С нами Бог,
разумейте, языцы, и покаряйтеся: Яко с нами Бог.
Услышите до последних земли: Яко с нами Бог.
Могущии, покаряйтеся: Яко с нами Бог.
Аще бо паки
возможете, и паки побеждени будете: Яко с нами Бог.
И иже аще совет совещаваете, разорит Господь: Яко с нами Бог.
И слово, еже аще возглаголете, не пребудет в вас: Яко с
нами Бог.
Страха же вашего не убоимся, ниже смутимся: Яко с нами Бог.
Господа же Бога нашего, Того освятим, и Той будет нам в страх: Яко с нами Бог.
И аще на Него
надеяся буду, будет мне во освящение: Яко с нами Бог.
И уповая буду на Него и спасуся Им: Яко с нами Бог.
Се аз и дети, яже ми даде Бог: Яко с нами Бог.
Людие ходящии во
тме видеша свет велий: Яко с нами Бог.
Живущии во стране и сени смертней, свет возсияет на вы; Яко с нами Бог.
Яко Отроча родися нам, Сын, и дадеся нам: Яко с нами Бог.
Егоже началство бысть на раме Его: Яко с нами Бог.
И мира Его несть предела: Яко с нами Бог.
И нарицается имя Его велика совета Ангел: Яко с нами Бог.
Чуден Советник:
Яко с нами Бог.
Бог крепок, Властитель, началник мира: Яко с нами Бог.
Отец будущаго века: Яко с нами Бог.
С нами Бог, разумейте, языцы, и покаряйтеся: Яко с нами Бог.
Слава Отцу и Сыну и Святому Духу.
С нами Бог, разумейте, языцы, и покаряйтеся: Яко с нами Бог.
С нами Бог, разумейте, языцы, и покаряйтеся:
И ныне, и присно, и во веки
веков. Аминь.
Яко с нами Бог.
С нас е Бог, разберете, народи, и се покорете, защото с нас е Бог!...
Могъщи, покорете се, защото с нас е Бог!
И ако закрепнете, пак ще бъдете победени, защото с нас е Бог!...
В своите известни отговори по допитванията на българите след покръстването папа Николай I ги призовава да изоставят като военно знаме конската опашка, защото тя е езически знак, и да влизат в бой, носейки Светия кръст (Вж. The Responses of Pope Nicholas I to the Questions of the Bulgars A.D. 866, Letter 99):
"Той именно е знамението, което носим на челата си, чрез него се отбраняваме от всички врагове и се охраняваме срещу всички нападения. Той е знамението на вярата и огромен ужас за дявола: той е знамението, с което винаги християнските князе в свои нужди си служат, и с което царете, придържайки се към истинската вяра, често изтръгват от неприятелите си по благоволението на Христа знаменити триумфи."
Писмата на римския първосвещеник до българския княз Борис показват, че още след приемането на християнството кръстът става боен знак на българската войска.
Новопокръстената българска държава и нейната армия възприемат установената по онова време християнска традиция, в която символът на Христовите страдания има универсално значение това е знакът, който стои над всичко и всички, защото е олицетворение на християнската вяра.
В свещената история на християнството е изключително популярно чудото с Константин Велики при битката с неговия противник Максценций при Мулвийския мост край Рим през 312 година. Това било решителното сражение, което щяло да определи кой да наложи едноличната си власт над цялата Римска империя, разделена по това време на две части Източна и Западна. Чудейки се кой от многото почитани по това време богове да призове на помощ в битката, Константин бил споходен от небесно знамение. Пред него в небето се явил голям светещ кръст и той чул думите: "С това ще победиш!"
В деня на битката император Константин заповядал кръстът, който видял в небето, да бъде изобразен върху всички щитове на войниците му и върху бойните знамена. Константин победил Максценций и станал едноличен владетел на империята, която започнали да наричат Византия. След тази битка Кръстът се превърнал в победоносен символ на войската. Един от възгласите на византийската войска преди сражение бил: "Кръстът победи и е победител!". Тази формула, звучаща като молитвен зов, означавала, че не трябва да се очаква изходът от битката, за да се види кой ще е победител защото с Божия помощ предвождащият войската кръстен знак е изначалният победител. Той побеждава във вечността.
Под влияние на Византийската империя като боен знак кръстът бил възприет във всички православни страни. Смятало се, че всяка християнска войска трябва да постави върху своите знамена Христовия кръст, изразявайки по този начин несъмнената си вяра и крепка надежда, че Бог ще й помогне, така както е помогнал на император Константин да победи враговете си. Въпреки че липсват конкретни данни, със сигурност може да се твърди, че през целия период на средновековната българска държава кръстът е символ на нашата войска. Както показват запазените от тази епоха миниатюри, този знак увенчавал дръжките на бойните знамена. Много е възможно по византийски образец начело на войските освен знамена да са носени големи кръстове, подобно на тези, които се носят в църковните литийни шествия. Когато войските влизали в бой с вдигнати знамена, множество кръстове се извисявали над войниците като знак, че те се намират под Божията закрила. В православната традиция всяка армия, "водена" от кръста, била смятана за "кръстоувенчана" словосъчетание, което априори подсказва небесното покровителство над нея. Такава армия била наричана "обичаната от Бога наша войска". Вярвало се, че начело на войската стои сам Бог, който я повежда в бой, дарява й закрила и победа чрез своя победоносен знак.
