Светоотечески напътствия за прелестта
Светоотечески напътствия за прелесттаСъдържание (frames)
:: СЪВЕТИ КЪМ ДУХОВНИТЕ ЧАДА
:: ЗА ГОРДОСТТА
:: ЗА СМИРЕНИЕТО
:: ТРИТЕ СТЪПАЛА НА СЛУЖЕНИЕТО ГОСПОДУ
::
ЗА ВЯРАТА
:: ЗА МОЛИТВАТА
:: ЗА ПОСТА
:: ЗА ЛЮБОВТА
:: ЗА ГНЕВА
:: ЗА ОБИДИТЕ
:: ЗА ТРУДА
:: ЗА РАЗГОВОРИТЕ И ЗА ГОСТИТЕ
:: ЗА СЪВЕТИТЕ
:: ЗА ЧЕТЕНЕТО
:: ЗА БОРБАТА С ПОМИСЛИТЕ
:: ЗА БОРБАТА С ГРЕХОВЕТЕ
:: ЗА ГЛАВНОТО В ЖИВОТА
:: ЗА ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА
ИГУМЕН НИКОН (Воробьов)
Игумен Никон (Воробьов) е роден през 1894 г. в селско семейство от Тверска губерния. Преди революцията е учел в Петербургския институт по невропатология, искал е да стане психиатър, но тук в светогледа му се извършил решителен прелом. Той напуснал института и заживял уединен аскетичен живот. През 1917 г. постъпил в московската Духовна Академия и бил принуден да я напусне, когато тя била закрита през 1919 г. Десет години той прекарал в уединение и молитва в гр. Сухиничи. Монашество приел през 1931 г. в Минск. След две години бил арестуван и четири години прекарал в сибирски лагери. Когато към края на войната започнали да се откриват енории, служил в Козелск, Белев, Ефремов, Смоленск и накрая в Гжатск, където починал на 7 септември 1963 г. Той с право може да бъде наречен един от най-големите руски пастири и духовници.
"Дай ми да видя прегрешенията си"
Скъпи мои...! Мир вам и спасение от Господа.
Получих писмото ви. Господ ви е посетил с болест, разбира се, защото тя беше необходима за вашето спасение. С много скърби подобава да се влезе в Царството Божие, такъв е духовният закон. Апостолите, мъчениците, преподобните - всички светии са влезли в слава чрез много и големи скърби. "Господ наказва, когото обича, бие всеки син, когото приема." Очевидно е, че няма друг път към Царството Божие освен тесния кръстен път, затова и вие не бива да унивате при болест и слабост, а да се радвате духом, утешавайки се мислено, че Господ е станал по-близък до вас сега, а в бъдеще изцяло ще ви направи свои деца, ако докрай Му останете верни и без ропот понесете всичко скръбно, което Той намери за нужно да ви прати. "Който претърпи докрай, той ще се спаси."
Трябва по-често да призоваваме Името Божие, да се изправяме пред Божието лице и да молим за търпение, когато ни стане особено тежко. Като от отровна змия трябва да се пазим от ропота. Неблагоразумният разбойник с ропот и ругатни не само увеличил мъките си, но и погинал навеки, а благоразумният със съзнанието, че получава достойно за делата си, облекчил и страданията си и наследил Царството Божие.
В утринната молитва на преп. Макарий Велики се казва: "Боже, очисти мен, грешния, защото нищо добро не сътворих пред Тебе." Ако така са се чувствали Божиите угодници, то какво трябва да чувстваме и на какво можем да се надяваме ние? Единствено и само на милостта Божия. Забравили всички свои добри дела, ние трябва като митаря да въздишаме от цялото си сърце: "Боже, бъди милостив към мене, грешника!"
И ако митарят само заради тази молитва бил оправдан от всички грехове, ясно е, че и ние трябва да вярваме, че Господ и нас ще помилва, ако и ние като него се молим от цялото си сърце. Така ни учи и Господ Иисус Христос. Да се молим и да се надяваме на Божието милосърдие. Никаква болест не може да попречи на душата да се обърне от дълбините си с покаяние към Господа поне няколко пъти в денонощието.
Не е било Господ да откаже прощение на каещия се. Господ не ни прощава само тогава, когато ние сами не прощаваме на другите. Затова нека се помирим с всички, за да се помири и Господ с нас. Простете на всички, за да ни прости и Господ.
... Господ да ви пази, да ви даде търпение и молитва, а чрез тях - духовна радост, превъзмогваща всички телесни болести и всички скърби на преходния свят.
Драга М.!
Господ иска спасението на всеки човек, но не всеки човек иска спасението си на дело. На думи всички искат да се спасят, а на дело отхвърлят спасението. Как го отхвърлят? Не с греховете си, защото е имало велики грешници като разбойника, като Мария Египетска и други. Те се покаяли за греховете си, а Господ ги е простил и така са получили спасение. Погива онзи, който греши и не се кае, а сам себе си оправдава в греховете. Това е най-ужасното и най-гибелното.
Господ казва: "Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние." Какво означава това? Словото Божие казва, че "не остана праведен,.. няма верни между синовете човешки". Всички са грешни и колкото е по-свят човек, толкова повече грехове вижда в себе си. Господ е дошъл да призовава към покаяние и чрез покаяние да спаси грешниците, тоест ония, които съзнават греховете си, каят се пред Него и молят за прошка. А онзи, който или не вижда греховете си, или оправдава лукаво сам себе си, такъв Господ отхвърля. Така Той отхвърлил и осъдил още на земята фарисеите, които се смятали за праведници и дори за пример на другите. Страшно състояние. Да избави Бог от това всеки човек.
Преп. Сисой Велики се молил на дошлите за душата му Ангели да помолят Господ да му даде да поживее още, за да се покае. Преп. Пимен Велики казвал: "Повярвайте, братя, където ще е сатаната, там ще бъда хвърлен и аз." А той (Пимен Велики) възкресявал мъртви. Така и всички угодници до самата си смърт оплаквали греховете си, своя неизплатим дълг пред Бога.
А кои сме ние, че поради самолюбие скриваме греховете си, оправдаваме се и лукавстваме, когато с единия си крак вече сме в гроба... Погледни целия си живот и се покай за всичко, което съзнаваш. Моли със сълзи, както Светата Църква се моли със земни поклони: "Дай ми да видя прегрешенията си."
Ако човек не вижда греховете си, това съвсем не значи, че ги няма. Това по-скоро означава, че такъв човек пребивава не само в грехове, но и в душевна слепота. И ако духовникът или изобщо някой външен човек ни обвинява в грехове, ние трябва не да се оправдаваме, а да умоляваме Господа да ни ги открие и да ни даде да се покаем за тях преди смъртта, за да получим прошка още тук на земята... 1958 г.
Ти вече униваш и се объркваш от малкото изкушение. Господ допуска това за тебе, за да познаеш своята немощ и да разбереш колко много неща се таят в душата на човека и какъв труд трябва да бъде извършен, за да се очистим от страстите, за да станем храм на Живия Бог и да достигнем спасение. Когато се открие човешката немощ, тогава се обръщаш към Господа и вече от дълбините на душата си ще викаш към Него, както потъващият апостол Петър. Тогава ще получиш помощ от Господа и ще разбереш, че Той наистина е близо до призоваващите от цялото си сърце името Му, и вече с благодарност ще паднеш в нозете Му и ще оплакваш всичките си грехове, с които си Го оскърбявала.
Тогава ще се смириш по сърце, ще престанеш да осъждаш другите и ще се погрижиш Господ да прости миналите ти грехове и да не допусне занапред да Го оскърбяваш с нарушаване на заповедите Му. Ще разбереш и това, че всичко земно е суетно и че твоята привързаност към земята, караниците и огорченията... всичко е толкова нищожно, че не си струва заради него да се огорчаваш, да се смущаваш и да губиш душевното си спокойствие, а може би и спасението си.
...Всичко лошо, всички страсти, всички бесовски козни, всички скърби и страдания - всичко се побеждава със смирение. А смирението се проявява тогава, когато ние от цялото си сърце, както благоразумният разбойник, кажем на Господа: "Ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си, спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си." Ако съумеем да казваме така при всички случаи от живота си, да не роптаем нито срещу хората, нито срещу Господа, то веднага ще ни стане леко и ще застанем на правилния духовен път. Ако пък сме роптали срещу някого, трябва още повече да се смирим и да кажем: "Господи, наистина нищо не струвам, само Ти можеш да ме спасиш."
"Господи, ако искаш, можеш ме очисти" - казал изгубилият всякаква надежда за изцеление прокажен и тогава чул от Господа: "Искам, очисти се!" - и като го докоснал, Господ го изцелил. Така и ние, разбрали от дъното на душата си своето безсилие и духовна нищета, да се обърнем към Господа, към Единствения ни Спасител, и със съкрушено сърце да кажем: "Господи, ако искаш, можеш ме очисти и спаси" - и ще получим отговор от разпналия се за нас Господ: "Искам, очисти се!"
