Св. преподобни Симеон Нови Богослов († ок.1020)
Св. преподобни Симеон Нови Богослов († ок.1020)
Преп. Симеон Нови Богослов
Дай ми, Христе, да целувам нозете Ти,
Дай ми да целувам ръцете Ти,
Ръцете, сътворили мен чрез словото,
Ръцете, без усилие сътворили всичко,
Дай ми ненаситно да им
се насищам.
Дай ми да видя Лицето Ти, Слове,
И на неизречимата красота да се наслаждавам,
И да Те съзерцавам и да се радвам от Твоето видение,
Видение неизречимо и
невидимо,
Видение страшно. Но само ми дай,
Да опиша не същността му, но действията му.
Защото над всяка природа и над всяка същност
Си Сам Ти, Моят Бог и Създател.
И
ние виждаме отблясък на Твоята Божествена слава,
Светлина нетварна и приятна,
Светлина, ту укриваща се, ту съединяваща се,
Със всички нас – Твоите раби,
Светлина,
духовно съзерцаема и далечна,
Светлина, вътре в нас внезапно обитаваща,
Светлина, на течаща вода подобна и на разпалващ се огън,
За онези сърца, до които се докосва.
За
онези, Спасителю мой, както позна, запленената,
Бедстващата и смирената моя душа,
Възпламени се и гори.
Като огън, получил гориво,
Как не изгоря и как не се изпепели,
Как не й причини страдание
При запалването? (За нея) нека да кажа, Спасителю!
Неизречимо видение на необикновена красота
Представя се и весели, и пламъкът на любовта
Нетърпимо изгаря. Как да го понеса?
Или как да разкажа за това велико чудо,
Което в мен, блудния, стана?
Защото аз не мога да понеса мълчанието, Боже мой,
И бездна на
забвение да покрие делата,
Които Ти си сътворил и твориш ежедневно
С тези, които винаги горещо Те търсят
И с покаяние към Тебе прибягват.
За да не бъда аз, подобно на
укрилия таланта лукав раб,
Праведно осъден,
Откривам и на всички говоря за това,
И за Теб и за Твоето благоутробие
Чрез писмената предавам и разказвам,
О, Боже мой,
на следващите поколения.
За да познаят великата Твоя милост,
Която Ти оказа и показваш на мен (самия),
Най-блуден и нечист,
И повече от всички съгрешаващ,
За да не
се усъмнят, но силно да Те възлюбят,
Без да се боят и с радост да пристъпят,
Без страх и с голямо дързновение,
Виждайки морето на Твоето човеколюбие.
Превод: Венцислав Каравълчев 
Какво е тайнственото значение на Христовото Възкресение? Как се извършва в нас Възкресението Христово и как заедно с него възкръсва душата?
Възлюблени мои братя,
Дойде Пасхата, радостният ден на Христовото Възкресение, извор на всяка радост, празник, който ни спохожда веднъж в годината, но за ония, които разбират тайнствения смисъл на Възкресението, бива всеки ден и дори непрестанно. Дойде и изпълни сърцата ни с всяко веселие и неизказано утешение, не само поради това, че сложи край на великопостния труд, но много повече с това, че показа нашите души усъвършенствувани от този труд и призова всички вярващи към покой и благодарност. И тъй, нека поблагодарим, братя, на Христа Господа, Който ни удостои да преплуваме морето на поста и ни въведе с радост в пристанището на Възкресението. Да Му благодарим всички - и тези, които с усърдие и жар са прекарали поста в добродетелни подвизи, и онези, които поради духовно разслабване и небрежение са били не тъй мъжествени и дори са падали духом в подвизите си. Защото Христос дава на усърдните подвижници венци и награди, и то дори много по-големи, отколкото би следвало; но същият Той проявява снизхождение и към по-немощните като милостив и човеколюбив. А така постъпва, понеже гледа повече на разположението и произволението на нашите души, отколкото на телесните усилия, които ние полагаме, когато се подвизаваме с по-голяма или по-малка ревност в добродетелите.
Но нека обмислим и разгледаме по-точно в какво се състои тайнственото значение на Възкресението на Христа, нашия Бог, което неизказано се извършва и в нас, ако пожелаем. Да видим как се погребва Христос вътре в нас като в гроб, как се съединява с нашите души, как възкръсва в нас и заедно със Себе Си възкресява и нас.
Христос, нашият Бог, след като бе разпнат на Кръста и прикова върху него греховете на целия свят, умря, слезе в преизподнята, и като възлезе от ада, отново се съедини със Своето пренепорочно Тяло и веднага възкръсна из мъртвите, а накрая се възнесе на небесата с голяма сила и слава. По същия начин и сега, когато ние, оставяйки този свят и суетата му и изповядвайки страданията на Христа Господа, влизаме в гроба на покаянието и смирението, -тогава Сам Той слиза от небесата, влиза в нашето тяло като в гроб, съединява се с нашите души, умъртвени от греховете, и ги възкресява, а чрез това им дава благодатта да виждат славата на тайнственото Възкресение.
По този начин Възкресението Христово става възкресение и на нас, падналите и умъртвени от греха. Възкресението и славата Христови, както казахме, това е собственото наше възкръсване, което се проявява и разкрива в нас чрез Неговото Възкресение, извършено от Него в нас. А възкръсването на душата е единението й с живота (или вкусване на живота). Защото мървото тяло, ако не приеме вътре в себе си живата душа и не се слее с нея неразделно, не може да живее само по себе си. Така също и душата не може сама да живее истински и вечен живот, ако по непостижим начин не се съедини с Бога. Душата, макар и нематериална и безсмъртна по същество, бива мъртва и безчувствена, преди да се съедини с Христа, преди да разбере и почувствува, че се е съединила с Него и е възкръснала. Защото първо трябва да възприемем нещо, за да го познаем, и едва след това -- да го почувствуваме... Това се отнася за духовното. В областта на телесното пък може да има чувство и без виждане: така например слепецът, като се препъне о камък, чувствува болка. Но в областта на духовното, ако умът не дойде до състояние да съзерцава онова, което надвишава разбирането, не може да почувствува тайнственото въздействие от него. И тъй, оня, който твърди, че чувствува духовното преди да е почнал да съзерцава това, що превишава ума, словото и мисълта, -той е подобен на слепец, който усеща доброто и злото, но понеже няма очи, не знае какво има под ръцете и нозете му, кое може да му даде живот и кое –да го доведе до смърт. Ето защо, често се случва така, че той замахва да удари врага си, но удря приятеля си, а врагът му стои пред него и му се присмива!
