Ханс Кристиан Андерсен
Фото: Музеи России
Ханс Кристиан Андерсен
Фото: Музеи России
:: Най-хубавата роза на света
:: Снежната кралица
Ханс Кристиан Андерсен е датски поет и писател, автор на романи, пиеси, пътеписи, стихове, останал известен в световната литература най-вече като автор на приказки и разкази, издадени през 1835-1872 в 24 сборника.
Роден е на 2 април 1805 в град Оденсе в бедното семейство на обущар и перачка. След смъртта на баща му единадесетгодишният Ханс Кристиан ходи на училище спорадично, прекарва времето си повече във съчиняване на истории и фантазиране, отколкото на учене, и имитира танцьори и акробати и рецитира пиеси на всеки, който пожелае да го слуша. За да сложи край на това, майка му го изпраща да учи занаят при тъкач, шивач и в цигарена фабрика.
Само три години по-късно, на четиринадесетгодишна възраст, Ханс Кристиан заминава за Копенхаген, воден от желанието си да стане знаменит актьор. След още три години на крайна бедност, директорът на Кралския театър в Копенхаген открива таланта на младежа, осигурява средства за обучението и следи развитието на Андерсен. През 1828 г. той издържа приемните изпити в университета в Копенхаген, а на следващата година публикува първите си литературни опити.
Страстта на Андерсен към пътувания се разпалва през 1833, когато кралят финансира 16-месечно пътуване из Германия, Франция, Швейцария и Италия. До края на живота си Андерсен предприема десетки пътувания и прекарва почти 15 години в други държави, преживяванията от които са описани в много поеми, пиеси, романи и пътеписи.
Първият истински успешен роман на Андерсен "Импровизатор" е отпечатан през 1835 година. В него, както и в "Само цигулар" (1837), намира израз типичния за романтиците конфликт на поета-мечтател с пошлостта и безсърдечието на "света".
През същия период от време са издадени също три негови сборника "Приказки, разказани за деца" ("Eventyr, fortalte for børn"). Сред тях са "Принцесата и граховото
зърно", "Русалка", "Новите дрехи на царя", "Огнивото", "Цветята на малката Ида" и други. С тях Андерсен преобразува жанра на литературната приказка, ползващ се с голяма популярност
в епохата на романтизма. Андерсеновите приказки били посрещнати нееднозначно от датската критика, която не осъзнала веднага новаторството на Андерсен. От мнозина те били приети
като прекалено "леки" за възрастни и недостатъчно назидателни за деца.
Въпреки това славата на Андерсен непрекъснато растяла. По-късно виждат бял свят и приказките "Най-хубавата роза на света", "Храбрият оловен войник" (1838), "Славеят" (1843), "Грозното патенце" (1843), "Снежната царица" (1844), "Малката кибритопродавачка" (1845), "Сянката" (1847), "Майка" (1848) и други.
Публикуваните Андерсенови приказки са 168 на брой. Някои от тях съдържат народни предания ("Дивите лебеди", "Свинарят"), други - мотиви от испанския, италианския фолклор и от "Приказки от хиляда и една нощ", но голяма част от най-известните му приказки са изцяло плод на въображението и таланта на Х.К. Андерсен ("Палечка", "Оле затвори очички", "Храбрият оловен войник") и много други.
След няколкогодишни страдания, на 4 август 1875 Андерсен умира от рак на черния дроб в Копенхаген, и е изпратен с цветя и траурни венци от бедни и богати, и от обичта на целия датски народ.
Pravoslavieto.com
"Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно" (Мат. 18:3).
Всяка вечер милиони деца молят родителите си да им прочетат една приказка, преди да заспят невинния сън на детството. Най-любимите приказки на малки и големи са тези, които са написани от великия датчанин Ханс-Кристиан Андерсен и които отдавна са се превърнали в класика на детската литература. Те съдържат немалко религиозни елементи. Но какво знаем за религиозните убеждения на техния знаменит автор?
Животът на Андерсен обхваща почти три четвърти от бурния ХІХ в. – време на големи и дълбоки промени във всички сфери на живота, които са предопределени и стимулирани до голяма степен от Френската революция1. Въпреки че е характеризирана като "златен век" за Дания, епохата на Андерсен се характеризира с все по-засилващи се противоречия и колизии между класите (аристокрация – буржоазия, буржоазия – работничество), между принципите на монархията и републиката, между религията и науката2. Но докато явленията в социалната област се развиват стремително, парадигмите на мисленето и масовата психология естествено се променят по-бавно. Животът и светогледът на великия датски писател отразяват тази противоречивост3.
През септември 1828 г., преди да стане студент в Копенхагенския университет, Ханс Кристиан Андерсен (1805-1875) издава първата си книга "Разходка от канала Холмен до източния край на остров Амагер". В нея той повествува как е воден от две музи – на класическата и романтическата поезия. Класическата муза го убеждава да изучава старината и да подражава на класиците, а романтическата муза мълчи красноречиво. Авторът, който е и протагонист, избира втората муза. В литературата за Андерсен отдавна е възприето аксиоматичното твърдение, че в творчеството си той е представител на късния "магически" романтизъм. Неговите религиозни възгледи обаче определено споделят основните характеристики на френското Просвещение - рационализъм, антиклерикализъм и естетически класицизъм. Тези особености са отчасти заложени в държавната религия на Дания – лутеранството, което се създава и оформя като контрапункт на затъналата в предразсъдъци, непотизъм и корупция Римокатолическа църква.
