 |
|
Св. Евтимий, патриарх Търновски † ок. 1402/1405 година |
|
|
|
По-долу:
Виж също:
Иван Вазов
СУРОТА!
Акростихът в надписа, найден
в гроба на патриарха Евтимий
Есенното слънце напредваше към гористите върхове на Родопите.
Пловдивското поле, пожълтяло и посърнало, разстилаше скръбно и унило безкрайния си шир на север до мъглявите призраци на Средня гора.
По това равно, неизмеримо поле владееше пълна безлюдност. Никаква подвижна черна точка из стърнищата или по друмицата не означаваше присъствието на човек или животно; никакви кола не се движеха из големия цариградски друм, който се протакаше из равнината, друг път гъмжащ от пътници, идещи от близки и далечни страни.
Страшно безлюдие.
Пловдив, на могилите си, стърчеше сиротен сред запустялата равнина, огрявай от лъчите на слънцето. Но ето из южния му край се зададе една малка дружина. Тя се състоеше от шестима турски войници на коне и от един старец пеш.
Тоя старец беше висок, едър, с дълга бяла брада, малко приведен. Той се подпираше на патерица.
Неговото сухо, измахнато от скърби и умора лице, с криви хоризонтални бръчки по широкото, почерняло чело имаше скръбно изражение. Но то беше тъй хубаво, тъй благородно! В замислените му очи гореше странна енергия, но тя бе смекчавана от някакво изражение на покорство към съдбата, на християнско смирение, на безкрайна тъга.
Полите на окъсаното му расо бяха покрити с пътен прах. Прахът беше образувал на челото му и по шията му кални петна, като се беше размесил с потът им.
Това беше не отскоро. То беше през есента 1393 година.
Ужасна година за България!
Столицата й Търново беше превзета от Челеби Сюлейман едва пред три месеца, на 17 юли.
Турските завоевателни орди, преминали при Орхана Дарданелите, бяха вече опустошили и подчинили Тракия, Македония. На 1364 г. Лала Шахин, пълководецът му, бе превзел Стара Загора и после Пловдив. София бе паднала на 1382; повечето градове на Северна България един по друг след това се подчиниха на турците, като Варна, Силистра, Никопол; остаяше само Велико Търново, но след три месеци обсада и то падна, обляно в кръв след един жесток юруш на Челеби Сюлеймана въз крепостта.
Последният български цар Иван Шишман бе убит или умрял някъде в плен, в една пловдивска тъмница, казват някои историци.
България, като свободна държава, загина печално и глухо, без да даде сериозен отпор - тя нема едно Косово, за да умре, увенчана с трагическия ореол на героизма.
Безконечни вътрешни крамоли, безсмислени свади и войни със съседите бяха я изнемощили; продажността и упадъка на болярството, тлетворното влияние на отрицателното учение на богомилството, вечните тревоги, смутове и ненужни борби с византийците бяха убили всяка енергия у безволния народ и той покорно прие съдбата си, изгубил вяра във всичко.
България беше загинала.
Старецът, когото караха конните турски войници, беше Търновският последен патриарх Евтимий.
Безстрашния пастир в бедите опасни,
в добри дни и лоши народу другар,
Евтимий, на Търново в дните ужасни
последний бранител и последний цар.
Евтимия откарваха на заточение. При Шипка, която тогава не съществуваше, той бе разделен от другарите си състрадалци, търновски първенци и боляри, пощадени от турския меч и откарани на изток за Азия, и сега сам продължаваше трудното си шествие към заточение, далеко от Търново, което бе оставил в развалини.
Призракът на пожарите на Трапезица и Царевец, които изпепеляваха църкви и палати, още светеше, пламтещ и зловещ, пред очите му.
И той сега, като се подпираше тежко на патерицата, от Търново и до гроб вече негова вярна и единствена другарка, той мислеше за оставеното паство, за загиналата столица, за опожарената патриаршеска черква "Възнесение", която тъй славно и гордо стърчеше на чуката на Царевец, дето бе отслужил и недовършил последнята литургия, извикан от последнята борба на съдбоносния ден.