Нашата душа ясно ще чуе този отговор и ще получи сила да понася с благодарност всички скърби на земния живот така, както разбойникът висял без ропот на кръста до вечерта в ужасни мъки. Да ти помогне Бог, скъпа М., да разбереш това, да се смириш и да се повериш в Божиите ръце. Твърди постоянно: "Господи, да бъде Святата Ти воля! Господи, направи с мен, както Ти е угодно, само не допускай да възроптая против Тебе! Спаси ме, Господи!"
Ти досега само си чела и слушала за душевната борба, за плача, за сърдечните страдания. Господ допуска от опит да познаеш и определиш за себе си, дали ще претърпяваш без ропот и ще благодариш Богу, или пък ще роптаеш и още по-лошо - ще се предадеш на отчаяние.
Решавай сама. Дай кръв и приеми Дух. Времето на младенчеството отмина, време е да се захващаш с делата на възрастните. "Сърце съкрушено и смирено, Ти, Боже, не ще презреш", "смиреномъдрието избягва дяволските мрежи и те дори не могат да се докоснат до него" (видението на преп. Антоний Велики за мрежите на дявола).
Ако се поддадеш на ропот, ще започнеш да обвиняваш хората и обстоятелствата, а оттук ще преминеш към ропот срещу Бога и може да изпаднеш в отчаяние. Господ да те пази от това!
Да ти дарува Господ душевен мир, смирение и духовен разум. Да ти даде търпение и сила да носиш тегобите и на своите страсти, а и на ония, с които общуваш...
Скъпа... !
По-често мисли за смъртта и за това кой ще те посрещне там. Могат да те посрещнат светли Ангели, а могат да те окръжат мрачни и злобни демони. Само от погледа им може да полудее човек.
Нашето спасение се състои именно в това да се спасим, т. е. да не попаднем в ръцете на демоните, а да се избавим от тях и да влезем в Царството Божие, в безкрайната и непостижимата тук радост и блаженство. Тук си струва да се потрудим. Има за какво. Демоните са горди и завладяват горделивите, значи трябва да се смирим. Демоните са гневливи, което значи, че трябва да постигаме кротост, за да не би да ни завладеят като сродни по душа. Те са злопаметни и немилосърдни, а това значи, че трябва бързо да прощаваме и да се помиряваме с онези, които са ни обидили, и да бъдем милостиви към всички. И така във всичко!
Трябва да потискаме бесовските свойства в душата си и да насаждаме ангелските, онези, които са посочени в Св. Евангелие.
Ако след смъртта в душата ни има повече бесовско, те ще ни завладеят. Ако пък ние още тук осъзнаем тези свои качества, молим за тях прошка от Господа и сами прощаваме на всички, то и Господ ще ни прости, ще унищожи всичко лошо в нас и не ще ни даде в ръцете на бесовете. Ако ние тук не осъждаме никого, то и Господ не ще ни осъди там. И така във всичко.
Нека да живеем в мир, прощавайки един на друг и помирявайки се по-бързо един с друг. Нека да се каем за всичко пред Бога и да Го молим за милост и спасение от бесовете и вечните мъки, докато още е време.
Нека да не си играем с вечната си участ.
Господ да те вразуми. Амин.
Скъпа... !
... Разсеяната молитва не е молитва, макар и Господ да я приема отначало от онези, които все още се учат да се молят. Но нали все някога трябва да се научим да се молим, без да се разсейваме!
Ако се въздържиш от гнева и запазиш спокойствие, то и молитвата ти ще бъде добра, а ако си неспокойна, не ще можеш и да се молиш.
Господ не приема молитва в гняв и предава такъв молещ се на немилосърдните служители, т. е. на демоните, които го прогонват навън от молитвата, навън от духовния брачния пир, в тъмнината на празните, а понякога и скверни помисли. А това ще е така дотогава, докато не се смирим и не заплачем пред Господа от цялото си сърце, дотогава, докато не простим на всички и сами не поискаме прошка, с една дума - докато не придобием душевен мир, защото е казано: "Само в Бога се успокоява душата ми." Където няма мир - там са и врагът, и тъмнината, и душевната тегоба, а и другите начатъци на ада.
Смирението има силата да събира помислите в памет за Бога, а размирицата, тщеславието и гордостта разсейват помислите. Ако помислите много се разсейват, това значи, че нещо в душата не е наред, значи, че врагът е получил достъп до нея и ние трябва да се каем пред Бога и да се молим за прошка и помощ. Трябва да се потърсят и причините за това. Понякога то се случва (ако и да няма гняв) поради излишна суетност и привързаност към света, както и поради дълги светски разговори, поради осъждане на ближните.
Добрата, внимателна, изхождаща от сърцето молитва е път към Божието Царство, което "вътре в нас е". Ако няма такава молитва, значи сме разгневили с нещо Бога.
Бъди внимателна към себе си. Пази мира. Помирявай се по-бързо и по-често изливай пред Господа своите прегрешения и скърби. Постъпвай по съвест, ще се чувстваш добре и ще се спасиш. Без труд нищо не се постига. Труди се в Бога и ще се спасиш. Ще ти бъде добре и тук, а и след смъртта си ще влезеш във вечното блаженство.1954 г.
Скъпа В. Н.!
Получих писмото Ви. Дори това, че сте неспокойна, свидетелства, че не сте права. "Лицемерецо! Извади първом гредата от окото си и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си." Тук се посочва един дълбоко психологически факт. Ако човек с Божията помощ се очисти от греха и по такъв начин гледа чисто, тогава ще види всичко в съвсем друга светлина и само тогава ще му даде правилна оценка. Тогава в сърцето му ще има любов към всички твари и непостижима жалост и желание никой да не страда и никой в нищо да не претърпи вреда (вж. Исаак Сирин). Само тогава може да учим ближния (пък и тогава само по указанието на Божията благодат) и словото ни ще бъде действено и полезно и ще изцелява, а не ще ранява. Докато не сме достигнали такова състояние, не трябва да се напъваме да учим.
Преп. Нил Сорски никога не говорел от себе си, а само излагал мнението на Светите отци. Ако не намирал веднага решение при тях, той не давал отговор дотогава, докато не открие мнението им по дадения въпрос. А ние, без да знаем сами нещо, от слухове или просто защото "така ни се струва", изричаме куп неща. Умният човек веднага ще разбере, че думите ни са повърхностни и ще ни осъди...
Всички ние, по думите на преп. Симеон Нови Богослов, се намираме в "най-лоша прелест" т. е. в тъмнина, в заблуда и в робство на дявола. Само малцина биват освободени от Господа от това състояние. Как тогава слепецът да води слепец? А Вие учите всички. Престанете! Митарят не е учил, а със съкрушение казвал: "Боже, бъди милостив към мене грешника!" - казвал това не само в църквата, а винаги имал такова умонастроение (иначе и в църквата не би могъл да се моли така). Можел ли е той, пък и всеки друг в такова състояние, да учи другите? Ясно е, че не.
А за намиращите се в робството на греха и дявола има само едно правилно състояние - състоянието на митаря. Когато то обземе целия човек, само тогава в него ще се осъществява "Силата Божия". "Силата Ми в немощ се познава", т.е. когато човек се намира в състоянието на митаря (в смирение). Едва тогава той ще усети в себе си Божията сила и тя ще го изведе от Египет в обетованата земя. Друг път няма. Ако ви пиша това, пиша го по правото на духовник. Простете!
Господ да Ви пази и да ви вразуми за всичко благо.
Скъпи мой... !
Получих писмото ти и дълбоко ти съчувствам. Много неща бих ти казал за твоите съмнения и огорчения, но не ме бива да пиша. Ти си избрал изключително труден в наше време житейски път и ако издържиш докрай, всичките ти скърби не просто ще бъдат възмездени милиони пъти, а дори (не казвам, че ще се забравят) ще съжалиш, че са били прекалено малки... Може да ти се стори странно, но това е така. Аз съм дълбоко уверен, че дори древните велики мъченици и те са съжалявали, че малко са страдали и затова не са могли да отвърнат на Бога с онази любов, с която трябва да Го обичаме. Любовта дори и към човек се стреми да се изрази като благо за любимия, каквито и жертви да изисква това. Колкото по-силна е любовта, толкова по-голям е стремежът й тя да се докаже... А безкористната любов може да се докаже само чрез жертва, и както истинската любов няма предел, така като нейна проява няма предел и жаждата за жертва. Който обича Бога, той ще поиска да страда заради Него, и както нараства любовта, така ще нараства и желанието ни да понесем всичко, за да не се отстрани от нас Господ и да бъдем по-близо до Него. А не можем да не обичаме Господа, ако се приближим към Него, или по-точно - ако Той се приближи към нас.
