноминации и донякъде от Католическата Църква, които по една или друга причина са били особено активни в историята. Те са имали по своя исторически път предизвикателството и задължението много да мисионерстват. Поради тази причина по някакъв начин са се отдалечили от тайнствения си сакраментален център и силно са се намесили в историята. Води се спор доколко това е изкривило християнския дух. Искам да кажа, че не бяха особено оправдани очакванията ни Православната Църква да прояви някаква неприсъща на собствения й духовен строй социална активност след падането на комунизма.
Отново ще подчертая: от една страна, имаше по своему справедливи очаквания за определено духовно слово, което да разреши, да разтопи ледовете, натрупани по време на тоталитаризма. От друга страна, това очакване, защото бе отправено от една общественост, която е много слабо въцърковена, беше неоправдано дифузно и неопределено.
Православната Църква, именно защото е сакраментална, по-скоро очаква човека в себе си. Очаква той сам да влезе в Църквата и да бъде просветен, избавен, спасен. Той трябва първо да се включи в тайнствения живота на църквата, за да чуе словото й. Словото на Православната Църква не е културно слово, а сакраментално.
Неоправданото, некултивираното очакване на нашето общество след смяната на строя беше Църквата да излъчи навън някакво послание, което да бъде чуто. Това трагично взаимно непознаване между общество и църква породи определено разочарование. И тук се добави сприхавата, неизвинима с каквото и да било реакция на светската власт (с огромно съжаление трябва да кажа – най-вече тази на демократичните правителства, особено на първото).
Тази реакция доведе до финиширане на взаимното недоразумение между широка, невъцърковена общественост и Църквата в един конфликт, който доведе до разкола в БПЦ. Оттук нататък
случилата се трагедия бе подхваната от откровено злонамерени медийни атаки и Църквата бе подложена на нечувана комизация. Тя бе сведена до нищожни, неоправдани егоцентрични
разправии между владиците, между епископите на тази Църква. Тази комизация на конфликта бе толкова силна, че в днешно време е почти невъзможно да бъде чут гласът на човека, който
би искал да обясни, че конфликтът не е без основание, най-малкото не е без църковно основание.
- Защо все още не е разрешен?
- Трудно е да бъде обяснено на
незапознатите защо разколът не може да бъде ликвидиран просто с взаимно подаване на ръце между епископите. Изключително сложно е да бъде показана сериозността на каноните, на
правилата на Църквата, които не могат да бъдат нарушавани, не могат да бъдат прескачани и не може през тях да се сключват безпринципни компромиси.
Комизацията на Църквата от
злонамерените медии доведе дотам, че в разкола биват виждани две страни, които са еднакво криви. Забравя се елементарната хронология на българския разкол и аз искам да я припомня в
няколко точки. Първо, от Светия синод, единствения законен, каноничен орган на Православната Църква, самоволно (което на църковен език се нарича разкол), се отделиха трима епископи
и образуваха "втората страна". Следователно от самото начало разколници бяха само тези, които се отделиха от канонично избрания патриарх Максим. След това те, без да имат право на
това, ръкоположиха епископи, повечето от които – без канонично основание да бъдат ръкоположени. Аз познавам един от техните епископи, който е разведен мирски свещеник, което е
недопустимо.
След това в София се проведе Всеправославен събор, на който огромна част от разколните епископи и духовници се покаяха и обещаха тържествено да се възсъединят с каноническото председателство на БПЦ. По-голямата част от тях удържаха на обещанието си, но онези, които не удържаха, в днешно време са повинни в два гряха – първо, този на разкола и второ – на клетвопрестъпничеството, защото те престъпиха своята клетва, дадена на най-високия църковен форум.
След смъртта на лъжепатриарха Пимен, те не си избраха друг патриарх и по тази причина при тях нещата са още по-неясни. Абсолютно е невъзможно тази страна да бъде равнопоставена
на другата. Тя безспорно представлява разколна група. Аз съм доволен, че светската власт вече не оказва ясна подкрепа на тази група, но, от друга страна, тя не е взела мерките,
които би могла, за преодоляването на разкола и той продължава да съществува, което за нас означава, че живеем в територия на духовно безплодие, от което всички губим.
-
Напълно безпочвени ли са все пак, понякога шокиращите легенди за български духовници?
- Не твърдя, че епископите на БПЦ, особено онези от тях, които са станали такива
преди падането на комунизма, са хора, които нямат съвършено никакъв грях за духовното състояние на БПЦ. Повечето от тях имат и своите лични, и своите църковни грехове (което все
пак не ги прави толкова черни, колкото се опитват да ги представят злонамерените медии). Въпреки това Църквата е йерархична организация, която може да бъде сравнена по-скоро със
семейството, отколкото с политическите партии.
Не е ли чест факт в едно многолюдно семейство най-умният, най-ученият не винаги да бъде непременно бащата, патриархът на рода? Често по-младите членове са такива. Нещо повече, в
такова голямо семейство понякога не бащата е непременно и най-добродетелният, и най-активният. Такива могат да бъдат по-младите. Но никое семейство не извършва безумния акт по тези
причини да низвергне бащата от неговото бащинство, да го низвергне от неговия естествен чин. Църквата, като йерархична организация, следва структурата, дадена й от Бога. Никой
църковен човек не би се съгласил, дори ако неговите епископи не са особено активни, не са особено учени, даже не са особено добродетелни, да ги лиши по тази причина от тяхното
естествено място. Ако техните недостатъци бъдат забелязвани, то има начин те да бъдат поправяни без промяна на структурата на църквата. Така както едно семейство решава проблемите
си у дома, без да накърнява положението на бащата, като развива тяга към усъвършенстване у по-младите си членове. Църквата не може да съществува при постоянно осмиван епископат.
- Няколко пъти споменахте "злонамерените медии", има ли добронамерени?
- По отношение на Църквата няма. И не защото в медиите не работят добронамерени хора, а
защото ефектът от комизацията на конфликта в БПЦ бе такъв, че по-голямата част от онези, които имаха отношение към него, изгубиха всякакъв интерес. А те се дезинтересираха още и
затова, че разделената Църква се занимава повече със себе си, отколкото със своя духовен живот и със своите послания към обществото. По тази причина Църквата буквално изчезна от
полезрението на евентуалните добронамерени нейни коментатори, наблюдатели, съзерцатели.