Във Възкресението Христово вярват мнозина, но малко са ония, които го съзерцават чисто. А ония, които не виждат така Възкресението на Христа, не могат да Му се поклонят като на Господ. Затова и свещената песен, която ние често имаме в устата си, гласи: Воскресенiе Хрiстово видевше (а не: Воскресенiю Хрiстову веровавше), поклонимся Святому Господу Iисусу, Единому безгрешному. Но как Светият Дух ни подканва да пеем така, когато ние не сме видели как Христос е възкръснал преди толкова стотици години, пък и никой от съвременниците Му не Го е видял как възкръсна ? Не е ли лъжа това твърдение, към което ни подбужда църковната песен? - Ни най-малко! Да не бъде такова злословие! Напротив, в тези думи тя ни е завещала пълната истина, понеже ни напомня за това Възкресение на Христа, което става във всеки от нас, вярващите, и то бива не просто, а светоносно и лъчезарно от сиянието на Неговото Божество и нетление. Светоносното присъствие на Св.Дух в нас свидетелствува за извършилото се у нас Господне Възкресение и, нещо повече, дава ни благодат да виждаме Самия възкръснал Господ Христа. Затова и пеем: Богъ Господь и явися намъ и, като искаме да напомним и за Неговото Второ пришествие, добавяме: Благословенъ грядый во имя Господне! И тъй, ония, у които се е явил възкръсналият Господ, те естествено Го виждат с духовните си очи. Когато дойде в нас Христос чрез благодатта на Св.Дух, Той възкресява и оживотворява нас, мъртвите дотогава, и ни дава да виждаме в себе си жив Самия Него, Безсмъртния и Нетленния. И не само това, но Той ни дава и такава благодат, че ние ясно разбираме как Той ни възкресява и прославя заедно със Себе Си, както свидетелствува цялото Божествено Писание.
Такива са Божествените тайнства на християните! Такава е съкровената сила на нашата вяра, която не виждат и не могат да видят неверните, маловерните или по-точно полувярващите. А това са онези, които не показват вярата си с дела. Без дела и бесовете вярват и изповядват Христа за Бог. Знаем, че нерядко бесовете са се провиквали към Него: “Ти си Син Божий” (Марк. 3:11). Друг път викали подир Апостолите: “Тия човеци са раби на Бога Всевишни!” (Деян.16:17), каквито те наистина били, като ученици на Христа. Но такава вяра не помага нито на бесовете, нито на хората. И никаква полза от нея няма, защото тя, както казва Апостолът, е мъртва. “Вярата без дела е мъртва” (Иак. 2:20), както и обратно, - вярата съдействува на делата (ст.22). Но защо е мъртва такава вяра? – Защото няма в себе си Животворящия Господ, не притежава в себе си Христа, Който е рекъл: “Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми: и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него, и жилище у него ще направим” (Иоан.14:23). Така чрез Своето пребиваване в оногова, който притежава деятелна вяра, Христос го възкресява от мъртвите, оживотворява го и му дава да вижда в себе си Самия Него, защото Сам е възкръснал в такъв човек и е възкресил падналата му природа.
Ето защо вярата без дела е мъртва, или по-скоро мъртви са ония, които имат вяра без дела. А истинската вяра в Бога е винаги жива и животворяща за ония, които пристъпват към нея и я възприемат с добра воля и желание. Тя, дори и преди да изпълнят на дело Христовите заповеди, е превела мнозина от смърт към живот и им е показала Христа Бога. И ако те пребъдваха в Неговите заповеди и ги спазваха дори до смърт, щяха чрез това да се запазят такива, каквито от начало са станали само чрез вярата. Но тъй като те са променили своето сърдечно разположение и са паднали отново в предишните грехове, то и вярата са загубили, и заслужено са се лишили от истинското духовно богатство, което е Христос. За да не пострадаме и ние така, моля ви, нека спазваме според силите си заповедите Христови, за да бъдем удостоени и със сегашните и с бъдещите блага, т.е. с лицезрението на Самия Христос Господ. Амин.
Превод от руски по "Слова преп. Симеона Новаго Богослова", Москва, 1892 г., Слово 42-е, с.343-348.
Брой 2 за 1994 година
Св. преподобни Симеон Нови Богослов
1. Каещият се за своите грехове не ще получи никаква полза, ако не изпроси от Христа Господа и изцеление на тая си немощ, поради която
съгрешава.
2. Каквото и да прави човек в този живот, напразно го прави, ако то не допринася за здравето на душата му.
3. Как грехът се извършва и по наша воля, и без нашата
воля?
1.
Добре е да плачем и скърбим за греховете си, и да молим Бога за тяхното опрощение. Но от това не ще имаме никаква полза, ако нашият Господ Иисус Христос не излекува тия
немощи на каещия се, поради които той съгрешава сякаш без да иска — понеже ако той не се изцели от тях, не ще може да се въздържи от грехове. Ето защо всеки каещ се трябва да
насочи целия свой подвиг към това да бъде изцелен от Христа Господа, да се освети и приеме сила за изпълняване на волята Божия и Неговите заповеди. Защото неизцеленият от Христа
Господа понякога върши грехове, увличан към тях от немощта си, а друг път с огромно усилие и самопринуждение изпълнява някоя заповед. Но каква полза има такъв? Той прилича на
човек, който строи и пак разрушава построеното. Ето защо е безусловно нужно да бъде изцелена нашата немощ от Христа Господа, Който едничък е истинският лекар, дошъл на земята да
излекува нашите немощи, поради които грешим. Той е Ангецът Божий, Който взема греха на света; този грях именно е немощта на нашето повредено естество. Понеже, след като Адам
нарушил Божията заповед и бил изгонен от рая, всеки човек станал немощен и болезнен. И тия немощи — понеже се намират както в естеството, тъй и в нашето произволение — са някак
странни: понякога ни се струва, че са от естеството, а друг път — от произволението.
Немощите, за които говоря, са следните: всеки човек страда от немощи и не може да има чиста любов, не може да не завижда, да не нагрубява, да не презира, да не се надсмива, да не говори лъжи, да не се гневи, да не ламти за благата на тоя свят, които вижда, да не се тщеслави, да не е лаком за имане. Нека той е най-благоразумният сред благоразумните, най-мъдрият сред мъдрите, най-мъжественият сред мъжествените, най-честният сред честните, нека е по-добър и по-съвършен от всички други; но докато в него пребъдва (неизцелена) немощта на нашето естество, той неизбежно или целомъдрието не може да опази, или не може да надвие себе си и да прости на тоя, който му е съгрешил с нещо, или не намира у себе си добри разположения — да дава милостиня и всякога да благодари на Бога, изобщо — да се въздържа от всичко зло и да върши всичко добро. На наблюдателния не може да не се открие, че всички тези немощи понякога зависят от самовластното произволение, а друг път — от насилието от страна на естеството. Впрочем, не всички човеци са еднакво немощни, но някои — повече, а други — по-малко.