Може да се предположи, че незаспиващият червей и неугасимият огън в бъдещия живот е безкрайната скръб на сърцето за това, че е имало време, когато е можело да докажем своята любов към Господа, да претърпим различни страдания заради Него и да докажем любовта си не само чрез страдания, но и с вярата си в Него сред всякакви съмнения, страхове, духовна самота, съзнаване на своите немощи, безсилие и така нататък и така нататък - и не сме я доказали.... Именно тук на земята можем и трябва да докажем своята любов към Него с вътрешното решение: "Ще вярвам в Тебе, с всички сили ще изпълнявам Твоите заповеди. Ще страдам заради вярата в Тебе, ще се откажа от всичко и от всички - и от личния живот, и от близките си, само Ти, Господи, не се отказвай от мене и не допускай да изгубя вярата и мъжеството си. Не допускай да възроптая срещу Тебе, дори да ме постигнат много тежки скърби и мои или на близките ми страдания. Дарувай да Те възлюбя от цялото си сърце."
Ако запазиш такава нагласа, ще ти бъде леко да извървиш житейския си път. Ако пък се колебаеш и допуснеш съмнение в сърцето си, ако с доброволно нарушаване на Божиите заповеди омрачиш себе си и отслабиш духовните си сили, ако не призоваваш постоянно на помощ Господа и особено ако се възгордееш и започнеш да се надяваш на своите сили - ще паднеш с голямо падение и чрезмерно ще усложниш живота си.
Но и тогава не унивай, а се смирявай още повече и цялото си упование възлагай на Господа, на Неговото милосърдие и Неговата помощ. Именно това е правилното устроение, но без опит, без падане и изправяне на мислите* не ще достигнеш правилното състояние. То се характеризира с дълбоко осъзнаване на своята немощ и безсилието ни да се живее така, както изискват заповедите, и да се обича Бога така, както Той ни обича. А от това състояние се ражда чувството на съкрушение и сърдечен плач, както и съзнанието ни за неизплатимостта на нашия дълг (10 хиляди таланта). С една дума, онова съкрушено и смирено сърце, което Бог не ще презре и от което се ражда онази любов към Бога, за която говорих в началото.
Падението с много тежко състояние и се отразява на духовното устройство. То след това изисква труд за очистване на себе си и задълго забавя движението ни напред. Мислените падения дори са необходими за опознаването на себе си, на своята немощ и непригодност за Царството Божие, а вследствие на това те ни водят до смирение и ни показват, че човек само със свои сили не може да възраства духовно, а е длъжен да призовава постоянно на помощ Бога. Длъжен е да използва за спасението си Тайнствата и всичко, което дава Светата Църква. За духовния ръст помага и постоянното четене на Светото Писание (Новия Завет) и Светите отци. А още по-добре ще е, ако има духовен ръководител, но сега такива няма и се налага да вървим сами, ръководени от четенето и молитвата, измолвайки помощ от Господа и от Светите угодници. Авт.
Само с едната своя воля и желание не ще придобиеш любов, а с живот по заповедите, с покаяние и плач за паденията си, с дълбоко съкрушение, че наместо любов и угаждане на Бога постоянно нарушаваме Неговата свята воля. От този плач и съкрушение се ражда страхът Божий, т. е. страхът да не оскърбим Бога, а след това се ражда и чувството за близостта Му до нас, което е изразил пророк Давид с думите: "Винаги виждах пред себе си Господа...", а след това постепенно и твърдата решимост по-добре да умрем, отколкото да Го оскърбим с нещо и да се лишим от Неговата близост. Проявява се и твърдост в скърбите не само в безропотното им понасяне, но и в благодарността за тях, понеже сърцето ни ще усеща радостта от очистването и удовлетворение, че може да се търпи заради Бога и по този начин Той да се обича. "Какво да ти въздам, Господи, за всичко, каквото ми даде?"
Прощавай... за многословието и може би за несвоевременността на това писание. Но скръбта ти ме накара да ти напиша всичко това. Може би то ще ти е от полза и ще ти послужи за утешение.
Приятелю, моля те за едно: никога не отстъпвай от Бога, колкото и ниско да си паднал, както и да си Го оскърбил, съгрешил (да те пази Господ от това), но като блуден син Го моли за прошка и отново и отново се принуждавай да живееш според заповедите Му. "И който дохожда при Мене, няма да го изпъдя вън." Идещият към Господа чрез изпълняване на заповедите, макар и да пада по пътя, става и върви напред. Той е сред воините Христови и се венчава от Него, дори и много рани да е получил в тази духовна битка със своите страсти, с падналата си природа и с бесовете.
Да те вразуми Господ, да укрепи вярата ти и произволението ти и да те опази от всяко зло.
Господ да те благослови.
Мир и спасение от Господа наш
Иисуса Христа, скъпа... !
Би трябвало да знаеш, че врагът не ще остави на мира никого, който желае да се спаси, и следователно борбата с него не ще престане и до смъртта. Никой не може да го победи само със собствените си сили. Господ е дошъл на земята, за да разруши делото му. Той се бори против дявола и греха заедно с онези, които винаги Го призовават на помощ. И човекът трябва да противодейства на греха и дявола с всички сили, употребявайки като оръжия средствата, посочени от Господа, Апостолите и Светите отци. За православния човек оръжията против него са постът, молитвата, трезвостта и смирението. Без смирение не ще помогнат никакви средства, пък и Господ не помага на самонадеяния и гордия, и той неминуемо попада в различните мрежи на врага.
Който иска да победи врага и да се избави от страстите, а не се бори против него с даденото ни оръжие, той очевидно няма да победи. Колкото по-смирен е човек, толкова по-скоро ще се избави от врага. Към това трябва да се добави и това, че злопаметството унищожава силата на молитвата, защото Господ не приема молитвата на човек, враждуващ с ближния, или на злопаметен и го отпраща да се помири преди това. А без молитва, приета от Бога, човек е сам и следователно врагът ще го победи. Но и онзи, който се бори правилно, няма веднага да победи врага. За това са нужни време и търпение. Бори се правилно, старай се да бъдеш в мир със всички, приучавай се към трезвост и непрестанна молитва. Смирявай се пред Бога и хората и тогава ще поваляш исполините един след друг и ще се освободиш от греховния плен.
Нито един духовник не ще се отнася по-лошо към човек, който искрено и дълбоко се е кае за греховете си, каквито и да са те. Това е вражеска уловка, за да скрие каещият се греховете си и да не получи прошка. Точно обратното, ако духовникът е вярващ човек, той ще започне да се отнася още по-добре към него. Това е таинство - свойство на изповедта.
... Търпи всички упреци, хули и клевети, правилни и неправилни, защото те са полезни, очистват душата от греховете и ако не започнеш да роптаеш, съдействат да пораства смирението. Казвай като разбойника: "Ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си, спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си."
Скъпа...!
В. ми писа, че три дни си плакала след моето писмо. Радвам се, че си плакала, ако плачът ти е бил за Бога, а не от оскърбено самолюбие. От цялата си душа ти желая "да видиш прегрешенията си" и да плачеш за тях не три дни, а цял живот и до смъртта си, за да не се наложи да плачеш вечно след нея.
...Когато се изправим пред строгия Съдия, познаващ съкровенията ни, какво решение ще бъде взето за нас? С какво ще се оправдаем ние пред Него? Има едноединствено средство - докато сме живи, да осъзнаем своето недостойнство пред Бога и хората. Искрено да осъзнаем, че сме негодни и непотребни и че имаме неизплатим дълг към Бога, а следователно нямаме и право да изискваме нещо от хората. Да осъзнаем това, да плачем и умоляваме още тук за помилване и за прощаване на нашия неизплатим дълг. Да плачем за това, че блудно сме разпилели душевните и телесните си сили и с това постоянно оскърбяваме Божията любов. Да умоляваме Господ да не спомня след смъртта ни нашите грехове и неправди, а да ни приеме в Своите обители, както е приел и блудния син.
Ето за какво трябва да е цялата ни грижа. Всеки ден преди сън трябва да проверяваме себе си и да се съкрушаваме за всички нарушения на Заповедите, които сме допуснали през деня. Да си спомняме целия си предишен живот, да се каем за всичко и да не отстъпваме в покаянието, докато явно не усетим, че Господ ни е простил предишните грехове. Трябва да молим от все сърце Господа да ни помогне и занапред да не грешим и да не оскърбяваме с нови нарушения Неговата Свята воля, изразена в заповедите Му. Трябва да се боим да не оскърбим ближния си, защото по-лесно е да се помирим с Бога, отколкото с ближния...
Смири се, не съди, не осъждай. Помири се с всички и им прости, иначе и сама не ще получиш прошка от Господа. Това условие е поставено от Самия Господ: "Ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви" (Мат. 6:15).
В настъпилите дни на Светия пост се приведи в ред и се помири с хората и с Бога. Съкрушавай се и плачи за своето недостойнство и гибел. Едва тогава ще получиш прошка и ще придобиеш надежда за спасение. "Сърце съкрушено и смирено, Ти, Боже, не ще презреш", а без това никакви жертви и милостини не ще ти помогнат, "защото, да би искал жертва, аз бих Ти дал; но към всесъжения не благоволиш. Жертва Богу е дух съкрушен"(Пс. 50:18-19).
С цялото си усърдие измолвай от Господа най-великия и най-необходимия от всички дарове - да виждаш греховете си и да плачеш за тях. Който има този дар, има всичко.