- Колко съществени са пораженията, които тоталитарният режим нанесе на БПЦ?
- Колкото и да говорим за немощ на БПЦ, и особено за нейната немощ по времето на комунизма, когато тя наистина беше страшно унизена и страшно безсловесна, все пак трябва да си
дадем сметка, че Църквата изобщо не е просто земна организация и земна структура. В нея действа Бога, Светия Дух. Който не вярва в това, значи не вярва, че съществува Църква.
Онези, които вярват, са свидетели и знаят, че при цялата земна и светска немощ на БПЦ по времето на социализма Духът в нея действаше. Как е възможно в тази Църква да влязат членове
на по-младите поколения, ако тя бе наистина така страшно немощна, както я представят.
Самият аз съм човек, който е приел Свето Кръщение в началото на 80-те години – по времето, когато Църквата по всичките правила на нейните критици би следвало да бъде съвършено блокирана в своето действие. И аз не съм единственият пример. В църковния живот и днес участват образовани, млади хора, с добро социално положение. Всички те са влезли в нея по собствено желание, по вдъхновение, което са получили именно от Божествената страна на църквата, а не от светската. Всички ние преди 10 ноември едва ли сме имали особени лични отношения с владиците на БПЦ. Мнозина от нас слабо познаваха дори обикновените енорийски свещеници. Въпреки всичко Църквата ни привлече. Следователно трябва да бъдем много внимателни, когато говорим и когато действаме спрямо Църквата. Защото и в крайна немощ, тя има Божествена мощ. И когато мнозина от днешните критици се отнасят толкова пренебрежително към БПЦ, сякаш тя практически няма битие, трябва да имат предвид, че освен неблагообразно държащи се често пъти нейни свещенослужители и миряни, тя, Православната ни Църква, съдържа в себе си и действията на Божествения Дух, с Който продължава да привлича. След като можеше да привлича хора по времето на социализма, когато беше напълно безгласна и беше сведена до пълна немота, какво остава за сега. Тук ще си послужа с една библейска метафора, която ми се вижда винаги особено важна.
Положението на Църквата ни по времето на социализма може да бъде сравнено с прехода на вехтозаветния Израил от Египет към Обетованата земя. Пътят на избрания народ от земята на робството към Обетованата земя е път през пустинята. През пустинята избраният народ се държи неблагообразно, но, съгласете се, че когато един керван от гладни, избягали от затвор люде се движи през пустошта, от време на време непременно ще възникнат схватки за парчето хляб, ще бъдем свидетели на кражби, на лъжи, дори на убийства. Всичко това ни е описано в Стария Завет.
Е, ние би трябвало да си дадем ясна сметка, че пътят на нашата Църква по времето на комунизма беше път през пустинята. При това през една пустиня, която,за разлика от юдейската,
се намираше в самия Египет, в самия край на робството. По тази причина ние не бихме могли да очакваме, не бихме били така претенциозни да искаме да наблюдаваме само благообразни
картини. Най-често на пръв поглед са се налагали неблагообразията. Но върховната добродетел, както на избрания народ, изведен от Египет, така и на всяка Църква, е, че въпреки
всичко, тя е вървяла и е вървяла през цялото време, успявала е да "стигне", въпреки целия ужас на пустинята и даже е присъединила още хора, които са тръгнали по нейния път.
- Защо Църквата не взема отношение към нито един от проблемите, вълнуващи нацията?
- Отново заради разкола. Тя се занимава най-вече със себе си.Спомнете си, когато в
политическия живот се започне делене вътре в някаква партия, какво се получава. Тя престава да се занимава с политическото си послание, с политическата си мисия и започва да се
занимава със себе си и тогава обикновено губи. Църквата ни се намира в състояние даже на два разкола. Защото има още един – старостилният разкол, за който малко се знае, но който е
не по-малко опасен. Когато тялото на Църквата е разделено, когато от нея са се отделили поне две големи групи хора, е изключено тя да не бъде обсебена от самата себе си. Тя не може
да вдигне глава, както угнетеният от лични грижи човек. Църквата е нещастна в този момент. Лечението, което може да й предложи обществото, не е да продължи да критикува, да нанася
словесни и други удари, а да се погрижи за ликвидирането на разкола. Като например престане да поддържа разколните групи. Защото те съществуват само поради (слава Богу вече
негласната) подкрепа на елементи от светската власт.
- Не е ли насилствено разделен днес българският народ от своята Църква?
- Не бива да се заблуждаваме -
поради трагичната ни история, още от времето на турското робство, ние, българите, нямаме навика на дълбока въцърковеност. Имаме по-скоро един обичай за поведение в Църквата и
отношение към по-скоро външно ритуалния живот на тази Църква. След Освобождението периодът е твърде кратък, за да може да се стигне до някакво оживление, а и ние тогава живеем в
един период на европейската история, който е белязан от процесите на модернизацията, които най-малко предразполагат към връщане към църковните ценности.
Напротив, в периода, в който по цял свят се забелязва връщане към някаква метафизическа и по-дълбока духовност, ние се намираме в състояние на комунистически атеистически гнет. По тази причина българският народ е отвикнал да има духовна институция в лицето на Църквата, да има духовен дом.
Вече казах, че по тази причина след 10 ноември имаше неопределени очаквания за църковно слово, без да е ясно как и къде то може да бъде произнесено. И в днешно време, това, което не може да бъде получено от Църквата, поради всички тези причини, резултира в една страшна бездуховност. Не си правя илюзии, че хората живеят изключително само с християнски ценности. Но повечето от фундаменталните морални и граждански ценности могат да бъдат определени ако не като християнски, то като перихристиянски, околохристиянски. Те по някакъв начин изхождат, имат своя корен в християнството. Такива са например личната, социалната и гражданска честност, страхът от тоталната лъжа, семейното и гражданското достолепие, ценностите на базисната гражданска междуличностна солидарност. Когато са подсечени корените на тези околохристиянски ценности, стеблото постепенно изсъхва.