Ето от такъв род немощи трябва да бъдем изцелени. Но преди всичко е нужно да подирим лекар, който би ги излекувал. Затова светите отци са завещали на нас, християните, винаги да се молим Богу по такъв начин, като викаме към Него от съкрушено сърце: "Погледни на нас, Господи, по Твоята милост, и изцели нашите немощи, заради Твоето име". Сиреч, погледни на нашите немощи и ги изцели с Твоята благодат, та да се слави името Ти, затуй, че си милостив и благ, и едничък си Изцелител, и за да се не хвали никой със себе си, но със своя Изцелител да се хвали и Нему да благодари от все сърце ден и нощ, изпълнен с истинско смиреномъдрие. И ето, у когото по такъв начин бъдат излекувани немощите, той е станал и [истински] християнин, а у когото все още се намират немощи от тия, които споменахме, явно е, че такъв още не се е изцелил. И той страда от тях или поради незнание, или поради неразумност, като човек, който не знае какво говори на Бога, когато Му се моли, и изцеление на какви немощи проси от Бога. И ако такъв умре неизцелен, той вечно ще плаче за това в ада, без надежда някога да се освободи от онова огнено горене. Да викат ден и нощ човеците-християни: "Погледни, Господи, и изцели нашите немощи". Но и Господ не може да ги изцели, ако те не знаят, какви са тия немощи, за които умоляват, въпреки че немощите са толкова много и тъй разнообразни. Ето това е гибелната причина, поради нея погиват толкова много християни — богати и бедни, властители и прости, млади и стари, монаси и йереи. Едничкото средство за изцеление на всички тези немощи изобщо е приобщаването с божественото естество или приемането на благодатта Божия. Ако християнинът не получи Божествена благодат и сила според мярата на своята вяра, то дори и бдения да прави, на гола земя да спи, дори да пее псалми ден и нощ, да се моли и пости — той все така си остава неизцелен и нямащ дял с Христа, като неверните.
2.
Каквито и добри дела да върши всеки човек — мъдър или немъдър, учен или неук, богат или беден, — с каквито и подвизи да се подвизава и обременява в сегашния живот, ако
това не спомага за оздравяването на душата му от нейните немощи, суетно и безполезно е всичко то за него, понеже душата му остава извън Царството небесно; защото в Царството
небесно се приемат единствено здрави души, у които няма никаква немощ. А тези немощи, които посочихме по-напред, тези непотребни пориви на плътските похоти, тези пристрастия към
земните и светските неща, богатството и суетната слава, не може да изцели в себе си никоя душа, нито да оздравее самичка или с помощта на други някой човек. Те могат да бъдат
излекувани единствено от нашия Господ Иисус Христос, както е писано: "Той взе върху Си нашите немощи и понесе болестите" (Мат. 8:17).
Понеже, ако човешките души — не говоря за езичниците и безбожниците, и даже за юдеите, които вярвали в истинския Бог, — можеха с лекота да възненавидят светските похоти и плътските
наклонности и по такъв начин да се изскубнат от властелина на тоя свят дявола (понеже той чрез тези страсти се е сдобил с властта на смъртта), то не би имало никаква нужда благият,
милосърден и човеколюбив Бог да става Човек, да се разпъва и подир смъртта да слиза в земната преизподня, т.е. в ада. Но там е работата, че никой не може да възненавиди света и
всичко светско и плътско, ако не стане причастник на Божествената благодат и не получи за това сила от Господа Иисуса Христа. А който, укрепяван от божествената сила Христова, не
възненавиди отначало, от всичкото си сърце, всичко светско и плътско, той изобщо не ще може да изпълни Христовите заповеди, или, както е писано, всякога да се откланя от зло и
прави добро (Пс. 33:15).
Затова всеки, който вярва в Христа, трябва преди всичко останало да проси от милостивия Бог благодат и сила да възненавиди света и всичко светско, всички страсти и плътски похоти, а подир туй, след като ги възненавиди, над това и да се труди с топла вяра, та да достигне тяхното умъртвяване, каквато е мъртвостта Христова, както ап. Павел говори, че винаги носи "в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса" (2Кор. 4:10). Ето такива просби са благоугодни пред Бога и Той с благоволение ги слуша, както ни уверява св. Йоан Богослов: "ако просим нещо по Неговата воля, слуша ни" (1 Йоан. 5:14). Понеже единствено това и иска Бог да търсят от Него човеците, т.е. това, което води човека към вечно спасение. Затова никой от човеците да не се грижи за нищо друго и за нищо друго да не прахосва трудовете си в тоя живот, освен единствено за това — душата му да се окаже здрава и свободна от всяка светска и плътска страст в сетния час на смъртта. Тъй че необходимо е душата да се изцели от всеки свой недъг и тогава, когато тя оздравее, може да послужи Богу както подобава, изпълнявайки божествените Му заповеди, и да се яви непосрамена, когато застане на Страшния Христов съд. Ако ли тя не стори това, т.е. не послужи Богу и не изпълни заповедите Му, макар и в неголяма мяра, то в съдния ден тя несъмнено ще се окаже неизцелена от страстите и поради това ще бъде хвърлена в геенския огън, който ще я погълне в своята неугасима пещ и ще я гори вечни векове. Защото геенският огън не може да гори никого другиго, освен ония, които в сегашния живот са оставили душите си неизлекувани и все така неизлекувани са преминали и в другия живот.
3.
Грехът се върши и по наша воля, и не по наша воля, понеже грехът всякога се явява пред нас само като някаква прелъстителна примамка. Но веднага щом душата на човека се
склони мислено към грях, тозчас към нея подскоква тиранинът и насилникът на душите, който всякога стои зад нея и зорко наблюдава движенията й, подскоква и я завлича да стори греха
на дело. И така, явно е, че грехът се извършва и по волята на човека, и не по волята му — извършва се по волята му, тъй като умът сам се скланя към грях; извършва се не по волята
му, защото, когато той се скланя да извърши греха на дело, към това той бива завличан и принуждаван от дявола. Затова и Премъдростта Божия, нашият Господ Иисус Христос, подсича
самите корени и начатъци на греховете, когато заповядва в Своето свето Евангелие никой да не допуска в себе си порочни пожелания и дори да не поглежда похотливо с очи, защото
стигне ли до пожелаване на греха, душата с мъка се връща назад и трудно може да се въздържи от [греховното] дело, понеже към последното я тласкат демоните, които правят това
по-бързо от мигване на око. Ето защо душата трябва да полага всяко старание да не допуща демоните да се приближат до нея, а това тя може да постигне само като към греховни
пожелания не се скланя, в Христа Иисуса, Комуто подобава слава во веки. Амин.