Господ да те вразуми и благослови!
Поздрав и Божие благословение за всички.
Скъпа ...!
Отдавна е време да знаеш, че има дявол и бесове, които поради голямата си злоба искат да погубят всеки човек. Как правят това? Ето как: те се стараят да въздействат върху човешките страсти и да ги раздухват до такава степен, че те да погубят човека.
Например онзи, който обича да си пийва, бесовете принуждават да пие все повече и повече, като се стараят да го доведат до запои, побоища, убийства и самоубийство и с това да го погубят навеки. Едни от бесовете учат на кражба, други пък много изтънко довеждат до високоумие, тщеславие и гордост, а накрая и до духовна прелест и така го погубват. И по много други начини търсят те вечната погибел на човека.
Помисли си в спокойно състояние в какво помрачение трябва да се намира душата, за да премине поради малката скръб във вечна, най-ужасна мъка. Колкото и тежко да е тук, дори и да живеем на земята хиляди години в тежки страдания, все пак те ще имат край. А в ада няма край на мъките. Представи си дори такава картина: банда най-отвратителни разбойници, стотина души, са те нападнали в гората и цял ден издевателстват над тебе. Как би се почувствала при това? Тук ти поне би се избавила от това чрез смъртта. А самоубиецът попада в ръцете на бесовете, които са хиляда пъти по-зли и отвратителни от всички бандити; попада в пълната им воля и в издевателствата им, освен в неугасващия и несветещ огън, освен в незаспиващия червей... И тия мъки няма да имат край. Какъв ужас!... И да достигнеш в такова състояние за дреболии, заради това, че ..., лоша или добра, ... някак си са те обидили? Ако такава дреболия не можеш да търпиш, как не се ужасяваш от адските мъки?
Ще кажеш, че в този момент за нищо не мислиш и че си готова да се самоубиеш. Вярно е, че не мислиш и забравяш и Бога и бъдещите вечни мъки. В това отново е уловката на бесовете и действието им върху душата на човека.
Където е Господ, там са и мирът, светлината, разумът и радостта. Където е дяволът, там са разстройството, душевният мрак, помрачаването на разума, отчаянието и готовността за всякакво зло.
Много пъти съм говорил за това. Още веднъж те предупреждавам: не подавай ръка на дявола. Моли се на Бога и се моли в спокойно състояние да не допусне умопомрачаването ти и да не даде на бесовете власт над тебе. Господ ще те защити, ако ти сама не тръгнеш към ада. Помни Иуда. Той дал на дявола да влезе в него и загинал с ужасна смърт, отишъл във вечни мъки на дъното на ада.
Не си прави шега с това. Стой по-далеч от тия мисли. Господ да ти помогне да разбереш написаното и да избегнеш ръцете на бесовете и тук, и в идещия живот, а като потърпиш малко тук, да влезеш в Царството Божие, във вечната радост и блаженство. Амин.
Многоуважаема...!
За вашите преживявания по повод Светлата утреня, ще кажа, че на "които любят Бога,... всичко съдейства за добро". Светите отци казват, че Царството Божие не идва забелязано. Когато очакваме духовни радости, именно тогава можем (най-често така се и случва) да не ги получим.
Правилно устроение на душата е да смятаме себе си недостойни за никакви духовни утешения. Нещо повече, преп. Иоан Лествичник казва: "Със смирена ръка отхвърляй идващата радост като недостоен за нея, за да не се прелъстиш и да не вземеш вълка за пастир." Тази мисъл в различна форма са изказвали всички Свети отци. Всички хора са "удоборазположени" към всякакви грехове и особено към такива, които не са толкова груби, ала не са по-малко вредни.
Да види и победи всичко със своя сила, не може никой. Само съзнанието за своята немощ, нищета, греховност и неизплатим дълг пред Бога, а оттук и непрестанният сърдечен плач (когато "сърцето съкрушено" става и "смирено"), който са имали всички Божии угодници, е правилното душевно устроение, ограждащо човека от падения, водещо към духовни дарове и опазващо тия дарове, ако той се сподоби с тях.
Подвижникът, който няма сърдечен плач, се намира в духовна "прелест", т. е. в лъжливо устроение, и ако не се поправи, може да изпадне и в явна бесовска прелест и да загине. В наше време всичко това се случва в прикрит вид (не говоря за явното зло...), но се случва, и по-голямата част от подвизаващите се, временно или постоянно, се намират в прелест. Това е доста деликатна работа...
Успехът в духовния живот се измерва не с духовните утешения, които могат да бъдат и от лукавия, а с дълбочината на смирението.
Скъпа...!
Мир Вам. Бързам да ви пиша няколко думи, докато е светло, защото не ни дават осветление, пък и лампата е без стъкленица. Прочетох изповедта Ви за тщеславието и не намерих в нея нищо, за което да се "отстраня" от вас. Нищо особено не сте написали. Вие, както и повечето хора нямате нищо, с което наистина да можете да бъдете тщеславна. Всички ние сме далеч от Бога поради своя живот. Какво свое ценно имаме ние, поради което с вдигната глава да можем да застанем на Божия съд?...
... На всеки човек е така присъщо тщеславието, че то буквално целия го пронизва от външността до най-съкровените дълбини. А в същото време то е най-отровното свойство и с него в духовния живот не може да се направи никакво движение напред. Трябва то да се намали, а след това и да се унищожи. Във всеки случай трябва непрестанно да внимаваме над себе си и да потискаме със сърдечно съкрушение всяка проява на тщеславие (да въздъхнем към Господа от цялото си сърце: Господи, ето змията пак надигна глава), да го прогоним с гняв и да зовем към Господа: "Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме, грешния. Не го искам, не го приемам, освободи ме от него и ми дарувай да видя прегрешенията си."
Прочетете какво е писал за тщеславието преп. Иоан Лествичник, особено глави 5, 6, 7, 11, 14, 17, 23-26, 31, 34, 38, 39, 41, 43 и 45; прочетете и за гордостта 1, 2, 5, 11, 16, 17, 20, 34, 38.
Укорявайте себе си за всяко, дори най-малко нарушаване на Божията заповед, без да допускате никакво самооправдаване. Помнете заповедите на Спасителя: "Тъй и вие, кога изпълните всичко, вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим" (Лук. 17:10). А ние не само че не изпълняваме всичките Му заповеди и нито една не изпълняваме така, както трябва, а отгоре на всичко сме готови да се гордеем и тщеславим на всяка крачка.
Да Ви помогне Бог да се избавите от тази змия! Но без труд и внимание към себе си не ще можете да победите този най-зъл и лукав враг.
Онези прояви, за които писахте, са много явни и груби. Има много по-изтънчени форми и ако не е Божията помощ, може да изпаднем и в отчаяние. Опирайте се на Евангелието и на примера на Самия Господ Иисус Христос в борбата с тщеславието... Не се надявайте на себе си, а на Господа, не само в голямото, но и в малкото. Без Господа не можем да направим нищо истински добро и полезно за себе си, а и онова, което ни се струва добро, според опита на подвижника след това ще се окаже вредно (т. е. всичко онова, което е направено без молитва и изпросване на помощ от Господа).
Свети са ония молитви, които изхождат от благоговейно, съкрушено и смирено сърце, а фарисейските (гордите и тщеславни) молитви не само не са свети, а са мерзост пред Бога.
Простете ми. Спасявайте се...
Прот. Александър (Илин)
Две са основните черти на съвременния живот: гордостта и лъжата.
Целият ни живот е изграден върху гордостта: съревнования, награди и т. н. Възрастните хора играят на различни игрички и така проиграват вечния живот.
Най-страшното нещо е гордостта. Майка на гордостта е невежеството. Ние се гордеем с чуждото: красота и богатство, а всичко е дадено от Бога до време.
Същност на гордостта е лъжата. Ние си присвояваме това, което не ни принадлежи. Лъжа в живота са всичките ни страсти, които са прикрити с нашето привидно християнство (на гърдите кръст, а в сърцето дявол).
Гордостта е коренът на всички грехове. Тя пребивава с нас до смъртта ни. Когато човек я вижда в себе си и се бори с нея, Господ му помага в това.
Но когато ни идва наум мисълта, че нещо у нас е добро или нещо в другите е лошо, това значи, че гордостта е надигнала глава. И тогава Господ ни отнема опазващата благодат, благодарение на която у нас е имало добро, и допуска врага за да ни смири и да ни покаже, че то не е било наша заслуга, а действие на Божията благодат и че без нея ние не можем нищо. И така ние се смиряваме неволно.
Това е период на обучение в законите на духовния живот. Сърцето ни е заразено с егоизъм, а ние трябва да насадим в него чиста любов към ближните, иначе не ще влезем в Царството Божие. Такава любов, обаче, ние можем да придобием само по този път на обучение.
Раздразнението и смущенето по време на самоукоряване е признак за гордост. Ако сляп човек падне в яма, за какво да се ядосва на себе си и от какво да се смущава - та той знае, че е сляп.