Както може да се очаква, най-ранното и най-силното влияние върху Андерсен е оказано от неговото семейство. Той е единствено дете на кърпач на обувки и перачка. Родителите му са изравнени само в мизерията, но във всички други отношения те са различни. Майката Ан-Мари Андерсдетер е със седем години по-възрастна от съпруга си Ханс Кристиан Андерсен. Тя е практична, а той е налудничав фантазьор; тя е неграмотна, а той е самоук; тя не се интересува от политика, а той е радикално настроен и почита Наполеон като свой идол; тя се отличава със силна религиозност, която стига до суеверие, а той се определя като свободомислещ. Малката библиотека на бащата включва Библията, произведенията на Франсоа Волтер, комедиите на датския драматург, романист и философ-просветител Лудвиг Холберг и приказките от "Хиляда и една нощ". Най-ранните спомени на Андерсен като дете са от времето, когато той седи на коляното на баща си и го слуша да чете гласно Библията. Но като ревностен поклонник на френските енциклопедисти обущарят се отнася критично към автентичността на метафизичните персонажи. Една вечер избухва семеен скандал, когато той затваря Библията с думите, че Христос е необикновен човек, но не и Бог. Жена му се разплаква от огорчение и безсилие, а след нея писва и малкият Ханс Кристиан. Тя грабва детето и го занася под навеса с торфа, където го покрива с престилката си (магическо защитно средство) и му казва, че дяволът внушил тези помисли на баща му4. Тази семейна свада е пресъздаден от Андерсен в разказа "Какво разказа старата Йохане", в който баща му е увековечен в образа на скептичния шивач, чийто постоянен рефрен е: "Каква полза?"5 Ханс Андерсен Стари не вярва и в личното битие на сатаната. По друг повод той казва, че най-злият дявол е този, който хората носят в сърцата си. Затова когато една сутрин бащата на Андерсен се събужда с драскотини по ръцете, жена му заключава ужасена, че това е дело на лукавия. Според по-късна версия на Андерсен драскотините се появяват по ръцете на баща му, когато умира. Неговата майка обяснява този странен факт с това, че душата на току-що починалия й мъж е грабната от дявола6.
Суеверието не е чуждо на бедната къща на Андерсенови. На Енювден те изпращат момчето до едно известно аязмо, за да донесе вода, която точно в този ден ставала осветена. Майката много почита и тайно храни една позната старица, смятана за знахарка и дори магьосница, която баща му бурно обвинява в мошеничество. Когато през Одензе минават испански войници, които отиват да се бият с Швеция, един от тях вдига тригодишния Ханс и го кара да целуне монетата, които носи на врата си (вероятно с изображение на Христос или Богородица). Като правоверна лутеранка майка му изпада в ужас. През 1811 г. на небето се появява комета, която предизвиква у перачката и съседките апокалиптични страхове. Когато обущарят започва да агонизира, тя не повиква лекаря или пастора, а една позната знахарка, за да спре – уви, напразно - настъпващата смърт с магически заклинания. Веднъж, когато малкият Ханс Кристиан събира с майка си класове след жътва, един надзирател вдига камшика да го удари, а детето му извиква с негодувание: "Как се осмелявате да ме биете, нали Бог ще Ви види?" Смаян, надзирателят се стъписва, погалва го и дори му дава пари. Щом синът на перачката тръгва да търси щастието си в Копенхаген през 1819 г., тя прибягва до услугите на гледачка на кафе, за да предскаже бъдещата му съдба. От майка си писателят усвоява нейната непоклатима вяра в Бога и навика да се моли, а от баща си – неговия трезв скептицизъм и критично мислене. Първото влияние е експлицитно, а второто е имплицитно, но и двете се проявяват през целия живот на Андерсен.
Религията е задължителен елемент в тогавашните начални училища в Дания, които насаждат послушание и примирение с цел смекчаване на социалните противоречия. Малкият Ханс Кристиан отказва да приеме ролята на пионка и напуска първото си училище, щом възрастната даскалица замахва да го удари с пръчката. Второто му училище е еврейско, в което Христос е табу, а за контраст третото е енорийско и разпалва неговото въображение на библейски теми. Едно от най-ранните произведения на писателя е мелодраматичната трагедия "Абор и Елвира" по мотиви от народната балада „Пирам и Тисба", която черпи сюжета си от Овидий. В нея един пастор и неговият син са влюбени в героинята, а когато тя предава Богу дух, те дружно се самоубиват. Сюжетът отчасти е навеян от една брутална случка, разказана от майка му. Когато тя отива да пере в едно богато семейство, синът на господаря, току-що завършил богословие в Копенхаген и готвещ се за пастор, се опитва да я изнасили. Така Андерсен получава първия си урок за разликата между лицемерие и благочестие, между християнството на думи и християнството на дело7.
Второто голямо влияние върху Андерсен след семейството е на Ханс Кристиан Йорстед (1777-1851) – професор в Копенхагенския университет, известен физик, химик и натурфилософ, откривател на електромагнетизма. Йорстед се прекланя пред авторитети като Имануел Кант и Фридрих Шелинг, които подлагат християнството на рационалистична ревизия и отхвърлят неговите основни догми като недоказуеми и исторически оформени. Андерсен посвещава на Ханс Кристиан и Андерс Йорстед приказките "Двама братя" и "Водната капка", а в друга приказка "Кукловодът" поетично сравнява намагнетизирането на желязо през спирала с духовното осеняване на хората, когато Бог ги пропусне през спиралата на времето8.
Религията на Андерсен се крепи на три "Б" – Бог, безсмъртието на душата и благоприличието. За него Бог е висш Дух, конкретна Личност, въпреки че понякога говори за отвлечена "съдба". На подсъзнателна плоскост Бог замества и компенсира рано починалия му баща. В автобиографиите и дневниците на Андерсен постоянно се споменава как той коленичи и се моли при всеки по-важен повод. Молитвите му към Бога са най-често хвалебствени и благодарни. Той търси упование и в природата, чиято красота и величие отразява и възпява своя Творец ("Камбаната", "Базарът на поета"). Обвиненията към Андерсен в пантеизъм, които отправят някои изследователи са пресилени.