Ние нямаме коректив на пороци, които са присъщи на всяко общество, но повечето общества имат коректив, който да ги удържа, поправя, да предизвиква обществена реакция. По тази причина в България се лъже с опиянение и безнаказано. Лъже се така цинично, има такава липса на гражданско благообразие, свидетели сме на самозабравили се прояви на цинизма, на бандитизма, на безобразничеството, на едно своеобразно гражданско хулиганство, което не знае предели. У нас навлизат типични по-скоро за западните общества пороци – липсата на милосърдно усещане за човека, бягането на всеки човек по своя отделна писта, без да се оглежда за останалите, или ако го прави - само за да ги изпревари.
Аз не казвам, че тези пороци идват от това, че в нашата страна Църквата е слаба, тъй като те са присъщи изобщо на човешката природа. Но у нас те няма с какво да бъдат спрени.
Няма базисно ужасяване от тях, защото човешката личност няма дълбоките корени на гражданските добродетели, тя не помни кои са всъщност тези добродетели. А това са църковните
добродетели, като най-дълбоката от тях е страхът Божи. Повярвайте ми, че колкото и трудно да е за вместване понятието "страх Божи", то е изключително богато. Това означава да имаш
някакъв базисен страх, независимо дали ще те открият или не, дали ще те разобличат или не, да имаш някаква мяра на безобразията си. Едно дълбоко метафизическо тайнство, на което
няма обяснение, да те спира дълбоко вътре в теб, дори и да нямаш силите и капацитета да го наречеш Бог. Страх Божи – независимо дали вярваш в Бог, или не. Това е най-дълбокият
корен на всички граждански добродетели. В България това липсва. Най-горчивият плод на слабата позиция на Църквата.
- Не се ли опитват всички тези "групи интелектуалци",
които вземат отношение към болните обществени проблеми, да заменят липсващата институция на Църквата?
- Вярно е, че се опитват. Но аз съм го казвал и друг път –
интелектуалец в група е противоречиво понятие. Да се опитаме първо да въведем едно кратко определение за интелектуалец. Това е онзи човек, чиято интелектуална, писмена продукция
има широко обществено значение и е в съгласие с естествените морални норми на човешкия живот. Тъй като и някои сатанински идеи имат широк обществен резонанс. Затова интелектуалците
могат да бъдат малцина в едно общество.
У нас под името интелектуалец се подписват огромно количество хора; всеки, който по някакъв начин е публична личност. Объркани са понятията публична личност и интелектуалец. Сред интелектуалците биват нареждани хора като Нешка Робева и Христо Стоичков, които са безспорно публични личности, но и безспорно не са интелектуалци. Не са интелектуалци и артистите в широк смисъл на думата, защото те все пак възпроизвеждат нещо с грамаден понякога талант, но не продуцират. И така, освен че интелектуалците са малцина и по тази причина не могат да представляват институция, сравнима дори отдалечено с Църквата, те при всички положения са ярки и отделни индивидуалности.
Не е интелектуалец онзи, който декламира прописни морални истини. Той може да е много добър човек, изключително дълбока личност, но ако няма ярката индивидуалност, съобразно която поднася своите послания, не е интелектуалец.
Ето още една причина, поради която интелектуалците не могат да представляват невидим колеж, сравним с институция, още по-малко – с Църквата. По тази причина това, което у нас
често се препоръчва като неформалната институция на интелектуалците, които от време на време излизат на социалната сцена, като един вид сенатори на обществото, за да му поднесат
определено послание от рода "долу престъпността" или "за или против НАТО", са по-скоро смехотворни. Още повече, че тези, които у нас биват наричани интелектуалци, в голямата си
част са така преизпълнени с тщеславие, че този човешки порок е видим с просто око и от най-непретенциозния зрител. И накрая – Църквата е Божествена по същността си, докато
интелектуалецът е само човек, дори ако е вярващ.
- Вярно ли е разпространеното предположение, че Православната Църква съществува най добре в монархия като обществен
строй?
- В последно време чуваме православни духовници и православни миряни да изразяват симпатиите си към монархията, но ние не бива да надценяваме техните изявления.
Първо, те са по-скоро човешки, отколкото официални църковни изявления. Нормална, естествена, макар и малко смехотворна, е тази носталгия на голяма част от духовните служители към
едно минало, в което царската институция у нас е оказвала почитанието си и подкрепата си към Църквата. Църквата обаче няма никаква ултимативна нужда от монархията като държавно
устройство. Православната Църква може да живее в каквато и да било друга форма на обществено управление. И католицизмът, както и православието няма ултимативна нужда от точно
определена светска власт и точно определен обществен строй, но по друга причина - защото самата Католическа Църква е организирана като политическа организация с наддържавен статут.
Католическата Църква е абсолютно йерархична и се управлява от един наднационален и наддържавен център - Ватикана, на върха на който стои папата. Всички епископи, независимо в кои
държави живеят и на какви закони се подчиняват в светския си живот, са подчинени на една суперструктура, която ги изважда от техните собствени страни и ги прави "поданици на
Ватикана". Затова Католическата Църква също не е особено чувствителна към обществения строй - република ли ще бъде, или монархия. Тази стабилност на Католическата Църква по
отношение на обществения строй е – виждаме - организационно гарантирана. Същата относителна независимост от обществения строй на Православната Църква е по-скоро сакраментално
гарантирана, т.е. при Православието това се дължи на факта, че то не живее тъкмо в този свят, а в Царството Божие, и дали край него се вълнуват водите на републиката, или спокойно
и стабилно стои монархическата институция, не е от решаващо значение.
Литературен форум, 12 март 2001 година
След сбърканата църковна политика на СДС не е трудно на Симеон Втори да блесне като спасител на православното духовенство
Ясен Бориславов
Странно впечатление оставят някои реакции, след като от НДСВ обявиха, че първата им работа в парламента ще бъде премахването на условията за църковния разкол по законодателен път. Отделни клакьори на СДС изпищяха като ощипани, без да е съвсем ясно защо. Законът още е само проект и не е влязъл в пленарна зала. От щаба на Инокентий побързаха да обявят, че повече няма да споменават царя в службите си. От което Симеон II едва ли ще го хване настинка. Главният секретар на разколниците отец Балачев пък обяви, че щели да се жалват в Страсбург, ако патриарх Максим получи от държавата полагащото му се признание. "Когато става дума за различни крила във всяко изповедание, Европейският съд казва, че трябва да се даде възможност да се раздели едно изповедание - твърди председателят на Българския хелзинкски комитет Красимир Кънев ("Медиапул", 5 юли). - Също така отделилото се крило или част от изповеданието да контролира и съответната част от имуществото му."