После му минуваше през ума живата раздяла с търновския народ на Дълга лъка, после под Стара планина с болярите, раздирателните вопли и плачове на мало и голямо при изпращането му, сълзите на болярите, виковете им, думите им жални - прощални - и сълзи се порониха по изсъхналите му бледни бузи и се смесиха с калта по шията му.
Но турците му казаха студено:
- Е, защо плачеш като жена, старче? Невеста ли остави, деца ли остави в Търново? Калугерите нямат челяд. Е, защо плачеш?
- Оставих народа, синко - отговори патриархът, разбрал повече от изражението на лицата им какво му говорят, защото не знаеше езика им.
Те го не разбраха.
- Хайде, хайде, баш китиш! - И те му направиха знак, че тряба да върви.
Слънцето се закри зад планината.
Дружината почина край реката в силния град Теснобран - старото име на Станимака - и подзеха по урвата на юг.
Пътуването на стареца по тая върлина, назъбена с остри камъняци и канаристи прагове, беше крайно уморително. Пот като град течеше от лицето му. Той охкаше страдалчески. Той прималяваше.
Тука го срещнаха няколко гърка с натоварени мулета и го изгледаха зачудени.
Те се поклониха на турците до земя. Ония, които яздеха, слезнаха от мулетата и попитаха турците кой е този.
Когато им се каза, че е търновския патриарх, те се изсмяха и му казаха:
- Скатовулгаре!
Той, знаещ добре гръцкия език, разбра ругателното слово, погледа ги тихо, безучастно, без никакво изражение на гняв в очите.
Като продължиха разговора си с турците, гърците узнаха, че карат стареца на близкия манастир на заточение, в Бачковския манастир.
После отминаха нататък и смехът им пак достигаше до слуха му, смях непочтителен, презрителен.
- Господи, прости ги - прошушна старецът; - и ти носи кръста си на Голгота и чу ругателствата на нечестивите...
Големи сенки падаха от скалите въз неравния друм. Реката отляво бучеше в дълбокия дол. Последните зари на заходещето слънце увенчаваха челата на отсрещните зъбери. Вечерникът из планинското гърло носеше прохлада и тихо люшкаше листата на шубръките и люляките край пътя. Кози се спущаха из храстаците, за да се прибират, зобейки пак пътьом шумица.
Срещаха заточеника и жени българки от ближните села, и като го виждаха така сломен от страданията, с просълзени очи, кланяха му се до земята, подгонвани веднага от ударите на камшиците, които плющяха въз тях с псувни.
А Евтимий благославяше жените.
Излязоха на билото на ръта, отдето пътят се спущаше към реката.
Оттук Евтимий видя насреща си въз една скала кацнала на два ката крепост, съградена от Ивана-Асен II.
Над вратата на долния кат един кръст, издълбан в камък, и някаква благочестива зография показваха, че вътре е параклис.
Старецът се прекръсти. Той се обърна към турците и им даде да разберат, че ги моли да му позволят да иде в църквицата да се помоли.
Когато разбраха желанието му, те се намусиха.
- Помириса крепост гявуринът, и иска там да иде. Вълкът гледа все към гората - каза чаушът и му изкряска: - Напред, нечестиви кяфирино!
Евтимий тогава с благоговение се прекръсти към светинята на великия цар, стори пред нея поклон до земята и тръгна пак.
Очите му се бяха насълзили.
Скоро вечерният здрач забули и него, и турците.
В дола, дето бухтеше реката, мърчината съвсем покри пътниците.
През реката, по височината се открояваха неопределено върховете на големите дървета, черните зъбери на надвисналите скали, покривите и комините на Бачковския манастир.
София, 15 февруари 1906 г.