Така и ние трябва да осъзнаваме своята греховност и да не се гневим и смущаваме, а да си казваме: "Ето, това и това лошо направих, аз съгреших, прости ме, Господи." Това е. От какво да се смущаваме, когато сме грешни от начало до край. Всяко смущение иде от гордостта.
Гордостта предшества падението. (Съвършенството не е в това да не падаме, а в това, да се изправяме.)
Гордост има във всеки човек, дори и в сърцата на най-светите люде. Помислите преминават през всеки човек, но те не ще ни бъдат предявени като обвинение, ако не задържим върху тях вниманието си. Само това ще бъде обвинение, което е прието от нас, върху което сме задържали вниманието си и сме го приели в сърцето си.
Дяволът навред е разстлал вражеските си мрежи. В тях попада гордостта. Господ внимателно пази всички, ала човешката гордост отблъсква Божията ръка и човек остава беззащитен.
Гордостта се лекува с познаването на себе си. А познаването се постига с четене на Евангелието и на Светите отци. Евангелието е огледало, от което следва непрестанно покаяние, а по-нататък и желанието да поправим живота си.
Гордостта пребивава с нас до смъртта ни. Тя и господството на тялото над духа са причините за падението. Ако Господ не бе дал на човека смъртта (най-великото благодеяние, което дава възможност за покаяние), човек би достигнал в гордостта си гордостта на сатаната.
Основа на борбата с гордостта е познанието на самия себе си в светлината на съвестта и само Господ я лекува.
Пътят към живота са смирението и любовта.
Св. Йоан Лествичник: "Смирението е Бог".
св. Исаак Сирин: "Смирението е доброволно поето върху себе си умъртвяване".
Смирението е свобода и започва от самопознанието.
Смирението е да се прости на брата, който е съгрешил против тебе, преди той да те помоли за прошка.
Смирението е отношението към ближния. Начало на смирението е обуздаването на езика - това е безкрайна добродетел. Негов закон е в нищо да не надвишаваш мярата: мярата за храна, мярата за сън и т. н.
Добродетел, в която е нарушена мярата, е от дявола.
Мирът се крепи на взаимното снизхождение и възможното служене един на друг.
Приучи лека-полека сърцето си да казва за всеки: "Наистина, той е по-добър от мен", и ще се научиш да се смяташ за най-грешен сред хората. Ако укориш някой, Божията благодат ще си иде от тебе и ще ти се даде дух за осквернение на плътта, ще се ожесточи сърцето ти, ще си иде умилението и в тебе няма да има място за нито едно от духовните блага.
Нито безчестието, нито някаква скръб идват при човека иначе освен по Божието допущение към изкушение и изправление на човека или пък заради греховете му.
Смирението не ще позволи да паднеш. Ни една огорчаваща дума другиму. Ръката Господня не е оскъдняла още и Господ ще ни покрие, ако търсим смирение.
Трябва да се избягват грубите форми на нарушаване на смирението: раздразнителност и осъждане. Това не означава, че не ще има падения, а че "ще падне и не ще се разбие".
Когато придобиеш смирение, ще бъдеш щастлив. На всичко ще намериш неговото място, защото ще откриеш мира и хармонията, а хората най-много страдат от противоречията и неразрешимите въпроси.
При смирения човек словото придобива творческа сила.
Земният поклон е израз на нашето смирение.
Смирението в наше време се състои също и в това да опазваме в тайна молитвата си. Тази заповед сега е много важна. Висока е онази добродетел, която се извършва тайно, не само затова, защото сега не можем да постъпим другояче, но и затова, че така е казано в Евангелието.
Молитвата трябва да бъде тайна, сърдечна.
Единствената тайна стая, която не може да ограби врагът, е смирението. Царството Божие е мяра за вътрешното съвършенство, мяра за смирението. Смиреният няма очи, за да види чуждия грях, няма и език, за да говори за него.
Дверите на небето отваря само смирението.
Трудът, изкушенията, търпението и смирението водят към любовта.
Смиреномъдрието е вътрешно устройство, а то е да не смятаме за нищо всичките свои добродетели.
1. Всяко земно служение на ближните (труд, милостиня, помощ).
2. Духовно служение на ближните (молитвата за тях, Словото Божие).
3. Търпението в скърби, изкушения, болести.
Вярата е вътрешно око. Този начин на познание довежда човека в състояние на равновесие, тъй като с това око той вижда Божията десница, с която Господ управлява целия свят и всеки човек. Състояние на равновесие имаме тогава, когато човек не се радва и не се опечалява силно, а във всичко вижда Божията десница.
Вярата е не само благодат, но и способност, вложена от Твореца във всеки човек.
Вярата се основава на опита - на своя и на чуждия. Тя е дадена, за да се опознае светът, който лежи извън пределите на нашите чувства.
Вярата се разкрива в търпение и смирение. Това е вътрешната същност на човека. Вярата е творческа сила. Тя може да бъде придобита:
1. Чрез слушане. 2. От опита. 3. Да е плод на Духа.
Трябва да пазим и храним вярата си.
Вярата се убива с греховете, а се храни със Словото Божие.
Ако гледаме на всичко с очите на вярата, скърбите ще намалеят и животът ще стане лек. Ще се увеличи само тъгата от нашата греховност.
I. Има четири основания за молитвата:
Чистотата на живота. Добрите дела. Самоукорението (отнася се за нашите добри дела - те никога не са чисти). Смирението.
Главната задача е молитвите да се извършват с внимание, като влагаме ума си в думите й. След време и сърцето ще започне да откликва.
Задължително е да се молим поне десет минути преди сън, но с внимание.
Денем да вършим Иисусовата молитвата, използвайки всеки случай, когато имаме възможност за това.
За всичко да благодарим на Господа, независимо дали получаваме или се лишаваме от нещо, и за болест, и за здраве.
За всичко добро, което има у нас, благодари на Господа и го приписвай само на Бога. Сам човекът е способен само да примесва грях към доброто, изхождащо от Бога. И за това трябва да укоряваме себе си, а не само за греховете си (Самоукорение).
В домашната молитва трябва да си спомняме за греховете си, ала без подробности (на изповед също не трябва да си спомняме за подробностите и да не се връщаме към тях).
Ако ни се случи някаква неприятност, да помним, че Господ е винаги с нас, всичко вижда и знае всички обстоятелства. Ако се обърнеш мислено към Него, всичко ще премине.
Който се моли с вяра, той никога не се ползва от разни начини на самосъхранение и не прибягва към тях.
II. Смисълът на молитвата.
Ако искаме да опазим себе си от нахлуването на врага, трябва да се погрижим сърцето ни да бъде заето от молитва.
Ако по време на четенето на Евангелието, псалтира или молитвата, словото е докоснало сърцето, спри - в този миг Господ е докоснал сърцето ти - в това е смисълът на молитвата.
III. Непрекъснатото общуване с Господа.
Най-висшето е Причастието (не по-рядко от веднъж месечно).
Иисусовата молитва е вкусване на Господа духом.
Иисусовата молитва
Има четири основания за тази молитва:
Чистотата на живота: честото покаяние, опазването на ума и всички чувства (да не гледаме, да не слушаме, което не трябва, и да не говорим, когато не ни питат).
Делата на милосърдието: състраданието, молитвата за ближния и съчувствието към скръбящия.
Смирението във всичките му видове - това е дрехата на Божеството, в която то се е облякло, за да стане достъпно за грешния човек.
Самоукорението: да смятаме всички свои дела за несъвършени.
IV. Съзерцанието.
Грехът е разбил цялото човешко същество и всичките му сили враждуват помежду си. Умът враждува със сърцето и това е източникът на мъките. Възстановяването на падналото естество се състои във възстановяване на хармонията в човека. Когато човек в някаква степен постигне хармония, той ще може да опази заповедите и за него ще настъпи единение в любовта. Тогава в него ще се всели Бог.
При съзерцанието молитвата (прошение, благодарение или славословие) се прекратява. Умът и волята са безмълвни, а душата е във възхита. Това вече е друг живот.
В строгия смисъл постът е монашеска добродетел, а в по-широк смисъл - християнска.
В широк смисъл постът е въздържание във всичко и винаги. Да бъдем винаги съсредоточени в себе си и въздържани във всичко е възможно и в света. Да страним от празни разговори и да пресечем любопитството си.
Ако не пресече любопитството си, човек никога не ще се поправи, тъй като така той повече натрупва в себе си, отколкото очиства.
Сърцето трябва да се пази от впечатленията на света, защото душата, която се упражнява в светските дела, не може да приеме Божията благодат. Любовта към света е вражда против Бога.
Постът е начална добродетел, но тази добродетел е условна, защото на всеки се дава своя мяра. Същността му не е в убийството на тялото, а в това, то да се удържа в някаква мяра.
Постът обхваща целия живот на човека: това е опазване на езика, опазване на чувствата, състояние на бодърстване, трезвение. А постът в храната изисква да сме внимателни.
По-високо от поста стоят делата на любовта.
Болестта стои по-високо от поста.