Без да е ясно как точно, по какъв повод и за кои църкви е формулирана тази препоръка, тя буди недоумение. Сигурно има религиозни общности, които може спокойно да бъдат третирани като търговски дружества, но този подход едва ли е универсален. А и Европейският съд май не е най-големият авторитет в областта на каноничното право. Любопитно е, ако наистина указанията са такива, дали те са приложими в Западна Европа, или са само за млади православни демокрации. Интересно би било, ако някой италиански или френски свещеник се обяви за алтернативен папа, дали Европейският съд ще брани неговото "човешко право" да се изживява като папа "и да контролира съответната част от имуществото", или с кротко любопитство ще проследи в пресата новините за отвеждането на човека в някоя болница, където след снемане на самоличността ще му бъде назначено лечение.
Първият законопроект на НДСВ не само, че е логичен и на място, но дори е твърде закъснял. Противниците на монархията и нейния пълзящ възход ще трябва да преглътнат тази истина. Изминалите 11 години бяха достатъчно продължително време, за да може поне един от парламентите да приеме нов закон за изповеданията и да отмени все още действащия,
който е от времето на Вълко Червенков
Само между другото ще припомним, че някои сини чиновници от Дирекцията по изповеданията през изминалите години не се стесняваха хем да се кълнат в антикомунизъм, хем да прилагат най-ретроградните текстове от комунистическия закон. Няколко правителства след 10 ноември имаха възможност да сложат в ред църковните дела, но не го направиха. Като цяло църковната политика на СДС (особено при Филип Димитров) беше толкова сбъркана и налудничава, че на нейния фон за царя не е никак трудно да блесне като закрилник и спасител на църквата от административния произвол. Повече от 10 години законодателна, изпълнителна и съдебна власт си прехвърляха горещия църковен картоф като че ли с единствена цел разколът в църквата да се запази. Чрез една често безсмислена правна казуистика различни овластени чиновници доказваха, че българският патриарх е "нелегитимен" и
че България всъщност нямала патриарх
В дъното на тази близо 10-годишна бъркотия прозират чисто икономически интереси. Разколът разстрои финансовия ред в църквата, а паричните потоци са достатъчно внушителни, за да си имат свое лоби във властта. По груби изчисления годишният оборот само от църковни свещи в страната е над 30 млн. лв., от които не повече от една трета се контролират от Светия синод. Останалите пари потъват в чужди на църквата джобове и разколниците вземат дял. Църквата освен това има твърде апетитни недвижими имоти, част от които разколниците завладяха криминално и задържаха, подкрепяни от властите. По-голямата част от земите все още не са върнати. През октомври 1998 г. шестима православни патриарси и още толкова предстоятели на православни църкви дойдоха на крака в София, за да потвърдят, че БПЦ има признат в целия православен свят глава и това е дядо Максим. Но държавните мъже продължиха
да толерират групата за църковна самодейност около Инокентий
По-късно и от папската канцелария във Ватикана обясниха, че признават единствено патриарх Максим за български патриарх и само неговата покана може да направи възможна бъдеща визита на Йоан-Павел II в България. Дори и след това църковните импровизации продължиха, а през октомври миналата година ВАС обяви, че по принцип е възможно съществуването на неограничен брой православни църкви в страната. Което предизвика остра реакция от страна на Вселенската патриаршия. 10 години мястото на държавните мъже до патриарх Максим на великденските служби стоеше празно и за царя не беше никак трудно с театрална тържественост да го заеме тази пролет. Ден след изборите той отиде в Св. синод и целуна ръка на патриарха. Това беше част от царския спектакъл, който, изглежда, едва сега започва. Май нищо добро не очаква разколниците. Болезненият въпрос за бившите управляващи е "Защо?". Защо беше необходимо да се неглижира православната църква, която през 1991 г. почти беше пристанала на СДС? България е уникална държава, в която през 1992 и 1993 г. председател на парламентарната комисия по изповеданията беше отлъчен от църквата човек - дядо Фори.
Антицърковната политика на СДС беше така последователна,
че на моменти зад една може би чиста глупост изглеждаше да е скрит някакъв стратегически замисъл за присъединяването на страната към Европа. Но все още никой официално не е обявил деградирането на православната църква като условие за това. Ако някъде витаят подобни идеи, българските политици би трябвало да имат воля, интелигентност и енергия да ги оборят. Ако нямат воля и умения за това, значи не бива да управляват. Но това вече е горчиво минало. Сега по-важно е друго. Какво може да стане, ако НДСВ наистина постигне край на разкола? Най-вероятно е разколниците да се заемат с църковно-революционна дейност. Те имат опит и може като нищо да започнат скандали, окупации и шумни улични демонстрации. Възможно е СДС да застане зад тях и това ще бъде нова порция неадекватност по църковния въпрос. Ако СДС не регулира отношенията си с църквата и позволи да го водят расофорни авантюристи като Инокентий, Камен Бараков и Анатоли Балачев, това е сигурен начин да отблъсне още хора и плавно да започне да се маргинализира. След това монархията ще бъде с още една стъпка по-близко.
Ясен Бориславов
Вестник "Сега", 10 юли 2001 година
Религиозните институции ще се регистрират в Софийски градски съд, пише в първия законопроект, внесен в новия парламент. Негов автор е младият депутат от НДСВ - юристът Борислав Цеков. Той обясни, че проектът се подготвя отдавна и цели да се преодолее разколът в Българската православна църква.
Статутът на традиционната БПЦ е определен с отделен член. Тя става юридическо лице, чието управление и устройство се вписват в устава й. Лица, които са се отделили от БПЦ в
нарушение на устава, не могат да ползват името й, нито имуществото й, пише в закона. Това означава, че Св. синод на дядо Максим е единствено легитимният, а разколниците на Пимен
остават извън закона.