Разкази 1901-1921 година
В историята на българската държавност и култура XIV век е паметна епоха. Тогава България отново, както през времето на княз Борис I (852 889) и цар Симеон (893927), става "държава на духа".
Творците от Търновската школа създават новия Златен век на българската култура, а българската столица отново се превръща в център, излъчващ идеи, образи и личности. Те дават мощен тласък в духовния живот на източноправославната славяно-византийска общност. Българският модел на културно развитие се възприема от Сърбия, Русия, Влахия, Молдова през XV XVII в., а мисията на българската култура надхвърля държавните и народностни граници. Венецът на тази историческа по своята същност духовна дейност е изплетен от делото на Патриарх Евтимий.
Евтимий е роден около 1332 1335 г. в Търново и произхожда от болярския род Цамблак. През 1350 г. постъпва в основания съвсем наскоро от Теодосий Търновски Килифаревски манастир. През 1363 г. Евтимий заминава за Цариград заедно с Теодосий и прекарва известно време в цариградския Студитски манастир, който е известен книжовен център с богата библиотека. Там Евтимий се прославя "всред мъже, които обичаха да размишляват и да се упражняват в духовно съвършенство", т.е. сред образованите монаси.
През 1365 г. Евтимий е в един от най-големите центрове на източното православие Света Гора (Атон). Тук през първата половина на XIV век пребивават големи мислители и творци, като Григорий Синаит, Григорий Палама, Калист Филотей, Йоан Кукузел, българският книжовник Йоан със своите ученици. Всичките те оставят името си в културата на православния свят като писатели и реформатори на духовния живот на Балканите през XIV век. По-сетне Евтимий се премества в Зографския манастир. Именно тук у него се заражда идеята за извършване на правописна реформа и изправяне преводите на богослужебните книги.
През 1371 г. Евтимий се завръща в отечеството и в близката околност на Търново основава манастира "Св. Троица". Евтимий Търновски извършва извънредно полезно за българския народ дело. Премахва старите, пълни с грешки, свещени книги и снабдява източнохристиянските народи, служещи си със стария български език, с нови преводи. Така разрушава основата за спорове между християните и за възникване на еретически учения. Григорий Цамблак сравнява делото на Евтимий със стореното от законодателя Мойсей и от египетския цар книголюбец Птолемей.
През 1375 г. Евтимий е избран за български патриарх. Видният българин като духовен глава узаконява "изправлението на книгите", за да наложи своята езиково-правописна и литературна реформа и дава основа за религиозно и народностно единство на Българите в навечерието на османските завоевания. По този повод проф. Р. Пикио пише:
"Участието на патриарх Евтимий в началната фаза на това международно "филологическо възраждане" свидетелства, че неговите културни усилия имат сходни черти с делото на Петрарка и Бокачо".
В "Похвално слово за Евтимий" Григорий Цамблак пресъздава най-точно авторитета, който Евтимий има не само сред тогавашните Българи, но и сред околните християнски народи:
"От добродетелта му се привличаха не само множество люде от българската народност, които той считаше за свой апостолски жребий, но и всички на север до океана, а на запад до Илирик. И само ако го видеха, смятаха това за голяма придобивка; а ако ли пък се удостояваха да го чуят, мислеха това за явно спасение..."
Истинското величие на последния български патриарх като духовен водач на своя народ се откроява след завладяването на столицата Търново през 1393 г. от турците. Пред очите на Евтимий турците потъпкват труда и усилията му разказва Цамблак. Но "както някой доблестен войвода, победен от противниците си, не обръща гръб окончателно, но като събере войските си, извоюва победа", така и Търновският патриарх събира народа в църквата "Св. Петър и Павел" и започва да проповядва българската вяра. Предание разказва, че ръката на палача се вдървила, когато се опитал да посече светия патриарх.
Патриарх Евтимий е заточен в Бачковския манастир. Тук създава своя школа, чиято слава се разнася бързо из целия Балкански полуостров. Евтимий Търновски убеждава приелите насила исляма да "отхвърлят тъмата на сарацинското безчестие" и предпазва народа от потурчване до края на земния си път, който свършва през 1402 г.