Св. Симеон Нови Богослов
Публикувано за първи път в Интернет от © "Православна беседа"
1. Две са най-главните дела в сегашния живот — едното е величайше добро, а другото — величайше зло; първото, като върховно благо, възнася човека на небесата, а другото, като крайно зло, го сваля до преизподнята адова; едното е истина, другото — лъжа; едното е велико упокоение, другото — безмерна скръб; първото е връх на разумността, второто — предел на безумието; първото е сродно и присъщо на човека, второто му е враждебно и чуждо; първото е цяло прямота, второто — цяло кривост; първото е радост и веселие, второто — печал и мъка. Какви са тези дела? Смирение и гордост. Едното е всичкият грях — това е гордостта; другото пък — всичката правда, това е смирението.
2. Трябва да знаем, че гордостта се ражда в душата човешка от непознаване на самия себе си, от което се ражда самомнение; поради самомнението си мислят, че имат нещо, когато всъщност нямат нищо; гордостта пък расте заедно с израстването на човека. Ето защо е нужно всеки човек, още от най-ранно детство, преди да научи той всяко друго нещо, да се научи да познава самия себе си, — от какво е съставен, какво е, и как ще свърши живота си. [...]
3. И тъй, необходимо е да учим и научим човека на самопознание, та да познава той себе си и по такъв начин да бъде смиреномъдър. Смиреномъдрието е най-вече разумност. Както гордият е неразумен и безсмислен, така, обратно, смиреномъдрият е разумен и смислен. Поради това, че безумието и слепотата на гордостта са тъй близки на хората и толкова силни в тях, всеблагият Бог е определил заедно с радостите да ни спохождат и скърби, та чрез това да се научим да бъдем смирени, а не горди. [...] Затова трябва да благодарим на Бога повече за скърбите, отколкото за утешенията, и на скръбните неща да се радваме тъй, както се радваме на веселящите. И тъй, нужно е всеки човек да познава самия себе си, да знае, че е нищо. Тогова, който себе си не познава, не може да спаси и Сам всемогъщият Бог, въпреки че желае да го спаси. Ако някой принесе Богу в дар целия свят (това е невъзможно, разбира се), а не мисли за себе си, че е нищо, такъв по никакъв начин не може да се спаси.
4. И тъй, не се иска човек да даде в замяна на душата си друго, освен познаването на себе си, знанието, че сам той е нищо. Само в такъв случай той ще съумее да принесе Богу сърце съкрушено и смирено — единствената жертва, която подобава всеки благочестив човек да принася Богу. Тази едничка жертва Бог не ще презре, понеже знае, че човекът няма нищо собствено, което би могъл на принесе Нему, както говори и свети Давид: "да би искал жертва, аз бих Ти дал; но към всесъжения не благоволиш. Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш" (Пс. 50:18-19). Чрез тази жертва се спасявали, спасяват се и ще се спасяват всички царе и велможи, благородници и простолюдие, мъдри и неуки, богати и бедни, сиромаси и оскърбители, лихвари и развратници, убийци и всякакви други грешници. Дълбочината на смирението — тази спасителна жертва — трябва да бъде измервана с мерилото на греховете, т.е. според мярата на греховете, които човек е сторил, той трябва да има и смирение със съкрушение. Но самите праведници и преподобни, и чистите по сърце, и всички спасени не се спасяват с нищо друго, освен с тази жертва. И милостинята, и вярата, и оставянето на света, и най-великият подвиг на мъченичеството, и всяка друга жертва се запалват от пламъка на тая жертва — съкрушението на сърцето. Такава е жертвата, за която няма грях, надмогващ Божието човеколюбие. Заради тази едничка жертва (за да я има и да пребъдва) ни спохождат болести, скърби, притеснения, дори падения, душевни страсти и съпътствуващите ги телесни страсти — всичко е заради туй: от всеки богобоязлив човек да се принася Богу тази жертва. Който придобие тая жертва на съкрушението и смирението, той няма как да падне, понеже вижда себе си по-низко от всички. И Бог слезе на земята и се смири дори до смърт не за друго, а за да съзида у вярващите в Него сърце съкрушено и смирено.
5. Две са жертвите, които приема Бог и Отец на нашия Господ Иисус Христос, и заради които милува и всеки отделен човек и целия този свят — едната от тях е Сам нашият Господ Иисус Христос, Синът Божий и въплътилият се Бог, а другата — съкрушеното и смирено сърце на всеки вярващ в Него. И нека някой вземе целия си имот, та го раздаде на бедните, нека пости, извършва бдения, спи на гола земя, ден и нощ се моли, но не потърси ли от Бога да придобие за себе си сърце съкрушено и смирено (понеже "всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините" — Иак.1:17) — такъв никаква полза от трудовете си не ще придобие. Затова сме длъжни да дирим тази единствена пътека, на която се придобива сърце съкрушено и смирено, понеже ако някой придобие такова сърце, той ще върви по земята сякаш върви нагоре, към Царството небесно. И в последния, смъртния час съкрушените и смирените по сърце получават уверение, че са помилвани от милостивия Бог, и си отиват оттук в радост и веселие. Толкова велик и с нищо несравним е този дар Божий. Той е основа на възкачването по лествицата на добродетелите и на слизането на дара на чудотворството и знаменията — той е възкресение на душата в сегашния още живот, преди всеобщото възкръсване на телата, той е избавлението, за което Бог и Отец отдаде Своя Син, та всеки, който повярва в Него, да не погине, но да има живот вечен, и като има тоя вечен живот, да познава Единия истинен Бог, и пратения от Него Иисуса Христа (Иоан. 17:3).