Законопроектът за вероизповеданията е в унисон с тезата, която Симеон II защитава още от първото си идване в България - че няма друг синод освен този
на патриарх Максим. След като спечели изборите, ексмонархът се видя с дядо Максим и обеща да съдейства за обединението на църквата ни. С отделен закон ще се възстанови
собствеността на църквата, отнета от държавата след 9 септември 1944 г.
Първият законопроект на НДСВ предполага облекчен режим на регистрация на всички църкви, чиято дейност
не противоречи на конституцията. Регистрацията ще се извършва по писмено заявление. Нужни са само решение за учредяване, устав и избор на управителни органи. По изключение съдът
може да поиска експертно заключение от Дирекцията по вероизповеданията. Съдът се произнася в срок от 3 месеца.
Регистрация може да се откаже, когато вярата и обредната
практика са насочени срещу националната сигурност, обществения ред, здравето, морала, правата и свободите на другите граждани. Забранено е църквата да изповядва политически цели
или да разпалва расово и религиозно противопоставяне. Сезиран от прокурор, съдът може да прекрати дейността на църквата.
Религиозните общности имат право на молитвени домове
и публична дейност. При богослуженията може да се използва и друг език освен българския. На религиозните институции могат да се отстъпват безвъзмездно държавни и общински имоти за
ползване. Те имат данъчни и митнически облекчения и ползват изключителното право да произвеждат и търгуват с предмети, свързани с дейността им. В момента религиите у нас се
регистрират от Дирекцията по вероизповеданията към Министерския съвет.
Ана Клисарска
Вестник "Сега", 6 юли 2001 година
След десетгодишен период на изпитания за Българската Православна Църква, най-сетне в първата година на новото хилядолетие пред нея се очертава добра перспектива. Изборната победа на НДСВ обещава нова политическа обстановка благоприятна за Църквата, макар че засега в това отношение символичните действия преобладават над практическите.
Жестовете на бившия цар и настоящ министър-председател към Българската Църква бяха нееднократни и подчертани, както преди изборите, така и непосредствено след тях. Първото му посещение след изборната победа беше при Патриарх Максим. Нещо повече - Симеон Сакскобургготски въведе прецедент при полагането на клетвата си в Народното събрание: тя стана пред самия Патриарх. Камерите на всички телевизии показаха как новият министър-председател целуна св. Кръст и ръката на Патриарха. На другия ден снимки от тези сцени бяха на първа страница на националните вестници.
Този жест беше невъзможен за предишния премиер, чиято православна вяра изглеждаше съвсем искрена. Но когато беше на върха на силата си, Иван Костов не понечи да използва авторитета си за да ликвидира най-голямата грешка на СДС: опита на синята партия да вземе "властта" в Българската Църква чрез вътрешноцърковен преврат. Този опит се основаваше на материалистическото разбиране за Църквата като чисто човешка институция, която в крайна сметка с властови средства може да бъде накарана да прави каквото й се каже. Главната митологема, чрез която се предприе опита за църковен преврат, беше обвинението в подкрепа на бившия комунистически режим. Така парадоксално Църквата, която 45 години бе обвинявана в антикомунизъм, сега изведнъж се оказа "виновна" в прокомунистическо поведение.
Опитът за преврат не успя. През последните години от управлението на СДС и особено след Всеправославния събор в София и смъртта на дядо Пимен синята партия постепенно оттегляше подкрепата си за разколниците. Премиерът Костов напълно спря да ги подпомага. Президентът Стоянов, който първоначално сгреши като фаворизира дядо Пимен, след това си призна грешката и беше често виждан по разни тържествени пободи със "своя" пловдивски митрополит Арсений.
Единствен столичният кмет Стефан Софиянски продължава и до днес да поддържа разколниците.
За всички е ясно, че "разколът" в Българската Църква вече няма бъдеще. Облагите - материални и политически - доколкото ги е имало, бяха дотук. Оттук нататък предстоят само материални и политически загуби. А същинските цели на разколниците не бяха духовни, а именно материални и политически.
След неочакваното и драматично рухване на синята партия като всевластен национален хегемон вече е ясно, че подкрепата за неуспелия църковен преврат изчезва във всичките си форми - политическа, икономическа, медиатична, институционна, законодателна.
Не е случайно, че първият законопроект, внесен в Народното събрание от представител на НДСВ, беше проект на Закон за вероизповеданията. Законопроектът се посрещна с очаквани критики от страна на някои неправославни вероизповедания и секти. Вероятно той ще бъде позабавен и променен с оглед на по-големите права на инославните и иноверски вероизповедания - в съответствие с днешните западноевропейски принципи за законова равнопоставеност на служителите на Бога и на мамона.
Една от Ключовите страни на този закон се отнася до това да не може да има два юридически субекта с името Българска Православна Църква. И съответно имотите - най-вече храмовете - които бяха отнети от Църквата през разкола, да й бъдат върнати. Стане ли това, "разколът" на практика ще престане да съществува. Защото разколниците не са борци за някакъв идеал - пък бил той и неправилен - а кариеристи. Като им се отнеме собствеността, приходите и перспективите за кариера, те ще се лишат от всякаква база. Техният политически спонсор - СДС - се намира в безпътица и няма надежди за скорошно връщане във властта. Така че огромният натиск върху всеки от разколниците е - макар и късно - да се "разкае" и да се върне в лоното на Църквата-майка.
Много показателно ще бъде кога и как въпросният законопроект ще бъде внесен в Народното събрание и гласуван. Ако това стане до края на 2001 г., тогава може да се вярва на добрата воля на новите властници по отношение на Църквата. Ако не стане - заради уж по-важни закони или дебати - това ще хвърли сянка на основателно съмнение върху искреността на църковната политика на Симеон Сакскобургготски, което едва ли може да се очаква.
Евентуалното внасяне и гласуване на един благоприятен за Църквата закон - още след първото четене - ще даде сигнал за повсеместно завръщане на разколници. Което ще постави ребром въпроса каква да бъде политиката на Св. Синод към тях. Едва ли ще се приложи една от двете крайности: да се приемат всички "покайващи се" разколници или всички те да се отхвърлят.