Постът ще дойде сам, в свое си време, според степента на усъвършенстването на нашия духовен живот.
Пост: Качество на храната (постно). Количество на храната (умерено). Време за приемане на храната. Въздържане във всичко.
Съблюдаване на тайната на поста. Всички недостатъци трябва да се възмездяват със самоукорение. Постът е велика добродетел, но и в него трябва да се знае мярката.
Ако помогнеш на един човек, когото Господ доведе при тебе по пътя на спасението, покажеш му своето съчувствие и състрадание. Това ще е по-високо от всякакъв пост, на който си способен.
Величието на Божията любов към човека е в Неговата жертва, а Жертвата е Синът Божий. Наш дълг е да отговорим на тази жертва с любов. В този случай е важно предразположението на сърцето (както вдовицата, която дала две лепти, тоест всичко, което имала, Богу). Ние също трябва винаги да сме готови да дадем на Бога всичко, което имаме. (От тази гледна точка са и нашите пожертвувания в храма. Не е важно какво ще стане с парите ни, къде и за какво ще отидат. Господ ще приеме нашата готовност за жертва заради Него.)
Църквата на бъдещето се състои от любов.
Мъките на ада са мъките на отхвърлената любов, мъки за това, че на Божията любов грешниците са отговорили с ненавист. Те ще виждат Неговата любов и ще страдат от своето недостойнство.
Любовта е преди всичко състрадание и съчувствие. Друг въпрос е дали можем да помогнем или не, но състраданието е първата крачка.
Главното е сърдечното намерение за състрадание.
Свети Ефрем Сирин казва: "Ако си пристигнал някъде, където никой не те познава, то, за да устроиш своето благополучие, устрой първо благополучието на другите."
Така е и в любовта, и в съчувствието. Напълни сърцето си с любов и съчувствие към другите, и ще получиш любов и съчувствие.
Любовта не помни злото, тоест не бива да допускаш за никой човек, че таи зло по отношение на тебе.
Любовта е чиста и мирна, тоест дава хармония на всички сили.
Движещата сила в нас трябва да идва от сърцето.
Нашата цел е да възбудим сърцето и да принудим към това и волята. Сърцето е най-висшата част на духа, която докосва задгробния свят.
"Аз ще простя всички вас, всички ваши беззакония. А как вие, които Ме предавате, ще Ме погледнете в очите?"
Възможността за саможертва е дадена на всеки. Господ чака ние да отговорим с любов на Неговата любов. Той е избрал за нас такъв път за спасение, какъвто е показал във величието на Своята любов, на Своята жертва за човешкия род. (Какво може да се даде повече от Единородния Син?)
Трудът, изкушенията, търпението и смирението водят към любовта. Любовта възвисява. Царството Божие е в любовта и в съединението.
Гневът се възбужда поради скъперничество, изразяващо се в посягане и похищаване на чуждото, а също така и ако някой обича да брани собственото си мнение или иска да бъде удостоен с почести, или да бъде учител, смятайки себе си за най-разумен от всички.
Гневът помрачава човешкия ум в следните случаи:
ако човек изпитва ненавист към ближния си;
ако смята ближния за нищо;
ако му завижда;
ако говори лошо за него.
Страстта на гнева се отразява в сърцето, на лицето, в езика, в делото.
Ако някой може да понесе злото така, че то да не влезе в сърцето му, то страстта на гнева не ще се отрази и на лицето. Ако пък при някой тя се отрази на лицето, такъв да се пази да не я изрази и с езика си. Който я изрази с езика, нека се удържи да не я изрази на дело и да се потруди веднага да я прогони от сърцето си.
Има три типа хора по отношение на страстта към гнева:
1. Такива, които не причиняват никому вреда доброволно. Те не хулят противниците си и щадят ближните си и действат според естеството, обновено от Христа.
2. Такива, които не вредят на другите, ала не искат и на тях да им се причинява зло - тия са подобни на Адама.
3. Ония пък, които вредят на другите и които безчестят ближните, въвеждат ги в изкушения или търсят гибелта им - те са подобни на дявола.
Обидата можеш да изтръгнеш от сърцето само тогава, когато заедно с обидилия те започнеш да се радваш на неговата радост, а за да постигнеш това, трябва да молиш Бога да помогне с нещо на онзи човек, на когото си обиден. Трябва да се върви по пътя на любовта, която отмахва греха на ближния.
Въпрос: Може ли да покажем пред обидилия ни нашата обида? Нужно ли е това?
Отговор: В никакъв случай.
Въпрос: Как вътрешно да се борим с обидата?
Отговор: Всичко, което става, е или по Божията воля, или по Божие допущение. Това са крайните цели. Бог е всеблажен и неизменяем. Божиите милости и изпитанията, които праща, имат причина в нас самите.
Всяко явление има своите причини и следствия. От доброто произтича блаженство, тъй като Бог е Любов и всичко, което се извършва по волята Божия, е именно изпълнение на закона на Любовта и форма на нейното проявяване. В добрите дела Бог е вложил въздаяния или блаженства.
Злото е отсъствие на добро (тъмнината е отсъствие на светлина).
Противенето на дявола срещу Бога е нещо непостижимо, нещо всъщност безумно, но това е тайна за нас. Ако дяволът се покажеше, злото щеше да изчезне.
Непослушанието, злата воля - това е причината, а следствието от това са мъките. Когато няма добро, няма и блаженство, а има по-голяма или по-малка мъка.
При Антоний Велики дошъл демонът Зерифер в човешки образ и плакал горко. Антоний го попитал: "Защо плачеш?" Зерифер отговорил: "Аз съгреших тежко и не зная, ще ме прости ли Бог. Помоли се за мен, та Бог да отговори дали ще ми прости." Господ открил на Антоний, че при него идвал демон, и му казал: "Старото зло не може да стане ново добро. Но ако той изпълни Моите условия, ще го приема. Нека три години да стои на едно място и да се моли:
Боже, помилуй мен, древната злоба.
Боже, помилуй мен, прелестта помрачена.
Боже, помилуй мен, мерзостта на запустението.
Ще му простя, ако изпълни това."
Когато Антоний предал отговора на Бога, бесът казал, че няма да стори това, докато хората все още му се кланят.
Докато дяволът не прелъстил човека в рая, той все още можел да се покае, но след това вече не. Ако човек не умираше, тогава и той би станал неспособен за покаяние. Затова смъртта е най-великото благодеяние.
Божията истина във всичко е вложила своето въздаяние - последствията. Но ние виждаме малко последствията от своите дела, тъй като между сеитба и жътва има определено време. Неведнага виждаме последствията от делата си, ала при Господа нищо не остава без въздаяние. В онзи, в когото Господ вижда доброто начало, него и води със Своя Промисъл към Своето Царство. "Всяка пръчка, която дава плод, очиства Моят Отец" - това очистване Господ дава на ония, които имат зародиша на доброто.
Това очистване продължава през целия живот чрез страдания, изкушения и болести. А онзи, в когото Той вижда сърце ожесточено и който няма стремеж към доброто (непостижимо понятие), на него Той дава въздаяние по земния му път за неговото добро. Един си отива, получил сметка за греховете си, а друг - за доброто си.
Много грехове от миналото са си отишли без въздаяние и Господ иска да ги очисти чрез скърби. Обидите са именно онова очищение, с което Господ иска да ни очисти. Това е милост Божия, за да не ни накаже в бъдещия век. А обиждащият човек е само оръдие на волята Божия.
Ние носим последствията за своите грехове. Всичко оставя следа в душата ни, оставя своя белег. Последствията от нашите дела задължително ще се върнат при нас.
Всичко - и малкото, и голямото, се извършва по волята Божия. Например има кавга в дома. Ако те питат, отговори, но не се оправдавай и не убеждавай, ако не ти вярват, и понасяй това с търпение. След време ще има въздаяние за изкушенията. И това въздаяние ще покрие предишните грехове.
Да се изобличава и обвинява не е нужно. Господ Сам ще изобличи. А на теб за търпеливото понасяне на изкушението Господ Сам ще зачете подвига.
Как да изгладим в сърцето си старата обида?
Да не спираме върху това вниманието си, а да го занимаваме с постоянна молитва или четене на Словото Божие. Сами със свои сили не можем да победим спомена, понеже в него е дяволът.
Дори и да го победиш, той ще остави следа - духовна смрад, която трудно може да бъде изгладена. Ако се молиш, не ще остане никаква духовна смрад. Нищо не може да изглади предишното така, както Словото Божие.
Ако си мирянин, занимавай се с мирските дела и се спасявай по своя път. Отвличането от главното е дяволско дело и губене на време.
1. Молитва. 2. Съзидателно и полезно четене. 3. Трудът е на първо място за нас. Трудът е велик регулатор на духовния живот. Той удържа човека от крайности. Целия си труд и цялата с дейност трябва да насочваме към една цел. На земята всичко се постига и се съхранява с труд. Тази заповед била дадена на Адам още преди грехопадението.