Из Слово 31 от св. преподобни Симеон Нови Богослов
Публикувано за първи път в Интернет от © "Православна беседа"
1. За празниците и за това как трябва да ги празнуваме
2. Против ония, които се хвалят с празненства
3. Какво означава ставащото по време на празник
4. Към тия,
които се причащават с пречистите Тайни достойно и недостойно
5. Как едни се съединяват с Бога чрез св. Причастие, а други — не
1. Който добре познае и разбере, че е създаден от нищо и че гол е влязъл в тоя свят, той ще познае и своя Създател, от Него едного ще се бои, Него единствено ще люби и Нему единствено ще служи от всичката си душа, като нищо от видимите неща не предпочита пред Него. Убеждавайки се от познанието на самия себе си, че е странник за всичко земно или, да кажем по-добре, и за всичко небесно, той отдава всичката ревност на душата си за служене на своя Творец и Бог. Защото щом като е странник за земното, от което (при сътворението) е взет, сред което живее и преминава своя век, то колко повече е странник той за небесното, от което е тъй далеч и по вида на тукашното си битие, и по начина си на живот. Който се убеди чрез самопознанието, че на земята той е странник, и не го оставя мисълта, че както гол е влязъл в тоя свят, тъй и гол ще излезе от него — на такъв човек какво друго му остава, освен плач не само за себе си, но и за всички сродни и подобострастни нему човеци? Кажи ми, също така, моля ти се, оня, който люби Бога и се бои от Бога, Него единия люби и единствено от Него се бои, ще се склони ли да бляска с нещо плътско и веществено? Или ако се случи да празнува, ще вземе ли той да празнува според общия за всички люде обичай — безумно и безсмислено? Или възможно ли е той да помисли нещо или да стори нещо, знаейки, че то е неугодно на Бога? А също тъй тоя, който е убеден, че е странник, бедняк, лишен от всичко, макар и много да обладава, възможно ли е той да почне да се хвали с богатството си? Или може ли да се разгордее с онова, що върши на своите празници? Да се превъзнася заради многото поставени от него свещи и запалените кандила, заради благоуханията и ароматите, или заради многото събрал се народ и отрупаните и скъпи трапези? Или да се величае със знатни приятели и посещения на славни велможи? Не, не ще започне той много да мисли за себе си заради тези неща, понеже знае, че това днес го има, а утре ще си отиде, сега го занимава, а утре ще изчезне. Такъв, като знае в какво се състои богоугодното празненство, изобщо няма в ума си и в чувствата си онези веществени неща, които обикновено ги има на празниците (понеже с такива неща обичайно са заети единствено хора, които и не помислят на нещо по-висше от видимото); но в неговия премъдър ум се раждат духовни мисли и той се въззема към съзерцаване на празничното веселие, което ще настане в бъдещия живот и от него сърцето му се услажда, като че ли вече е бил там наистина и духовно е празнувал с ангелите и светците, за които на небето всякога е празник. Такъв не гледа на свещи и кандила, нито на многото народ, нито на сбора приятели, но устремява своя ум към това, което ще дойде скоро след тия неща — когато угаснат всички веществени светила и самата светлина на очите, и всеки отиде в оня дом, за да пребивава в него вечно.
2. И тъй, не ми брой ти, възлюбени, години, месеци и кръговрата на празниците и не казвай: „ето, отпразнувах Рождество Христово, Богоявление, Сретение, Възкресение, Възнесение и Петдесетница". Не говори това, брате мой, не брой отпразнуваните празници и не мисли, че това е достатъчно за спасението на душата. Не мисли също, че има ли бляскави одежди и гиздила, ястия и пития, ценни благоухания, свещи и кандила, и много народ, това е и целият празник. Не тези неща правят празника светъл и не единствено в това е празненството — това е само видимата страна на празника. Каква полза ще придобия за себе си, ако запаля толкова много светилници, че да изпущат те такава светлина, както слънцето на небето, а вместо кандила запаля звезди на църковния свод, и по такъв начин устроя второ небе долу на земята, като се възхищавам от всичката тая светлина и стана предмет на удивление и похвали от страна на всички дошли в храма? Каква, казвам, ще е за мене ползата от всичко това, когато не след дълго то угасне и аз остана в мрак? Или каква ми е ползата, ако днес помажа себе си и всички празнуващи с разни благоухания, а утре отново се окажа изпълнен с плътско зловоние? Кажи ми ти, който се хвалиш със светли празненства, кажи, ако по думите на Премъдрия у тебе има разум, каква е ползата от всичко туй? Никаква, то се знае, макар и да мълчиш, победен от истината. Защото ако днес аз съм залян от светлина, а утре бъда обгърнат в мрак, ако сега преизобилно се наслаждавам с веселие, а утре бъда обременен от скърби, ако сега се радвам на здраве, а утре легна болен, кажи ми — каква ми е ползата от тия неща? И какво утешение има във всичко това? Не такива празници обича Господ. "Кой е искал тези неща от вашите ръце?" (Ис. 1:12, по слав. текст) Не ни е дал Христос такава заповед, тъй да празнуваме празниците си. А как? Ето, чуй с внимание. Между другото, по-напред ще кажа какво говорят някои в защита на това. Ти какво мислиш, че говорят? Да не палим нито кандила, нито свещи? Да не кадим ли тамян нито други благовония? Да не събираме ли народа за празници, да не каним ли певци, приятели и познати, нито знатни люде? Това ли казваш? Тъй ли ни заповядваш? — Не, не това казвам. Да не бъде. Напротив, съветвам те всичко това да вършиш, дори още по-внушително. Тук съм напълно съгласен с теб. Но искам да знаеш как, при всичко това, трябва християните да празнуват своите празници. И ето, ще ти изясня тайнството на християнския празник.
3. Що за тайнство е то? — То е онова, което образно ти представят твоите празнични действия. Запалваните от теб кандила изобразяват невидимата светлина, за да ти напомнят, че както църквата цяла блести от светлина поради многото кандила, тъй и домът на твоята душа (който също е дом Божий), по-драгоценен от ръкотворния храм, трябва цял да блести в духовна светлина, т.е. в него трябва да светят всички духовни добродетели, запалени от божествения огън на благодатта, и целия да те осветяват тъй, щото в душата ти да не остава неосветено ни едно местенце. Многото запалени свещи означават светлите помисли, които трябва да греят в тебе като свещи, тъй че в дома на душата ти да няма ни един мрачен помисъл, но всички да са огнени и да блестят със светлината на Светия Дух, и у тебе да не се намира недостатък ни в един от светоносните помисли на разсъдливостта. Благоуханните мазила, разливащи благовоние, ти сочат към духовното миро, т.е. благодатта на Светия Дух, и чрез това, че са направени от разни съставки, ни учи, че това духовно миро трябва да е разнообразно, т.е. да е съставено от различни дарове на Светия Дух. Като предизобразява това духовно миро, пророкът го нарича в псалмите ту роса, падаща върху планините Сионски, ту миро, стичащо се по брадата Ааронова и по краищата на одеждата му (Пс. 132:2-3). Такъв е Светият Дух, Който слиза от Отца на светлините върху достойни духовни люде, а от тях се предава и на други, и освежава всички като роса. Кадилният тамян, който изпуща благоуханен дим, щом бъде запален, ти сочи същата благодат на Светия Дух, но вече по отношение на това как тя излиза отвътре и се въздига нагоре, или пък как от тогова, който е приел действието на Св. Дух, тя избликва нагоре като изворна вода, течаща в живот вечен. При това тя едновременно осветява светозарно и облагоухава чувствата с духовно благоухание: осветява като светлина, която виждат от чистите по сърце, облагоухава като дърво на живота, което, умъртвявайки плътските пожелания, разлива навсякъде благоуханието на духовни устреми и чувства, и с чиста радост весели сърцата на всички верни. И не само това означава ставащото на празниците, но и за много други духовни мисли дава то повод. Тъй, ако Бог така е украсил и прославил с благоухание това бездушно миро, не ще ли украси Той и тебе, когото е създал по Свой образ и подобие, (ако разбира се поискаш) с разнообразни добродетели и не ще ли те прослави с благоуханието на Светия Дух? Тези мазила, приготвени от човешки ръце и услаждащи с благоуханието си чувствата ти, са създадени от самия тебе по мъдър начин: понеже, както ръцете на мироварците приготвят тия мазила, съчетание от различни аромати, като от разни съставки правят едно благоуханно вещество, тъй и тебе са те създали ръцете Божии и премъдро са те съчетали от най-разнообразни видове духовно миро, т.е. дарове на Животворящия Дух. И ти си длъжен да изпущаш благоуханния мирис на разумността и премъдростта, за да се радват с духовна радост слушащите словата на твоето учение и да бъдат облагоухавани душевните им чувства.
