Светоотечески напътствия за
прелестта
Светоотечески напътствия за
прелесттаСъдържание (frames)
:: Встъпителни слова - Н. Иличова
:: СВЕТИТЕЛЯТ ИГНАТИЙ ЗА ДУХОВНОТО РЪКОВОДСТВО
:: ЗА ПРЕЛЕСТТА
:: ЗА
ВЯРАТА
:: ЗА ПОКАЯНИЕТО
:: ЗА ПРИЧАЩЕНИЕТО
:: ЗА МОЛИТВАТА
::
ЗА ТРЕЗВЕНИЕТО
:: ЗА
СМИРЕНИЕТО
:: ЗА КРЪСТА
:: ЗА ИСТИНСКОТО И ЛЪЖЛИВОТО СМИРЕНОМЪДРИЕ
::
ВИЖДАНЕТО НА СВОЯ ГРЯХ
:: МРЕЖИТЕ НА СВЕТОУПРАВНИКА
::
РАЗКАЗ НА С. И. СНЕСАРЕВА ЗА ЧУДНОТО ВИДЕНИЕ СЛЕД СМЪРТТА НА
СВЕТИТЕЛЯ ИГНАТИЙ БРАНЧАНИНОВ
Светителят Игнатий, прозрял духовното състояние на християните от нашето време, е дал духовни съвети и на нас, съвременните хора. Той е писал по пророчески просто и ясно не само за подвижници, но и за новоначинаещи, слаби и немощни духовно, които едва са стъпили на пътя на християнския живот и нямат духовен ръководител.
Съчиненията на светителя Игнатий са нужни на всеки християнин, който иска да вникне в основите на християнския живот според учението на Светите отци, да вникне не от просто любопитство, а за да живее според тях. Ръководейки се от тях, ние можем да се лекуваме от страстите. Като ги четем и препрочитаме, можем да намерим подкрепа за силите си, да видим ясно своята нечистота и начините за пречистването и изцелението си.
"Словото на духоносните мъже е подобно на словото на престарелия Иаков. Чрез него те предават на слушателите си духоносната сила, която живее в тях и която е придобита в борбата с невидимите аморейци - помислите и порочните усещания" - казва преподобният Исаак Сирин (Слово 1). Тези слова пряко се отнасят и към творенията на светителя Игнатий. Той може да бъде наречен руският Златоуст, защото всичко, написано от него, е подчинено на една цел - да служи на делото на спасението на ближния. Отвлеченото разсъдъчно философстване на християнски теми ни най-малко не е привличало светителя. Като грижовен баща, като истински светител той пишел само за да помогне на всички нас, на своето немощно паство, "да не слезе от кръста", а да се научи да го устоява с мъжество.
На живота на епископ Игнатий било присъщо пълно самоотрицание заради изпълнението на евангелските заповеди. От своя опит той ни е дал аскетическо-богословско учение, учение за вътрешното усъвършенстване на човека и отношението му към другите хора, проникнато от духа на живата вяра в Божия Промисъл за всеки човек, изцяло осланящ се на Провидението.
Още от младини (когато учил в Инженерното училище) до кончината си светителят Игнатий не преставал дейно да се учи от Светите отци. Затова са и толкова силни съветите му, дадени не чрез разсъждение, а от опит:
"Говоря ти за познатото от дело и от горчивите опити. Когато бях юноша, всичко това говореше в сърцето ми, не така ясно, но говореше. Друг глас, който да потвърди свидетелството на сърцето, нямаше... Сега посрещам влизащото в ума ми мнение на човек или книга не като странолюбец, гостоприемен и приветлив, а като строг съдия, като пазител на портите или чертога, облечен в този сан от Божията милост след безкрайни смъртни язви и страдания. В този си сан на пазител стоя пред дверите на твоята душа."
Неговите творения отговарят на най-насъщните въпроси на съвременния християнин. Те са пропити от духа на светоотеческото учение и от искрена грижа в полза на ближните. В тях се отразяват високият дух и житейският подвиг на светителя. Те ни учат на мъжество и търпение, на покаяние и трезвение; опитват се да ни предпазят от малодушие и прелест.
В творенията си светителят неуморно повтаря, че само онзи, който вярва в Христа, е истински щастлив човек. Никакво външно благополучие не дава пълно щастие.
Свети Игнатий ни показва колко възвишена е целта на живота на християнина. Според неговото учение духовен живот живее само онзи, който е получил явно обновление от Светия Дух и е умрял за греха - тоест достигналият святост човек. Трябвало е той сам да усети това явно обновление и да се прероди от вехт в нов човек, за да предаде после това висше разбиране и на нас. Онова, което повечето богослови от това време са смятали за духовен живот - молитвата, дейното изучаване на Евангелието, на творенията на Светите отци - той нарича само душевен живот, който е само път и средство за придобиването на духовен, равноангелски живот, даруван на човека по Божия благодат.
Владика Игнатий е смятал за едно от най-бедствените състояния на християнина прелестта (прелъстяването) тогава, когато поради безмерна гордост и самопрелъстяване човек пада във властта на тъмните сили. В своите творения той с особена сила ни предпазва от прелестта.
В прелест изпада християнин, който от гордост и безразсъдство се стреми да развива в сърцето си свети и духовни усещания, към които все още не е способен.
В земния живот на светителя Игнатий имало хора, които смятали, че самият той се намира в прелест. Опровергавайки ги, подвижникът от Никифоровския манастир монахът Исаия казвал: "Това не е възможно, защото архимандрит Игнатий учи на покаяние." Към покаяние и смирение свети Игнатий призовавал всеки християнин през целия си живот. Само смиреният и каещият се не е застрашен от прелестта, безсилни са пред него тъмните сили. При християнин, чийто духовен живот е основан на покаянието, към края на живота жаждата му за покаяние става единственото чувство и стремеж. Тя лекува греховните рани и подготвя за Вечния живот.
Владика Игнатий смятал покаянието и смирението за по-високи от всякакъв подвиг. Той казвал, че дори ако човек не извършва никакви подвизи, но преуспее в смирението, той ще постигне същото съвършенство по благодатта на Светия Дух, което постигат подвижниците.
В покаянието, смирението и мъжественото носене на личния кръст светителят ни сочи пътя към спасението. Под носене на кръста той разбира преди всичко признанието, че сме достойни за изпращаните ни скърби. Скърбите според свети Игнатий възникват от падналото ни естество. Онзи, който от опит е познал това, започва да се надява не на себе си, а на Бога, осъзнава необходимостта от Изкупител за нас.
Смирението и покаянието на самия светител Игнатий наистина са безгранични:
"Би следвало да мълча: мълчанието е присъщо на престъпника, който няма никакво оправдание и е осъден на смърт. Единствено поради оскъдицата на днешното време аз се реших да ви пиша, понеже виждам ясно вашата нужда и разбирам, че поради искрения си нрав сте способни да преуспеете."
"Виждам в душата си язви, виждам многобройните й болести, виждам немощите, от които едните са природни, а другите - следствия от минали и настоящи рани и болести. Връщам се към изминалия си живот и виждам, че е низ от грешки, низ от падения. Почти на всяка крачка съм бил осмян и поруган от дявола поради недостиг на духовна мъдрост и поради излишъка на гордостта ми, която не скланяше да потърси съвета на ближния.
В такова положение е душата ми, когато пътят на живота ми прехвърли вече половината от дните ми. Обаче тялото ми отслабна; пробождат го и го разсичат разни недъзи. Те са предвестници, известяват ме за приближаването на разлъката на душата с него. Скоро, скоро ще лежа на одъра не за да си почина и не за да дам на отруденото си тяло временен покой, а за да го снема от себе си в гробния ковчег, в земните недра, понеже от земята съм взет до деня на бъдещото общо възкресение.
Помени ме, Господи, в Царството Си, защото душата ми е в язви, а тялото покрито с грях. Поради това мое състояние найми прилича да оставя всичко и да се отдам на неутешим плач - когато всичко е изгубено, не е изгубено поне разкаянието."
С живота и писанията си той дава пример за нужното духовно устроение в скърбите на нас, които се чувстваме безкрайни страдалци. "Помолете се за мене на Бога, раби Божии! Защото в моя живот не ми се случи да претърпя нито едно изкушение, а онова, което се случваше противно на моето гордо сърце, е дреболия, дреболия, дреболия... не заслужаваща никакво внимание, и ако пожелаех да говоря за моите изкушения, бих изпаднал само в пустословие."
Да почетем паметта на свети Игнатий, като си припомним учението му, оставено ни в наследство от възвишения дух на подвижника. Да се опитаме да следваме съветите му, дадени от грижа за нашето спасение от любящото му сърце. Нека, както ни призоваваше той, насочваме по небесните светила пътя си, "без да униваме в бурите, но и без да се доверяваме на тишината на морето, защото то е толкова изменчиво."
Н. Иличова
"Не живи хора бяха мои наставници, такива бяха починалите телом, но живите духом отци. В техните писания намерих Евангелие, осъществено в изпълнение. Те удовлетвориха душата ми. Оставих света не като едностранчив търсач на уединение или на нещо друго, но като любител на висшата наука. И тази наука ми даде всичко: спокойствие, хладност към всички земни дреболии, утешение в скърбите, сила в борбата със себе си - даде ми приятели, щастие на земята, което почти не бях срещал."
"... повече прибягвайте към четене на Светите отци. Нека те ви ръководят, напомнят ви за добродетелта, наставляват ви по Божия път. Този начин на живот принадлежи на нашите времена. Той ни е заповядан, предаден от Светите отци от по-късните векове. Оплаквайки се от крайния недостиг от богопросветени наставници и съветници, те повеляват на ревнителя на благочестието в живота си да се ръководи от писанията на Отците."
"В човешката гордост, която е самопрелъстяване, дяволът си намира удобно пристанище и присъединява своята прелест към самопрелъстяването на човека. Всеки е повече или по-малко склонен съм прелест, защото природата на всеки човек е уязвена от гордостта. Прелестта първоначално действа върху начина на мислене, постепенно се предава на сърцето, извращава сърдечните усещания и покорявайки целия човек, тя се отразява и на цялата му дейност - завладява дори тялото му... Колкото са разнообразни човешките страсти, толкова многообразни са и състоянията на хората, подвластни на бесовската прелест, и доколкото човек е поробен от лъжата, дотолкова силна е и прелестта, която го е обзела."
Както нечистият ум, желаейки да види Божествени видения, но няма възможност да ги види, съчинява такива от себе си и се самозалъгва и прелъстява, така и сърцето, силейки се да вкуси Божествената сладост и други Божествени усещания, като не ги намира в себе си, си ги съчинява, като се самопрелъстява, мами и погубва."
"Онзи, който си въобразява, че е безстрастен, никога не ще се очисти от страстите; който си мисли, че е изпълнен с благодат, никога не ще получи благодатта; който си мисли, че е свят, никога не ще достигне святост. Казано просто: който си приписва духовни дела, добродетели, достойнства и благодатни дарове, който лъсти себе си, утешава се с мнение и загражда с него входа пред духовните дела, християнските добродетели и Божията благодат в себе си, той открива входа пред греховната зараза и демоните."
Следвайки преподобния Макарий Велики, който казвал, че няма нито един човек напълно свободен от гордост, епископ Игнатий казва, че няма хора, които са свободни от действието в тях на "изтънчената прелест, наречена мнение". Поради смирението си за един от тези хора той смятал и себе си.
"Познавах измамата, след като биваше извършена, познавах прелестта, след като бях прелъстен и повреден от нея. Защото във всички опити, чрез които се изпитваше силата ми, се проявяваше моята немощ. И затова не употребявам никакви средства освен немощната си молитва."
За неопитния е лесно да изпадне в прелест, но да се освободи от нея, е много трудно. "Пред дверите стои стража, те са заключени с тежки и здрави катинари и брави, а върху тях е положен печатът на бездната." Катинарите и бравите са тщеславието, лицемерието и лукавството на самопрелъстените, а адският неразрушим печат - признаването за благодатни действията на самопрелъщението.
"Земният живот е път към вечността, от който трябва да се възползваме, но по който не бива да се оглеждаме встрани. Този път трябва да се извърви чрез ума и сърцето - а не чрез броя на дните и годините."
"За земния живот мъченикът Тивуртий казвал: "Струва ни се, че съществува - и изчезва." Вярно е - той сякаш е пред очите ни, в ръцете ни, а все ни се изплъзва. За бъдещия живот Тивуртий казвал: "Струва ни се, че го няма - и ето го." Вярно: когато живеем тук, струва ни се, че завинаги ще останем да живеем тук, а бъдещият живот ни изглежда несъществуващ. Но не! Няма и да усетим кога ще настъпи, но ще настъпи непременно. Блажени ония, които Бог подготвя към вечността с болести и други скърби."
Християнинът, който върви по пътя на евангелските заповеди, още на земята става причастник на Небето: "Небесното веселие пораства от семена, засети на земята."
"Днес всеки повече или по-малко има свой начин на мислене, своя религия, свой път, поет доброволно или случайно, смятан за правилен или само оправдаван... Всяка овца върви в своя си посока и никой не се грижи за нея. Хората повече не чуват. Загрубял е слухът им за спасителния глас на истинския Пастир, идещ от Неговата Свята Църква... Оглушил ги е шумът на земните, страшните грижи, шумът на чувствените увеселения, шумът на земното преуспяване, душата им не е способна да възприема духовните впечатления... Виждайки това, трябва да отместим погледите си от тъжната картина, за да не изпаднем в порока на осъждане на ближните. Трябва да ги обърнем върху самите себе си и да се погрижим за собственото си спасение."
"Всички земни занятия, наслаждения, почести и облаги са празни играчки, с които си играят и с които пропиляват блаженството на вечността възрастните деца... Източникът на истинското щастие трябва да бъде в сърцето на човека, а тези свети и чисти води дарува на християнина вярата."
"Душе моя! Плавай безпрепятствено по вълните на житейското море, не се доверявай на затишието му, не се страхувай от бурите му... Вярвай! Плавай, носи се по вълните!... Където има вяра, там няма нито печал, нито страх, там са мъжеството и твърдостта, непоклатими от нищо."
"Нека, побеждавани от неверие, ние не се впускаме в разнообразни грижи, съображения, мечтания и уловки, с цел да се опазим от враговете си... Нека, утеснявани от скръбни обстоятелства, се обърнем с молитва към Всесилния Бог, в Чиято пълна власт сме както ние, така и враговете ни, и нашите обстоятелства, и обстоятелствата на всички човеци, и Който може самовластно да се разпореди с всичко, мигновено да преодолее и отстрани всичките ни големи трудности. Нека усърдно се молим за враговете си, изглаждайки с тази молитва злобата от сърцата си и насаждайки в тях любовта... А над всичко - казва Апостолът - вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия (Еф. 6:16). Тези стрели са различните действия на демоните в нас, които задвижват недъзите на падналото ни естество: възпламенените от гняв сърца, разпалените помисли и мечтания, поривите към отмъщение, грижите и съображенията ни за много неща, които в повечето случаи са неосъществими и нелепи, а вярата е щитът за съпротива срещу врага, за победата и унижението му, за придобиването на най-здраво и неподвластно на никакви опасности положение за себе си. Придобилият вяра е придобил Бога като свой извършител, издигнал се е по-високо от всички уловки - не само човешки, но и демонски."
"Придобилият вяра получава възможност да се докосне до истинската и чиста молитва, неразхищавана от никакви грижи за себе си и от никакви опасения, мечтания и картини, които лукавите духове на злобата представят на въображението. С вярата си в Бога благочестивият е връчил себе си Богу. Той живее в сърдечна простота и безгрижие, като мисли и се грижи само за едно: във всяко отношение да стане оръдие на Бога и извършител на волята Му."
"С често заставане пред дверите на вечността, с честото усещане и размишление за нея, не само принудено и изкуствено, а явяващо се и действащо в душата като че самостоятелно и естествено, аз ставам все по-хладен и по-хладен към онова приятно и неприятно, което се случва с мене, предавайки всичко временно на волята Божия и молейки Бога единствено за благополучна вечност."
"Който изповядва греховете си, те отстъпват от него, защото греховете, основавайки се и крепейки се на гордостта и на падналото естество, не търпят изобличението и позора."
В писмата си до различни лица светителят често повтаря, че мирянинът не трябва да се занимава с прецизен и подробен анализ на своите грехове. От това неопитният изпада в униние, смущение и недоумение. Бог познава всички грехове на човека, затова те трябва да се съберат "в съсъда на покаянието и да се хвърлят в бездната на Божието милосърдие".
"Греховете, извършени със слово и дело, и съвкупността от помисли трябва да се кажат при изповед на духовния отец, а в тънък анализ на греховните качества... светският човек не трябва да се впуска: това е капан, поставян от ловеца на нашите души. Той се разпознава още и по унинието, което предизвиква у нас, макар че външно е облечен в благовидно добро... Когато метат стаята, не разглеждат боклука, а като съберат всичко на една купчинка, хвърлят го навън. Така и при изповедта трябва да открием пред духовника греховете си, но не да навлизаме в подробното и задълбоченото им разглеждане, защото то ни обърква, довежда ни до разслабване и душевно разстройство."
"За нещастния роб на греха покаянието е пристанище. Колкото и пъти да му се случва да бъде изложен на нравствено бедствие, той може да влезе в това пристанище и да поправи там съкрушената си душевна ладия... От покаянието бяга всеки грях, защото не може да устои пред всемогъществото му."
"Който види да порастват плевели в себе си, никак не трябва да се учудва на това като на нещо необикновено, не трябва да изпада в недоумение и малодушие. Така трябва да бъде! Сърдечните плевели вършат своето: растат, оплевяваш ги и се появяват отново. И ние трябва да правим своето: да ги плевим отново и отново. Така се вкоренява в човека смирението. А към смирението снизхожда и Божията милост."
"Моли Бога да ти дарува да прекараш остатъка от земния си живот в покаяние. Това е велик Божи дар, дар вечен, който има решително влияние за нашата съдба във вечността. Свети Тихон Воронежки преди кончината си благодарял на Бога най-вече за това, че му бил даден този дар. И наистина: именно при кончината ни ще се прояви цялата скъпоценност на този дар."
"Много е странствала душата ми! Милосърдният Господ, даряващ на рабите Си всичко в определеното време, да дарува и на мен, странника, приюта на покаянието. Да ми дарува Той този скъпоценен дар, а аз ще споделя съкровищата, доставяни ми от покаянието, с приятелите ми в Господа. Дарът на покаянието е залог за вечно блаженство. Очистен в покаяние да вляза в рая, където не ще бъдат допуснати ония, чиито ризи не са избелени от него. Да видя там любещите ме в Господа, да падна заедно с тях в нозете Му, задето не е скрил от нас това селище, където е скрит скъпоценният бисер на спасението. Ала търговецът, който иска да го купи, трябва да продаде целия си имот, за да заплати това селище. Нека бъда този търговец! Нека бъда притежател на този духовен дар за спасението ми заради ближните! Въздиша душата ми и жадува дълбоко и ненарушимо безмълвие, извън което е невъзможно да намерим обилно и пълно покаяние."
"Трябва да се каем, молим и пазим от прелестта, защото понастоящем голяма част от ония, които желаят да живеят благочестиво и си въобразяват, че живеят така, са разпалени от веществен пламък и се намират в по-голямо или по-малко самопрелъстяване."
"... Вярвайте на Всемогъщия Бог, надявайте се на Него, живейте търпеливо и постоянно, живейте в простота, в покаяние и смирение, предавайте се на волята Божия, а когато се случи да се отклоните от правия път - пак тръгвайте по него - и ще се спасите."
"Какво друго означава честото Причащение освен обновяване на свойствата на Богочовека в себе си и обновяване на себе си чрез тези свойства? Обновяването, постоянно поддържано и подхранвано, се усвоява. От него и чрез него се изтребва вехтостта, придобита в падението, вечната смърт бива победена и умъртвена от Вечния живот, извиращ от Христа. Животът е Христос да се въдворява в човека."
"Всеки, който се е приобщил с внимание и благоговение, с нужното приготовление и с вяра, чувства в себе си промяна - ако не веднага, то след известно време. Чуден мир обзема ума и сърцето. Членовете на тялото се изпълват със спокойствие. Печатът на благодатта ляга върху лицето. Мислите и чувствата се свързват със свещени духовни връзки, които забраняват безразсъдната волност и лекота и ги обуздават... Както естественият хляб укрепва телесните сили на човека, така и духовният хляб - Тялото Христово - укрепва цялото му същество: неговата воля, ум и сърце, изправя пожеланията и влеченията на душата и тялото и освобождава естествените свойства на човека от ония недъзи, с които те са заразени при падението."
"Молитвата е причастяване към живота. Оставянето й носи на душата невидима смърт... Молитвата като беседа с Бога сама по себе си е високо благо и често пъти много по-голямо от това, за което се моли човекът. А милосърдният Бог, ако не изпълнява прошението, то е, за да остави просещия при молитвата му, за да не би той да я изгуби и да остави това висше благо, когато получи онова, по-малкото, за което се моли."
"Не за изоставянето на псалмите ще ни осъди Бог в деня на Своя съд, не за изоставянето на молитвите, а за последващото поради това навлизане в нас на бесовете. Когато намерят място, те ще влязат и ще затворят дверите на очите ни и тогава ние, техните оръдия, с насилие, омерзение и с най-люто отмъщение ще изпълняваме всичко, забранено ни от Бога. Така поради изоставянето на малкото (правило), заради което се сподобяваме с Христовото застъпничество, ние ставаме подвластни (на бесовете). Тези правила, които ти се струват малки, ще станат за теб стени против ония, които се опитват да те пленят. Извършването им в килията е премъдро установено от учредителите на църковния устав по откровение свише, заради опазването на житието ни."
"Който се вглъбява в себе си, трябва да се откаже от всякаква мечтателност изобщо, колкото примамлива и благовидна да изглежда тя. Всяка мечта е скитане на ума извън истината, в страна на несъществуващи и не можещи да се осъществят призраци, които го ласкаят и лъжат."
"... Какво да ви кажа? Спасителят на света е заповядал на онези, които искат да влязат в Царството Небесно, да бъдат като деца, прости, незлобливи, нелюбопитни, вярващи, научаващи се, бързо разкайващи се за грешките си. Последвайте този съвет на Господа и след време ще усетите блажено обновяване и укрепване на душата си. То ще се извършва постепенно и незабележимо... Внезапно човек ще види себе си променен и ще прослави всеблагия и всемогъщ Бог."
"Който желае да се спаси, трябва така да се настрои, че да може да запази вниманието към себе си не само в уединение, но и в разсеяността, в която понякога против волята му го въвличат обстоятелствата."
"Трябва да пазим душата, за да не се приобщава тя към клевета и лоши помисли, защото тя се развращава, когато се съгласява с тях. Тези помисли са неверието, лъстта, тщеславието, гневът, завистта и разприте. Именно в отхвърлянето им се състои очистването на самия себе си от всякоя нечистота на плътта и духа. Онзи, който развращава душата и ума, съединявайки се със злобата, подлежи на наказание."
"Приет и усвоен от ума, греховният помисъл навлиза в начина на мислене или в разума и го лишава от правилност, а греховното чувство, закостеняло в сърцето, става сякаш негово природно свойство и го лишава от духовна свобода."
До голямо бедствие могат да доведат християнина разсейването на мислите и отсъствието на трезвение, което води след себе си греховете. "Когато някой грях порази душата на човека, тогава цялото котило на греховете пристъпва и предявява правото си над него. Това котило се позовава и опира на духовния закон. Според него онзи, който се подчинява на един произволен вид грях, едновременно с това неволно се подчинява на греха като цяло, и поради това - на всички негови видове. Между греховете, както и между добродетелите има естествена връзка. Една добродетел, извършвана искрено, привлича след себе си в душата всички добродетели. И смъртният грях, когато се осъществи, довежда в душата след себе си всички греховни недъзи."
"В наше време Бог дарува спасение повече чрез смирението, отколкото чрез подвига. Днес, когато са се приумножили немощите, подвигът е особено опасен, понеже често ни бива внушаван от осъждането, а освен това изисква и опитен ръководител, докато смирението винаги ни е присъщо."
"Благодатното смирение е двери Господни. Отците ни радостни са влезли в Божия храм чрез много унижения. Когато пред ума се отворят дверите на Божествената Правда, той престава да осъжда ближния и да храни зло към него, престава да вини обстоятелствата и да оправдава себе си, познава във всичко, което става, непостижимата Божия правда и затова отхвърля своята правда като мерзост."
"Смирението изтребва всички греховни страсти от душата и тялото и привлича в тях Божията благодат. Именно в това се и състои спасението."
"Където и да съм - в уединение или сред хора, светлина и утешение се изливат върху душата ми от Христовия кръст. Грехът, който е завзел цялото ми същество, не престава да ми говори: "Слез от кръста." Уви! Слизам, надявайки се да намеря правда извън него, но изпадам в душевно бедствие и вълни на смущение ме поглъщат. Слизайки от кръста, аз се оказвам без Христа. Как да избегна бедствието? Моля се на Христа отново да ме възведе на кръста. Моля се и сам се старая да се разпна, понеже съм научен от опита, че който не е разпнат - не е Христов."
"Пътят на моя живот и на ония, които искат да са ми спътници, е постлан с тръни! Но по такъв път води Господ избраниците и любимците Си! Не могат да се отворят душевните очи и те не могат да видят духовните блага, подавани от Христос, ако човек не бъде поставен на трънливия път. Христос е с теб! Да дарува Той сила и на мен, и на теб..."
"Компромисите, прекъсването, самосъжалението, макар и непостоянно, винаги са забавяли и забавят хода на духовното спасение. Както е започнал с благодатта духовният живот, така само от нея може да бъде запазен и само в нея може да зрее."
"Очевидно ти приемаш Чашата от човешки ръце. Какво ти влиза в работата праведно ли постъпват тия човеци или беззаконно? Твоята работа е ти да постъпиш праведно, както подобава на последовател на Иисус, с благодарност към Бога и с жива вяра да приемеш Чашата и мъжествено да я изпиеш до дъно... Каква мъка, каква адска мъка е да се оплакваш, да роптаеш срещу предопределената свише Чаша... Моли Бога да отклони от тебе всяка напаст и всяко изкушение. Не трябва дръзко да се хвърляме в бездната на скърбите, защото това е самонадеяност от гордост. Но когато скърбите дойдат сами, ти не се плаши от тях и не мисли, че те са дошли случайно, поради стечение на обстоятелствата. Не, те са допуснати от Божия Промисъл."
"Намрази всичко, което те тегли надолу, в развлечението и греха. Разпни се на кръста на евангелските заповеди и непрестанно стой прикован към него."
"Скърбите, пращани на човека от Божия Промисъл, са верен признак, че Бог е избрал човека. Когато Иисус възлюбил юношата, предложил му да го последва и да носи кръста. Нека да не отхвърляме призванието! Призванието се приема, когато при идването на скръб християнинът се признава за достоен за скръбта и последва с кръста си Господа, когато благодари и Го славослови за изпратените скърби... когато изцяло се предава на волята Божия... Строител на нашите души е Господ, Той изгражда душите на вярващите в Него чрез скърби."
"Пребъдете в служение на Бога през краткото време на земния си живот и ще наследите вечността, която е пълна с радости и непрекъснато духовно наслаждение. Трябва да се наследи вечността!... Не унивайте пред грешките. Непогрешимостта е неосъществима мечта! Грешките са свойствени на всички човеци и именно поради тази склонност към падения им е заповядано: "С търпение спасявайте душите си. Който претърпи докрай, той ще бъде спасен."
Никой преднамерено да не ви прелъстява със смиреномъдрие (Кол. 2:18) - казал свети апостол Павел.
Истинското смиреномъдрие се състои в послушание и следване на Христа (Филип. 2:5-8).
Истинското смиреномъдрие е духовен разум. То е дар Божий и действие на Божествената благодат в ума и сърцето на човека.
Може да съществува и самоволно смиреномъдрие. Съчинява го сама за себе си тщеславната душа. Душата, прелъстена и измамена от лъжеучение, душата, която ласкае сама себе си, душата, която търси ласкателството на света, душата, изцяло устремена към земното преуспяване и земните наслаждения, душата, забравила за вечността и Бога.
Самоволното, съчинено от себе си смиреномъдрие се състои от безкрайни, разнообразни уловки, с които човешката гордост се старае да придобие славата на смиреномъдрието от слепия свят. От този свят, който обича своето, от света, превъзнасящ порока, скрит под маската на добродетелта, от света, ненавиждащ добродетелта, заставаща пред погледите му в своята свята простота, в святата и твърда покорност на Евангелието.
Нищо не е така враждебно на Христовото смирение, както своеволното смиреномъдрие, което е отхвърлило игото на Христовото послушание и под покрова на лицемерното Богоугождение служи светотатствено на сатаната.
Ако непрестанно се взираме в греха си, ако се стараем да го разгледаме подробно, то ние не ще открием в себе си никаква добродетел и никакво смиреномъдрие.
С истинско смирение се закрива истинската, светата добродетел. Така закрива красотата си с покривало целомъдрената девица. Така се закрива със завеса и Светая Светих от погледите на народа.
Истинско смиреномъдрие е евангелският характер, евангелският нрав, евангелският начин на мислене.
Истинското смирение е Божествено таинство. То е непостижимо за човешкия разсъдък. Бидейки най-висока премъдрост, то изглежда като буйство за плътския разум.
Божественото таинство на смирението Господ открива на онзи Свой верен ученик, който непрестанно седи в нозете Му и се вслушва в животворящите Му слова. И открито, то пребивава съкровено и е неизречимо със земното слово и език. То е непостижимо за плътския разум. Постига се непостижимо само с духовния разум и постигнато, пребивава непостижимо.
Смирението е небесен живот на земята.
Благодатното, дивно съзерцание на Божието величие и на безкрайните Божии благодеяния за човека, благодатното познание на Изкупителя, самоотверженото Му следване, съзирането на погибелната бездна, в която е паднал човешкият род - ето невидимите признаци на смирението, ето първите чертози на този духовен палат, създаден от Богочовека.
Смирението не се мисли за смирено. Напротив, то вижда в себе си голяма гордост. То се грижи да открие всичките й разклонения и като ги открие, разбира, че още много трябва да търси.
Преподобният Макарий Египетски, наречен от Църквата Велики заради превъзходството на неговите добродетели и особено заради дълбокото му смирение, отец знаменосен и духоносен, казва в своите възвишени, свети и тайнствени беседи, че и най-чистият и съвършен човек има в себе си нещо гордо (Беседа 7, гл. 4).
Този Божи угодник, който достигнал висша степен на християнското съвършенство, живял във времена, изобилстващи със светии, познавал най-великия от светите иноци - Антоний Велики, въпреки това е казал, че не е виждал нито един човек, който би могъл напълно и в точния смисъл на думата да бъде наречен съвършен (Беседа 8, гл. 5). Лъжливото смирение се мисли за смирено и смешно, и жалко се утешава с тази измамна и душепагубна гледка.
Сатаната приема образа на светъл Ангел. Неговите апостоли приемат образа на Христовите апостоли (Кор. 9:13-15). Неговото учение приема вида на Христовото учение. Състоянията, в които довежда неговате лъст, вземат вида на духовните, благодатни състояния. Неговата гордост и тщеславие и причиняваните от него самопрелъстяване и прелест приемат вида на Христовото смирение. Къде се крият от нещастните мечтатели - от мечтателите, бедствено доволни от себе си, от своето състояние на самопрелъстяване, от мечтателите, които смятат да се наслаждават и блаженстват - къде се крият от тях думите на Спасителя: "Блажени, които гладувате сега... Блажени, които плачете сега... горко вам, преситените сега... горко вам, които се смеете сега..." (Лук. 6:21-25).
Вгледай се внимателно, вгледай се безпристрастно в душата си, възлюбени брате! Не е ли по-добро за нея покаянието, отколкото наслаждението! Не е ли по-добре да плаче тя на земята, в този свят на горест, предназначен именно за плач, отколкото да си съчинява ненавременни, прелъстителни и нелепи, пагубни наслаждения!
Покаянието и плачът за греховете доставят вечно блаженство. Това е известно и достоверно, защото е възвестено от Господа. Защо да не се потопиш в тези свети състояния и да не пребиваваш в тях, вместо да си съчиняваш наслаждения, да се насищаш и удовлетворяваш, като изтребваш чрез тях в себе си блажения глад и жажда за правда Божия и блажената и спасителна печал за греховете и греховността си.
Гладът и жаждата за правда Божия са свидетели за нищетата на духа. Плачът е израз на смирение, той е негов глас. Отсъствието на плач, насищането със самия себе си и наслаждението от своето лъжедуховно състояние изобличават гордостта на сърцето.
Бой се заради празното, прелъстително наслаждение, за да не наследиш вечната мъка, обещана от Бога за ония, които самоволно са преситени сега, противно на Неговата воля.
Тщеславието и чадата му са лъжливи духовни наслаждения, действащи в душата, която не е проникната от покаянието. Те създават призрака на смирението. Този призрак заменя за душата истинското смирение. Призракът на истината, изпълнил целия храм на душата, загражда всички входове в него пред самата Истина.
Уви, душе моя, издигнат от Бога храм на Истината! Когато приемеш в себе си призрака на истината и се поклониш на лъжата вместо на Истината, ти ставаш капище!
В капището е поставен идолът на мнението за смирение. Мнението за смирение е най-ужасният вид гордост. Трудно се прогонва гордостта дори тогава, когато човек я разпознава като гордост, а как ще я прогони, когато тя му се струва смирение?
В това капище цари горестната мерзост на запустението! В това капище се кади тамянът на идолослужението, пеят се песнопения, с които се развеселява адът. Там душевните помисли и чувства вкусват забранената идоложертвена храна, опиват се с вино, примесено със смъртоносна отрова. Капището, жилището на идоли и всякаква нечистота е недостъпно не само за Божествената благодат и за духовните дарове, то е недостъпно и за всяка истинска добродетел, и за която и да е евангелска заповед.
Лъжливото смирение така заслепява човека, че го принуждава не само да мисли за себе си и да намеква на другите, че е смирен, но и открито да говори за това, и гръмко да го заявява (Подражание на Тома Кемпийски, кн. 3, гл. 2.).
Жестоко се надсмива над нас лъжата, когато, измамени от нея, я приемаме за истина.
Благодатното смирение е невидимо, както е невидим подателят му - Бог. То е скрито в мълчание и простота, в искрена непринуденост и свобода.
Лъжливото смирение винаги е с измислена външност: чрез нея то се показва.
Лъжливото смирение обича сцени: чрез тях то лъже и се лъже. Смирението Христово е облечено в хитон и риза (Иоан. 19:24), в най-обикновена дреха. Покрито с тази дреха, то не се познава и не се забелязва от човеците.
Смирението е залог в сърцето, свято, безименно и сърдечно свойство, Божествен навик, раждащ се по незабележим начин в душата от изпълнението на евангелските заповеди.(Преп. Авва Доротей, Поуч. 2.).
Действието на смирението може да се оприличи на действието на страстта на сребролюбието. Заразеният с недъга на вярата и любовта към тленните съкровища, колкото повече ги натрупва, толкова по-ненаситен и алчен става към тях. Колкото повече забогатява, толкова по-беден и безимотен изглежда в собствените си очи. Така и воденият от смирението - колкото повече забогатява с добродетели и духовни дарове, толкова по-беден и нищожен става в собствените си очи.
Това е естествено. Когато човек не е вкусил все още висшето добро, тогава и собственото му добро, осквернено от греха, има цена за него. Когато пък се причасти с Божественото, духовното добро, тогава неговото собствено добро, съединено или примесено със зло, престава да има цена за него.
Скъпа за просяка е торбичката му с медни монети, събирана дълго с уморителен труд. Богаташът неочаквано изсипва в скута му безброй златни жълтици и нищият захвърля с презрение торбичката като някакво бреме, което само тежи.
Праведният, многострадален Иов, след като претърпял ужасни изкушения, се сподобил да види Бога. Тогава се обърнал към Него във вдъхновена молитва: "Слушал бях за Тебе със слуха на ухото; сега пък очите ми те виждат." Какъв плод е дало в душата на праведника виждането на Бога? "Затова - продължава и завършва Иов молитвата си - аз се отричам и разкайвам в прах и пепел" (Иов. 42:5-6).
Искаш ли да придобиеш смирение? Изпълнявай евангелските заповеди и заедно с тях ще се вселява и ще се усвоява в сърцето ти светото смирение, т. е. свойствата на нашия Господ Иисус Христос.
Начало на смирението е нищетата на духа. Средата на преуспяването в него е надвишаващият всеки разум и непостижим Христов мир, а краят и съвършенството му - Христовата любов.
Смирението никога не се гневи, не човекоугодничи, не се поддава на печал, не се страхува от нищо.
Може ли да бъде печален онзи, който предварително е признал, че е достоен за всякаква скръб?
Може ли да се уплаши от бедствия онзи, който предварително е обрекъл себе си на скърби и който гледа на тях като на средство за своето спасение?
Божиите угодници са обикнали думите на разумния разбойник, който бил разпнат редом с Господа. В скърбите си те са навикнали да казват: "Достойното според делата ни приемаме. Спомни си за нас, Господи, в Царството си." Всяка скръб те посрещат с признанието, че са достойни за нея (Лук. 23:41-42).
Светият мир навлиза в сърцата им с думите на смирението! Той донася чашата на духовното утешение и до одъра на болния, и на затворения в тъмницата, и на гонения от човеците, и на гонения от бесовете.
Чашата на утешението се донася от ръката на смирението и на разпнатия на кръста, а светът може да му поднесе само оцет, смесен със жлъчка (Мат. 27:34).
Смиреният е неспособен на злоба и ненавист. Той няма врагове. Ако някой от човеците му причинява обиди, той вижда в такъв оръдие на правосъдието или Промисъла Божий.
Смиреният всецяло се предава на волята Божия.
Смиреният живее не своя собствен живот, а с Бога.
Смиреният е чужд на самонадеяността и затова, търсейки Божията помощ, непрестанно пребивава в молитва.
Плодният клон се скланя към земята, навеждан от многото си тежки плодове. Безплодната клонка расте нагоре, умножавайки безплодните си филизи.
Душата, богата с евангелски добродетели, все по-дълбоко и по-дълбоко се потапя в смирението и в дълбините на това море намира скъпоценните перли - даровете на Духа.
Гордостта е верен знак, че човек е празен, роб е на страстите. Тя е знак за душа, към която учението на Христа не е намерило никакъв достъп.
Не съди за човека според външността му. Не съди за него дали е горд, или смирен. Не гледайте на лице, но по плодовете им ще ги познаете. Господ е заповядал да се познават хората по действията и поведението им, както и от последствията, които произтичат от техните действия.
"Познавам гордостта ти и злобата на сърцето ти" - казвал на Давида ближният му, но Бог засвидетелствал за Давида: "Намерих Моя раб Давида; със светия Си елей го помазах." "Аз не гледам така, както човек гледа, защото човек гледа на лице, а Господ гледа на сърце" (1 Цар. 16:7).
Слепите съдии често признават за смирен лицемереца и низкия човекоугодник. Той е бездна на тщеславието.
Обратно, за тия невежи съдии горд изглежда онзи, който не търси похвали и награди от човеците и затова не се принизява пред тях, а такъв е истинският слуга Божий. Той е усетил Божията слава, откриваща се единствено в смирението, усетил е и смрадта на човешката слава и е отвърнал от нея както очите си, така и обонянието на душата си.
"Какво значи да вярваме?" - запитали един велик Божи угодник. Той отговорил: "Да вярваме, означава да пребиваваме в смирение и милост."
Смирението се надява на Бога, а не на себе си и не на човеците, затова и в поведението си то е просто, прямо, твърдо и величествено. Слепите синове на този свят го наричат гордост.
Смирението не придава никаква цена на земните блага, в очите му велик е Бог, велико е Евангелието. То се стреми към тях, без да удостоява тлението и суетата нито с вниманието, нито с погледа си. Светата хладност към тлението и суетността синовете на тлението, служителите на суетността наричат гордост.
Има свят поклон от смирение, от уважение към ближния, от уважение към Божия образ, от уважение към Христа в ближния. И има поклон порочен, поклон користен, поклон човекоугодлив и едновременно с това човеконенавистнически, богопротивен и богомерзък. Него молил сатаната от Богочовека, предлагайки Му всички царства на света и цялата им слава (Лук. 4:7).
Мнозина и днес се покланят, за да получат земните блага! Ония, пред които се покланят, похваляват смирението им.
Бъди внимателен, наблюдавай дали онзи, който ти се кланя, се покланя от уважение към човека и от чувство на любов и смирение? Или пък поклонът му само ласкае гордостта ти, изпросвайки от теб някаква временна изгода.
Ти, който си велик на земята! Вгледай се! Пред тебе пълзят тщеславието, лъстта и подлостта! Когато постигнат целта си, точно те ще се надсмеят над тебе, ще те предадат при първия удобен случай. "Никога не изливай щедростта си върху тщеславния. Той е толкова низък пред вишестоящия, колкото е нагъл, дързък и безчовечен пред ония, които са по-долу от него." Ти ще познаеш тщеславния по особената му способност към лъст, услужливост, лъжа и към всичко, що е подло и низко.
Пилат се обидил на мълчанието на Христа, което му се сторило горделиво. "На мене ли - казал той - не отговаряш? Не знаеш ли, че имам власт да Те разпна, и власт имам да Те пусна?" (Иоан. 19:10). Господ обяснил мълчанието Си с изпълняването на волята Божия, на която Пилат, мислейки, че действа самостоятелно, бил само сляпо оръдие. Поради собствената си гордост Пилат бил неспособен да разбере, че пред него било всесъвършеното смирение: въчовечилият се Бог.
Високата душа, душата с небесна надежда, с презрение към тленните блага на света, не е способна на дребнаво човекоугодие и низкопоклонство. Грешиш, когато наричаш такава душа горда, защото тя не удовлетворява изискването на твоите страсти. Амане! Почети благословената гордост на Мардохея! Това, що мислиш за гордост, е свето смирение. (Св. Иоан Лествичник, Сл. 2, гл. 22.)
Смирението е евангелско учение, евангелска добродетел, тайнствена сила Христова. "Облеченият в смирение Бог се явил на човеците и който от човеците се облече в смирение, става Богоподобен." (Св. Исаак Сирин, Слово 33)
"Ако някой иска да върви след Мене - казва Светото Смирение, - нека да се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва" (Мат. 16:24). Иначе е невъзможно да бъдем ученици на Онзи, който се е смирил до смърт, до смърт кръстна. Той седнал отдясно на Отца. Той е новият Адам, родоначалник на светото племе на избраните. Вярата в Него ни поставя сред избраниците, избраничеството се приема със Свето Смирение и се запечатва със Света Любов. Амин.
Ще дойде онова страшно време, ще настъпи онзи страшен час, когато всичките ми грехове ще се изправят разкрити пред Бога Съдия и пред Ангелите Му, а и пред цялото човечество. Предусещайки състоянието на душата ми в този страшен час, аз се изпълвам с ужас. Под влияние на живото и силно предчувствие с трепет бързам да се потопя в оглеждане на себе си, бързам да проверя в книгата на моята съвест отбелязаните с дело, слово и помисъл мои съгрешения.
Отдавна нечетените, застояли по лавиците книги се покриват с прах и ги изяждат молците. Който вземе такава книга, силно се затруднява да я прочете. Такава е и моята съвест. Отдавна не е преглеждана тя и трудно е да бъде разлистена. Като я разтварям, не изпитвам очакваното удовлетворение. Само големите грехове са означени достатъчно ясно, а ситните писмена, които са много, почти са се заличили и сега не може да се разбере какво е било обозначено с тях.
Бог, Единият Бог може да върне на избледнелите писмена яркостта и да избави човека от лукава съвест (Евр. 10:22). Само Бог може да дарува на човека да различава греховете си и да вижда греха си - своето падение, в което е коренът, семето, зародишът и съвкупността на всички човешки прегрешения.
Призовавайки на помощ милостта и силата Божия, призовавайки ги на помощ с най-топла молитва, съединена с благоразумен пост, плач и ридание на сърцето, отново разтварям книгата на съвестта и отново се вглеждам в количеството и качеството на греховете ми, и размишлявам какво са ми причинили извършените от мен прегрешения?
Виждам: "Беззаконията ми превишиха главата ми, като тежко бреме ме притиснаха" (Пс. 37:5). Какви са последиците от тази греховност? "Постигнаха ме беззаконията ми, та дори да виждам не мога; те са повече от космите на главата ми; моето сърце ме остави" (Пс. 39:13). Последици от греховния живот стават слепотата на ума, ожесточението и безчувствието на сърцето. Умът на закоравелия грешник не вижда ни добро, ни зло. Сърцето му губи способността за духовни усещания. Ако оставяйки греховния живот, този човек се обърне към благочестиви подвизи, сърцето му е сякаш чуждо и не съчувства на стремежа му към Бога.
Когато под действието на Божествената благодат пред подвижника се разкрият множеството му прегрешения, тогава не е възможно той да не изпадне в крайно недоумение и да не го налегне дълбока печал. Сърцето ми трепери (от това, което виждам); моите сили ме напуснаха и светлината на очите ми - и нея няма у мене... а които търсят душата ми, турят мрежи (тоест дейността ми е пълна със спънки поради навика към греха, който насила ме тегли към нови прегрешения), смърдят и гноясват раните ми поради безумието ми (тоест греховните страсти са остарели и страшно са ме повредили поради невнимателния ми живот), няма здраво място в плътта ми (Пс. 37:4-11) (тоест няма изцеление само със собствените ми усилия за цялото ми същество, поразено и заразено с греха).
Като съзнавам греховете си, разкайвам се за тях, а като ги изповядвам и съжалявам за тях, хвърлям безкрайното им множество в бездната на Божието милосърдие. За да се предпазя в бъдеще от греха, ще се вгледам уединен в самия себе си - как действа той срещу мене, как пристъпва и какво ми говори.
Той пристъпват към мен като измамник и лицето му е скрито; устата им по-меки от масло (Пс. 54:22). Казва ми лъжа. Предлага ми беззаконие. Отрова има в устата му. Езикът му е смъртоносно жило.
"Наслади се! - тихо и лъстиво шепне той - Защо да ти е забранено наслаждението? Наслади се! Какъв грях е това?" - и предлага злодеят да наруша заповедите на Всесветия Господ.
Не би трябвало да обръщам никакво внимание на думите му, защото зная, че е измамник и убиец. Но някаква непонятна немощ на волята ме побеждава! Слушам думите на греха и гледам забранения плод. Напразно съвестта ми напомня, че вкусването на този плод е вкусване на смъртта.
Ако нямам забранен плод пред очите си, той внезапно изниква във въображението ми. Появява се живописно, като че нарисуван от ръката на очарованието.
Чувствата на сърцето са привлечени от съблазнителната картина, приличаща на блудница. Външността й е пленителна, съблазънта лъха от нея, украсена е със скъпоценни, блестящи накити; грижливо е скрито смъртоносното й действие. Грехът търси жертва от сърцето, ако тялото не може да я принесе, защото самият предмет отсъства.
Грехът действа в мен чрез греховната мисъл, действа чрез греховното чувство, чувството на сърцето и чувството на тялото, дeйства чрез въображението.
Към какъв извод ме води такова вглеждане в себе си? Към извода, че в мене, в цялото ми същество живее греховно повреждение, което съчувства и помага на греха, нападащ ме отвън. Аз съм подобен на затворник, окован с тежки вериги. Всеки, на когото е позволено, хваща затворника и го влече накъдето си иска, защото затворникът, окован с вериги, няма възможност да окаже съпротива.
Някога грехът е проникнал и във високия рай. Там той е предложил на праотците ми да вкусят забранения плод. Там ги е прелъстил и поразил прелъстените с вечна смърт. И на мен, техния потомък, непрекъснато повтаря същото предложение; и мен, техния потомък се старае непрекъснато да прелъсти и да погуби.
Веднага след грехопадението Адам и Ева били прогонени от рая и низвергнати в страната на мъките (Бит. 3:23-24). Аз съм роден в тази страна на плач и бедствия! Това обаче не ме оправдава, защото тук ми е даден рай от Изкупителя, насаден е в сърцето ми. С греха аз прогоних рая от сърцето си. Сега там доброто е примесено със зло и се води люта битка между доброто и злото. Там се сблъскват безчислени страсти. Там е мъката и предусещането за вечните страдания на ада.
Аз виждам в себе си доказателство, че съм син на Адама, защото запазвам склонността му към зло и се съгласявам с предложенията на прелъстителя, макар със сигурност да знам, че ми се предлага измама и ми се готви убийство.
Напразно ще е да обвинявам праотците за предадения ми от тях грях, защото съм освободен от греховния плен чрез Изкупителя и вече изпадам в грехове не поради насилие, а доброволно.
Праотците веднъж престъпили в рая една Божия заповед, а аз, намирайки се в лоното на Христовата Църква, непрестанно нарушавам всички Божествени заповеди на Христа, Бога и мой Спасител.
Душата ми се вълнува от гняв и злопаметство! Във въображението ми над главата на врага проблясва кама и сърцето ми се опива с удовлетворение от отмъщението, извършено от мечтанието. Ту пък си представям купища злато, а след това във въображението изникват великолепни палати, градини, предметите на разкоша, сладострастието и гордостта, които се придобиват чрез него и заради които грехолюбивият човек се покланя пред този идол - средство за осъществяване на всички тленни пожелания. Или пък се прелъстявам от почести и власт! Привличат ме, занимават ме мечтания за управляване на народи и страни, за постигане на тленни придобивки за тях, а за себе си - на тленна слава. Понякога сякаш наяве виждам трапези с димящи и благоуханни ястия! Смешно и наред с това жалко се наслаждавам от изникващите пред мен прелести. Ту пък внезапно се виждам праведен, или по-точно, сърцето ми лицемери и се опитва да си присвои праведността, ласкае само себе си, грижи се за човешката похвала и за това как да я привлече към себе си!
Страстите се борят помежду си заради мене, непрекъснато ме предават една на друга, смущават ме и ме тревожат.
И не виждам горестното си състояние! Върху ума ми лежи непроницаемата завеса на мрака, а на сърцето ми - тежкият камък на безчувствието.
Ще се опомни ли умът ми, ще поиска ли да се насочи към доброто? Противи му се сърцето ми, привикнало към греховни наслади, противи му се тялото ми, придобило скотски пожелания. В мен се изгуби дори съзнанието, че тялото ми като сътворено за вечността е способно на Божествени желания и движения, че скотските стремежи са негов недъг, привнесен от падението.
Разнородните части, съставящи съществото ми - умът, сърцето и тялото - са разсечени и разединени. Те действат разногласно, противостоейки една на друга, и само тогава се обединяват в мигновено, богопротивно съгласие, когато работят за греха.
Такова е състоянието ми! То е смърт за душата, докато е живо тялото. Но аз съм доволен от своето състояние! Доволен съм не поради смирение, а поради слепотата и ожесточението си. Душата ми не чувства своето умъртвяване, както не го чувства и тялото ми, разделено от душата чрез смъртта.
Ако чувствах умъртвяването си, бих пребивавал в непрестанно покаяние! Ако чувствах умъртвяването си, бих се погрижил за възкресението!
Цял съм отдаден на грижите за света и много малко съм загрижен за моето душевно бедствие! Жестоко осъждам и най-малките прегрешения на ближните си, а сам съм изпълнен с греха, ослепен съм от него, превърнат съм в стълб от сол, подобно на Лотовата жена, и съм неспособен за никакво духовно движение.
Не съм наследил покаянието, защото още не виждам своя грях. Не виждам греха си, защото още работя за него. Не може да види греха си онзи, който се наслаждава от него, позволява си да го вкусва - макар и само с помислите и съчувствието на сърцето си.
Само такъв може да види греха си, който решително и по собствена воля се е отрекъл от всяка дружба с него. Застанал е като бдяща стража пред вратата на своя дом с оголения меч на Божието слово, като отблъсква и посича с този меч греха, в какъвто и вид да се приближи той към него.
На онзи, който извърши великото дело и започне вражда с греха, който насилствено откъсне ума, сърцето и тялото си от него, на такъв Бог дарува велик дар: да вижда греховете си.
Блажена душата, съзряла загнездения в себе си грях! Блажена душата, съзряла в себе си падението на праотците и ветхостта на ветхия Адам! Такова зрение за своя грях е зрение духовно, зрение на ума, изцелен от слепотата си чрез Божествената благодат. С пост и коленопреклонение ни учи Светата Източна църква да измолваме от Бога това зрение за греха си.
Блажена душата, непрестанно поучаваща се в Закона Божи! В него тя може да види образа и красотата на новия човек и според него да съзре и поправи своите недостатъци.
Блажена душата, купила селището на покаянието чрез умъртвяване на себе си за греховните начинания! Там тя ще намери безценното съкровище на спасението.
Ако си придобил селището на покаянието, падни в младенчески плач пред Бога. Не проси, ако можеш да не просиш, нищо от Бога: предай се със себеотрицание на Неговата воля.
Разбери и усети, че ти си създанието, а Бог е Създателят. Предай се изцяло на волята на Създателя. Принеси Му младенчески плач и мълчанието на сърцето си, готово да последва Неговата воля и да се изпълва от Нея.
Ако пък поради младенчеството си не можеш да се потопиш в молитвено мълчание и плач пред Бога, произнасяй пред Него смирена молитва за опрощаване на греховете и изцеляване от греховните страсти, от тези страшни нравствени недъзи, появяващи се поради доброволните и повтаряни дълго време съгрешения.
Блажена душата, която е осъзнала себе си като напълно недостойна за Бога и която е осъдила себе си като окаяна и грешна! Тя е на пътя на спасението и в нея няма самопрелъстяване.
Обратно, онзи, който се смята за готов да приеме благодатта и се счита достоен за Бога, който очаква и измолва Неговото тайнствено пришествие, като казва, че е готов да приеме, чуе и види Господа, такъв мами и ласкае себе си, и е достигнал до високата скала на гордостта, откъдето се пада в мрачната пропаст на гибелта. Там падат всички, които са се възгордели пред Бога и дръзват безсрамно да се признават достойни за Него и от това самомнение и самопрелъстяване да казват: "Говори, Господи, понеже Твоят раб слуша."
Младият Самуил чул Господ да го призовава и като не се признал за достоен за беседа с Него, отишъл при престарелия си наставник, търсейки съвет как да се държи. Чул Самуил втори път същия призоваващ го глас и пак отишъл при наставника. Наставникът разбрал, че призоваващият глас бил глас Божий и наредил на юношата, когато чуе отново този призив, да отговори: "Говори, Господи, понеже Твоят раб слуша" (1 Цар. 3).
Същото дръзва да казва и сладострастният и надменен мечтател, не призоваван от никого, упоен от тщеславно мнение, съчиняващ в себе си гласове и утешения, ласкаещ с тях надменното си сърце, мамещ себе си и лековерните си последователи.
Сине на Източната Църква, единствено света и истинна! В невидимия си подвиг се ръководи от наставленията на Светите отци на твоята Църква, защото те повеляват да се отстраняваме като от явен повод за самопрелъстяване от всякакво видение, от всякакъв глас извън и вътре в тебе, преди да сме се обновили от явното действие на Светия Дух. (Преподобният Григорий Синаит, Добротолюбие, ч. 1, Свети Каллист и Игнатий Ксантопули, Добротолюбие, ч. 2)
Пази ума си от видения. Прогонвай всички настъпващи към него мечти и мнения, с които падението е заменило истината. Облечен в покаяние, предстой със страх и благоговение пред великия Бог, Който може да очисти греховете ти и да те обнови с Пресветия Си Дух. Духът ще ви упъти на всяка истина (Иоан. 16:13).
Чувството за плач и покаяние е най-важното за душата, пристъпила към Господа с намерение да получи от Него прощение на греховете си. Това е блага участ! Ако си я избрал, да не се отнеме тя от тебе! Не заменяй това съкровище за празни, лъжливи, насилствени и псевдоблагодатни чувства, не се погубвай, като ласкаеш себе си.
"Ако някои от отците - казва преподобният Исаак Сирин - са писали за това какво е чистота на душата, какво е здравето й, какво - безстрастието, какво - видението, написали са го не за да ги търсим преждевременно и да ги очакваме. Казано е в Писанието: "Царството Божие няма да дойде забелязано" (Лук. 17:20). Онези, в които живее очакването, са придобили гордост и падение... Търсенето и очакването на високи Божии дарове е отхвърлено от Църквата Божия. То не е признак на любов към Бога, а е недъг на душата" (Св. Исаак Сирин, Сл. 55).
Всички светии са се смятали недостойни за Бога. С това те проявили достойнството си, състоящо се в смирение (Св. Исаак Сирин, Сл. 36).
Всички самопрелъстени са се смятали достойни за Бога. С това проявили обзелата душата им гордост и прелест. Някои от тях приели бесовете, които им се представили като Ангели, и ги последвали. На други бесовете се явявали в собствения си вид и се признавали за победени от молитвата им, с което ги довеждали до високоумие. Други пък възбуждали въображението си, разгорещявали кръвта си, предизвиквали в себе си нервни движения и приели това за благодатно наслаждение, изпадали в самопрелъстяване и съвършено умопомрачение, като се причислили по дух към отхвърлените духове.
Ако имаш нужда да беседваш сам със себе си - донасяй си не лъст, а самоукоряване. Горчивите лекарства са полезни за нас в нашето състояние на падение. Ласкаещите себе си са приели още тук на земята наказанието си - своето самопрелъстяване, похвалата и любовта на враждебния Богу свят. Във вечността те не бива да очакват друго освен осъждане.
"Моят грях е винаги пред мене" (Пс. 50:5), казва за себе си свети Давид: той непрестанно разглеждал греха си. "Беззаконието си съзнавам, съкрушавам се заради греха си" (Пс. 37:19).
Свети Давид се е самоосъждал и е изобличавал греха си дори тогава, когато той вече бил простен и дарът на Светия Дух вече му е бил върнат. Нещо повече: той изобличил греха си и го изповядал пред цялата вселена (Пс. 50).
Когато Светите отци на Източната Църква, особено пустинниците, достигали висота в духовните упражнения, тогава всички тези упражнения се сливали за тях в едноединствено покаяние. Покаянието обхващало целия им живот, цялата им дейност, било следствие от съзирането на своя грях.
Запитали един велик отец в какво трябва да се състои делото на уединения инок? Той отвърнал: "Умъртвената ти душа лежи пред очите ти, а ти питаш какво трябва да бъде делото ти?" (Св. Исаак Сирин, Сл. 21). Плачът е същественото дело на истинския Христов подвижник; плачът - от встъпването в подвига до завършването му.
Съзирането на своя грях и ражданото от него покаяние са същността на делото, което няма край на земята. Съзерцанието на греха възбужда покаянието, а покаянието довежда очищението. Постепенно очистваното око на ума започва да вижда такива недостатъци и повреди в цялото човешко същество, каквито преди, в помрачението си, изобщо не е забелязвало.
Господи! Дарувай ни да съзрем прегрешенията си, за да може нашият ум, привлечен изцяло към собствените ни прегрешения, да престане да вижда прегрешенията на ближните и така да види всички ближни добри. Дарувай на сърцето ни да остави пагубната грижа за недостатъците на ближния и всичките си грижи да съедини в една - за придобиването на заповяданата и приготвена от Тебе чистота и святост за нас. Дарувай на нас, които сме осквернили душевните си ризи, отново да ги избелим. Те вече са умити от водите на Кръщението, сега след осквернението трябва да бъдат умити и от водите на сълзите. Дарувай ни да видим в светлината на Твоята благодат живеещите в нас разнообразни недъзи, които унищожават духовните движения в сърцето и въвеждат в него движенията на кръвта и плътта, които са враждебни на Царството Божие. Дарувай ни великия дар на покаянието, предшестван и пораждан от великия дар да виждаме греховете си. Опази ни с тези велики дарове от пропастите на самопрелъстяването, което се открива в душата, защото не забелязваме и не разбираме нейната греховност. Поражда се от незабелязваните и неразбирани от нея сладострастие и тщеславие. Опази ни с тези велики дарове по пътя ни към Тебе и ни дарувай да Те постигнем, защото Ти Си Който призовава каещите се грешници и отхвърля онези, които се мислят за праведници. Да славословим вечно във вечно блаженство Тебе, Единия Истински Бог, Изкупителя на пленените и Спасителя на погиналите. Амин.
Под знамето на Светия кръст ви водя вас, братя, към духовно зрелище. Наш ръководител нека бъде великият Божи угодник Антоний, египетският пустинник.
По действието на Божественото откровение той видял веднъж мрежите на дявола, разпрострени по целия свят за улавянето на човеците в погибел. Като видял, че те са безбройно много, с плач запитал Господа: "Господи! Кой може да отмине тия мрежи и да се спаси?" (Скитски Патерик).
Замислен разглеждам мрежите на дявола. Те са разхвърляни отвън и вътре в човека. Едната е близо до другата. На едни места мрежите са на няколко реда, на други са оставени широки пролуки, водещи обаче към най-разнообразни извивки, избавлението от които изглежда вече невъзможно. Гледайки тия злокобни мрежи, аз горко ридая и неволно си повтарям въпроса на блажения пустинник: "Господи! Кой може да отмине тия мрежи и да се спаси?"
Хвърлени са мрежи за ума ми в различни книги, които се именуват светлина, а съдържат учения на тъмнината, написани под явното или скрито влияние на мрачния и всезлобен княз на този свят, с източник - разума, повреден от грехопадението, "по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата" (Ефес. 4:14) според израза на Апостола от писатели, които "безразсъдно се гордеят с плътския си ум" (Кол. 2:14). Ближният ми, в любовта към който трябва да търся спасението, става за мене мрежа, улавяща ме за погибел тогава, когато умът му е уловен в мрежите на лъжливи и лъстиви учения и мъдрувания. И моят собствен ум носи върху себе си отпечатъка на падението, покрит е с покривалото на мрака, заразен е с отровата на лъжата. Сам той, прелъстяван от дявола, поставя пред себе си мрежи. Още в рая се е стремял безразборно и невнимателно да придобие знание, гибелно и убийствено за него! След падението е станал още по-безразборен и безгрижен. Опива се с дързост от чашата на отровното знание и така унищожава в себе си най-решително вкуса и въжделението към Божествената чаша на спасителното познание.
Толкова мрежи има пред сърцето ми! Виждам мрежи и груби, и тънки. Кои от тях да нарека по-опасни и по-страшни? Недоумявам. Ловецът е изкусен и ако някой се изплъзне от грубите мрежи, улавя го в тънките. Краят на лова е един - погибелта. Мрежите са много изкусно и всячески прикрити. Падението е облечено във всички видове тържество на човекоугодието, лицемерието и тщеславието, но и във всички видове добродетели. Лъжата и тъмната прелест носят маската на духовното, небесното. Душевната любов, често порочна, е прикрита като свята любов. Лъжливата, мечтателна сладост се представя като духовна услада. Дяволът се старае с всички средства да удържи човека в падналото му естество, а и без груби грехопадения това е достатъчно, за да стане човек чужд на Бога. Грубите грехопадения напълно се заместват според верните сметки на ловеца с горделивото мнение на християнина за себе си, който се задоволява с добродетелите на падналото си естество и изпадайки в самопрелъстяване, се отчуждава от Христа.
Колко мрежи има за тялото! Каква мрежа е и то самото! А как ги използва врагът! Посредством тялото, снизхождайки към унизителните му склонности и пожелания, се уподобяваме на безсловесните скотове. Каква пропаст! Какво отдалечаване, какво изпадане от Божественото подобие! В тази дълбока, страшно отдалечена от Бога пропаст ние падаме тогава, когато се предаваме на груби плътски наслаждения, наричани поради греховната им тежест падения.
Но и не толкова грубите плътски наслаждения са не по-малко пагубни. Заради тях се изоставя грижата за душата, забравя се Богът, небето, вечността и предназначението на човека. Князът на този свят се старае да ни държи чрез телесните наслаждения в непрестанно развлечение и помрачение! Чрез чувствата, тези врата на душата, с които тя се свързва с видимия свят, той непрестанно въвежда чувственото наслаждение и неразделните с него грях и плен. На знаменитите земни концерти кънти музика, изразяваща и възбуждаща различни страсти. Тези страсти са представени и в земните театри, разбунени са в земните увеселения. Човек по всички възможни начини е воден от умъртвилото го зло към наслаждение. В упоението си той забравя спасяващото го Божествено добро и кръвта на Богочовека, чрез която сме изкупени.
Ето приблизително описание на мрежите, разхвърляни от дявола за улавянето на християните. Това описание е недостатъчно, но едва ли то не е предизвикало, братя, справедливия ви ужас, едва ли в душата ви не се е зародил въпросът: "Кой може да избегне тия мрежи?"
Страшната картина още не е завършена! Още и още е подтикната да рисува четката ми, водена от словото Божие.
Какво гласи словото Божие? То възвещава предсказанието, сбъдващо се пред очите ни, предсказанието, че в последните времена "понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта" (Мат. 24:12). Истинното слово Божие, по-твърдо от небето и земята, ни възвестява за умножаване на дяволските мрежи и броя на ония, които погиват в тях.
Наистина! Гледам света и виждам, че мрежите на дявола са се умножили в сравнение с времената на първенстващата Църква Христова, умножили са се до безкрай. Умножили са се книгите, съдържащи лъжеучение. Умножили са се умовете, съдържащи и предаващи на други лъжеучението. Намалели са, намалели са до крайност последователите на светата Истина. Усилило се е уважението към естествените добродетели, достъпни за иудеи и езичници. Появило се е и уважение към откровено езически добродетели, противни на самото естество, което гледа на тях като на зло. Намаляло е понятието за християнски добродетели, а да не говорим как е намаляло и е почти унищожено изпълнението им на дело. Развил се е вещественият живот, но изчезва духовният. Телесните наслаждения и грижи поглъщат цялото време, няма кога и да се сетиш за Бога. Понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта - дори и у такива, които биха опазили любовта към Бога, ако злото не беше така всеобщо, ако мрежите на дявола не бяха се умножили до безкрай.
Справедлива е била мъката на блажения Антоний, но толкова по-справедлива е мъката на днешния християнин, когато вижда дяволските мрежи, и основателен е плачевният въпрос: "Господи! Кой може да отмине тия мрежи и да се спаси?"
На въпроса на преподобния пустинник Господ отговорил: "Смиреномъдрието избягва тия мрежи и те дори не могат да се докоснат до него."
Божествен отговор! Как отстранява той от сърцето всяко съмнение и как кратко изразява верния начин за победа над врага ни и начина за разкъсване и унищожаване на заплетените му козни, устроени от дългогодишния му и злобен опит.
Да оградим ума си със смирение, като не му позволяваме да се стреми безразборно и лекомислено към придобиването на знания, както и да примамва любознателността ни новостта и важността на заглавията им. Да го опазим от изпитанията на лъжеученията, прикрити с името и образа на християнското учение. Да го смирим в послушание на Църквата, унищожавайки "всяко превъзнасяне, що въстава срещу познанието Божие" (2 Кор. 10:5) и срещу разума на Църквата. Тесният път на послушание към Църквата е прискърбен отначало за ума, но той извежда до широтата и свободата на духовния разум, пред който изчезват всички мними несъобразности, които плътският и душевният разум намира в точното подчинение на Църквата. Да не му позволяваме друго четене по духовните въпроси освен от книгите, написани от писателите на истинската Църква, за които самата тя е свидетелствала, че са органи на Светия Дух. Онзи, който чете свети писатели, незабележимо се приобщава към обитаващия и говорещия чрез тях Свети Дух, а онзи, който чете еретически автори, макар и да са наречени от еретическия им сонм свети, се приобщава към лукавия дух на прелестта и поради непослушание към Църквата, в което е гордостта, той пада в мрежите на дявола.
Какво да сторим със сърцето си? Да присадим на тази дива маслина клонче от плодна, да му присадим Христовите свойства, да го научим на евангелско смирение и да го принуждаваме насила да приеме волята на Евангелието. Като видим разногласието му с него, непрестанното противоречие и непокорността пред словото му, ние ще видим като в огледало в това противоречие и нашето падение. Като видим падението си, ще заплачем пред Господа, нашия Създател и Изкупител, ще заболеем от спасителна печал и ще пребиваваме в тази печал дотогава, докато не видим изцелението си. "Сърце съкрушено и смирено, Ти, Боже, не ще презреш" (Пс. 50:19), като го предадеш на врага. Бог е наш Създател и пълен Господар. Той може да възсъздаде сърцето ни и Той ще претвори това сърце, което непрестанно вика към Него в плач и молитва, от грехолюбиво в боголюбиво и свято.
Да пазим нашите телесни чувства, като не допускаме чрез тях греха в килията на душата ни. Да обуздаем любопитното си око и любопитното си ухо. Да наложим жестока юзда на онзи малък член на тялото, който довежда до силни сътресения - нашия език. Да смирим безсловесните стремежи на тялото си с въздържание, бдение, трудове, често спомняне за смъртта и с внимателна, постоянна молитва. Колко кратки са телесните наслаждения и как смрадно завършват те! Обратно, тялото, оградено от въздържанието и опазването на чувствата, умито от сълзите на покаянието и осветено с чести молитви, е поставено тайнствено в храма на Светия Дух, Който прави всички покушения на човешкия враг безуспешни.
"Смиреномъдрието избягва тия мрежи и те дори не могат да се докоснат до него." Амин.
1846 г., Сергиева Пустиня
При последната ми среща с преосвещения Игнатий на 13 септември 1866 г. на сбогуване той ми каза: "С. И.! На вас като на приятел, като на самия себе си казвам: гответе се за смъртта - тя е близо. Не се грижете за светското, едно трябва - спасение на душата! Принуждавайте се да мислите за смъртта и се грижете за вечността."
На 30 април 1867 г. в неделя (Неделята на жените Мироносици) преосвещеният Игнатий почина в Николаевския Бабаевски манастир. На 5 май отидох на погребението му. Неизразима е печалната радост, която изпитах пред гроба му.
В събота, 12 август 1867 г., през нощта спах лошо. Заспах в зори. Виждам, дошъл е Владика Игнатий в монашески одежди, в разцвета на младостта си, ала ме гледа с тъга и съжаление: "Мислете за смъртта - казва той. - Не се грижете за земното! Всичко това е сън, земният живот е само сън! Всичко, което съм писал в книгите си, всичко е истина! Времето наближава, очиствайте се чрез покаяние, гответе се за смъртта. Колкото и дълго да живеете тук, всичко е един миг, само един сън."
По повод моето безпокойство за сина ми Владиката каза: "Това не е ваша грижа. Съдбата му е в Божиите ръце! Вие се грижете за преминаването във вечността." Виждайки равнодушието ми към смъртта и изпълвайки се със състрадание към немощите ми, той започна да ме умолява да се обърна към покаяние и да почувствам страх от смъртта: "Вие сте сляпа, нищо не виждате и затова не се боите, но аз ще ви отворя очите и ще ви покажа смъртните мъки."
Тогава почувствах, че умирам. О, какъв ужас! Тялото ми стана чуждо и нищожно и като да не беше мое, целият ми живот премина в челото и очите. Зрението и умът ми видяха това, което е действително, а не онова, което ни се привижда в този живот. Този живот е сън, само сън! Всичките му блага и лишения не съществуват тогава, когато заедно със смъртта идва и мигът на пробуждането. Няма нито вещи, нито приятели, а само едно необятно пространство и цялото това пространство е изпълнено със страшни същества, невидими за нашето земно заслепление. Те гъмжат около нас в различни образи, обкръжават ни и ни хващат. Те също имат тяло, но то е тънко, сякаш от някаква слуз, и е ужасно.
Тези същества лазеха и се лепяха за мене, дърпаха ми очите, теглеха мислите ми на различни страни и не ми даваха да си поема дъх, за да не допуснат да призова Бога за помощ. Исках да се моля, исках да се прекръстя, исках със сълзи към Бога и с произнасянето на името на Иисуса Христа да се избавя от тия мъки, и да ги отстраня от себе си, ала нямах нито думи, нито сили. А тия ужасни същества ми викаха, че вече е късно, че няма молитва след смъртта! Цялото ми тяло се вдърви, главата бе неподвижна, само очите виждаха всичко и духът ми в мозъка усещаше всичко. С помощта на някаква свръхестествена сила аз малко повдигнах ръката си, не успях да допра челото си, но във въздуха направих кръстно знамение. Тогава страшните същества се сгърчиха. Аз се опитвах не с устата и езика, които не усещах, а духом да представя името на Господа Иисуса Христа, и тогава страшилищата сякаш биваха изгаряни с нажежено желязо и ми викаха: "Не смей да произнасяш това име! Сега вече е късно!"
Мъка неописуема! Поне за миг да си поема въздух! Зрението, умът и дишането неизразимо се измъчваха от това, че тези ужасни страшилища се лепяха около тях и ги теглеха на различни страни, за да не ми дадат възможност да произнеса името на Спасителя. О, какво страдание!
Пак гласът на Владика Игнатий: "Молете се непрестанно, всичко, което е написано в моите книги, е истина. Захвърлете земните грижи и само за душата, за душата си се грижете."
С тези думи той започна да се отдалечава от мене във въздуха някак кръгообразно, все по-високо и по-високо над земята. Към него се присъедини цял сонм също такива светли същества, сякаш по стъпала на необятна, неизразима с думи стълба. Както Владиката при въздигането си ставаше неземен, така и всички, присъединили се към него различни същества, приемаха неизразимо прекрасна, слънцеподобна светлина. Гледайки ги и възнасяйки се духом след тази безкрайна ивица светлина, аз не обръщах вече внимание на страшилищата, които беснуваха в това време около мен, за да привлекат вниманието ми към нови мъки. Светлият сонм също имаше тела, прилични на дивни лъчезарни лъчи, пред които бледнее нашето слънце.
Този сонм беше от различен вид и светлина и колкото по-високи бяха стъпалата, толкова по-светъл беше. Преосвещеният Игнатий се издигаше все по-високо и по-високо. Но ето че го окръжи сонм лъчезарни светители, той изгуби земния си вид и стана също така лъчезарен. По-високо от това стъпало зрението ми не можеше да проникне. От тази височина Владика Игнатий още веднъж ми хвърли поглед, изпълнен със състрадание. Изведнъж, без да се усещам, аз се отскубнах от властта на ония, които ме държаха, и викнах: "Упокой, Господи, душата на починалия раб Твой Преосвещения Игнатий и със светите му молитви спаси и помилвай мен, грешната!" Веднага всички ужаси изчезнаха и настъпи тишина и покой. Аз се събудих потресена жестоко.
Никога от нищо не съм се страхувала и на драго сърце оставах сам-самичка вкъщи, ала няколко дни след този сън изпитвах такъв ужас, че нямах сили да остана сама. Много дни усещах необикновено чувство в центъра на челото си. Не болка, а някакво особено напрежение, като че целият ми живот се беше събрал в тази точка. По време на този сън аз разбрах, че когато умът ми се съсредоточава върху мисълта за Бога и върху името на Иисуса Христа, ужасните същества мигновено изчезват, а щом само мисълта ми се разсее, в същия миг те ме обкръжават, за да пречат на мисълта ми да се обърне в Иисусова молитва към Бога.
Книга Естир, гл. 4-7. Аман вугеецът бил любимец и пръв велможа на Артаксеркс, царят на Персия. Иудеинът Мардохей бил придворен и като човек благочестив, не си позволявал човекоугодничество и не се подмазвал на фаворита. Това поведение на Мардохей разгневило Аман: той приготвил висока бесилка, за да накаже ненавистното изключение от общото низкопоклонство. Поради изменчивостта на земните обстоятелства ситуацията се променила и Аман бил обесен на бесилката, която бил приготвил за Мардохей - Ред.
1 Подражание на Тома Кемпийски, кн. 3, гл. 2. В посоченото от нас място от западния писател разгорещяването, самомнението и самопрелъстяването са представени така ярко и живописно, че си струва да представим на вниманието на читателя и самия текст:
"Говори, Господи, понеже Твоят раб слуша. Аз съм раб Твой! Вразуми ме, за да позная свидетелствата Ти. Склони сърцето ми към словата Си. От Твоите уста и да падне като роса словото Ти. Синовете Израилеви казвали някога на Моисей: говори ни, и ще слушаме; Господ да не ни говори, за да не умрем. Не така, не така моля аз, Господи! Но с пророк Самуила смирено и ревностно умолявам:
Говори, Господи, понеже Твоят раб слуша. Не Моисей или друг от пророците да говори, а Ти, Господи Боже, Който даруваш вдъхновение и просветление на всички пророци. Ти сам, без тях можеш съвършено да ме научиш; те пък без Тебе не ще успеят. Могат да звучат словата им, но Дух не ще придадат! Те изящно говорят, но когато Ти мълчиш, не възпламеняват сърцата! Те предават буквата, ала Ти откриваш смисъла! Те изричат тайнства, но Ти откриваш разума за иносказанията! Те обявяват заповедите Ти, но Ти даваш сила за да бъдат изпълнени! Те показват пътя, ала Ти даваш сила да бъде извървян! Те действат само отвън, но Ти наставляваш и просветляваш сърцата! Те оросяват отвън, но Ти даруваш плодородието! Те призовават със слова, ала Ти даруваш на слуха да разбира! И затова да не ми говори Моисей! Говори Ти, Господи, Боже мой, вечна Истина. Нека не умра и не остана безплоден, ако бъда наставляван отвън, а вътрешно не бъда възпламенен, и да да не ми бъде за осъждане словото чуто, и неизпълнено, познато, и необзето от любовта, повярвано и неопазено.
И така, говори, Господи, понеже Твоят раб слуша: "Ти имаш словата за вечен живот."
Дързостта на това натруфено велеречие и пустословие предизвиква ужас и дълбока печал в душа, възпитана в учението на Православната Църква. Премахнато е покаянието! Премахнато е съкрушението на духа! Има решителен стремеж към най-бързо и тясно съединяване с Бога! Такова е изобщо настроението на аскетическите западни писатели. Един от тях, изразявайки своето неправилно разбиране за достойнството на Божията Майка, завършва фанатичното си велеречие така: "И така! Да се хвърлим в обятията на Богомайката!" Това е напълно противоположно на настроението, на което учи Светата Източна Църква чадата си. "Аще не быхом святыя Твоя имели молитвеники - казва тя в едно от песнопенията си - и благостыню Твою, милующую нас, како смели быхом, Спасе, пети Тя, Его же славословят непрестанно Ангели" (Тропар на Великото Повечерие).
В друго песнопение тя казва: "К Богородице прилежно ныне притецем, грешнии и смирении, и припадем, в покаянии зовуще из глубины души: Владычице, помози, на ны милосердовавши! Потщися: погибаем от множества прегрешений! Не отврати твоя рабы тщи: Тя бо и едину надежду имамы" (Молебен канон към Пресвета Богородица).
Непонятно е състоянието на самопрелъстяване и бесовска прелест за онези, които не са възпитани в духовен подвиг според преданието на Православната Църква: те смятат това бедствено състояние за най-правилно и благодатно.
Преводачът на "подражанието" от латински на руски се е потрудил да помести в края на книгата наставленията си към читателя. Посочвайки 2-ра глава на 3та книга, тази живопис на самопрелъстяването и самомнението, той съветва пред всяко благочестиво четене да постигаме настроението, отразено в тази глава. Очевидно е, че с такова настроение се предоставя свободата да се тълкува произволно Свещеното Писание, премахва се задължението да се следва тълкуванието на Светите отци, прието от Църквата, а това е догмат на протестантството - Ред. Към текста
Според изданието Православное братство во имя иконы Божей Матери "Неупалимая Купина" , "Елеон", Москва, 1994
www.Pravoslavieto.com