Професор Тотю Коев
Всеки нормален човек си е задавал поне веднъж въпроса какво е Бог. Дори безбожникът, атеистът, за да стигне до заключението, че според него Бог не съществува, е мислил върху това. Независимо в какъв стадий на развитие се намира или в каква степен на образование и култура има, човекът носи в себе си религиозното чувство. Това идва да покаже по косвен път, че идеята за Бога, която неделимо е свързана с религиозното чувство, е вкоренена в нашето съзнание, че се раждаме и живеем с тази идея.
Примитивният човек, който мисли повече конкретно, отколкото отвлечено, си изгражда конкретна представа за божество или в повечето случаи за божества, като ги свързва с предмети и явления от окръжаващата го среда.
Християнинът, който е повярвал в Иисус Христос и затова се именува християнин, знае Неговите думи, казани на жената самарянка при Якововия кладенец: “Бог е дух, и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и истина” (Йоан 4:24). Но тук веднага изниква въпросът – какво е дух?
Когато говорим за дух в религиозно отношение, разбираме нещо, което по същество е противоположно на материята. Материалните предмети и явления се възприемат от нас посредством нашите сетивни органи, които също са материални. Бога не можем да възприемем с тези органи, защото Той е нематериален, Той е дух. Това ще рече, че свойствата на Бога не са присъщи на материята, и обратно. Като дух Бог е неосезаем, вечен, безсмъртен, неизменяем, необхватен, всезнаещ, всемогъщ, въздесъщ. Така ни Го разкрива словото Божие – Библията. Всяко едно от тези свойства е неприложимо към материята. Само по този път на съпоставка и противопоставка можем да си изградим вярно понятие за Бога като дух.
В този ред на мисли изниква следния въпрос – щом е дух, познаваем ли е Бог или, по-точно, можем ли да имаме познания за Бога като дух?
По този въпрос още в дълбока древност се оформили две крайни мнения. Първото – Бог е напълно непознаваем; за Него по-скоро можем да знаем какво Той не е, отколкото какво е. Второто – Бог е напълно познаваем. Щом знаем Неговото име, знаем и същността Му, т.е. познаваме Го напълно. Православната църква отхвърля и двете мнения, считайки ги за крайни и оттук – за неправилни.
Истината, защитавана и доказвана от Църквата, е следната: Бог в Своята същност, т.е. това, което Той е Сам по Себе Си и в Себе Си, е недостъпен и непознаваем за никого. Ако можехме да познаем Бога изцяло, Той би престанал да бъде Бог и щеше да е като всеки един от нас. От друга страна, доколкото е необходимо за човека да познава Бога, Бог е открил Себе Си, и в този смисъл Той е познаваем.
Два пътя водят християнина към познаване на Бога: естествен и свръхестествен.
Естественият път включва всичко, което Бог е открил за Себе Си чрез творението. Видимата природа с нейното единство и многообразие, с нейната хармония и целесъобразност, с нейната грандиозност и мащабност красноречиво говори на разбираем език живо и убедително за всемогъществото, премъдростта и благостта на Твореца и Промислител Бог.
Свръхестествения път включва това, което по вдъхновение от Светия Дух богоизбрани мъже са записали в Стария Завет; което пряко им е открил Сам Бог чрез Иисус Христос, записано в свещените новозаветни книги от Неговите ученици и апостоли.
Като наблюдава делата Божии и размишлява за Бога, човек може да придобие познание за Него, както наблюдаващият едно произведение може от самото произведение да направи заключение за неговия създател. Човекът може да наблюдава и размишлява, защото е създаден по образ Божи – отобразява Бога в себе си. Той е своего рода малък бог. Ако у човека липсваше този образ, той не би могъл от видимото и ограниченото да премине с мисълта си към невидимото и неограниченото.
Човек може да постигне богопознание толкова, колкото му е необходимо при тукашния земен живот. Разбира се, за него не е достатъчно само да желае да познае Бога. Има някои условия или изисквания, чието спазване е предпоставка за постигане на богопознание. Но това е друга тема.
От своя страна, богопознанието не е самоцелно. В стремежа си да изгради вярно познание за Бога човек се ръководи от мисълта да определи и съответното отношение към Него. Последното, на свой ред, определя жизнения път на човека, който на базата на съответното богопознание възприема определени нравствени норми в личния, семейния и обществения живот. Лишеният или лишаващият се от такива норми няма задържащи го фактори. В това именно е главната заслуга на религията, че тя по пътя на богопознанието култивира и утвърждава доброто у човека и му дава духовно-нравствени сили да побеждава злото, демоничното у себе си.
От такива духовно-нравствени сили се нуждае всеки човек, всяко общество. От тях особено силно се нуждае нашето общество днес. В тази насока и въпросът за богопознанието придобива своята важност и значение.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com