А многото народ, събиращ се на празниците и велегласно възпяващ хваления Богу, изобразява небесните чинове и несметните ангелски воинства, които възпяват и славословят небесния Владика за великото спасение, което Той е устроил за тебе. Хваленията и песните, които народът пее, изобразяват онова тайнствено пение, що ангелите извършват неспирно, за да научат и тебе да станеш земен ангел и тайнствено и неспирно да възпяваш своя Създател Бога с невеществените уста на сърцето си.
Приятелите и познайниците, знатните люде, събрали се на празника, те учат с присъствието си, че и ти трябва да проявиш ревност, та чрез изпълняване на заповедите и богатството на добродетелите да се причислиш и станеш съжител на апостолите, пророците, мъчениците и всички светии.
Ако така празнуваш, възлюбени, своите празници, и ако сам си такъв, какъвто показа, че трябва да бъдеш, моето слово, тогава ти наистина извършваш духовен празник и празнуваш ведно с ангелите. Ала ако не празнуваш така и сам не си станал такъв, какъвто рекохме, то каква полза за тебе от твоите празници? Боя се да не би и ти да чуеш от Бога, както древните юдеи: „ще обърна празниците ви на тъга и всичките ви песни — на плач" (Ам. 8:10). Може би вие ще ме попитате: "тогава как според теб да постъпим, щом не сме такива, каквито ни яви, че трябва да бъдем, твоето слово — да не празнуваме изобщо своите празници, макар телесно и осезаемо?"
Не, брате, не ти казвам това. Празнувай усърдно и прави всичко, което се отнася до почитането на Бога и чествуването на ангелите, както можеш. Свиквай на празник, ако можеш, всинца — царе и велможи, архиереи, йереи, дякони и миряни, та всички да прославят заради тебе Бога, и нека тая слава, която те въздават Богу, да ти се вмени на тебе, като нейна първопричина, та да се явиш угоден на Бога. Но не мисли, че в това е всичко, което си длъжен на сториш за прослава на Бога и чест на Неговите ангели, а най-вече не мисли, че чрез това ти добавяш нещо към славата на Всевишния и светците. Защото апостолът говори: „и първото прославено дори не се показа от тая страна славно, поради надминаващата слава на второто" (2Кор. 3:10). И светците не се нуждаят от земната прослава на човеците. Но ти празнувай, за да придобиеш от Бога милост по молитвите на Неговите светии. Но при това отново не мисли, че това видимо и телесно дело, което вършиш заради празника, е истинският празник, но го считай само за сянка и изображение на празника. Защото кажи ми, моля те, какво общение само по себе си има това видимо, бездушно и лишено от чувства дело с невидимото, божественото, духовното, живото и живоносното?
Затуй, ако желаеш да празнуваш разумно и благочестиво празниците си, нека твоят празник бъде не светлина на кандила, които подир малко време бездруго се угасяват, но чистото кандило на твоята душа, т.е. познаването на небесните и божествени неща, което се дава от Дух Светий на истинския израилтянин — човека с възвишен и съзерцателен ум. То да сияе в тебе през всички дни на живота ти повече от слънчевите лъчи. То да свети у всички християни с чистата светлина на словото, тъй че по благодатта на Светия Дух в тях да се изпълни заповедта: "Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец" (Мат. 5:16). Наместо много кандила нека у тебе има светлосияйни мисли, от които се приготвя тъкан за украсяване с добродетелите, и чрез които на имащите правилно духовно зрение се явява всичкото благообразие на духовния храм на душата ти. Вместо благовонния дим да те облагоухае неизяснимото благоухание на Светия Дух. Вместо многото народ да бъдат с тебе множествата свети ангели, които да славят Бога за твоите добри дела и да се радват за спасението и преуспяването на твоята душа. Вместо приятели, велможи и царе, с теб да празнуват, като твои духовни приятели, светците, по-достойни за почит и от велможи, и от царе. Тези светци да бъдат твои възлюбени другари, предпочитани над всички други, за да те приемат след смъртта ти в своите вечни жилища, както Авраам приел Лазаря в своето лоно (вж. Лук. 16:22).
4. Вместо трапези, отрупани с различни ястия, насъщен да ти бъде единствено хлябът на живота, който на сетивата се представя като хляб, а духовно е Тяло Христово. Този е хлябът,
слизащ от небето и даващ живот на света, от него който яде, не само се храни, но се и оживотворява и тъй да се каже възкръсва от мъртвите. Този хляб да ти бъде и храна, и услада,
ненаситна и несвършваща. А виното, което в това Тайнство е наистина Божия Кръв, да ти бъде неизречима светлина, неизказана сладост, вечна радост. Ако пиеш от това вино достойно, ти
не ще ожаднееш во веки, само пий с душевно чувство и мирно настроение на душевните сили.
И добре вникни в смисъла на говореното. Ако се причастяваш с небесния хляб и вино, т.е.
с Христовите Тяло и Кръв с чувство и съзнаване на това, какво са те, то знай, че се причастяваш с тях достойно; а ако не се причастяваш така, ядеш и пиеш недостойно. Когато се
причастяваш с чисто сърце и вяра, ти си достоен за тайнствената трапеза; ако ли не се удостояваш с това, тогава нямаш единение с Христа.