По-вероятната политика ще бъде всеки конкретен случай да се разгледа сам по себе си като по принцип не се признават направените от разколническата "църква" ръкоположения - най-вече разколническите "епископи". Възможно е също така всички църковни почетни звания и отличия да бъдат отнети от бившите разколници, Които да останат обикновени свещеници и монаси без ръководни длъжности в съответните храмове и манастири. Би било опасно за Църквата да приеме в тялото си фиктивните "епископи". В името на съмнителни временни облаги те съзнателно престъпваха боговдъхновените църковни закони, които добре познават.
По време на Всеправославния събор в София, който спомогна за възпирането на настъпващия с държавна подкрепа разкол, беше допуснато връщане на разколните "епископи" и запазване на техните ръкоположения като по-малко зло. Но тогава Българската Църква беше притисната от силните на деня, а и Цариградският патриарх Вартоломей оказа натиск върху българския Св. Синод - с цел да постигне бърз и видим резултат от събора, който председателствуваше. Тогавашният компромис стана до голяма степен против волята на българските владици и патриарх Максим, който не споделя всички действия на цариградския си колега.
Наскорошното идване на патриарх Вартоломей беше странно и трудно обяснимо от чисто църковна гледна точка. Това не беше църковно посещение. Неслучайно Цариградският патриарх беше посрещнат на границата не от Българския патриарх, а от Пловдивския митрополит и - в последния момент - от Старозагорския владика Странен беше изборът на време за това посещение - официален светски празник: 6-ти септември, ден на Съединението, "най-пловдивския ден" в календара. Мястото на главното посещение беше тъкмо Пловдив. А срещите на патриарх Вартоломей с българския президент и многократните му медиатизирани изказвания в негова подкрепа звучаха по-скоро като лобиране в полза на втори президентски мандат за Петър Стоянов.
Едва ли църковните среди в България ще приемат положително такъв тип поведение по отношение на вътрешнобългарски дела от страна на човек, който нарича себе си "Вселенски патриарх" и е представител на прастара институция, която от 15 века насам дели мегдан с римското паство като световен водач на християнството.
Планираното за пролетта на идната година посещение в България на папа Йоан-Павел II е предизвикателство пред Българската църква, което се надценява от медиите.
Идеята за това посещение се инициира и подкрепя от неправославни среди в България. Самият папа отлично знае, че неговото посещение не е желано от Българската църква, която - по Всеизвестни причини - се намира в непрестанна криза от незапомнени времена. Дори когато е била, съгласно Търновската Конституция, главен религиозен стожер в българското общество, тя винаги е била в скрито или явно противостоене спрямо върховните българските властници: князе, царе, комунисти и демократи.
Евентуалното идване в България на такава безспорна международна медиатична звезда като папа Йоан-Павел II несъмнено ще затъмни в очите на мнозинството Българския патриарх и това е отлично известно на римския епископ. Ако би желал да помогне с авторитета си на изпадналата в криза Българска Църква, първият папа-славянин знае как би могъл да го направи: примерно като подари на България частица от мощите на св. Константин-Кирил Философ.
Патриарх Максим няма нито международната слава, нито властта, нито учеността, нито обаянието на днешния папа. И затова би изглеждал неумел, слаб и дори "периферен" на собствения си български терен спрямо папата, който без друго ще играе главната роля. Но Йоан-Павел II отлично знае колко повърхностни са човешките мнения в подобни случаи и колко различна е Божията истина за славата, благодатта, харизмата и "главната роля". Папата знае, че е повикан в България не от православните или католическите Вярващи, а от извънцърковни кариеристи в и около политиката. И че Българската Църква не вижда смисъл в неговото идване, а просто беше принудена да се съгласи с него поради светски обществен натиск.
Този обществен натиск - режисиран от неприкрита медиатична кампания - се тълкува от мнозина като конспиративен антиправославен заговор, зад който се привиждат неизбежните "масони", но едва ли е толкова просто. Движещите сили, които стоят зад този почин, са по-скоро хаотични - лични рефлекси за приобщаване към силните на деня, за медийна самоизява, политически дивиденти и пр.
Българската Православна Църква, която няма какво да спечели от неравностойна среща с папата на терена на медиатичната изява, възразяваше срещу подобна среща по времето на управлението на СДС с доводи за законодателната и институционна неуреденост на статута на Църквата в рамките на държавата. Сега тези доводи са на път да отпаднат. Очаква се новият силен човек в българската политика -Симеон Сакскобугготски - да направи необходимото за нормализацията на статута на Църквата. Което би трябвало да стане факт най-късно в началото на 2002 год.
Идването на папата (ако изобщо се състои!) може да стимулира развитието на Българската Църква. Не по посока на "икуменизма" и обединение на църквите чрез светски компромиси, което е несъстоятелно от духовна гледна точка. А по посока към пробуждане на Българската Църква за по-активна позиция във всички области на Живота: проповед, социална роля, образование, медии.
Медийният образ на Българската Църква напоследък видимо се промени към по добро със смяната на властовия "вятър". Предишният всеоскверняващ и подигравателен тон при описване на църковните личности и действия вече отстъпва на неутрален с тенденция към положителен.
Българската Православна Църква навлиза в ново време на въздигане. В предстоящата година й предстои да излезе от омагьосания кръг на "разкола", да се обедини, да влезе в сътрудничество със светската власт и нейните институции, да възвърне част от изгубените си позиции в обществото. Излизайки от поредния период на немилост спрямо властите, тя трябва своевременно да се възползва от откриващите се пред нея възможности и да се въздигне на висотата на своето истинско призвание. Защото българският народ е изправен пред огромни духовни, културни и житейски предизвикателства, с които не би могъл да се справи без своя исторически духовен стожер.
Георги Тодоров
© Copyright Mediapool, 14 октомври 2001
Разговор с Калин Янакиев, "Медиапул" 14 октомври 2001 година
- Къде трябва да се търсят причините за разкола в Българската Православна Църква?
- За разлика от редица млади колеги, които обсъждат разкола в българската православна църква, аз не споделям мнението, че вината за него може да бъде сведена до политическия натиск, извършен от определена политическа сила, а именно - СДС на Филип Димитров. Макар да не отричам безспорната му вина за разкола, причините, струва ми се, трябва да се търсят доста по-надълбоко.
