Мълвина Господинова, 2001 година
Дългоочакваният V Църковно-народен събор започва днес в софийската Духовна Семинария "Св. Иван Рилски", броени дни преди светлия празник на Рождество Христово. Съборът, неколкократно отлаган поради неустановеното юридическо състояние на църквата ни, има правомощията на най-висш орган на църковно управление.
Православната църква е устроена и се управлява според канони, приети на Вселенските и Поместите Събори. Според тях устройството и управлението в православните църкви е изградено на два основни принципа - съборен и йерархически.
Съборният принцип е наложил като най-висш орган на църковно управление Църковно-народния събор, който решава най-важните въпроси на църквата - приемане или изменение на нейния устав, избиране на патриарх и т.н. След него по важност следват синодите, епархийските съвети, църковните настоятелства, които, според Уставите на съответните поместни църкви, имат определени права и задължения н рамките на диоцеза, за който отговарят.
Йерархическият принцип е довел до разделение на вярващите християни на миряни и клир. Миряните са всички вярващи, които чрез кръщенето стават неделима и съставна част на Христовата Църква. Клирът обхваща онези миряни, които са приели църковно служение и са получили духовен сан. От тях най-важно значение има института на свещенослужителите, който е разделен на три степени на йерархия: епископ, презвитер и дякон.
От основаването на Българската Екзархия досега са провеждани четири църковно-народни събора (през 1871 г., през 1921-22 г., през 1953 г. и през 1996 г.). Според приетия през 1950 г. нов "Устав на Българската Православна Църква", Съборът трябва да се свиква на всеки 4 години, а при необходимост - извънредно.
Каноните на православната църква определят не само устройството и управлението й, но и отношенията с държавната власт. Идеалът за тези отношения безспорно е т.нар. "симфония" между духовната и светската власт, която се основава на взаимно уважение, лоялност и взаимопомощ. Светската власт защитава интересите на църквата и я подпомага материално, а тя от своя страна обезпечава социалната дейност на държавата, грижи се за религиозно-нравственото възпитание и е моралният коректив на обществото. Единомислието е единодействието на църква и държава са необходимо условие за просперитет и благополучие на държавата.
Историята на следосвобожденска България, за съжаление, ни дава доста примери тъкмо в обратна посока - на недоброжелателно и дори враждебно отношение към църквата. Тя се превръща в залог за външнополитическата ориентация на младата държава. В борбата си срещу русофилството, което е исторически и верски обусловено сред православното духовенство, и в подкрепа на прозападната си политика, Стефан Стамболов лишава клира от изборни права, подлага на преследване и заточаване видни духовници (вкл. и митр. Климент) и дори през 1888 г. разпуска Св. Синод. През 1913-14 г. правителството на д-р Васил Радославов прави многобройни опити да отнеме финансовата автономия на църквата и отново налага ограничения върху дейността й. Особено остър се оказва конфликтът с правителството на БЗНС. Александър Стамболийски се стреми да премахне каноничната изборна система в Църквата и да въведе държавно назначаване на митрополити. Чрез нарочен законопроект се внасят поправки в Устава, грубо е и вмешателството в имотно-финансовото църковно управление. Софийската духовна семинария се премества в Рилския манастир, за да се предостави сградата й за нуждите на агрономическия факултет.
Но, безспорно най-тежкият период за Българската православна църква в нейната най-нова история, се оказва времето след 1944 г. Враждебното отношение на държавната власт към нея, оттогава до днес, в огромна степен се отразява пагубно на вътрешното й състояние - както в кадрово, така и в икономическо отношение. Църквата е лишена от всякаква възможност за осъществяване на просветителска, социална или обществено-политическа дейност, а богослуженията се извършват едва ли не "при закрити врати". Методите за държавна намеса в църковните дела са доста сходни, както по времето на комунистическия атеистичен режим, така и при управлението на СДС, и целят превръщането на БПЦ в една номинална и послушна на властта религиозна организация без реална обществена значимост.