5. Тези, които се причастяват с божествените Тайни недостойно, нека не мислят, че чрез тях те така просто се съединяват с Бога; защото това не става с тях и никога не може да стане, докато са такива. Единствено тия, които чрез причастяването с божествената Господня Плът се удостояват да виждат с окото на ума, да осезават с осезанието на ума, да вкусят с устата на ума невидимото, неосезаемото и невкусимото Божество, — те единствено знаят, колко благ е Господ. Те вкусват не само веществен хляб и пият не само веществено вино, по веществен начин, но в същото това време вкусват и пият духовно Бога, двояко — с чувствата на душата и със сетивата на тялото: плътта вкусват веществено, а Бога духовно и по такъв начин се съединяват и телесно, и духовно с Христа, Който притежава две естества, като Бог и човек, и стават Негови сътелесници и съучастници в Неговата слава и божествено естество. Ето по такъв начин се съединяват с Бога причастяващите се достойно — тези, които вкусват от хляба и пият от чашата с познаване и съзерцаване силата на Тайнството, и с душевно чувство. А тези, които недостойно се причащават, остават лишени от благодатта на Св. Дух и хранят само тялото си, но не и душата си.
6. Но, о възлюбени, не се възмущавай от мен, слушайки истината, която ти възвестявам — защото истина е това. Понеже ако ти вярваш и изповядваш, че Христовото Тяло е хляб на живота и дарява вечен живот на ония, които го приемат, и че Неговата Кръв за пиещите става извор от вода, която тече в живот вечен, то кажи ми тогава, моля те, защо ти, щом се причастяваш с тези божествени Тайни, не приемаш в душата си нищо особено в сравнение с това, което си имал преди причастяването. Но дори и да чувствуваш някаква малка радост, когато се причастяваш, след немного време отново ставаш такъв, какъвто си бил преди това и въобще не усещаш в себе си някакъв приток на живот или прилив на светлина. Този Хляб се явява обикновен хляб за ония, които не са се издигнали над вещественото, макар той тайнствено да е светлина, невместима и непристъпна, както и виното тайнствено е светлина, живот, огън, жива вода. И тъй, когато вкусваш тоя божествен Хляб и пиеш това Вино на радостта, а не усещаш, че си заживял безсмъртен живот, приемайки в себе си светоносна и огнена сила, както пророк Исаия приел в устата си горящ въглен, и че си изпил Господнята Кръв като жива и веселяща вода, ако не усещаш в себе си, че си приел нещо такова, за каквото сега казах, как тогава мислиш, че си се приобщил с вечен живот, че си пристъпил към непристъпната светлина на Бога, че си станал причастен на несвършващата светлина? Не, брате мой, не — нищо такова не е станало с теб, понеже нищо от казаното ти не усещаш у себе си. Но онази светлина те осветява, ала ти си сляп и не биваш осветен; и оня огън те облива с топлина, но ти си оставаш хладен; и онзи живот е влязъл в тебе, а ти не чувствуваш това и си стоиш мъртъв; и живата вода е протекла през душата ти, като по жлеб, но не е останала в тебе, защото не е намерила там достойно вместилище, та да се всели вътре в теб. Затова ако ти се причастяваш с пречистите Тайни по такъв начин, без да усещаш някаква благодат в душата си, то причастяваш се само на вид, а в себе си не приемаш нищо. Защото ония, които пристъпват достойно към тия Тайнства и се приготвят както подобава да приемат в себе си Сина Божий — този Хляб на живота, слизащ от небето, тях Той докосва осезателно и с тях се съединява без сливане, като им дава явно да изпитат Неговото благодатно присъствие.
И тъй, ако ти празнуваш празниците както ти показах и се причастяваш с божествените Тайни, както ти посочих, тогава целият твой живот ще бъде едно непрестанно празнуване, една несекваща Пасха — преминаване от видимото към невидимото, там, гдето ще престанат да съществуват всякакви предобрази, сенки и символи на празници, съществуващи в сегашния живот, и гдето вечно чистите вечно ще се наслаждават на най-чистата Жертва, Господа Христа, в Бога Отца и единосъщния Дух, като всякога Го съзерцават и биват виждани от Него, пребъдвайки и царувайки заедно с Него — от това няма никакво друго по-висше блаженство в Неговото царство. Нему подобава всяка слава, чест и поклонение, сега и винаги, и во веки веков. Аминя
Св. Симеон Нови Богослов
Публикувано за първи път в Интернет от © "Православна беседа"
Св. Симеон Нови Богослов
Да предположим, че ти всякога пребъдваш с Бога, държейки ума си постоянно горе в Неговото царство, и някой внезапно те повика и поведе в град, където има много народ, къщи и просторни палати, където има големи и прекрасни църкви, архиереи, йереи и царят с целия си синклит от велможи и телохранители. После (като нямам предвид всички други способи, които ти можеш сам да употребиш за получаване на архиерейство и грижа за народа), после, казвам, всички тези, т. е. и цар, и велможи, и множеството народ, – започнат с много сълзи да те канят и умоляват да приемеш върху себе си попечение за техните души, за да ги пасеш и те да се ползват от твоята ученост; и ти, ако не си получил благословение от Бога, презреш Този, Който те е сподобил да царуваш с Него, отхвърляйки небесните и вечни блага, които ти са дарувани от Него и слезеш при непостоянните и временни блага, и се свържеш с тия, които са те поканили да ги пасеш, как мислиш, нима няма да бъде справедливо, ако Бог, когато ти постъпиш по този начин, те остави да се ползваш само от привременните блага, които ти си възжелал, като те лиши от духовните блага, както в сегашния живот, така и в другия? Разбира се, че ще бъде справедливо! Даже и Самият Бог, ако ти заповяда да приемеш върху себе си пасенето на човешки души, ти трябва да паднеш пред Него, да заплачеш и с велик страх и скръб да кажеш:
"Владико, Господи! Как да оставя сладостта от пребиваването с Тебе и да отида в този суетен и многотруден живот? Господи, не се гневи на мене, Твоя раб, и от висотата на Твоята слава не ме хвърляй в този бедствен хаос! Не, Господи мой, не ме лишавай от Твоята светлина и не ме сваляй мен бедния в такава тъмнина! Или аз съгреших в нещо пред Тебе, Господи, без да зная и Ти затова пак ме връщаш в този хаос, из който Самият Ти по великата Си милост и човеколюбие ме изведе? Не ме разстройвай така силно Ти, Който си взел върху раменете Си толкова много грехове и беззакония! Но ако аз съм съгрешил в нещо пред Тебе, накажи ме тук, където се намирам. Ако намираш за добре, отсечи всичките ми членове, само не ме изпращай там, в този хаос!"