По време на османското робство кръстът бил изобразяван върху знамена, предвождащи различни български чети или въстаници. И докато в Средновековна България кръстът е схващан като универсален, общохристиянски символ, то по време на робството Христовият кръст става белег едновременно на религиозната и националната принадлежност на българите, знакът на тяхната идентичност, който ги отграничава от окръжаващия ги ислям. Те вярвали, че именно с Христовата вяра и чрез неговия всепобеждаващ кръст ще успеят да отвоюват свободата си от своите османски поробители. Както е известно, върху едната страна на знамето на Карловския революционен комитет Васил Левски нарежда да се постави бял кръст и надписът: "Бог с нами!" ("Бог е с нас!"). Апостолът на свободата, който имал духовно образование, много ясно съзнавал, че за да се увенчае с победа освободителното дело на българите, революционерите трябва да се уповават на всемогъществото на Бога и да вярват в Неговата подкрепа. В едно свое писмо Васил Левски пише: "Бог нека е напреде, а народът български да ни е знаме!"
При свикването на събранието в Оборище през април 1876 г., което трябва да подготви предстоящето въстание, апостолите от IV революционен окръг тръгват към местността, предвождани от известния поп Грую Бански. Яздейки кон, свещеникът държал в едната си ръка сабя, а в другата издигал високо кръст. "Дружината запя бунтовен марш пише Захари Стоянов и последва поп Груя, който стъпи най-напред в Оборище с кръста в ръка... Блажени минути!" След това, преди събранието да започне, по предложение на Панайот Волов е отслужен водосвет и по този начин бъдещите въстаници призовали "божията благодат в своите действия".
При освещаване на Самарското знаме на 6 май (18 май стар стил) 1877 г. старият войвода Цеко Петков благославя светинята с думите: "Да помогне Бог на това свято знаме да премине открай до край нещастната българска земя. Всичко нечисто поганско и зло да бяга от страх пред него, а подире му да настане траен мир и благоденствие!"
Както е известно, от двете страни на знамето на българските опълченци е избродиран кръст, в който са изографисани образите на Света Богородица с Младенеца и на Св. Св. Кирил и Методий. В благословията на войводата дядо Цеко бойният път на знамето е представен като победоносно шествие, което отблъсква враговете-друговерци, така както Бог прогонва от света злите сили и установява своето небесно царство.
Православна традиция е доразвита във воинската символика и на
Третото българско царство. Както е известно, първите бойни знамена на младата държава са по руски образец от двете им страни е изобразен червен кръст с изправен лъв в средата и
надписа "С нами Бог" ("С нас е Бог!").
Тази християнска символика се запазва върху бойните ни знамена чак до 1950 година. По този армейски образец думите "С нами Бог!" са изписвани върху знамената на някои чети, участвали в Съединението (1885 г.) и на доброволчески дружини по време на Балканската война (1912-1913 г.).
Бродираните върху старите бойни знамена думи "Бог с нами!" или "С нами Бог!" са заимствани от старинните църковни текстове на т. нар. "Голямо повечерие", което се отслужва по време на Великия пост: "С нас е Бог, разберете, народи, и се покорете, защото с нас е Бог!... Могъщи, покорете се, защото с нас е Бог! И ако закрепнете, пак ще бъдете победени, защото с нас е Бог!" Това е тържествен призив-молитва, който изразява древното християнско вярване, че нищо на земята не може да бъде постигнато без Божията подкрепа. Както вярващите призовават божието присъствие и помощ, за да се очистят от греховете по време на Великия пост, така и православните воини влизали в бой с възгласа: "С нами Бог".
Както е добре известно, няма военослужещ, който да не е възпитаван, че знамето е светиня. Но обикновено съвременният воин осмисля тази идея чрез светските морални представи за святост, свързана с мъжество, доблест и бойна слава. Това несъмнено е правилно, но далеч не изчерпателно. Защото идеята, че знамето е светиня, има своя дълбок, изначално духовен смисъл.
В православните представи бойното знаме е светиня, защото върху него са изобразени свещени християнски символи Христовия кръст, ликове на светци или думи от Светото писание (напр. "С нами Бог!"). Знамето е светиня и защото над него е извършен обредът на освещаването над парчето златовезан копринен плат духовникът е призовал всепобеждаващата благодат на Светия Дух. То се връчва на полка като Божие благословение на общото воинско служение, свързано с проява на християнски добродетели и самоотверженост. Това осветено знаме е едновременно залог за вярата на войника в Божията помощ и за верността му към бойните другари, народа и родината.
Знамето е светиня, защото олицетворява самия Бог подобно на Бога, който е винаги с нас, знамето съпътства воините във всички важни моменти както в бой, така и в мирни дни. Някога дори когато не е имало къде да се извърши молебен за дадена войскова част, той често е отслужван именно пред бойното знаме защото то носи свети образи и небесна благодат. Затова православната църква сравнява бойното знаме със свещена хоругва бойната светиня съединява около себе си в едно цяло воините от един полк, подобно на вярващи, които се събират около църковното знаме.
Горан Благоев
Сп. "Български войн" Брой 12 от 2004 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com