По време на комунизма нашата църква успя да съхрани традицията на Православието от вълните на войнстващия атеизъм. Но тъкмо предвид тази свръхконсервативна, по същество "охранителска"настроеност, особено на владиците по онова време, Църквата някак си загуби своята живост. Тя успя да се съхрани както орехова ядка в черупката, но това стана с цената на това, че ядката вътре изсъхна.
Когато комунизмът падна, Църквата представляваше от една страна здание, което можеше да се гордее, че е удържало на демонската атака, от друга страна - една печална гледка на изсушен, свръхконсервативен и вкопан във формалната обредност институт. В Църквата след 10. XI. 1989 г. не успяха да се появят живи гласове: Гласът на покаянието не можа "да върже плод", както това стана в други страни, където не само йерарсите, но и миряните опитаха да извършат искрени или поне формални жестове на покаяние за действията или бездействията си по време на комунизма. В Румъния, например, патриархът поиска прошка от народа си. Нашата Църква не направи това, защото се беше консервирала изцяло в охранителните си функции. Така че тя съхрани традицията, но загуби способността да живее в тази традиция.
Това е първата много важна причина и предпоставка за разкола.
Втората причина е от църковно-юрисдикционен характер. По времето на комунизма епископите, поради факта, че така или иначе бяха приети от комунистическата власт, като хора, на които е разрешена власт в Църквата, получиха изкушението за една особена безконтролност над останалото духовенство и миряните. Всички вярващи по време на комунизма бяха уязвими и незащитими, включително и епископите, но на тях все пак бе гласувано някакво минимално доверие от страна на комунистическата власт. Тя бе "благословила" тяхното ръкоположение. Епископите, от своя страна, разбираха, че всички, които са под тях могат да добруват само ако те, епископите не им отказват закрила. Ситуацията следователно беше такава, че никой свещеник не можеше да се оплаче от произвола на някой епископ. Къде би могъл да стори това? Комунистическата власт не беше склонна да си разваля отношенията с така или иначе благословените от нея епископи, за да въдворява ред и справедливост.
Постепенно епископите се превърнаха в нещо като църковни феодали. Те бяха ограничени само от горе - от държавната комунистическа власт. Там те изпълняваха определени ритуали и жестове на послушание, но за сметка на това имаха пълната власт над хората под тях.
Това създаде болезнената ситуация на безконтролност, а в една православна Църква това е недопустимо. За разлика от католическата, православната Църква не е строго, монархически йерархична. В нея църковният народ също има духовна власт. Православната църква е единен организъм на мирянство и духовенство. Духовникът не е ръководител, а молитвен предстоятел на паството си - води молитвите на народа.
Разширяването на властта, при това на чисто административната, а не на духовната власт на епископите в границите на нашата православна църква беше изключително болезнено. То затвори отношенията на владиците между тях и подчинените им свещеници. Те се превърнаха в изолирано съсловие, затвориха се в собствените си отношения, а за всяко съсловие това е опасно и пагубно. Когато се движиш само в собствените си граници, започват междуличностните конфликти. Те започват да тежат твърде много, да изглеждат фатални. Тези конфликти между хора започнаха да олицетворяват конфликтите в цялата Църква.
Когато опеката на комунистическата власт падна, тези хора вече нямаше от коя власт да се боят. Дълго сдържаните в рамките на съсловието конфликти обаче останаха безконтролни.
Подозирам, че в основата на разкола, колкото и да е жалко или мерзко да се каже, са старите междуличностни вражди между старите епископи. Не е тайна, че разколът биде поведен от владици като Калиник, вече покойния Панкратий и Пимен. За първите двама се знаеше, че са фактическите ръководители на Църквата. Единият беше "вътрешният министър", другият - "външният министър", фигуративно казано. Не патриарх Максим, а Калиник и Панкратий ръководеха Църквата и те се ползваха с най-голямото доверие от комунистическата власт.
Колко парадоксално - тъкмо те поведоха разкола в една все още комунизирана Църква!
Съществува и една трета, още по-дълбока, причина за разкола. В епископата на Църквата имаше различни тенденции, но изведени до такава степен едностранчиво и до крайност, че породиха възможност за раздиране на църковната дреха.
Първата тенденция беше привързаността изключително към външната, празнично-великолепна страна на Църквата. Нейни водачи бяха онези, които веднага след разкола, водени от своя църковен инстинкт, развяха хоругви, забиха камбани и се обърнаха към чувствата на народа, че Църквата е тържествена, празнична институция и в нея няма място за вълнения, за социалност, за политичност. Но, в същото време те забравяха за съдържанието на тази тържественост, на тази позлата. Това бяха "театралите" на Църквата.
Втората група, предимно епископи, бяха тези, които буквално олицетворяваха Църквата с монашеството, с манастирския живот. Те пък до такава степен строго монашески гледаха на Църквата, че се отнасяха почти с погнуса към всеки повик тя да се отвори към народа. Това е промонашеската, произолационалистка тенденция. Единственият сигнал на нейните представители към света беше Noli me tangere - не ме докосвайте, а ако искате нещо, излезте от света, за да дойдете в безвремието ни. Има нещо праведно и в тази тенденция. Православната Църква е най-промонашеското от християнските изповедания. Но тази тенденция беше също изведена до край.
Третата група, условно да я наречем тази на "Фори светулката", олицетворяваше една флуидна, неопределена сиромахомилска тенденция, която съществуваше по някакъв начин в църковния народ. Тези хора непрекъснато припомняха, че Св. Иван Рилски не се е возил на "Мерцедес", даваха за пример сръбския патриарх Павле, който се возел на автобус и си дупчел билет, и които се дразнеха от позлатата, великолепието, формализма и всякаква театрална бутафория. В тази "струя" също имаше известна доза правда, но и тя извеждаше тенденцията до крайност, дори до хулиганство.
Тези три тенденции, оставени на самите себе си, излязоха на свобода и започнаха да дърпат църковната дреха в три посоки.
Те не можеха да съжителстват едновременно, защото всяка една от тях беше препарирала само една страна от симфонията на църковния живот и така всички заедно бяха превърнали тази симфония в какофония.