Трудът изгражда благополучието на ближните (всяка клетка живее за целия организъм и за изграждането на цялото тяло). Така ние съзиждаме и своето спасение. То е дело на любовта. Отчет пък трябва да дадем на Бога.
С труда ние изпълняваме заповедта за любовта. И с него, със своя труд, ние прославяме Господа и изпълняваме дълга си пред Него. (Притчата за талантите, за лукавия и ленив раб - когато обвиняваме другите и оправдаваме себе си, тогава сме лукави и лениви раби.)
С труда си ние изпълняваме Божията воля за нас. Той ще даде плод за оправдаването ни на Съда. Трудът е котва, задържаща човека в равновесие и удържаща го от крайностите. Трудът е котва, която ни пази да не потънем в житейските бури и в частност - в унинието. Смисълът на труда е ползата за ближния.
Но не трудът трябва да бъде най-главен в нашия живот, ако е в ущърб на духовния ни живот. Празничният труд не се благославя, затова всичко, което вършиш в празник, отнема и онова, което вършиш в делник.
Нашите разговори са признак за мъртва душа, те са като мелене на плевели.
Отегчението от разговорите е духовен опит. Той ни показва, че да работим за света и греха не дава нито щастие, нито покой, нито удовлетворение, а само опустошение. Той ни учи да оценяваме кое е добро за душата и кое за света. Когато Господ ти отнеме това изкушение (разговорите), ти вече не ще ходиш при другите и не ще се занимаваш с разговори.
Когато видиш хората в проявите им и разбереш, че душата им е гладна и пуста, в душата ти ще се пробуди състрадание към тях, а състраданието е стъпало, предшестващо любовта и молитвата за тях, това е път на любовта.
Най-важното в разговорите е да се избегне осъждането. Чувството на състрадание трябва да замени осъждането, тъй като в робство хората са слепи. Ако се обърнеш мислено към Господа, Той ще те научи за какво и как да говориш.
Едно докосване на човешка душа до друга душа е като акумулатор - силата Божия докосва дошлия и преминава в него. Не забравяйте общуването. С такива жертви се облажава Бог. Но общуване с хора, при които центърът на тежестта е върху духовните дела, а не върху земните. Всички земни дела трябва бъдат подчинени на една цел и тогава те няма да бъдат празни.
В лицето на ближния да приемаме Господа.
Трапезата на любовта стои по-високо от всякакъв пост.
Ако Господ иска да привлече човека или да му прати помощ чрез нас, Той му дава доверие към нас. Господ не му открива нашите грехове, но показва знамение (доверие) за нас. И човекът се спасява чрез това доверие.
А ние трябва да увеличим вътрешното си самоукорение, защото човекът не знае за нашия грях. Духовният път на общуването е основан само на доверие.
Ако на слепия покажеш червено или бяло и му кажеш за това, той все едно няма да види нищо. Така е и със съветите.
Дали в светския живот, или в духовния - законът е един, а вреда можеш да му нанесеш с напомнянето. В краен случай може да се говори във вид на притча. Особено ако причината е в гордостта. Нам не е дадено да изцеляваме гордостта и по-добре е да не закачаме такъв човек. (Човек е заспал в църква: да го събудим или не? Пимен Велики казвал: Аз бих взел главата на този човек в скута си и бих пазил съня му.)
Когато знаем причините, само тогава ще можем и да помогнем.
Трябва да говорим с мярка толкова, колкото може да приеме човекът.
Ако човек не пита, но ти знаеш, че това му е нужно - все едно нищо не казвай, защото той ще говори за това, което го боли, а ако не го боли - не ще приеме и съвет.
С Божието Слово трябва да се отнасяме много внимателно. За предпочитане е мълчанието. Мъдрият носи езика в сърцето си. Мълчанието събира, а разговорът разпилява. Трябва да се стараем с малко думи да изразим много.
Трябва да се чете колкото се може повече, докато има възможност. Това се дава от Господа, а след това се отнема. Четенето пък ще се претворява в дело постепенно, неведнага.
И древните не живеели с една книга, а вземали от един старец едно, от друг - друго.
Чистотата на ума се постига с молитва и четене. Ако искаме да очистим ума и душата си от впечатленията на заобикалящия ни свят, трябва да четем Словото Божие, вниквайки в смисъла му. Трябва да четем Словото Божие с молитва и според очистването на сърцето ни ще ни се открива и истината. Следва да се чете Словото Божие по малко, но своевременно, и както храната се претворява в организма, така и то ще подхранва душата ни, превръщайки се в нейни живи клетки.
Свойство на Словото Божие е да разделя хората на такива, които го приемат, и на такива, които не го приемат. Четенето съответства на духовната възраст на човека. При упадък на духа е полезно да се чете Псалтира.
Четенето на Евангелието е като огледало, в което виждаме своите грешки.
Има различни помисли в зависимост от състоянието на човека.
Неизбежно ни нападат всякакви мисли. Ние можем да приемем полезните, а вредните да отхвърлим. Обаче да спрем движението на мислите не ни е дадено.
Мислите и чувствата биват: от нас (от земята), от Бога и от дявола. Трябва да можем да ги различаваме.
Когато те са от лукавия, за това свидетелстват нервността и смущението. В този случай трябва да забравим всичко, да не разказваме на никого и да не си го припомняме, сякаш че не е било.
По време на молитва врагът ни внушава помисли и ако ние не се спираме на тях и се стараем да вникнем в това, което четем, те не ни се вменяват за грях. Помисли преминават през всеки човек, но само онези ни се вменяват за грях, които ние сме приели, върху които сме спрели вниманието си и които сме задържали в сърцето си.
Стой пред вратата на сърцето и гледай кой влиза - свой или чужд (за мислите и намеренията). Вражеският помисъл влиза в нас заедно със сатаната, а сатаната може да влиза поради това, че сърцето ни - нашият дом - е празно, Господ го няма в него. Ако човек става оръдие на врага, то Божият Промисъл допуска това.
Изкушение е също така и жаждата да обясняваме Светото Писание според собственото си разбиране, без да отчитаме това, че истинският и дълбок смисъл на Свещените Слова се открива само на чисти и смирени сърца. Който не е постигнал това, трябва да ползва опита на Светите старци и да приеме тяхното тълкувание.
Без изкушения няма познаване на самия себе си, няма познаване на волята Божия, няма и духовен ръст. Изкушението е очистително действие. Когато детето е малко, майката го носи на ръце, а когато порасне, започва да ходи само. Така е и с изкушенията. Когато човек започне да служи на Господа, тогава и те започват.
Периодът на изкушения е възпитание от Господа и е необходим. Господ ни готви за бъдещия живот, в който ще ни бъде поверено дело, за което трябва да сме готови.
(Ако в чуждия - земния живот - не сте били верни, то кой ще ви повери вашето - небесното.)
Защо толкова ни безпокоят бесовете? Защото сме отхвърлили нашето оръжие: самоукорението, смирението, бедността и търпението.
Ако искаме да се оградим от нахлуването на врага, трябва да се грижим сърцето ни да бъде заето с молитва. Тогава и Сам Господ ще ни огради. Падението в изкушенията не е страшно, стига само отново да се изправим, а преуспяването в духовния живот ще е в това, че ще виждаме все повече и повече греховете си.
Премъдростта ще те поведе отначало по криволичещи пътища и едва след това ще те изведе на правия път. Всички изкушения имат сила дотогава, докато сърцето е заето със земното, а когато то започне да се очиства, в него ще се всели Господ. Такова сърце трябва да бъде смирено, а смирението поражда любовта.
Грехът е разбил цялото същество на човека. Всичките му сили враждуват помежду си. Умът враждува със сърцето, а това е източник на мъката.
Възстановяването на падналото същество се състои във възстановяване на хармонията в човека. Когато човек е достигнал хармония в някаква степен, той ще може да опази Заповедите. За него ще настъпи единение в любовта и тогава Бог ще се всели в него.
Да различаваме истинското добро от злото е много трудно. Това е велик духовен дар. Много голям брой грехове се дължи на това неразличаване.
Грехът се изцелява просто, а духът на греха се изцелява много трудно. Врагът иска да възстанови своята власт над нас чрез този дух.
Как да го изкореним?
С усилено внимание, с опазване на ума и с усилия нашето сърце да се напълва с духа на благодатта. Едва тогава този дух ще изгуби силата си над нас.
Не трябва да си припомняме онова, което е било и да правим нищо такова, което би могло да ни приближи към греха. Да усилим вниманието към себе си и молитвата. Особено ни помага духът на смиреномъдрието.
Невидимата битка се състои в това, да не се надяваме в нищо на себе си.
Във всичко трябва да възлагаме пълна надежда на Бога.
Нужно е непрестанно внимание и борба с греховете.
(Открий главната страст в себе си и се бори с нея. Заедно с това ще отслабват всички страсти.) Бори се против тази, с която днес те бори врагът.
Сърцето трябва да се пази от впечатленията на света. Душата, която се усъвършенства в светските дела, не може да приеме Божията благодат.