Проследявайки актовете на държавно вмешателство през последните 56 години, откриваме почти идентична политика спрямо църквата и при управлението на БКП, и при това на СДС. Изпълнявайки ленинстко-сталинисткия принцип, че "кадрите решават всичко", през 1950 г. се изготвя специален секретен доклад по въпросите, свързани с църквата от зам. министъра на вътрешните работи Йонко Панов. В този доклад четем: "На първо място трябва да се направят някои промени в Св. Синод... Да се вземат ключови позиции в Църквата от доверени на ОФ духовници и миряни..." За да се приведат в изпълнение партийните директиви, към ЦК на БКП се създава сектор по въпросите на църквата. Негов орган е Комитетът по въпросите на БПЦ и религиозните култове към МВнР. Комитетът до голяма степен определя по-нататъшната кадрова политика в БПЦ, давайки своята "благословия" на верни на партията свещенослужители или "низвергвайки" тези от тях, които се противопоставят на комунистическия режим.
Особено силна подкрепа в своята, по същество антицърковна дейност, комитетът получава от прословутото VI управление на ДС. В него е създаден специален отдел „Трети", който има за цел да работи по направление на духовенството. Според капитана от ДС Бончо Асенов* - експерт по времето на премиера Виденов в Дирекция по вероизповеданията - основни задачи на ДС са:
"Изграждане на агентурен апарат от средите на църковните служители, преподавателите и студентите от Духовната академия. Предотвратяване ангажирането на църковните организации и духовенството с опозиционна дейност. Подпомагане на БКП в дейността й за намаляване влиянието на религията в страната".
(* По-късно, през октомври 1996 г. Бончо Асенов е назначен за Директор на Дирекцията по вероизповеданията, Виж Хронология на разкола, бел. ред.).
Трябва обаче да отбележим и един факт от огромно значение за самостоятелното и нормално съществуване на църквата ни, който макар да изглежда странен, всъщност потвърждава библейската истина, че неведоми са пътищата Господни.
В началото на своето управление комунистическата власт оказва активно съдействие на БПЦ в разрешаването на два от най-важните за по-нататъшното й развитие проблеми. На 22 февруари 1945 г. Константинополският патриарх Вениамин със специален акт (Томос) снема схизмата, наложена на БПЦ от събора в Константинопол още на 16 септември 1872 г., поради обявяването на независима българска Екзархия. На 13 март 1945 г. патриарх Вениамин тържествено обявява и автокефалността на църквата ни. Третият Църковно-народен събор от май 1953 г. възстановява патриаршеското достойнство на БПЦ, а на 10 май избира първия, след повече от 5 века български патриарх - пловдивския митрополит Кирил.
Неоспорим е фактът, че съществена роля в тези исторически събития играят комунистическите правителства на България и Съветска Русия. Не бива да пренебрегваме и чисто прагматичните интереси на Константинополската патриаршия, чието съществуване в Истанбул до голяма степен зависи от турската администрация. А по това време Турция е в доста добри отношения със Съветския съюз. Така чрез едновременните действия, компромиси и скрити (поне засега) договорености на партийни, правителствени и църковни дипломати от Москва, София и Истанбул, се ражда тъй дълго жадуваната независима българска църква, призната от целия свят.
Това съдействие на комунистическата власт обаче не може да заличи целенасочената антирелигиозна и антицърковна дейност. Много са избитите без съд и присъда свещеници, монаси и миряни, разрушени са църкви и параклиси, манастири са превръщани в стопанства и обори. На системен тормоз е подлаган всеки, свързан по някакъв начин с църквата и дръзнал да отстоява верността си към нея. Резултатът от тази политика е, че в края на XX век в България има над 200 не действащи храма, голяма част от манастирите са занемарени и безлюдни, а т.нар. "активни християни", посещаващи редовно богослуженията са едва 160 хиляди души!