Когато конфликтът на епископите, често олицетворители на трите конфликтни помежду си тенденции, излезе напред и се опита в създалата се политическа суматоха да произведе разкол, правителство на Филип Димитров сприхаво, немъдро и даже духовно некадърно подкрепи една от групите и с това стана причина разколът да получи властова подкрепа и това да го увековечи. Слава Богу, както отбелязва и Георги Тодоров, след мъртвите времена на Беров и Виденов, следващото правителство на СДС показа една умереност, граничеща почти с приближаване до желанието да се ликвидира тази грешка. Това се дължеше на личния църковен ангажимент на Иван Костов, за който се знае, че не съчувства на разколната група. Достигна се до състояние, при което разколът беше фактически препариран.
Тук трябва задължително да се спомене и ролята на Всеправославния събор - той прекърши гръбнака на разкола, макар и да не го ликвидира. Тези две причини - събора и оттеглянето на държавната власт от подкрепа на разколните групи - доведоха, в края на управлението на СДС, до "мумифициране" на разкола.
- По какъв начин появата на Симеон Сакскобурготски би могла да повлияе върху сегашното състояние на Църквата?
- Много хора твърдят, че с идването на власт на Симеон, разколът в църквата ще бъде ликвидиран и тя ще оздравее.
Аз обаче не смятам така. Вярно е, че има много повече шансове разколните групи да потърсят сами единение с каноничния Свети синод. Това е така, защото самият Симеон не крие своята привързаност към каноничнността и към българския патриарх Максим.
Но Църквата е духовен организъм и когато причините за разкола са, както се опитах да покажа, и духовни, а не само политически, трябва да държим сметка за това, че и ликвидирането на този разкол не може да стане с един политически или юридически акт. Рискът от появата на административен акт, който да разреши разкола, е много голям.
Разколниците не са хора с висок църковен морал, това не е тайна. Ако те разберат, че Симеон желае да ликвидира този разкол на всяка цена, те ще се опитат да го изпреварят, защото в противен случай това ще има финансови последици за тях - това би означавало да се лишат от храмовете и манастирите, които, макар и малобройни, те владеят. Затова те могат да извършат едно чисто формално покаяние, след което да влязат с цялата си неморалност обратно в Църквата. Възстановяването на единството с цената на очевидната лъжа и лицемерие на формалното покаяние - което е грях - ще внесе в Църквата гузността. Тя ще бетонира и недоверието между епископите, и така отново се връщаме към изходното положение.
Това е основната опасност - инфилтрирането в тялото на Църквата на чувството за един фалшив мир.
Още по-страшно, обаче, е изкушението в Църквата от едно идолопоклонство. Голяма част от клира е настроена промонархически, но не като избистрена политическа позиция, а като привързаност към един легендарен сантимент по безвъзвратно отминали времена.
Мнозина се отнасят към Симеон като към копие на баща си, което е успяло по някакъв чудодеен начин да прескочи десетилетията и да се въплъти в днешно време за утеха и възторг на старците, които го помнят. Тъй като съществуват и, впрочем апокрифни, теории, че монархията е богопомазаната власт, то промонархически настроеното, унизеното от дългия разкол духовенство може буквално да се хвърли в краката на този човек и да каже "прави с нас каквото искаш". А това е тежкият грях на едно имплицитно идолопоклонство пред един, прие това некачествен политически, човек.
Така че, формалният мир и идолопоклонството могат да извратят из основи църковния живот. Струва ми се, че и Симеон не прави нищо, за да предотврати подобно развитие на нещата. Той, поне в тази сфера, е също така пленник на легендарно умонастроение, на сантименти, на нездрава, почти готическа романтика, и в този смисъл той е страшно тщеславен.
- Има ли, все пак, в Църквата сили, които да противодействат на това развитие?
- Макар и да не са мощни, все пак ги има. Те могат да бъдат назовани и с имена - например неврокопския Натанаил. В едно свое интервю той казва, че Църквата не трябва да разчита на човек, а само на Бог.
Смея да твърдя и че самият патриарх Максим не е настроен особено възторжено към властта на НДСВ и към самия Симеон. Това е така, защото той е свръхконсервативен и бавен човек. Това в други случаи може да е негов недостатък, но тук е преимущество. Патриархът е човек, който дълго време обмисля преди да направи каквото и да било, разчитайки, че с помощта на Духа, църковният кораб ще продължи да плува и ще стигне спасителния бряг.
Не мога да не отбележа, че при посещението на вселенския патриарх в България, патриарх Максим не се обърна нито веднъж към Симеон с "ваше величество", нещо, което почти всички други епископи и духовници правят. Патриарх Максим направи нещо, с което като че ли охлади чувствата на Симеон към себе си. Първото посещение на Симеон, след като спечели властта, беше в Светия синод. Той даде някакъв сигнал, че е склонен да помогне в ликвидирането на разкола и очакваше ответната гръмка подкрепа и възторг, които някак не получи, и това, мисля, го настрои отрицателно.
Нещо друго, което може да противодейства на опасното идолопоклонство, идва от самия Симеон, който изглежда недостатъчно осъзнава, че църковната подкрепа за него е важна. Той непрекъснато я поставя на изпитание с фигури, които са одиозни: да вземем присъствието на масон на вицепремиерското място /Димитър Калчев/. В Църквата, обаче, отношението към масоните е крайно отрицателно.
Началникът на канцеларията на Симеон е член на сектата на Муун - нещо крайно одиозно в очите на всеки църковен човек.
Не може да бъде забравена репликата на външния министър на Симеон, Соломон Паси, който по времето на ударите в Косово каза в прав текст "Майната му на Православието!".
През изминалото десетилетие Църквата беше парализирана поради църковните разколи, но постепенно в нея израсна едно ново поколение и в духовенството, и сред миряните, хора, които живеят жив църковен живот. Всеки лесно би могъл да възрази, че това никак не е видно, но аз съм убеден, че е така. За разлика от протестантските деноминации, например, православната Църква по определение не може да бъде шумна. Тя привлича хора, които обичат сериозността, традицията, дългите перспективи, а не естрадата и чалгата във вярата. Поради тази причина православната Църква по-скоро очаква хората да дойдат сами при нея, отколкото да рекламира себе си. Това е дори най-философската измежду християнските вероизповедания.
© Copyright Mediapool
Виж също:
www.Pravoslavieto.com