Зарите на Евтимиевото дело продължават да сияят над съседни и по-далечни страни и след неговата смърт. "За Русия Търновската книжовна школа изиграва колосална роля в продължение на три века", пише по този повод известния руски учен акад. Дмитрий Лихачов.
Доц. д-р Милияна Каймакамова,
Софийски университет "Св. Климент Охридски"
И до днес продължава спорът за това къде и кога е починал последният Търновски патриарх
св. Евтимий и къде е неговият гроб. Полемиката се разгаря в началото на ХХ век след разкопки на предполагаемия гроб в Бачковския
манастир и последвалите многобройни публикации в пресата.
Най-цялостното досега изследване на тази тема е извършил Иван Богданов, който в 1987 г. издава специална книга "Гробът на Патриарх Евтимий". В нея авторът аргументирано и системно е изложил направените преди него от други изследователи изводи относно гроба на Патриарх Евтимий, като ги допълва с някои важни доказателства.
Преди всичко вън от всякакво съмнение св. Евтимий е умрял и е бил погребан в района на Бачковския манастир
В Ловешкия сборник от ХV век изрично се казва:
"Тогава и Евтимий бе в Станимашко заточен, дето и завърши живота си, като остави много книжовни трудове... Понеже храмът на (Св. Богородица) Петриотиса бе съборен до основи от владетелите на нечестивите времена, затова и гробът на светеца незнаен остава до днес."
Това се потвърждава и от местното предание, което сочи, че гробът на патриарха е бил при южния стълб пред западния вход на главния манастирски храм "Св. Богородица", което пространство се намира под олтара на прилежащата средновековна църква "Св. Архангели" (ХII в.). Там се е палело неугасимо кандило чак докъм 1870 г., когато при българо-гръцката църковна разпра тази практика е прекратена. Бачковският манастир става "български" чак през 1895 година.
На 20 ноември 1905 г. по самочинна инициатива на отскорошния игумен архим. Паисий (без уведомяване на Св. Синод, без присъствието на специалисти) на това място се правят разкопки и е разкрит гроб без скелет, в който се намират останки от архиерейска мантия, голям омофор и два епитрахила.
На 8 декември 1905 г. разкопките продължават и в непосредствена близост до първия бил намерен втори гроб с кости, останки от монашеско облекло и свита на руло оловна плоча (лист) с надпис:
СВ[етие] МОЩИ ЕВТИМИУ ПРЕОС[в]Е[щ] ЕННОМУ АРХ[иепископу] В[еликаго] ГР[ада] ТРЪН [ова] и БЛЪГАРО[мъ] ПАТРИАР[ху].
Буквите в надписа са наредени така, че да образуват акростих СИРОТА. Отстрани са изписани букви с цифрово означение, чийто най-вероятен прочит според В. Златарски е: 1404 4 АП[рил].
Св. Синод е известен за откритията и назначава комисия в състав: синодалният протосингел Неофит (сетнешен видински митрополит), йеродякон Григорий и проф. Васил Златарски, която проверява на място фактите. Техният доклад е публикуван на цели пет вестникарски страници в бр. 50 на "Църковен вестник" от 23 декември 1905 година. Докладът описва подробно как е станало откриването на гробовете, като при отварянето на втория гроб в присъствието на игумена, всички братя и слуги "се разнесла благоуханна миризма, такава, каквато издава св. миро... Почнали да разгледват костите, от които благоуханието се разнесло все по-силно и по-силно". Комисията свидетелства, че при отварянето на гроба в нейно присъствие на 11 декември отново е било усетено "същото силно благоухание... и всички наоколо придошли граждани и военни се питаха: "какво е това благоухание?"
В следващия брой 51-52 на същия вестник В. Златарски публикува още един материал за намерения надпис с приложено факсимиле.