Промените в обществено-политическия живот на страната след 10 ноември 1989 г. не се оказаха благоприятни за БПЦ. Единствената институционална промяна, свързана с дейността на
църквата, е създаването през декември 1990 г. на Дирекция по вероизповеданията към МС. Целта на тази промяна е да се заличат връзките и сътрудничеството на бившия Комитет по
въпросите на БПЦ и религиозните култове с ДС. Дейността на новия регулаторен орган обаче се оказва още по-злокобна. Новата демократична власт се оказва
мащеха на институцията с
1130-годишна история.
Още в началото на своето управление правителството на Филип Димитров показва своето крайно враждебно отношение към БПЦ, която е обявена за "бастион на комунизма" и се поставя абсурдната, дори в своето словосъчетание, дилема - "православие и комунизъм, или демокрация и комунизъм"? Слага се началото на открита война срещу БПЦ, в която всички средства оправдават целите. В продължение вече на десет години църквата ни е в състояние на "кръгова отбрана". Разликата в действията на комунистическата власт и тези на СДС е единствено в това, че сега антицърковната дейност се облича с псевдозаконни и демократични форми. Но, крайните резултати са не по-малко трагични. Подобно на комунистическия Комитет, и Дирекцията по вероизповеданията си присвоява ролята на кадровик и върховен съдник на БПЦ. Пример затова е предложението от 13 април 1992 г. на тогавашния директор Методи Спасов да свали от длъжност Пловдивския митрополит Арсений. Два пъти е "уволняван" и митрополитът на САЩ, Канада и Австралия - Йосиф.
Ако комунистическата власт можем да окачествим като "инквизитор" на Църквата ни, то властта на СДС упорито се стреми да бъде неин "екзекутор".
От 1992 г. до днес, всички актове на Дирекцията по вероизповеданията (неизменно оглавявана от активист на СДС) са насочени главно срещу БПЦ. Хронологията на събитията доказва целенасочения стремеж за тотално отстраняване на Църквата ни от обществения живот в България и до принизяването й до една от 36-те, регистрирани междувременно от Дирекцията. На 25 май 1992 г. тя обявява за "нелегитимен и незаконен досега действуващия състав на Св. Синод като ръководен орган на БПЦ". На 5 ноември с.г. Върховният съд "оставя без уважение" молбата на Св. Синод за отмяна на това решение. Междувременно Дирекцията регистрира нов Синод, начало с разколника Пимен.
Едва през декември 1996 г. Св. Синод, начело е патриарх Максим, получава регистрация от Дирекцията по вероизповеданията. За съжаление обаче междувременно проведените избори за митрополити в някои епархии, целящи да се избегне разпространението на разкола, дават основание за нови нападки. През март 1997 г., едва дошло на власт, новото правителство на СДС излиза с решение №130, което отменя регистрацията на Св. Синод. В края на същия месец пък Софийска община регистрира като Софийски митрополит Крупнишкия епископ Инокентий. А според устава на БПЦ, българският патриарх е и Софийски митрополит. Финалният акорд на тази демонична симфония е злополучното решение на Висшия административен съд от 18 октомври 2000 г., според което в България може да има две православни църкви!
Справедливостта изисква да се отчетат и грешките, които висшият клир на църквата ни допуска през този драматичен период. Те са свързани най-вече с доста мудните и не дотам адекватни реакции на архиереите ни. Подборът на синодални адвокати, които не успяват да решат нито един юридически казус в полза на БПЦ, е също доказателство за недооценяване от страна на Св. Синод на юридическите проблеми.
Капсулирането на висшия клир и недостатъчното му желание за реално общуване с нисшето духовенство, и особено с обществото, допълнително усложняват и без друго тежкото вътрешно състояние на Църквата ни. Допуска се разделение и отчуждаване между духовенството и паството. А е писано: "Всяко царство, разделено на части една против друга, запустява". (Лука 11:17).
Крайно време е църковната институция да мобилизира всичките си сили, както сред клира, така и сред паството си, да спре междуличностните конфликти и противопоставяния, за да се преодолее досегашното й незавидно обществено положение. Време е да се положи началото на един истински оздравителен процес, който най-после да изведе БПЦ на полагаемото й се високо обществено и държавно положение.
Публикувано във Вестник "Монитор" на 17.12.2001 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com