Какво е старецът в живота на Православната църква, обяснява по забележителен начин известният богослов и преподавател в Оксфордския университет епископ Калистос Уеър в книгата си "Православният път".
В православната традиция действието на Светия Дух в християнската общност по особен начин се разкрива в два "духоносни" образа: на старците, или на духовните отци, и на юродивите заради Христа.
Няма значение дали старецът е възрастен в годините си, а дали е мъдър в опитното познание на Божествената истина, дали е дарен с благодатта на "духовното отчество" и с дара да ръководи другите по Пътя. Той дава на духовните си чеда не морални напътствия или правила в живота, а осъществява лична връзка.
Старецът е човек на вътрешната тишина (исихия), около когото хиляди хора могат да намерят спасение. Като плод на молитвата и отричането от себе си Светият Дух му е дарувал прозорливост и разсъдливост, които му позволяват да чете в сърцата на хората, да отговаря не само на въпросите, които му задават, но и на тези неосъзнати, често пъти много по-важни въпроси, за които те никога не биха се сетили да попитат.
Заедно с дара на прозорливостта той е получил и дара на духовното лечителство, силата да възстановява душите на хората, а често пъти да лекува и телата им. Това духовно лечителство старецът осъществява не само със словата си, но и със своето мълчание и дори само с присъствието си. Колкото полезен може да бъде съветът му, два пъти по-важна е посредническата му молитва. Той допълва, оцелостява чедата си с непрестанната си молитва за тях, поемайки на плещите си товара на тяхната вина и притеснения. Никой не може да бъде старец, ако не се моли настоятелно за другите.
Ако старецът е духовник, обикновено мисията му на духовен ръководител е тясно свързана с тайнството на изповедта. Но един старец, в пълния смисъл на думата, е нещо повече от духовник-изповедник. Истинският старец не може да бъде назначен за такъв от никоя човешка власт. Светият Дух говори в сърцата на християните, откривайки им, че това или друго лице е благословено от Бога с дара да ръководи и лекува другите. Истинският старец е пророческа личност в евангелския смисъл на думата.
Връзката между духовния отец и чедата му е най-разнообразна. Някои посещават стареца само веднъж или два пъти в живота си, в особено критичен момент, докато други са в постоянна връзка с него, виждайки го всеки месец или дори всеки ден. Правила не биха могли да се дадат, тъй като връзката им се ръководи непосредствено от Духа.
Във всеки случай и при всяко едно положение, връзката е лична. Старецът не дава абстрактни правила от някоя книга, както е в "Периптосиологията" (описание на различни житейски случаи с предписани решения на проблемите, бeл. пр.) на католическата Контрареформация, но у всекиго вижда отделната личност, мъж или жена, и просветен от Светия Дух, се опитва да предаде волята на Бога конкретно за този човек.
Тъй като истинският старец разбира и уважава неповторимия характер на всеки човек, той не насилва вътрешната свобода на никого, но я насърчава и укрепва. Не се стреми да пречупи личността и да постигне едно механично послушание, но води децата си до онази степен на духовна зрялост, когато те ще могат да решават сами. Пред всекиго открива истинското му лице, което преди е било замъглено и непознато. Словото му е творческо и живоносно, правещо другия способен да върши дела, които преди са били непосилни. Всичко това обаче старецът е способен да прави, само защото обича всекиго лично и поотделно. Освен това връзката е двустранна. Старецът не може да помогне на никой, ако той не желае да промени живота си и да отвори сърцето си с доверие пред него. Този, който отива при някой старец с критично любопитство, е твърде възможно да се върне с празни ръце и без особени впечатления.
Тъй като връзката е винаги лична, старецът не може да помогне еднакво на всекиго. Той е в състояние да помогне само на онези, които са изпратени при него от Духа. Затова никой ученик не бива да казва: "Моят старец е по-добър от всички останали." Трябва да казва само: "Моят старец е най-добрият за мен."
В ръководството на другите духовният старец чака волята и гласа на Светия Дух. "Давам само това, което Бог ми дава да дам", казва св. Серафим Саровски. "Вярвам, че първото слово, което ме изпълни, е вдъхновено от Светия Дух. Видно е, че не всеки има правото да действа по този начин, освен ако с аскетични усилия и молитва е постигнал изключително тънко усещане за Божието присъствие. За всеки, който не е постигнал това ниво, такова поведение е дръзко и безотговорно."
Старецът Захарий казва за своя духовен опит същото като св. Серафим: "Някой път човек дори не знае какво ще каже. Тогава сам Господ говори чрез устата му. Затова трябва да се молим така: "Господи, Сам Ти живей в мен, Сам Ти говори чрез мен, Сам Ти действай чрез мен." Когато Господ говори чрез някой човек, всичко което той казва, принася плод и се изпълва. Тогава и самият човек се удивлявава на думите си. Само не бива да разчитаме на мъдростта си..."