Ако Бог започне да ти говори: "Иди и паси Моите овце, иди и обръщай към Мене своите братя", с твоето поучение пак би следвало да Му отговориш: "Горко ми, Господи! И как да се отделя от Тебе аз недостойният?" Дори и трети път Той да ти каже: "Не, ти не ще се отделиш от Мене, Аз и там ще бъда с тебе неразлъчно", то пак би следвало да паднеш, да заплачеш и, намокряйки мислено със сълзи Неговите нозе, да кажеш:
"Как можеш Ти да пребъдваш с мене, Господи, ако сляза там и се омрача? Как е възможно Ти да бъдеш с мене, ако моето сърце има наклонности към зло, лъст и човешки похвали? Как може да Ти е благоугодно и да пребъдваш с мене, ако аз се възгордея? Нима е възможно Ти да не се отда лечиш от мене, ако аз не започна с дръзновение, праведно да изобличавам силните на деня за техните беззакония и неправди? Как мога да изпълня това и всичко останало, което е дълг на пастира, което Ти искаш, за да бъдеш с мене и да ме укрепяваш, а не да ме обвиниш като престъпник и заради това да се отдалечиш от мене като от недостоен и ме оставиш отх върлен там долу?
Боя се, Господи, да не би да ме победи сребролюбието, боя се да не ме завладее плътската воля, да не ме съблазни греховната сласт, да не омрачи ума ми грижата за паството, да не ме възгордеят почестите от силните на деня, да не ме увлече величието на властта и да ме научи да презирам моите братя. Боя се да не отстъпя от чина, подобаващ на моето звание, като се предам на пиршества и пиянство; за да не стане пак охранена от сластите моята плът, която сега е отънена от въздържание; да не ме уплашат хорските заплахи и да не ме направят престъпник на Твоите заповеди; боя се от просбите на моите събратя – епископите и от тези на другарите ми, да не ме склонят да стана участник на техните грехове, и когато онеправдават другите или нещо недобро правят, да мълча или даже да им съдействам, без да ги изобличавам с дръзновение и без да им показвам съпротивление за Твоите заповеди, както подобава.
И как мога, Господи мой, да изложа всичките опасности на това звание, които са безчислени и които Ти, Боже, знаеш по-добре от мене? Умолявам Те, не допускай да падна в тях! Ти сам знаеш, Човеколюбче, колко е трудно да се угоди на хората; те често са тежки, присмехулни, осъждащи и клевете щи, особено от грамотните и учените, които са изучили само светската мъд рост. Пощади ме, Човеколюбче, и не ме изпращай там долу да бъда предстоятел на народа в такава среда и в толкова беди и злини!"
За всичко това и за много друго би трябвало да мислиш и да се уплашиш от трудностите и бедите, които ще има да те срещат. Умолявай Бога да не позволи да слезеш от небето, на което се намираш, на земята, пак в мирските дела.
Ако даже Бог, похвалявайки твоята любов и смирение, би ти казал: "Не бой се, няма да бъдеш победен от нищо вражеско, защото Аз ти обещавам, че всякога ще бъда с тебе и ти ще Ме имаш за свой Помощник във всичките си дела. Аз и там долу ще те прославя с изобилие и ти пак тук ще се върнеш с по-голяма слава и в по-голяма светлост, и ще царуваш с Мене в безкрай ните векове"; дори ако ти даде такова обещание Човеколюбивият и Всеблаг Цар, то и тогава не би следвало да дръзнеш да бъдеш напълно безгрижен, но трябва да пребиваваш в страх и велик трепет, мислейки, че ти сякаш слизаш от голяма височина в дъното на най-дълбокия кладенец, пълен с разни зверове и влечуги, и в такова настроение, с велик страх трябва да се възкачиш на Патриаршеския престол или на Митрополитския, или на Епископския, или на някакво друго предстоятелство над народа.
Ако ти осъзнаваш, че не си такъв, какъвто ние казахме по-горе, но напротив, струва ти се, че, като приемеш настоятелство над народа, ти се изкачваш от низината долу на велика височина, то горко ти, за такава дързост, горко ти, защото твоят ум е ослепял, горко ти поради голямото ти невежество! Защото такива мисли са несвойствени на мислещите и разумните, но на безсмислените езичници, или по-добре да се каже, на мъртвите, които не виждат, не чувстват, не живеят и съвсем не знаят, що е Бог и че ще има съд Божий, който има да ни срещне.
При Второто Пришествие Господ на грешните патриарси ще противопостави светите патриарси – св. Йоан Златоуст, св. Йоан Милостиви, св. Григорий Богослов, св. Игнатий и много други, които са били образ и подобие на истинския Бог не само с думи, но и с дела. И на грешните митрополити ще противопостави светите митрополити – св. Василий Велики, св. Григорий Нисийски, св. Григорий Чудотворец, св. Николай. И ще съпостави Той с всеки грешен патриарх, митрополит и епископ апостолите и светите отци, просияли преди тях в тези епархии. И, като постави всички едни срещу други, тоест праведните срещу грешните, или, както е казано: овците отдясно, а козите отляво, ще каже на последните:
"Не прекарахте ли живота си в същите места, където и тези, които Ми угодиха и служиха? Нали на същите катедри седяхте и вие? Защо не подражавахте на техните дела? Как не се побояхте да Ме държите и да се причастявате с Тялото Ми, Което е чисто и непорочно, с нечисти ръце и с още по-нечисти души? Как не се ужасявахте и не треперихте, вършейки това? Защо сте харчили достоянието на бедните за свои собствени удоволствия и за своите роднини? Защо Ме продавахте за злато и сребро, подобно на Иуда? Защо ме купувахте като някакъв непотребен раб и Ме ползвахте за удовлетворяване пожеланията на вашата плът? Както вие не ме почетохте, така и Аз няма да се опечаля за вас. Махнете се от Мене, вие, които вършите греха, махнете се!"
А кой може да узнае достойния свещеник, ако въобще има такива в тези времена? Узнава го този, който е просветен свише с благодатта на Светия Дух. Но който каже: "Аз не познавам такива, а приемам свидетелството на други и на тяхно основание ги ръкополагам", такъв да знае, че, ако по такъв начин пусне вълк в стадото Христово, то, макар това да бъде извършено несъзнателно, но все пак той е виновен за вредата, която е при чинил на Христовото стадо. Друг казва: "А кой го знае, че е вълк? И аз нали съм човек, и не мога да зная какво се крие в сърцето на човека". Но, ако някой не е сляп, той не може да не узнае такъв човек...
Наставленията за пастирското служене на св. Симеон Нови Богослов са публикувани тук по книгата на Сливенския митрополит Йоаникий "Размишления за пастирското служение"
Виж също:
www.Pravoslavieto.com