Паденията в греха имат три степени: спиране на вниманието, съчувствие на сърцето, а след съчувствието на сърцето се скланят и волята и умът. Тогава душата е обзета от силите на греха. Човек обмисля и намира пътища за изпълнението му. Има привичка към повторение на греха.
Блажен е онзи човек, който не отива в събрание на нечестивци, в пътя на грешниците не стои и в сборище на развратители не седи.
В борбата на хората със страстите има предел. До определен предел трябва да се борим, а извън него трябва да бягаме.
Това, че във всяко дело се примесва съзнанието за греха, е добре.
На Господа преди всичко е нужна печал и скръб на сърцата за греховете.
Безделието се поправя по-лесно, отколкото прекомерния подвиг.
Скръбта и съкрушението за мерзостите - ето какво отчита Бог.
Главното е съзиждането в сърцето на Царство Божие. Който не съзижда в сърцето си Царство Божие, той не ще види и мрежите на дявола.
Закон на подвига е постепенността. Той е начертан в природата - книгата Божия, която ни е дадена за ръководство.
Закон на земния живот е стремежът.
Трябва във всичко да се спазва мярката и за всичко да се намира време.
Зърното не расте без тор. Трябва да построим живота си така, че всичко да бъде за наша полза.
Трябва да се живее по закона на разсъдителността. За това трябва да се изучава и пак да се изучава опитът от живота.
Целият ни труд и цялата ни дейност трябва да насочим към една цел.
Най-първата ни задача е да познаем своята немощ. Земята дава на човека тяло, а Господ - дух.
Основанията за нашето спасение са молитвата, четенето и трудът. А Божият Промисъл управлява нашия външен живот.
Духовният живот е като семе, хвърлено в земята. На семето е нужна светлина, храна и вода. Така е и за нас - Причастието, добрите дела, молитвата, четенето, скърбите и изкушенията чрез хората. Трябва да се подхранва семето и то незабележимо ще расте.
Изкушенията, изпращани чрез хора, трябва да се претърпяват, без да се обвинява никой. След време изкушенията ще ни бъдат отнети. Тъй като те са допуснати, нашата намеса не ще ни помогне. Когато отмине необходимостта от тях, Господ Сам ще устрои всичко. Това трябва да се понася без ропот и със смирение. Тези изкушения се необходими за възпитанието ни. Те ни обогатяват и ни опазват.
Търси ползата за ближния, а не за себе си.
Трябва да се живее така, че с нищо да не изпъкваме сред останалите хора освен с вътрешното. Това е покров за запазването на тайната.
Нашата задача е да скрием своя духовен свят, доколкото това е възможно.
Важна е само тази добродетел, която се извършва тайно.
Всяка добродетел, несъответстваща на нашия начин на живот, не е подходяща за нас и дори е вредна.
Всеки ден претегляй живота си като на везни. Гледай какво е по-силно и полезно за теб.
Човек е като цвят. Ако се опиташ да го разлистиш преди време, ще го погубиш, но ще дойде време и той ще се разтвори сам. Така е и с човешкото сърце. Когато сърцето се очисти, то ще се разтвори само.
Не бива да изискваме от себе си онова, което още не ни е по силите. Например да желаем неразсеяна молитва, когато още не сме способни за нея. Това става поради невежество и гордост.
Необходимо е житейското море да се развълнува и вълните да освирепеят, за да се очисти чрез тези бури сърцето. Чистотата на сърцето е в търпението.
Всяка вечер трябва да си припомняме изминалия ден в светлината на Заповедите, защото това е пътят на възхождането.
Условията на пътя към всичко добро: винаги да бъдем внимателни и въздържани във всичко.
Съвършенството на земния път:
Когато врагът те удари хиляда пъти (когато те повали) - хиляда пъти да се изправиш.
Всяко наказание не е наказание за нас, а вразумление. Съдът над нас принадлежи на Господа.
Добродетелта трябва да бъде тайна дотогава, докато не дойде изповедничеството.
Нищо и никой не ще дойде при нас без Господнето допущение.
Времето на изпитания е блажен период, през който Господ създава в нас вътрешния човек.
В ближния ние почитаме образа Божий независимо от това какъв е този човек - грешен ли или праведен.
Вътрешното отричане от света е да имаш всичко и да се ползваш от всичко, но с нищо да не бъдеш обвързан: нито със семейство, нито с дом, нито с творчество. Ние трябва да отхвърляме всичко, ако то става препятствие по пътя ни към Господа.
Три са стрелите на вечната мъка: угризенията на съвестта (че си отхвърлил Божията любов, предал си я), адските мъки, отчаянието.
Смъртта пресича властта на греха над човека. Пълно освобождение от греха човек не получава до смъртта си.
В дълбината на душата са и адът и раят.
Да запазим целенасоченост в градския живот е важно дело.
Задачата на нашия живот не е само в това да възпитаме себе си, но и да възпитаме другите. Това обаче е възможно само в онзи случай, когато имаме какво да кажем на другите. Затова работата над себе си неразривно е свързана със служението на ближния.
Бесовете не могат да четат нашите мисли, ала те са много опитни и знаят по нашия вид и делата ни за тях.
На жената в наше време е дадено велико служение. На него трябва да се гледа с духовни очи.
Трябва ли да се водят децата в храма? Господ изпитва в свое време всеки човек - и праведния, и неправедния. Такова изпитание не ще подмине никой, само времето за него е различно. Придобитите в детството навици ще помогнат да се премине през тия изпитания.
Разсеяният ум е като разсеян лъч - няма сила.
Богооставеността е такова състояние, когато настъпва отчаянието, в което няма надежда, цел и светлина - няма вяра в Бога. Това е умъртвяване на душата.
Семейният живот не е само грижи за домакинството, за здравето и т. н., това е преди всичко търпеливо понасяне на недостатъците на другия. Носете тегобите един другиму. Господ е взел върху Себе Си греховете на света. Целият Му живот е непрекъснато страдание. И на Апостолите е завещал да пият от тази чаша и те са страдали. И на пастирите. И ако ти правиш добро на ближните, знай, че греховете им ще легнат върху тебе и ти ще трябва да понесеш техните страдания и изкушения - да понесеш тегобите на другите.
Когато оскърбяваме другиго, греховете му също преминават върху нас. Така човешкият род е свързан помежду си.
Много от греховете на миналото са преминали без въздаяние и Господ иска да ги очисти чрез скърбите. Това е Божия милост, за да не ни наказва и в бъдеще.
В християнството специфичните свойства на личността не се унищожават, а само се очистват и им се дава насока.
Сега царството на дявола е достигнало разцвета си. Той се стреми да улови в мрежите си избраниците. Този процес е започнал отдавна, развива се и се разраства.
Господ ще отдели Своите чрез скърби, ала едновременно с това иска да ги запази и от по-страшните язви, на които ще бъде подложено цялото останало човечество. За нас е най-добре да се предадем на волята Божия, за да бъдем като ладийка в морето.
Съдът ще започне от дома Божий - от Църквата. Така Господ очиства Своите. Нас Той избавя с малки скърби и смекчени бедствия.
Царството на дявола се крепи на лъжа и насилие. Когато хората усетят докъде са стигнали и какво са изгубили и стигнат до задънена улица, когато се разрушат всички идеи, ще настъпят големи бедствия. Тогава ще се обедини човечеството и именно в този момент ще се яви антихристът.
Антихристът не е дявол, а носител на злото, прикрито с добро - Ред.
Властта на антихриста ще започне от Църквата.
Църквата на бъдещето е в любовта.
Мъките на ада са мъките на отхвърлената любов и мъки за това, че на Божията Любов грешниците са отговорили с ненавист. Любовта им към Бога ще бъде тяхната мъка. Те ще виждат Неговата любов и ще страдат от своето недостойнство.
Господ преди вековете е знаел пътя на всеки. По-слабите Господ ще вземе. Силните ще получат мъченически венец и с висотата на своето мъченичество ще надминат първомъчениците.
Само онзи, който се грижи за очистването на своето вътрешно "аз", който създава в себе си Царството Божие, ще види мрежите на антихриста. Трябва да укрепваме духа си, съзнавайки ясно какво ни очаква, а от друга страна - трябва да виждаме във всичко Божия Промисъл.
Съвременните постижения сами по себе си не могат да ни погубят като знаем, че начало и край на всичко е Бог. Откритията извършва човешкият разум, даден от Бога.
Дяволът е лъжец и човекоубиец, а Господ употребява и неговото зло за спасението на човека.
Нищо в земния живот, никакви страдания не струват колкото блаженствата на бъдещия век.
Чрез злото Господ извършва добро, водейки човека към бъдещия век.
Господ е казал: "Пазя ви като зеница на окото".
Дяволът е съборен от небето и Господ е определил на човешкия род да наследи небесните обители. Затова дяволът ни завижда със страшна завист.
Завистта е изцяло дяволско дело и ни прави негови съучастници.
Според изданието Православное братство во имя иконы Божей Матери "Неупалимая Купина" , "Елеон", Москва, 1994
www.Pravoslavieto.com