Връзката между духовния старец и неговото чедо се простира отвъд смъртта, до деня на Страшния съд. Старецът Захарий уверявал учениците си: "След смъртта си ще бъда много по-жив, отколкото сега, затова не тъжете, когато умра... В деня на Съда старците ще кажат: "Ето ме мен и чедата, които Ти ми повери."
Разбира се, не всички православни християни могат да имат духовен старец. Какво трябва да правим, когато търсим духовен ръководител, но не намираме? Разбира се, възможно е да се учим от книгите. Независимо дали имаме, или нямаме старец, четем Св. Писание като незаменимо ръководство. Но трудността в този случай е да определим какъв точно е духовният ни проблем в определения момент от нашето духовно странстване.
Освен книгите и духовното отчество съществува и духовно братство - помощ, която ни се дава не е от "учители в Христа", ала от "съучениците" ни. Не бива да подценяваме възможностите, които ни се предлагат по този начин. Онези обаче които сериозно следват Пътя, ще трябва да положат всяко усилие, за да намерят отец в Светия Дух. Ако търсят смирено, без съмнение ще им се даде ръководството, към което се стремят.
Това не значи, че ще намерят непременно старец като св. Серафим или св. Захарий. Трябва да сме много внимателни, да не би случайно в търсене на външно впечатляващото, да не забележим помощта, която ни предлага Господ. Някой, който в очите на хората е незначителен, може да се окаже онзи духовен отец, който да е в състояние да ми каже, на мен лично, онези живоносни думи, които се нуждая повече от всичко да чуя."
Заедно със старците Паисий Атонски и Софроний Есекски, старецът Порфирий е сред най-ярките православни светители, с които Господ Бог удостои Своята Църква в размирния и разделен 20-и век. Като илюстрация към публикувания текст от книгата на еп. Калистос Уеър предлагаме на нашите читатели фрагмент от книгата за живота на стареца Порфирий "Старецът Порфирий - срещи и свидетелства" от К. Йоанидис.
Старецът Порфирий е роден през 1906 г. в малко гръцко село на Евбея. Още на 13-14 годишна възраст се установява на Св. Гора. Само след няколко години, в резултат на усилен аскетичен труд и по особен Божествен промисъл, той е удостоен с многобройни благодатни дарове, които запазва през целия си живот. На 19 години е принуден да напусне Атон поради тежко заболяване и да се засели в манастир близо до родното си място. На 20 години е ръкоположен за йеромонах, а на 32 години става архимандрит. В продължение на 30 години е ефимерий в централната Атинска поликлиника. След пенсионирането си построява женски манастир "Преображение Господне" близо до Атина. Няколко месеца преди смъртта си се завръща на Света Гора, която със сърцето си не бил напускал никога. Почива в Господа на 2 декември 1991 г., предсказвайки смъртта си. Духовен отец и изповедник на хиляди православни християни от Гърция и целия свят. Господ прославил своя светия с много чудеса приживе и след успението му, които днес неговите духовни чеда записват и публикуват в много сборници.
"И който дохожда при Мене, няма да го изпъдя вън" (Иоан, 6: 37)
По примера на св. апостол Павел старецът Порфирий приемал всички. Ставал "всичко за всеки, за да се спасят някои".
През смирената му килия минали святи аскети и греховни престъпници, православни християни, инославни и друговерци, неизвестни хора и известни личности, богати и бедни, неграмотни и образовани, миряни и духовници от всички степени. Всекиго обгръщал с любовта Христова за спасение.
Това обаче не означава, че всички, които ходели при стареца или живеели за повече или по-малко време край него, бяха приели неговото мислене, неговите добродетели и следователно заслужават нашето безпрекословно доверие. Нужни са много внимание, бдителност и благоразумие. Защото, колкото по-известен ставаше старецът, толкова се засилваше изкушението у мнозина да се хвалят с връзката си с него и да създават лъжливото впечетление, че изразяват негови мнения. Редом до чистото благочестие и истинската любов, редом до смиреното общуване и искреното духовно ученичество се срещаха и много суета, интереси, лукавство, невежество и измама.
През последните години от живота си старецът много се измъчваше от това. Защото мнозина се представяха за негови духовни чеда и даваха да се разбере, че уж всичко което вършат е с негова благословия и одобрение, докато той нито знаеше, нито одобряваше действията им.