Веднага следва реакция. Още на 2 януари1906 г. бившият скопски митрополит Теодосий, бивш игумен на Бачковския манастир, излиза в пресата с антитеза. Негова статия е публикувана в следващия брой на "Църковен вестник" (1-2 от 13 януари 1906 г.), като в същия брой вестникът помества и статия-отговор от В. Златарски, който напълно оспорва компетентността на митр. Теодосий и опровергава неговите аргументи. На митр. Теодосий възразява и Св. Синод на БПЦ с писмо от 22 юни 1906 година.
Междувременно срещу игумена на манастира архим. Паисий е подета кампания от някои монаси и местни миряни. Стига се дотам, че той два пъти е "нападнат". Може би като част от тази кампания е пуснат слухът, че откриването на патриаршеския гроб е мистификация, извършена от игумена.
През 1911 г. Св. Синод праща втора комисия, включваща директора на Народния музей д-р Богдан Филов и проф. Йордан Иванов за изясняване на случая. Комисията установява, че гробовете не са по-стари от 1604 г., когато е въздигната главната манастирска църква и че оловната плоча с надписа не е от времето на св. Евтимий.
Сякаш най-логичният извод от констатацията на Б. Филов и Й. Иванов е, че това не е гробът на св. Патриарх Евтимий.
От това следват две възможности:
Тези две хипотези на времето не са били сериозно и аргументирано изказани. Докладът на уважаваните учени Б. Филов и Й. Иванов сякаш дава храна на версията за мистификация, макар да не отправя преки обвинения.
И, както често става у нас, работата не стига до край, а потъва в мъгла от недоказаности и неясноти.
Случаят се потулва и днес ние продължаваме да недоумяваме - наистина ли това е гробът на св. Евтимий, или това е измама.
От историята на Бачковския манастир знаем, че през ХVI в. той е бил разрушен и ограбен. Най-вероятно разрушен и ограбен е бил и гробът на патриарха. Когато в края на ХVI и началото на ХVII в. манастирът е въздигнат от гръцки монаси, гробът на последния български патриарх също е бил възстановен, като в него е било положено това, което е останало след разрушението. Неизвестна ръка (най-вероятно на български монах) е написала паметния надпис върху оловната плоча.
Иван Богданов цитира проведените по негово предложение изследвания със съвременни средства, които доказват, че надписът върху оловната плоча е стар - най-вероятно от ХVII век, а не е фалшификат от ХIХ или ХХ век. Старинен е и намереният в гроба епитрахил, а намерените там голям и малък омофор са от един архиерейски комплект.
От това следва, че е напълно възможно при въздигането на Бачковския манастир в края на ХVI и първата половина на ХVII век да е бил възстановен или вторично изграден гроб на св. Евтимий, в който да са били препогребани останките му.
Впрочем всички ние, които сме духовни правнуци на нашия отценачалник св. Евтимий Търновски, имаме дълг в годината на неговата предполагаема кончина да извадим от мрака въпроса за неговия гроб и неговите св. мощи.
Още имаме дълг и към паметта на онези незнайни монаси, които във векове на разруха и възраждане са съхранили паметта за мощите на патриарха и са изрязали надписа върху олово. Още и към онези, които столетия са съхранявали неугасимото кандило над гроба на светия човек. Още и към онези, които - макар и по несъвършен начин - са разкрили благоуханните мощи, и онези, които са засвидетелствали с научните си познания за откритието. Още и към онези, които са били похулени и са пострадали по този случай. Още и към онези, които в годините на "научния атеизъм" неуморно са се трудели, за да съхранят паметта за всенародната светиня.
Не е ли достойно в юбилейната за Бачковския манастир година там да бъде въздигнат белокаменен кръст с надпис "В памет на св. Патриарх Евтимий Търновски"? И не е ли достойно отново да запалим там неугасимото кандило?
Георги Тодоров
Брой 1 за 2004 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com