Трябва да се има предвид, че той не е монолитна личност. Неговите чести спътници са хипохондрията и меланхолията, както и други мании и фобии. Всяко лошо настроение, всяка заядлива критика, всяко пренебрежение от страна на околните го хвърля в бездната на отчаянието. По време на войната между Дания и обединените сили на Прусия и Австрия, когато неговата страна загубва херцогствата Шлезвиг, Холщайн и Лауенбург, Андерсен изпада в духовна криза. В спомените си от 1863-1864 г. той често отбелязва: "Аз загубих по това време вярата си в Бога и се чувствах толкова нещастен, колкото може да бъде човек… Господ си отиде от мен и от нас! Колко опустошен се чувствам…"9 Трябва да се уточни, че в такива моменти Андерсен не отрича самия Бог, а неговия промисъл. За него реалният деен Бог, любящият Отец изведнъж се превръща в призрачна сянка, в deus absconditus. Колизиите между очаквания и действителност у писателя се дължат не само на неговия сложен характер, но и на крайностите в изповядваното от него протестантство, което подчертава Божията благодат в замяна на човешката воля и отъждествява приемането на изкуплението със спасението. Невинната девойка в Андерсеновата приказка "Небесният лист" чете в Библията повествованията за Йосиф и Христос, които илюстрират божествената метаморфоза на злото в добро.10 Запазените документи на Андерсен потвърждават, че няколко пъти е на ръба на самоубийството, от което го спасява единствено вярата.
Тук не е мястото за обширен паралел между него и по-младия му съвременник, философа Сьорен Киркегор (1813-1855). Трябва обаче да се отбележи, че при Андерсен отсъства постоянното натрапчиво усещане за грях и вина на Киркегор, чийто баща отправя проклятие към Бога. Андерсен противопоставя на проблемите на теодицеята детинската си вяра, а Киркегор се опитва да ги сублимира и преодолее чрез философската си рефлексия. В личен план той се отзовава твърде снизходително за Андерсен11. В отговор писателят нарича философията на Киркегор "пълзене по паважа на езика".
Андерсен се съмнява в личното безсмъртие на човека дори по-малко, отколкото в Бога. Първото произведение, които му донася известна популярност е една сантиментална поема "Умиращото дете" (1826). Тя представлява монолог от името на детето, което вижда ангел, дошъл да прибере душата му. Във "Фантазия по мой маниер" (1829) Андерсен описва своята представа за рая като сладникава картинка в стил Бидермайер – пухкави облаци, крилати ангелчета с инструменти, безкрайна музика, повтаряна от небесните сфери. Ангелите играят с луната и звездите и когато изтърват някоя, тя става метеор. Той е убеден, че на оня свят няма възрастни, а всички хора след смъртта им се превръщат отново в деца.12 В Холщайнборг писателят чете две приказки на един умиращ инвалид и двамата се съгласяват, че ще се срещнат "там горе". В приказки като "Баба" и "Спътникът" авторът настоява, че мъртвите не се връщат при живите и не им причиняват зло, което може да се интерпретира като косвена критика на спиритизма.13
Нещо повече – Андерсен, който одухотворява цялата природа, вярва, че и животните се удостояват с лично безсмъртие. Това мнение не е християнско. Младата жена от неговата приказка "История на дюните" изповядва: "И животното е създание и аз вярвам, че нито един живот няма да се затрие, а ще спечели цялото това блаженство, което може да поеме до насита"14. Както личи от приказката "Камъкът на мъдреците", Андерсен преживява мигове на съмнение и в безсмъртието и се пита в кое небе отиват благочестивите души, щом над Земята се разстила само "катраненочерен мрак". Вместо отговор той се примирява с оскъдността на човешките познания, които са ограничени от телесните очи.15
Дневниците, мемоарите, писмата и приказките на Андерсен са изпъстрени с цитати от Библията, която за него е настолно четиво. Прави впечатление, че повечето цитати от Евангелията са дадени в перифраза, сякаш авторът си припомня отдавна четени текстове, а Псалтирът се цитира буквално. Ако се съди по петия му роман със заимствано от Шекспир заглавие "Да бъдеш или да не бъдеш", Андерсен чете и модните на времето либерални критици на Библията като Давид Щраус и Лудвиг Фойербах, но отхвърля техните крайности. Писателят изразява собствените си възгледи, когато характеризира главния герой Нилс Брюде с думите: "Той държеше Библията на своята майка, не нейното тяло, но божествената й душа".16
Същевременно Андерсен не споделя някои основни догми на християнството. Той не вярва в троичността на Бога, възкресението на тялото, битието на дявола и вечността на ада (апокатастасис), въпреки че те са отразени в неговите приказки. На тази тема той спори още през 1827 г. с учителя си Мюлер. След публикуването на книгата на Йорстед "Духът в природата" (1850) Андерсен защитава своя рационализъм в писмо до автора: "Няма да навредим на Господ, ако погледнем през интелекта, който Той самият ни е дал. Аз отказвам да отида към Бога слепешката…"17 На 3 март 1868 г. писателят завързва спор с Ингеборг Древсен, която вярва във възкресението за разлика от него.18 В дневника на юни 1870 г. той записва впечатленията си от богословски спор с г-жа Скавениус и други гости в Слагелсе. Андерсен заявява, че не се интересува от рождеството и семейството на Иисус вероятно защото отхвърля непорочното зачатие. Относно лицата на Троицата писателят е откровен: "Вярвам в тях като концепции, не като личности, не като телесни същества".19 Явно за Андерсен, който няма богословско образование, раждането на Христос от Дева Мария на земята и раждането от Отца във вечността има еднакъв физически смисъл. Той не приема и логиката на неговите опоненти, че ако не вярва в дявола като личност, не вярва и в Христос. През октомври 1871 г. Андерсен разговаря с почитателка на Грундтвиг и когато й обяснява, че за него Христос е само съвършен човек, а не изкупител, тя се разплаква и го обвинява, че е евреин. Той едва успява да я успокои. Въпреки че не е убеден в съществуването на сатаната, писателят уподобява композитора Франц Лист на демон, а за трагичните новини от датско-немския фронт въздъхва, че са нашепнати от дявола.
Лутеранството на Андерсен има датско "лице", защото е неделимо от неговия патриотизъм. Когато се намира в Рим през 1841 г., той отива в църквата "Трансмонтана" в деня на св. Кнуд – патрон на катедралата в Оденсе. Тук вдига скандал, защото няма служба и църквата не е украсена, но дежурният монах се оправдава с недостиг на средства. Андерсен се оплаква в писмо от август 1856 г. до неговия приятел Йонас Колин, че руската графиня фон Молтке, която живее в замъка Глоруп, се отказала от православието, приела римокатоличеството и довела йезуитски свещеник. На 24 август 1865 г. Андерсен се среща с католическия свещеник Хансен, който служи в Дания. Той замолва писателя да му преведе някои песнопения от латински на датски, но Андерсен отказва. През февруари-март 1866 г. Андерсен гостува на търговеца Андреас Лудвиг Брандт в Амстердам и в спор отхвърля месианския му национализъм, който "вижда в датчаните общност, по-близка до Христос от останалите".20
Андерсен използва някои свои произведения, за да изобличи злите и алчни църковни служители. В приказката "Една история" той контрастира прекрасния летен ден със смръщения свещеник, който в проповедта си заплашва хората с мъките в преизподнята. Друга приказка разказва как епископът от Бьорлум заграбва имота на вдовица, но получава справедливо възмездие, когато той и неговите хора са избити в храма.21 Андерсен твърди в ранната поема "В какво вярвам" (1831), че мрази папството.22 В разказа "Трънливият път на славата" той възторжено описва стоицизма на Галилей, който е осъден от Римската курия.23 На много места в дневниците си писателят описва вълнението, което изпитва по време на римокатолически служби, празници и шествия, но тези трепети са емоционално-естетически и той се осъзнава като страничен наблюдател. Андерсен не се задълбочава да проучи теоретическите различия между протестантството и римокатоличеството. Под въздействие на пътуванията до страни като Италия и Испания той понякога се разколебава в антикатолицизма си. На 10 юли 1864 г. пише в своя дневник: "Щом вярвам, че Бог и Христос са едно, както го искат вярващите, тогава Дева Мария трябва да е избраницата измежду човешките същества, тогава по нашия скромен начин би следвало да ни е лесно да поискаме от нея да моли Бога заради нас. Какви мисли ми идват!"24 Някои учени смятат, че Андерсеновата приказка за малката русалка, която се превръща в една от "дъщерите на въздуха" е основана върху римокатолическата доктрина за чистилището.25 Всъщност тук авторът тук олицетворява душата й като птица според една древна митологична представа.26
В родината си Андерсен много рядко се черкува, но при честите си пътувания в чужбина той се отбива във всеки срещнат храм главно от любопитство. Макар и минимални, контактите с православието оставят следа в душата му. При визитата си в Гърция (1841) той отбелязва, че навсякъде попада на църкви, осквернени от турците по време на Заверата. На Великден присъства на литургия в гръцка "църква, която блестеше с икони на златен фон; това бяха ангели, толкова красиви".27 Приказката му "Другарска клетва" с гръцки сюжет е посветена на често срещания в миналото балкански обред на побратимяването, който се извършва в църква и се благославя от свещеник. Между православна Гърция и лутеранска Дания съществува и пряка династична връзка. Георг І, син на Кристиан ІХ и брат на английската кралица Александра, е коронясан за гръцки крал през 1863 г. и е убит в Солун през 1913 г.
По време на месата в "Св. Петър" в Рим през 1846 г. Андерсен прави строга забележка на няколко италианки, които шумолят и остават смаяни, че той е протестант. По този повод той споделя в дневника си: "Ритуалите на всяка религия са ми скъпи, аз съм в тържествено настроение и в синагогата на евреите, и в джамията на турците, както и в нашите християнски храмове".28 В същото време този подранил икуменист не е ангажиран с масонството, както ме увери писмено майсторът на ложата "Мариам" в Оденсе.
Като се започне от еврейското начално училище в Оденсе и се завърши с кончината му във вилата на богатия евреин Мориц Мелхиор, Андерсен цял живот контактува с евреи. Някои наблюдатели наричат отношението му към тях на битово ниво "снизходителна толерантност". На идейно ниво обаче той определено отстоява християнството като религия, която наследява и превъзхожда юдейската вяра. В неговия роман "Да бъдеш или да не бъдеш" героинята Естер приема кръщение с вода, а в приказката "Малката еврейка" Сара служи всеотдайно на хората и при четене на Евангелието на болната си хазяйка преживява мистично "кръщение с огнен пламък", втора Петдесетница. Сара умира млада и е погребана извън християнското гробище, но дочува и след смъртта звуците на църковните химни.29 В романа "Само цигулар" еврейката Наоми приема кръщение и конфирмация, за да се омъжи за учител по езда, а по-късно за маркиз. Тя спори с хер Патерман и критикува християнството от рационалистически позиции, които са подобни на възгледите на самия Андерсен.
В Гърция и Турция писателят разглежда с интерес мюсюлмански джамии, чийто аскетичен интериор напомня протестантските кирхи, но едва ли може да има съмнение, че смята исляма за по-нисша религия от християнството. Когато посещава легендарната катедрала "Св. София" в Истанбул, той се възмущава, че е превърната в джамия. От друга страна Андерсен е запленен от мистичния вихър на дервишките танци в квартал Пера и с рядко проникновение отбелязва, че те имитират движението на планетите.30 Танците на бекташийските ордени имат далечен произход в гностическия култ от ІІ-ІІІ век, описан в апокрифните "Деяния на Йоан".31
В поемата си "Демонът стихоплетец" (1828) Андерсен спори с човек, който не вярва в съществуването на духове и му препоръчва, макар с колебание, да прочете трудовете на Емануел Сведенборг (1688-1772).32 Виден шведски учен, станал мистик и визионер, Сведенборг е отлъчен от Лутеранската църква като еретик. В Англия Андерсен се сприятелява със семейството на английския окултен писател Едуард Бълуър Литън (1803-1873), чието произведение "Нощ и ден" го увлича през 1847 г.
Що се отнася до суеверията, Андерсен ги вплита често в приказките си, което е в съзвучие с правилата на този жанр. Но като всеки човек той робува на суеверия и в живота си. В ранния си пътепис "Пътуване пеш от канала Холменс до източната точка на Амагер", възлязъл на 13 глави, включва лаконична 14-та глава, за да избегне евентуално "нещастие". Всяка година подновява своя билет от датската държавна лотария и се тюхка, че късметът не е благосклонен към него. Две години преди смъртта си печели сумата от 500 райхсдалера, но вече няма сили да се радва.33 На 69-я си рожден ден, болен от рак, писателят вижда кораб с наполовина смъкнато знаме и го възприема като прокоба за смърт, като добавя с угризение: "Макар че съм се борил срещу суеверието".34 Предсмъртните му думи "Нищо не разбирам" не са молитва, а горчиво признание за непостижимостта на вярата, надеждата и любовта.
Въпреки че се интересува от различни религии и философски системи, Ханс Кристиан Андерсен проявява критично отношение към тях и не изменя на рано оформените си убеждения в тази област. Той е еднакво чужд както на фанатиците, които възприемат всяко изречение на Библията със сляп буквализъм, така и на крайните материалисти и атеисти, които отхвърлят християнството като доктрина и институция. Светогледът на Андерсен съответства на духа на преходната епоха, в която той живее и която той олицетворява – една епоха, чиято поизтъркана позлата вечно ще блести в неговите приказки.
Статията е публикувана в сборника Непознатият Андерсен. The Unknown Andersen. Ред. Н. Михайлова. С., 2008, 252-260.
Бележки
1. За него вж. библиографиите: Ханс Кристиан Андерсен. Био-библиографски очерк. Съст. М. Баева и Е. Фурнаджиева. С., 1975; ХансКристиан Андерсен. Биобиблиографический указатель. Сост. Э. В. Переслегин. М., 1979; Andersen-litteraturen 1969-1994: En bibliografi. Еd. A. Jorgensen. Odense, 1995. По-нови монографии: Wullschlager, J. Hans Christian Andersen: The Life of a Storyteller. Chicago, 2000; Bain, R. N. Hans Christian Andersen: A Biography. San Francisco, 2002; Andersen, J. Andersen: en biografi. T. 1-2. København, 2003.
2. Aston, N. Christianity and Revolutionary Europe, 1750-1830. Cambridge, 2002 (New Approaches to European History, 25).
3. За религията на Андерсен вж. Holbech, H. St. H. C. Andersens Religion. Copenhagen, 1947; Lauritzen, F. L. Religionen i H. C. Andersens eventyr. - Dansk teologisk tidsskrift, 1950, 46-161; Svanholm, Chr. H. C. Andersens Ungdoms-Tro. Trondheim, 1952; Pedersen, V. H. Politics and Religion in the Tales of Hans Christian Andersen. - In: Translation: Religion, Ideology, Politics. Ed. T. Burrel and S. K Kelly. Binghamton (N.Y.), 1995 (Translation Perspectives, VIII), 154-167; Andersen & Gud: Teologiske læsninger i H.C. Andersens forfatterskab. Red. C. Bach-Nielsen og D. Ottesen. København, 2005.
4 .Бредсдорф, Е. Ханс Кристиан Андерсен. С., 1997, с. 24. За предполагаемия сатанизъм в Скандинавия вж. SjöBerg, R. L. The Outbreak of Mass Allegations of Satanist Child Abuse in the Parish of Rättvik, Sweden, 1670–71: Two Texts by Gustav J. Elvius. - History of Psychiatry, Vol. 15, 2004, № 4, 477-487.
5. Андерсен, Х. К. Събрани приказки и разказки. Т. ІІІ. Прев. П. Петров. С., 1998, 346-347.
6. Бредсдорф, Е. Цит. съч., 24-25.
7. Пак там, с. 25.
8. Андерсен, Х. К. Цит. съч. Т. ІІ. С., 1997, с. 351, 355-358.
9. Бредсдорф, Е. Цит. съч., 270-271.
10, Андерсен, Х. К. Цит. съч. Т. ІІ, с. 93.
11. За религиозната философия на Киркегор вж. Thomas, J. H. Philosophy of Religion in Kierkegaards’s Writings. Lewiston, 1995 (Studies in History of Philosophy, 30); Gouwens, D. J. Kierkegaard as Religious Thinker. Cambridge, 1996; Pattison, G. Kierkegaard, Religion and the Nineteenth-Century Crisis of Culture. Cambridge, 2002.
12. Larden, I. God, Love and Death. - www.composing.dk/english_version/index.htm.
13. Андерсен, Х. К. Цит. съч. Т. І. С., 1996, с. 49, 272-273.
14. Пак там, Т. ІІ, с. 320.
15. Пак там, 146-147.
16. Бредсдорф, Е. Цит. съч., с. 251.
17. Пак там, с. 243.
18. Jones, W. G. Andersen and Those of Other Faiths. - www.andersen.sdu.dk/forskning/konference/tekst.html?id=10930.
19. Bredsdorff, Е. Andersen: What was he like? - www.hcandersen-homepage.dk/what-was-7.htm.
20. Jones, W. G. Op. cit.
21. Андерсен, Х. К. Цит. съч. Т. ІІ, 16-19; Т. ІІІ. С., 1998, 119-125.
22. Poems edited 1831. - www.composing.dk/english_version/index.htm.
23. Брауде, Л. Ю. Ханс Кристиан Андерсен. Биография писателя. Ленинград, 1971, с. 142.
24. Бредсдорф, Е. Цит. съч., с. 328.
25. Massengale, J. The Miracle and A Miracle in the Life of a Mermaid, www.andersen.sdu.dk/forskning/konference/tekst_e.html?id=10955&fritekst=RELIGION&case=0&h=0&str=0
26. Rowland, B. Birds with Human Souls: A Guide to Bird Symbolism. Knoxville (TN), 1978.
27. Андерсен, Х. К. Цит. съч. Т. І. С., 1996, 168-169.
28. Бредсдорф, Е. Цит. съч., 189-190.
29. Андерсен, Х. К. Цит. съч. Т. ІІ, 132-135.
30. Бредсдорф, Е. Цит. съч., с. 165.
31. Bowe, B. E. Dancing into the Divine: The Hymn of the Dance in the Acts of John. - Journal of Early Christian Studies, 1999, No 1, Spring, 83-104.
32. Poems, edited after the Death of the Poet, 1875. - www.composing.dk/english_version/index.htm.
33. Бредсдорф, Е. Цит. съч., с. 327.
34. Пак там, с. 298.
"Между Балтика и Северно море има древно лебедово гнездо, наречено Дания; там са се раждали и се раждат лебеди, чиито имена няма никога да изчезнат..."
Така започва една от Андерсеновите приказки. И наистина тази страна, образувана от най-различни по големина острови, зелените поля и буковите гори на които сякаш потъват в морето, е родила множество неумиращи лебеди във всички области. Дали трагикът Йоленшлегор, написал в рождената година на Андерсен важното за скандинавската литература произведение "Аладин", дали големият Ханс Кристиан - наречен така в отличие от "малкия", автора на приказки - физикът Оерщед, създател на електромагнетизма, дали пък възкресителят на гръцките митове, фантастът в живота, скулпторът Торвалдсен, близък на полското сърце... Но най-внушителен от тези лебеди е без съмнение нашият Андерсен, сътворил безсмъртните приказки, станал най-популярният датчанин и един от най-популярните писателя в света.
Много страни на земята го наричат така - нашият Андерсен, макар че името му е свързано неразривно с Дания. За много хора неговото творчество е най-скъп спомен за детството, спомен за първата книга и първото литературно вълнение. В някои японски домове той си има малък олтар; някакъв датски пътешественик намерил в Андите, в едно крайпътно дюкянче, сред железарии и мръсни конци старо томче приказки от него, отворено на вълнуващия разказ за майката. Нищо чудно, че и за мене най-старият спомен от далечното украинско детство е книгата негови приказки, скромно варшавско издание, която за пръв път ми разказа за страната на петстотинте острова и ме застави да я обикна.
С каква радост открих няколко десетки години по-късно същия пейзаж и колорит на приказките и с каква радост ме изпълни възможността да се запозная с този удивителен език, на който старият сладкодумец е писал творбите си; с каква радост намерих отново - като детството - дивите лебеди и бърборещите по египетски щъркели в родината на малката русалка. Андерсен беше виновен да обичам Дания, преди да я познавам. За не един човек и писател Андерсен е дълбоко преживяване. Рабиндранат Тагор идва чак от Индия в Дания, за да види страната, родила големия творец.
Ханс Кристиан - Хоси Андерсен, както го наричат датчаните в отличие от безбройните андерсеновци в тази държава, се ражда в малко градче в самия център на Дания, в самия център на остров Фин-Фиона ("кръгъл като роза") - остров чисто земеделски, който и днес изглежда идилично. Улиците на Оденсе са поръбени с ниски къщички, на брега на рекичката Оденсе Аа стоят хамбари като навсякъде на Север. Стари църкви и нови хотели. Много промени има от времето на Андерсен.
Но тази идилия е само външна. Малкото, забравено от бога, градче крие в лоното си мръсотия, отчаяние, мизерия. Рядко някой писател има такова нещастно детство, каквото Ханс Кристиан. Може би затова мислите му кръжат винаги около клетите, слаби и болнави деца. Може би затова първото негово стихотворение, което обръща погледите към личността му, е посветено на умиращо дете. Затова започва да пише приказки за децата - с мечтата да украси всяко детство с дъгата на необузданата си фантазия. Живота си Андерсен описва в прочутата "Автобиография" - "Приказката на моя живот". В нея са смесени Dichtung und Wahrheit*, както откриват по-късните изследвания. Истината е, че детството и юношеството на Андерсен са още по-горчиви, отколкото той сам ги представя.
* Dichtung und Wahrheit (нем.) - "Поезия и истина", заглавие на автобиографично произведение на Й. В. Гьоте. Б. пр.
Майка - перачка, баща - обущар и войник, петнайсет години по-млад от нея, по-голяма извънбрачна сестра, за която не знаем нищо, рано починали други деца, ето детайли от Андерсеновата мъка. Като прибавим и алкохолизма и лудостта сред най-близките и кошмарните битови условия, в които сандъчето с магданоз е цяла градина за болнавото дете, ще можем да си представим сивотата и застрашителния ужас на това детство.
В тази сивота и в клещите на нищетата грее една важна личност - баба, майката на бащата, "единствената добра", както по-късно ще каже Андерсен за "Малката кибритопродавачка". Разказите й са жив контакт с народа (в бележките си към по-късните издания на "Приказки" авторът често изтъква народния произход на замислите си). Неведнъж казва: "Тези съм слушал като малък." Баба му е разказвала, обагряла с измислени приключения монотонността на детското вегетиране.
Сянката на тези години ще витае над Андерсен чак до смъртта му. Той е дете необикновено, нервно, неспокойно, склонно към сънища наяве. Какво е чувствало то, ще ни каже по-късно възрастният писател във вълнуващата автобиографична приказка "Грозното патенце". Много е трябвало да изстрада това дете, за да може да произнесе думите в края й, станали в Дания пословични: "Дори не съм мечтал за такова щастие като грозно патенце!" Колко мъки и разочарования го чакат, докато се убеди, че е истински лебед.
Онова, което изпитва от момента на встъпване в съзнателния си живот, което напусто се мъчи да внуши дълги години на опекуни и учители - и в което те толкова дълго време не искат да повярват - става истина. Той се оглежда в пролетното огледало на своето собствено творчество и се убеждава, че е лебед. Странен е този живот - самотен, неспокоен, жаден за впечатления и признание, за овации, пътешествия и блясък на княжески дворове; пълен с незадоволени никога амбиции, незаситен никога апетит, винаги гладен от лъжливи приятелства, неприласкан никога с истинска обич и дом. Бездомен в милата си родина, самотен сред приятели - изминава своя дълъг житейски път като сянка от китайски театър. Търсил признание в пиеси и романи, твори истинските си шедьоври някак неохотно, между другото, с нежелание, прочутата поанта от "Новите дрехи на царя" - "Но той е гол!", пише чак когато поправя приказката, а "Малката кибритопродавачка" създава като текст към някаква календарна картинка.
Много неща от биографията на Андерсен трябва да му простим, като помним колко е страдало това грозно патенце.
Пътешествието на четиринайсетгодишното момче до столицата с препоръчително писмо до примата на кралския театър от непознат провинциален поклонник е едно голямо фиаско. Разните случайни опекуни мечтаят да научат Андерсен на ум и разум. Цели осем години седи над гръцки и латински - а в главата му се разхождат драми и стихове. Писателят никога няма да забрави мъките на тези най-хубави младежки години. Най-сетне го докарват на матура - на двайсет и три години, постъпва в университет, изпълнен с надежда и радост, за да го напусне след година и да се отдаде на пътешествия. Sydpaa - на юг се стремят всички датски лебеди, натам тръгва и Андерсен, към бленуваната Италия, към романтичните пейзажи на Южна Германия, към единствената по рода си атмосфера на Гьотевия Ваймар. Дори не е мечтал за такова щастие като грозно патенце!
Нищо чудно, че този тип самота възпитава у Андерсен особен, изострен интерес към собствената личност и преживявания. Наглед разказва египетски приказки, а в същност говори непрестанно за себе си. Почти няма приказка, в която автобиографията да не играе някаква роля. Ту външни детайли, описания на мизерията и боязънта на детето, на състояния, преживени от самия него - като в "Малката кибритопродавачка", ту автобиография на вътрешни чувства, на отношение към хората, като в "Малката русалка". Неврастеничната, деликатна натура на Андерсен и същевременно дълбокото убеждение, че е необикновено същество, са причина всяка негова крачка сред хората да му действа болезнено като ходене по остриетата на ножове. И понякога му се струва, че единствената награда за неговите страдания ще бъде да се разбие като морска пяна о родния бряг, да се разсее като мъгла над датските фиорди. Императорският славей е Андерсен, и Оловният войник също е Андерсен, и самотният човек в старата къща, и позлатеният пумпал, и дори очарователната Палечка - Томелизе... Странни форми придобива понякога у писателите говоренето за себе си.’
Би могло да изглежда, че съществува някаква дисхармония между Андерсен и обществото. Твърде често негов единствен другар е играчката, подарена от някакво момче, "за да не е толкова ужасно самотен". Твърде често го кълват патиците и кокошките от господарския двор - защото не прилича на патетата и пилетата. Твърде често сънува райската градина или онзи омагьосан южен край, където Палечка намира своя принц. Не се чувствува добре лебедът в компанията на гъски.
Един датски критик разделя Андерсеновите приказки на творби за лебедите и творби за щъркелите. Защото това гнездо между Балтика и Северно море освен диви лебеди ражда и щъркели.
"Колко хубаво беше на село! - започва една от приказките. - Лятото бе в разгара си, житото златееше, овесът се зеленееше, сеното по ливадите бе подредено в копи, щъркелът се разхождаше на дългите си червени нозе и бърбореше по египетски; знаеше този език от своята майка..."
А за какво толкова си бърборят щъркелите? Майката казва на децата, че е добре да се ходи из блатото и да се изяждат жабите. "Тъй!" - отвръщат щъркелчетата.
Представители на "щъркелите" в Андерсеновите приказки са не само бяло-черните птици с "червени чорапи". Такива са и врабците, олицетворение на късогледството и глупостта - като мама врабка в "Съседи", която смело казва на децата си, че "красота" е дума, "не означаваща нищо". И мишките, и плъховете са такива, и новите къщи, които се надуват със своята нова мазилка. "Тъй трябва да се поставят краката - учи старата щъркелица младите. - Това ще ви помогне да се движите в света." А полската мишка - представителка на "щъркелите", хвали кърта годеник на Палечка, и отвръща на нейния плач: "Глупачка! Не се опъвай, че ще те ухапя! Ще имаш толкова красив мъж! Даже кралицата няма такова прекрасно черно кожено палто! Кухнята и мазето му са пълни. На бога трябва да благодариш за такъв мъж." И макар че къртът не вижда нищо освен подземните си коридори, мишката принуждава Палечка да се омъжи за него. Към такива "щъркели" принадлежи и маршалът на китайския император. "Славей ли? - казва той. - Никога не съм чувал за такъв. Не са ми го представили в двора!" А славеят у Андерсен е също вид лебед.
Грубо може да се определи, че в едни приказки Андерсен ни представя народни легенди, пречупени през призмата на неговата романтична фантазия - феерия, поеми, в които дълбокото човешко съдържание - като в “Малката русалка", "Снежната царица", "Спътникът", "Славеят" - е във формата на приказен многобагрен разказ. В други писателят става сатирик по европейски пример; в тях врабците, щъркелите и мишките са само образи на обкръжаващите поета хора. Те виждат най-често увехналия лист - като в "Съседи", без да забележат красотата на целия розов храст. От тези хора Андерсен се изолира в своите странности и в безкрайните си пътешествия, а ако гъските и патиците го кълват твърде силно и винаги се мъчат да изскубнат по някое перо, то дълбоката любов на простите люде, на децата, работниците го възнаграждава. А за тях неговото творчество бързо става нещо просто и същевременно необходимо като дишането.
Не, това не е дисхармония с обществото въобще, а само с обкръжаващото го: с датското еснафство, което Андерсен демаскира със страст независимо от цялата си добрина и мекост на характера. Всички тези приказки за "щъркелите" и тези, където тях ги няма, са остра сатира на датската буржоазия, за която писателят всъщност никога не престава да бъде "грозно пате".
Андерсен разбира много добре, че неговото творчество е за народа. Славеевата му песен е разбрана и любима на простия рибар и миячката, но не и в императорския двор. Целият му живот е непрекъснат конфликт с буржоазното обкръжение. Ролята на възпитаник в богатския дом на Колинови не е от най-приятните. Той понася търпеливо страха от стария Ионас Колин, който се мъчи да го направи натъпкан с науки професор; понася снизходителността на сина му Едвард, който макар негов връстник и възпитаван заедно с него, не иска да му говори на малко име - следи от това огорчение намираме в приказката "Сянката"; понася капризите на Йонас - внука, който никога не се примирява с дядовия си ученик, а по-късно - о, ирония на съдбата! - издава Дневника на Андерсен, като премахва всички драстични моменти.
Куп конфликти има Андерсен и с критиката, към която е необикновено чувствителен. А трябва да се признае, че нейната работа е била лека, докато Ханс Кристиан е автор на комедии и драми, дори и на такива романи като "Импровизатор". Но когато се появяват първите приказки, критиката се обърква. Те са нещо толкова ново, изненадващо и дълбоко, че просто не подлежат на разбор. Пък и самият автор заедно с критиците се мами, че това са творби само за деца. Заглавието на първия сборник с тези поетични бисери звучи "Приказки за деца". И макар Андерсен да уверява, че ги пише така, щото "и на възрастните да подхвърли някоя и друга мисъл", читателите ги смятат за неща само за малките. И като не могат да намерят други грешки - каквито виждаме ние днес, - се хващат за техния език. Обвиняват Андерсен, че просто не умее да пише, защото е "недообразован". "Писах ги точно така, както съм искал да ги разкажа на децата" - казва той.
Простотата на изказа, на езика, който и до ден днешен е жив като извор, е несравнима и представлява епоха в развитието на датския литературен език. За това има "вина" и характерът на самия писател: искрено казано, той остава през целия си живот едно голямо дете. Оттам и писателските му достойнства, свежият поглед към света, неправдоподобните по своята непосредственост открития, съгласуването на рационалистичния поток на мислене с детските вярвания. Но тук е и източникът на трудното общуване с хората, които се дразнят от детинските склонности, самохвалството, обидчивостта; от това, че маниерите от детската стая се пренасят в отношенията с "възрастните" филистери. В този конфликт се крият много болезнени за твореца изненади. Но за литературата се раждат множество чудесни черти: простота, непосредственост, улавяне на нюансите, най-сетне изречението, съставено толкова обикновено, всекидневно, както се изразяват... децата. Романтизмът на Андерсен се приближава повече до този на Гогол, отколкото до Байроновия.
Андерсеновият начин на писане е почти непреводим и в неговия стил се крие една от най-големите магии на творбите му. Чрез този напълно естествен стил приказките се свързват дълбоко с народната разказвателна традиция. Творчеството на писателя е като розовия храст, чест негов герой:
"Цъфтя радостно - казва той в една от приказките, - другояче не умея. Слънцето припичаше, въздухът беше свеж, пиех светлата роса и силния дъжд, дишах, живеех. От земята в мене се вливаше сила, чувствувах се щастлив, трябваше да цъфтя непрекъснато; това беше моят живот - другояче не можах."
Но не само с творческия инстинкт живее и съществува изкуството на Андерсен. Щом черпи от земята сила, пропуска я през филтъра на разума и разсъдъка, на окото, отмерващо точно границата между доброто и злото, и преди всичко през сърцето, което обича унижените и оскърбените, слабите и мамените. И ако човекът Ханс Кристиан - трябва да му простим това! - се старае да компенсира униженията от тежкото си детство с пребиваване в кралските дворци и приятелство със силните на деня в света, то писателят Андерсен никога не се поддава на снобизма и остава верен на себе си и на своя народ докрай.
Ако можем да сравним Андерсен с някой близък на нас, поляците, творец, това е сигурно Шопен. Също като него датчанинът извисява народните елементи до общочовешки висоти и също тъй не загубва юношеските си връзки с народа, оставайки верен на избраната форма. И също като у Шопен под цветята се крият оръдия. Ненапразно някои Андерсенови приказки бяха забранени от хитлеристките окупатори. Ескимос ли ги чете или индианец от Андите, в тях той намира народностни, човешки черти, които вълнуват всички сърца - и същевременно те са свързани с историята, природата, характера на Дания. Чувствителността на Андерсен, лазурният колорит на приказките му, тоналността им са напълно датски. И хуморът им е специфичен - нито английски, нито френски esprit - типичен датски хумор, народен хумор с лек снизходителен оттенък.
И е ясна ролята на Андерсен в обществото: той е представител на своя народ и същевременно гражданин на света, който се противопоставя и критикува често със заядливи карикатури тесногръдието и жестокостта на еснафството и вижда дълбоките достойнства на простия народ. От него лесно би тръгнал не един писател от чудесната датска литература - да речем дори Херман Банг*. С неговото сърце и съчувствие към човека се ражда без съмнение и великият му едноименник - Мартин Андерсен, който, за да се отличава от своя велик "адаш", добави към името си названието на своя роден град - Нексьо.
* Херман Банг (1857-1912) - виден датски писател, критких, театровед и режисьор. Критикува дворянската класа. В последните си години - експресионист. Б. пр.
Ярослав Ивашкевич
Превод Силвия Борисова
© Списание за литература и изкуство "Простори", юни 2006 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com