Във връзка с църковните въпроси, които разделяха вярващите, старецът имаше позиция, която обаче споделяше с малко хора. При него обаче ходеха привърженици на всички течения. Затова не бива да се счита, че щом някой посещавал често стареца, позициите му по спорни църковни въпроси са верни и благословени от него. Би било хубаво, ако всички имахме такова послушание към него, ако бяхме приели съветите му дълбоко в сърцата си и се бяхме проникнали от неговия дух.
А този дух бе пълното послушание към т. нар. официална Църква, без одобрението на която той не вършеше нищо. Знаел от опит, чрез Светия Дух, че епископите са носители на Христовата благодат, независимо от личните си качества. Защото осезаемо чувствал Божествената благодат и виждал както нейното действие, така и недействието й. И многократно повтарял, че благодатта се отдръпва от горделивите, а не от грешните, но смирени хора.
Затова не одобрявал онези действия, които предизвиквали разделение в Църквата, нито словесните или действени нападки срещу епископите й, но съветвал решенията на всички вътрешноцърковни проблеми да се търсят в Църквата и от Църквата, с молитва, смирение и покаяние. По-добре, казвал, да грешим в Църквата, отколкото да бъдем праведни извън нея.
"Само живейте достойно за Христовото благовестие, та, дойда ли и ви видя, или отсъствувам, да чуя за вас, че стоите в един дух, като се подвизавате единодушно за евангелската вяра" (Филип. 1, 27)
Старецът учел, че най-важният белег на духовния живот в Христа, тайната на нашата вяра, е единството в Христа, чувството за идентичност с брата ни, взаимното носене на тежестите, да мислим за другия като за себе си, да живеем живота му като наш живот, да казваме "Господи Иисусе Христе, помилуй МЕ" и в това "МЕ" да бъде цялата чужда болка, станала наша, целият проблем на ближния, станал и наш, да страдаме, както той страда, да се радваме, както той се радва, наше да бъде падението му, наше да бъде и изправлението му.
Затова и последните му думи, последната му молитва към Христа, съкровената му надежда и най-голямо желание било "да бъдат всички едно". Да бъдем едно. Това бе болката му, това бе копнежът му, това бе и молитвата му.
Кой проблем не се решава по този чуден и прост начин? Кой грях не се избягва? Падна брат ми? Аз паднах. Как да го осъдя, като аз съм извършителят. Успя брат ми? Аз съм успелият. Как да му завидя, като аз съм спечелилият.
Знаел старецът, че лукавият ни напада най-силно точно тук, защото това е нашето слабо място. Изтъкваме собствената си воля, собственото си мнение, искаме да не носим отговорност за делата на ближния, да се спасим отделно, сами, без него. Ако обаче допуснем да ни завладее този дух, няма спасение за нас. Трябва да желаем да се спасим заедно с всички, да казваме заедно с Божия светия: "Ако не спасиш, Господи, и всички тия, зачеркни и мен от книгата на живота." И заедно с Христовия апостол: "Бих желал да ми бъде анатема от Христа, вместо на братята ми, на моите ближни."
Това е любовта, това е силата на Христа, това е същността на Бога. И това е царският път на духовния живот. Да обичаме Христос, който е ВСИЧКО, обичайки всички негови братя, и най-малките, за които Той умря.
...или за да забравим убийствения натиск на задълженията си, за да забравим действителността?
Когато с всичките си действия откриваме и утвърждаваме вечната стойност на живота и на този свят, ние вкусваме истинската радост на живота и света. Радостен съм, когато знам, че правейки добро и отхвърляйки егоистичните си и мними удоволствия, ще срещна това добро във вечността. С примера си монахът дава и на другите подтик да прекрачат празнотата, липсата на смисъл в един повърхностен свят, помагайки им да дадат на света истинска стойност. Но за тази цел е нужно да разпнем света и себе си. Само така ще се издигнем предварително до висините на вечността от състоянието, в което сега се намираме. "Който иска да спечили душата си, трябва да я жертва за Мен и Моето евангелие", казва нашият Бог. Монахът е човек, който откликва на този повик. Той е човекът, който като намерил скрито съкровище в една нива, продал цялото си имущество, за да придобие нивата със съкровището. Това съкровище с безмерна стойност е самият Бог, а нивата е монашеският живот, който външно не притежава висока стойност, но който крие в себе си вечно съкровище.
Вижте кръста и вижте радостта, която идва след това! И по-точно да кажем, че радостта е скрита в кръста. Само кръстът на разпятието се вижда отвън, а дълбоко в него струи радостта.
Св. Йоан Лествичник нарича смирения и без външен блясък живот на монаха едновременно мрачен и светъл. Мрачен на пръв поглед, а светъл в същността. Мрачен в отказа да се радваш и наслаждаваш на временното и повърхностно щастие. Светъл, защото точно затова монахът притежава радостта да живее във висините, близо до Бога.
Златина Иванова
1998 година
Виж също: