Семейният живот на древните християни

Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).

"Християните не се различават от другите хора..."

Свети Игнатий Богоносец, Антиохийски епископ, ученик на Йоан Богослов, писал за християните от своето време:

"Невярващите носят отпечатъка на света,
а вярващите в любовта - отпечатъка на Бога, Отца, чрез Иисуса Христа."

Този преобладаващ отпечатък са носили върху себе си истинските християни през всички векове, но с особена яркост и блясък - вярващите през първите векове, когато християнството най-много ги е въодушевявяло. Той се е отразявал на цялото им поведение, даже на най-простите, обикновени отношения в семейния им живот. Наистина високият свят дух прониквал във всичките им възгледи, правила и чувства и оттук преминавал във всичките им обичаи, нрави и житейски навици.

Действително авторът на Посланието към Диогнет, ученият християнин от началото на II век, казва:

"Християните не се различават от другите хора нито по страната си, нито с езика си, нито с житейските си обичаи. Те не населяват някъде определени градове, не употребяват някакво необикновено наречие и не водят живот, различен от другите. Но обитавайки елински и варварски градове, кой където е намерил, и следвайки обичаите на тези жители в облеклото, храната и във всичко друго, те водят удивителен начин на живот."

Въз основа на тези думи на древния апологет можем да помислим, че домашният живот на първите християни не е бил много забележителен; но тази мисъл бързо ще изчезне, ако имаме предвид, че най-характерните черти на християните по сведение на същия писател са били нравствената чистота и святост, необходими, за да видоизменят много страни от домашния живот, внасяйки в него такива нрави и обичаи, каквито не са могли да имат нито езичниците, нито иудеите, особено първите. Само по себе си се вижда, че християнският дух не може да допуска и да търпи никакъв навик, коренящ се в езическа почва, като например призоваването на домашни божества (богове на семейното огнище) и промиването на вино в жертва на боговете по време на ядене, както и всичко, което стояло в противоречие с чувството за целомъдрие и зрелост.

Самият домашен живот на християните, произлезли от иудеи, постепенно се отърсвал от тежките окови и стесняващите форми на Стария закон и различните му тълкувания от равините и в замяна на това се обогатявал с прекрасни навици, които не познавал старозаветният човек, вследствие на което скоро в домашния живот между иудеите и християните, произлезли от иудеи, било открито не по-малко различие, отколкото се забелязвало между езичниците и християните, произлезли от езичници.

Въобще може да се каже, че при външната прилика на християните и нехристияните в бита, езика и облеклото бързо била открита изключителна коренна разлика в нравственото им поведение. От една страна, трябва да се каже, че християните по сведение на посланието към Диогнет в изброените моменти от домашния живот не се различавали от езичниците; те носели например облекло като съседите си, защото древните вярващи не се стараели като западните квакери да се различават от останалите хора нито по цвета, нито по модела на дрехите си; но, от друга страна, те се отвращавали от всичко, което им напомняло за езическия разкош и нелепата суетност било в облеклото, или пък в нещо друго, и в това се изразявала християнската особеност на домашния им живот. Християнският дух като квас заквасвал цялата смес на домашния живот, видоизменял и преобразувал всички явления в нея.

Молитвата.
Kак християните са разбирали учението за непрекъснатата молитва. Дневната и нощната молитва. Определени часове за молитва. Най-употребяваните молитви. Външно положение при молитва. Употреба на кръста.

Ще кажем преди всичко какво място е заемала в домашния живот на християните молитвата. Християните признавали, че както не може да има истинска вяра без дела (Климент Римски), така не може да има и истински християнски живот без молитва. Ориген казва:

"Целият живот на християните трябва да бъде голяма молитва и така наричаната в обществото молитва е само част от тази голяма молитва."

По подобен начин разсъждава и Василий Велики:

"Ти трябва непрестанно да се молиш, не на думи, а като се стремиш с цялото си поведение да се слееш с Бога, така че целият ти живот да е постоянна молитва."

В този именно смисъл разбирали всички Отци на Църквата християнското изискване за непрестанна молитва. Така блажени Августин на възражението: "Нима е възможно постоянно, всяка минута да се възхвалява Бога", отговарял: "Аз ще ти посоча средство как можеш да възхваляваш Бог по всяко време, стига само ти да искаш това: каквото и да правиш, прави го справедливо и ти вече хвалиш Бога." Същият Августин казва още: "Нека се прекъсва понякога звукът на гласа при молитва, но трябва да се чува вътрешният глас."

Непрестанната молитва не изключва труда и дейността. Древните християни гледали неодобрително на тези лъжеучители, които отхвърляли труда и искали да живеят изключително за молитвата (такива били евхитите и месалианите). От друга страна, Отците на Древната църква силно въставали против онези, които не признавали важността на молитвата и даже я смятали за присъща на слабите хора. Против тях се изказвал още Климент Александрийски.

"Спомням си - казвал той - някои лъжеучители, които твърдят, че не трябва да се молим (това са привърженици на Продик). Нека те не се хвалят със своето нечестиво учение като новост, нека знаят, че са заимствали това учение от киренейските философи."

Много точно се изразява Амвросий Медиолански, доказвайки необходимостта от молитва: "Молитвата е храна за душата, чрез нея седалището на порока се превръща в светилище на добродетелта."

Древните християни разбирали учението за непрестанната молитва в известен смисъл даже буквално, защото те освещавали и съпровождали всички положения и действия в живота с молитва. Ето какво казва Климент Александрийски:

"Целият живот на гностика* (т. е. на съвършения християнин) е като безкраен празничен ден: четене на Свещеното Писание преди хранене, псалми и химни по време на хранене и преди лягане, а през нощта - пак молитва. Чрез постоянното споменаване на Бог той се свързва със светите ликове. На всяко място той може да се моли, но не открито пред хората: по време на занимания, когато говори, почива или чете, той се моли."

* Гностик от гр. gnоsis - знание, познание. В случая се имат предвид християните, а не последователите на религиозно-философското течение на гностицизма. Бел. ред.

И в друг случай същият Климент казва: "Той (гностикът) се моли през целия си живот."

Тертулиан смята за престъпник онзи, който през целия ден остава без молитва.

По внушение на Киприан Картагенски всеки час от деня трябва да се започва с молитва. Особено началото на деня - утрото, трябва да бъде осветено с молитва. Киприан казва:

"Рано сутрин ние трябва да се молим, за да възхвалим възкръсването на Господ (което станало сутрин) чрез нашата молитва."

Василий Велики пише:

"Какво може да бъде по-блажено от това да посрещаш разсъмването с молитва, да благодариш и да прославяш Твореца, а после, когато съвсем се съмне, да започнеш работа?"

По подобен начин се изразява Амвросий:

"Нима не знаеш, човече, че с наченките на твоето сърце и твоя език ти ежедневно си задължен на Бога?"

Там, където в един и същи дом е имало няколко християни, те извършвали утринната молитва заедно; ако между тях нямало свещеник или църковно лице въобще, то стопанинът на дома четял молитвата на глас, а всички останали тихо повтаряли след него. В Апостолските постановления общоприетата сутрешна молитва е посочена в Псалом 62.

И не само началото на деня посрещали с молитва ревностните християни, но и през нощта ставали, за да възхваляват Бога. Тертулиан казва:

"Християните, наситили се на вечерите на любовта (агапи, които се провеждали вечер), никога не забравят, че даже през нощта трябва да прославят Бога"; и в друг случай: "Даже през нощта ти ставаш да се молиш."

За това свидетелства Киприан: "И всяка нощ ние не оставаме без молитва." Климент Александрийски казва: "Често и през нощта ти ставаш от леглото и благославяш Бог."

Значи това, което по-късно е станало достояние на манастирите - нощната молитва, - в първоначалната църква е било обичай, който бил известен добре и на миряните. Както началото на деня, така и неговият край са се освещавали също с молитва. Киприан казва: "Изгрява ли слънцето или залязва, трябва да се молим."

Вечерната молитва включвала в себе си молба Бог да позволи на молещите се да доживеят до следващия нов ден. В книгата на Апостолските Постановления обичайната вечерна молитва е посочена в Псалом 140.

Работата започвала и се съпровождала с молитва. С молитва според думите на Василий Велики като със сол се посолява всяка работа. Молитвата се произнасяла преди започването на обяда.

Преди да започнат да се мият в банята, християните също се молели. Тертулиан казва:

"Упокоението и храненето на духа трябва да предшестват упокоението (тук точно се разбира банята, защото на Изток на банята гледали като на много приятна работа, затова баните в древността се правели изискано) и храненето на тялото, небесното въобще трябва да предшества земното."

Когато гостът се сбогувал със стопанина, той правел това с молитва, а също и при влизането в дома му той съпровождал поздрава си с молитва (Тертулиан). Много християни, произлезли от иудеи, се молели освен сутрин и вечер, в третия, шестия и деветия час на деня. Но християните свързвали с този обичай свои, новозаветни спомени. В третия час те се молели, защото в този час на Петдесетница Светият Дух се излял върху апостолите; в шестия - защото Петър в този именно час имал тайнствено видение за чистата и нечистата храна; в деветия час - защото в този час умира Христос, и след това около този час Петър и Йоан, отивайки в Иеру-салимския храм, излекували куция (Тертулиан, Климент Александрийски, Киприян). По такъв начин се появили утвърдените часове за молитва през деня. Трябва да знаем, че в древността в тези часове миряните били призовавани за обществена молитва в църквата. Апостолските Постановления изискват много строго изпълнение на това предписание. Макар и да се събирало немалко време за молитва през денонощието, Киприан съветва християните да се молят повече и по-често.

При възнасянето на молитвите си християните се ползвали преди всичко от книгата Псалтир. Може да се каже, че Псалтирът бил молитвеник за първата църква.

Заедно с псалмите в домашния живот на християните била употребявана и молитва, на която сам Господ научил своите ученици (Мат. 6:9).

Учудващо е, че нито апостолите, нито техните ученици - апостолските мъже, въобще не споменават молитвата "Отче наш" като употребявана в тяхно време в християнската църква. Но макар и да не говорят нищо за Господнята молитва, от това не трябва да правим заключение, че в първите години молитвата Господня не била употребявана. Преди всичко невероятно е, че Апостолите, молещи Христа да ги научи да се молят, след това сами не ползвали дадената им от Него молитва. Към същата мисъл води фактът, че по времето на Тертулиан, следователно скоро след епохата на апостолските мъже, молитвата "Отче наш" е най-общоупотребяваната. Около 200-та година Господнята молитва се е ползвала с голямо уважение, за нея всички се отзовавали с най-големи похвали, написани били много коментари. Всичко това доказва, че тя и по-рано не била забравяна от вярващите. Тертулиан откровено нарича Господнята молитва "съкращение на цялото Евангелие."

Освен Господнята молитва за домашна употреба на християните срещаме молитвата "Богородице, Дево, радуйся", която е съставена въз основа на думи от Евангелието (Лук. 1:28-42).

Тази молитва е възникнала вероятно след Третия вселенски събор в Източната църква в противодействие на несториянството. По-късно тя преминава и в Западната църква, по-точно в XI век.

Заедно с тези и други молитви, заимствани от Библията, древните християни ползвали също молитви, съставени от самите тях. Те имали песнопения и молитви, произлизащи от благочестивата ревност на отделни вярващи. За това можем да се досетим от следните думи на Тертулиан:

"При извършване на агапи всеки е поканен да пее хвалебни песни за Бога, взети от Свещеното Писание или съчинени от някого."

В постановленията на Ипонския събор в Африка (през 393 г.) се казва:

"Никой не трябва да употребява измислени от него молитвени формули, преди да се посъветва за това с по-просветените братя."

Други събори ограничават още повече желанието на вярващите да се молят, произнасяйки съчинени от тях молитви. Виждаме, че в Църквата в древно време са се появили много молитви, които се разпространявали сред народа, и че не всички от тях заслужавали одобрение.

Отците на Църквата съобщават немалко факти и за външните обичаи на древните християни по време на домашната молитва. Климент Александрийски казва: "По време на молитва ние вдигаме ръцете и главата към небето, а в края на молитвата движим и краката", т. е. в края на молитвата се повдигаме от коленопреклонното положение, в което се намираме по време на нея.

От своя страна Тертулиан казва: "Ние се молим, гледайки небето, с разперени ръце и непокрити глави." Той увещава християните, че те "не трябва много да вдигат ръце и да ги размахват, да издигат главите си самонадеяно и че благоприличието изисква молитвата да се произнася по-тихо."

От всички телесни положения, които са възможни при молитва, Ориген препоръчва на християните като най-прилични вдигането на ръцете и на главата. Впрочем, добавя той, болният може да се моли седейки и лежейки, а намиращият се на кораб или заетият с нещо, което възпрепятства вдигането на ръцете, може да се моли, без да дава вид, че прави това. С разперените си ръце християните изобразяват кръста, на който бил разпнат Христос, както свидетелства за това апологетът Минуций Феликс.

Преди молитва обикновено си миели ръцете, за да покажат необходимостта от вътрешна чистота, а по време на молитва се обръщали на изток, защото дневната и духовната светлина идват от изток (Тертулиан, Климент). Съобразно апостолското предписание мъжете се молели с непокрита глава, а жените - с покрита (1Кор. 11:4). Но вече Тертулиан се оплаква от това, че девойките в страната му по негово време се явявали на молитва непокрити и за свое оправдание казвали, че апостол Павел заповядал да носят покривало само жените, а тъй като те не са омъжени, неговите думи не се отнасят за тях. Тертулиан се старае да докаже, че това е лекомислено, защото под жена според библейската употреба се разбират и жените, и девойките.

Тертулиан порицава като суеверие срещащия се тогава навик да се съблича връхната дреха по време на молитва. "Така се приближава - казва той, - езичникът към своите идоли, а християнският Бог чува и онзи, който носи мантия." Той осъжда не по-малко и онези, които полягали по време на молитва. Да се седи по време на молитва - това било обичай по някои места на Изток - той счита за небрежност към това дело.

При молитва християните обикновено стоели прави. "Ние се молим стоейки" - казва Киприан. Но те често се молели и коленичейки. "В дните на пост - казва Тертулиан - и в дните на стоене (така той нарича полупоста) не трябва да има молитва без коленичене и други жестове на самоунижение." Коленопреклонението било за първите християни напълно естествено, като израз на смирение, като знак, че човек е отпаднал от Бога и се нуждае от Божествената благодат и милосърдие. Затова на каещите се постоянно се препоръчвало да коленичат.

В най-тясна връзка с молитвата през всички времена се намирало кръстното знамение и още при най-древните християни ние срещаме неговото най-широко разпространение. Те кръстели не само себе си - челото, очите, устата, гърдите, а прекръствали и дрехите, постелята, храната, чашите, покъщнината и жилището си: те го правели, когато излизали от къщи или се прибирали, когато започвали да се обличат, сядали на масата, лягали да спят, миели се или се къпели.

За всичко това ясно свидетелства Тертулиан. При това той отбелязва, че макар за кръстното знамение да няма указание в Библията, за неговата значимост говори преданието. В едно от своите съчинения той убеждава жена си след неговата смърт да не се омъжва за езичник, защото за него няма да бъде тайна, че тя прекръства и своето ложе, и тялото си. Следователно по това време било вече обичай да ограждат с кръстно знамение постелята и тялото си, щом лягали да спят или ставали.

Също Киприан, Ориген и други Отци и църковни писатели многократно говорят за употребата на кръстното знамение.

Ефрем Сирин през IV век казва: "Нека бъдат осенени с животворния кръст нашите врати, нашите очи, нашите уста, нашата гръд, всички наши членове. Този кръст вие, християни, не оставяйте през никое време, в никакъв час; нека той бъде с вас на всички места. Без кръст не предприемайте нищо: лягате ли да спите или ставате, работите или почивате, ядете или пиете, пътешествате по суша или плавате по море, постоянно украсявайте всички ваши членове с този живописен кръст."

Досега ставаше дума за кръста, който ние полагаме с ръката си, но трябва да добавим, че кръстът като веществено изображение на разпятието много рано навлязъл в практиката на домашния живот; той бил изобразяван или с помощта на живописта или с пластиката.

Църковният историк Евсевий говори за Константин Велики, че в най-хубавата зала на двореца му бил поставен златен кръст, украсен със скъпоценни камъни. Константин поставил изображение на кръста и на форума в Рим - той заповядал да украсят даже оръжието на войниците със знака на кръста. При Златоуст намираме сведения, че по-нататък с изображението на кръста украсявали стените и вратите.

Някои в желанието си навсякъде да правят кръстове отивали много далеч - те измислили да украсяват с него подовете в домовете си. Този обичай бил строго забранен от Трулския събор (правило 73), защото да се тъпче с крака знакът на кръста, е противно на чувството на благоговение.

Историята на християнското изкуство и мъченическите Актове показват, че християните украсявали с кръст дрехите си и предметите за обикновена употреба. През IV век срещаме указание за носене на кръста на врата и върху дрехата. Така например Григорий Нисийски казва за сестра си Макрина, че тя носела кръст на шията си.

Масата.
Благочестивите обичаи при вкусване на храната; каква храна са предпочитали. Употребата на напитки, правила на благоприличие при пиене. Как са се държали християните на пиршества.

Масата, обедът на древните християни на свой ред също така били повлияни от новия дух на християнството. Ярко описание на това как протичало храненето в домовете на древните християни, срещаме у Тертулиан:

"Сядат на масата, след като се помолят на Бога; ядат толкова, колкото е необходимо, за да утолят глада си; пият, както е прието за хора, строго съблюдаващи въздържанието и трезвеността; насищат се толкова, че през същата нощ могат да възнесат молитви до Бога; беседват, знаейки, че Бог чува всичко. След измиване на ръцете и запалване на светилниците всеки е поканен да пее хвалебни песни за Бога. Храненето завършва така, както и започва - с молитва. Излизат оттук, не за да правят безчинство, излизат повече от училище за добродетел, отколкото от вечеря."

Тертулиан говори тук по-точно за християнските агапи, но самият той не прави разлика между агапите и обикновеното хранене по отношение на благоприличието и благочестието.

Климент Александрийски ни уверява, че по време на хранене християните пеели псалми и религиозни песни.

Още по-ясно говори за това Киприан:

"Обедният час не трябва да остава без небесна благодат. Скромният обяд трябва да се съпровожда от псалми и ако ти имаш добра памет и хубав глас, приеми ролята на певеца."

Много често и с особено удоволствие древните Отци отразявали скромността, умереността и целомъдрието, които царели по време на християнските обеди. Апологетът Минуций Феликс казва:

"Нашите обеди са не само целомъдрени, но и трезвени, защото ние не си позволяваме никакви празни приказки, веселостта си сдържаме с важност и скромни думи."

Много подробно се спира на този момент Климент Александрийски:

"Някои хора - казва той - живеят, за да ядат наравно с безсловесните животни, чиито живот е в стомаха. Нашият възпитател Христос ни повелява да ядем, за да живеем, защото храната не е занятие за нас и сластолюбието не е нашата цел. Животът се състои от две неща - здраве и сили, а за това лекото хранене е много по-целесъобразно. Голямото разнообразие в храната трябва да се отхвърли, защото оттам произтичат вреди от различен род: неразположение на тялото, подуване на корема."

Климент изцяло отхвърля изискаността в храната и осъжда онези, които си набавят лакомства и необикновени подправки от всички части на света, онези ненаситни търсачи на храна, които заради своите сладости биха желали да уловят целия свят в мрежа. Такива сластолюбци той нарича не хора, а "уста и челюсти." Този строг църковен нравоучител засрамва християните за това, че те започнали да допускат излишества по време на християнските агапи.

"Ние безчестим свещената агапа, прекрасното дело на словото с разни гърнета и редки чорби, оскърбяваме това име с разни питиета, изискани храни и кухненски пушек."

В лакомствата той вижда смърт за тялото и душата. Умерено хранещите се хора, казва той, са много по-силни, по-здрави и по-благоразумни от другите; това можем да видим, като сравним селянина или философа (в смисъл умерения човек) с богатия. Обядът на християните според него трябва да бъде скромен и кратък, не трябва да пречи на нощното бодърстване и храната да не се пълни с разни благовония. Той осъжда също лакомията в храненето.

"Не е разумно с лакоми очи да поглъщаш ястията. Не е разумно да протягаш постоянно ръце за допълнителна храна. Неблагопристойно е да пълниш устата си не според обичая на хапващите, а по обичая на похищаващите. Такива хора по лакомия приличат повече на свине или кучета, отколкото на хора: те бързат да се наядат, пълнейки двете си бузи със зарази от съдовете, стоящи пред тях. Освен това от тях се лее пот, защото поради ненаситност те силно стискат челюстите си, а поради невъздържаност дишат тежко и непристойно бързо, което няма нищо общо с честния обичай; те внасят храната в стомаха си като в пътническа торба и без мяра - не за храносмилане, а награждавайки се с хранителни продукти."

Климент се занимава много с правилата за благоприличие на масата, които се предписват да съблюдава разумният християнин. Той съветва християните да се докосват благопристойно до предлаганото, да пазят ръцете, брадите и заеманото от тях място на масата чисти, да бъдат със спокойно лице и прилично да протягат ръка към ястията на определени промеждутъци, да не се говори по време на ядене. Тогава според него и гласът е неприличен и недостатъчно изразителен, тъй като от напълнените бузи словото не излиза свободно, а езикът, притиснат от храната, е затруднен в естественото си движение и издава неясен, сподавен звук.

За Климент е неприлично да се яде и пие едновременно: "Това е признак на голямо невъздържание - да се смесва онова, което не е удобно да се употребява заедно." Той посочва и храните, които са най-полезни за употреба. Според него трябва напълно да се избягва онази храна, която може да възбуди половите страсти.

"Може да се употребяват лук, маслини, зеленчуци, мляко, кашкавал и ако е угодно - варено и печено месо. Най-удобни за употреба са онези ястия, които се приготвят без помощта на огън, защото изискват по-малко грижи; след тях идват онези, които не обременяват стомаха и са евтини. Онези, които са разкош на масата, но са причина за болест и носят в себе си демона на преяждането, когото аз не се колебая да нарека демон на корема - най-злия и най-пагубния от всички демони."

Климент дава наставления и за приемането на вина. Той позволява да се употребява вино, но много умерено, както и апостол Павел нарежда на Тимотей да приема по малко вино за здраве на стомаха. Въобще той допуска виното само като лекарство и не разрешава на всички без изключение да пият вино. Според него младите хора - юношите и девойките - и даже омъжените трябва да се въздържат от виното.

"На буйната възраст не й прилича да се напива с вино, най-горещата от всички влага: това е все едно към огън да се прибави огън. От това се разпалват необикновени стремежи, горещи страсти, огнени нрави; разгорещените отвътре юноши се устремяват към съблазни; даже и тялото им показва признаци на бъдеща гибел чрез преждевременно съзряване на органите на похотта. По възможност трябва да се стараем да изкореняваме похотливите желания на юношите, затова на масата или по време на обяд нека те напълно се въздържат от вино, опасно за тях. Ако са жадни, с вода да утоляват жаждата си, а и с вода не трябва много да се наливаме, за да може храната по-удобно да се вари в стомаха ни, без да се разрежда, и в голямо количество да премине в плътта ни"

Според съвета на Климент всеки трябва да смесва виното с вода, а не да го пие като вода. Той описва със силни изрази порока на пиянството, което впрочем по негова забележка се срещало много рядко по онова време между християните. Той осъжда също така пристрастието към чуждестранните вина и употребата на различни вина по време на един и същи обяд.

"Нужно е - според наставлението на Климент - да се грижим много и за спазването на приличие по време на пиене, т. е. трябва да пием със спокойно и неизкривено лице, не трябва да вземаме храната с прекомерна лакомия, не бива да си въртим неприлично очите, преди да пием, да поглъщаме непристойно предложеното питие с невъздържаност, за да не намокрим брадата си и да не залеем дрехите, което се случва, когато се пие на един дъх."

"Не трябва да държим чашата по такъв начин, че тя да покрива почти цялото ни лице."

Климент порицава обичая жените да пият от много тесни чаши. Те правели това от кокетство; струвало им се некрасиво да отварят широко уста. Не му харесвало как те, пиейки, извиват глава и нецеломъдрено оголват шията си, като че ли се стараят да разголят за сътрапезниците си всичко онова, което могат. Климент не забранява да се пие от тесни съдове, но осъжда като тщеславно желанието да се пие само от тях. Той дава много съвети и за приличното поведение на християните по време на пиршество.

Климент смята за непристойно християнският дом да си позволява шумна музика, танци и др.

"Пиршеството се превръща в гнусно зрелище, в театър на разпътството - според неговата представа, - когато събралите се на него се държат нескромно, свирят флейти, кимбали, тимпани и други музикални инструменти, има танци и други подобни игри. Може да се слушат скромни и целомъдрени мелодии, но по всякакъв начин да се избягват изнежващата музика, отслабваща нашия ум с нечестивото изкуство на звуковете и нарушаваща мира и тишината на чувството. Не заслужава упрек онзи, който умее да пее или да свири на лира. Това правел и праведният Давид благодарение на Бога. Но ако искаме да се ползваме от притежаваното от нас изкуство да пеем или да свирим на музикален инструмент, не любовните песни трябва да бъдат нашето упражнение, а възхвалата на Бога, Създателя на вселената, и благодарността към Него за онези благодеяния, с които Той ни обдарява."

Климент настоява шегите, толкова обичайни за езическите пиршества, да бъдат изцяло премахнати от събиранията на християните. Веселостта според него трябва да бъде сдържана в границите и всичко, носещо печата на нескромността, да бъде оставяно далеч. За неприличното не трябва нито да се говори, нито да се слуша, а за пороците - и дума да не става.

Не е редно според Климент на пиршества да се надсмиваме над другите, от което се ражда оскърблението, а оттук - споровете, враждата и разни неприятности. За любов и по любов се събират на пиршества: защо тук въпреки тяхната цел да се предизвиква враждата с насмешки?

Климент изисква голямо внимание по отношение на младите хора.

"Младите хора - според неговото мнение - въобще не трябва да участват в пиршества, защото те още не са укрепнали и много от това, което ще им се наложи тук да видят и чуят, може да им навреди, да разпали страстите", и т. н.

А за омъжените жени и девойките той казва:

"Когато идват тук, омъжените жени трябва да бъдат вътрешно прикрити със срамежливост, както външно с дрехи, а неомъжените въобще не трябва да идват на мъжките пиршества."

На християните не било позволено да участват в пиршества на езичници, тъй като това възпрепятствало обичая им да се молят и пеят преди, по време и след ядене. На християните им се струвало грешно да присъстват и на пирове, носещи религиозно-езически характер. Затова било признато за голямо престъпление участието на испанския епископ Марциал (около 250 г.) "в срамни и скверни пиршества на езичници" - за това той бил даже свален от власт.

От Тертулиан узнаваме, че християните избягвали обществени пиршества, устройвани в чест на императорите, в което езичниците виждали вид политическо престъпление. По този повод Тертулиан забелязва иронично:

"Истината да си кажем, като голямо доказателство за верноподаническо чувство те палят огньове и редят постели (древните се хранели легнали) по улиците, устройват големи пиршества, превръщат града в пивница, разливат навсякъде вино и правят всякакви наглости и безчинства. Нима народната радост трябва да се изразява чрез общ позор?"

С течение на времето благоприличието у християните на пиршества започнало да намалява: именно по време на брачните пирове на някои места започнали да нарушават чистотата и скромността на предишните нрави. Затова Лаодикийският събор (около 370 г.) повелява:

"Ако християните присъстват на сватба, те не трябва нито да танцуват, нито да играят, а скромно да хапнат на сватбената маса; свещениците и клириците не трябва да гледат никакви зрелища, а трябва да си тръгнат, щом се появят комедиантите."

Вероятно през IV век вече не така строго са гледали на това, че на християнските бракове канели езически смешници и музиканти. Християните смятали, че не е толкова греховно да ги слушат и гледат, колкото християнин да си позволи нещо подобно. Тези непорядки предизвикали през VIII в. следните узаконения от Седмия вселенски събор: миряните са длъжни да се отстраняват от мимически представления и сатанински песни при брачните пиршества.

Девствено и брачно състояние.
Разцвет на девството. Мисли за целомъдрието. Най-забележителните примери на християнска ревност за запазване на девството.

Към най-забележителните и най-интересни открития на християнския дух в домашния живот на първите християни принадлежи неговото влияние върху девственото и брачното състояние.

С пълно право Йоан Златоуст казва, че девството е оценено достойно само в християнството и със същото право той възкликва: "Преди да се появи християнството, къде тогава е било девството?"

Много от първите вярващи следвали евангелския съвет за девството (Мат. 19:12). Иустин (около 138 г.) пише: "Между християните има много мъже и жени от всички съсловия, които от детство били девствени и са достигнали вече 60 или 70 години."

Малко по-късно апологетът Атинагор казва: "У нас могат да се намерят както много мъже, така и жени, които остават в безбрачие, с надеждата по такъв начин по-тясно да се слеят с Бога."

И Минуций Феликс подчертава: "Ние сме целомъдрени в нашите думи, непорочни в нашето тяло. Много между нас постоянно живеят в девственост, имат целомъдрено тяло, макар и да не се хвалят с това."

Всички следващи Отци на Църквата затвърждавали мисълта за предпочитане на девството пред съпружеството. Когато на Запад Иовиниан, Хелвидий и Вигиланций започнали да разпространяват противоположния възглед, блажени Августин и блажени Иероним провъзгласили тяхното учение за ерес и се борели силно против него.

Освен това никога не бива да се забравя, че разбирането за девството не се ограничавало само с представата за телесна непорочност. За истински девственик се смятал този, който при непорочна телесност се отличавал със смирение и вътрешна чистота. Така учили апостолските мъже Климент Римски и Игнатий Богоносец.

Гангърският събор, около средата на IV век, повелява: "Ако някой от онези, които заради Господа остават безбрачни, се осмелява да се възгордее над жените - анатема." По подобен начин е писал и Кирил Иерусалимски.

Колко силно Църквата настоявала за вътрешна чистота, разбирайки под нея отказване от всички нечисти желания, възгледи, думи и др., можем да видим от думите на Атинагор: "Девството води към Бога, а нечистите помисли и похоти отново отдалечават от Бога."

Допълвайки тази мисъл, Минуций Феликс казва: "Ние сме целомъдрени не само в погледа, но и в сърцето."

Вярващите били убедени, че тази вътрешна чистота не може да бъде загубена даже тогава, когато грубото насилие оскверни телесната чистота, като това се случвало с християните по време на гонения. Проспер Аквитански (V в.) разсъждава за това така:

"Ако се запази светостта на душата, то светостта на тялото остава непрелъстена, макар и тялото да е претърпяло обезчестяване; напротив, ако не е съхранена чистотата на душата, много бързо изчезва и светостта на тялото, макар и то да не е било осквернено."

В мъченическите Актове се разказва, че когато консулът Пасхазий по време на царуването на Диоклитиан заповядал да дадат в публичен дом светата дева Лучия от Сиракуза в Сицилия, тя отговорила:

"Тялото никога не може да встъпи в престъпна връзка, ако няма за това съгласието на душата. Ако извършат насилие с мен, моята непорочност ще се удвои и аз ще получа венец."

Впрочем, ако се налагало да избират едно от двете: смърт или безчестие, християнските девойки и жени с радост и решителност избирали смъртта. Те се съгласявали по-скоро да изгубят живота си, отколкото да се лишат от девствеността, отивали по-охотно при лъвовете, отколкото при съдържателите на публични домове. За това свидетелства християнският поет Пруденций Климент (IV в.).

Особено често се случвало по време на царуването на Максимин, приемника на Диоклитиан, християнските жени и девойки да бъдат подлагани на смъртно наказание или мъчения за това, че не искали да служат на гнусните страсти на този император, на неговите министри и генерали. Евсевий наброява не по-малко от 600 християнки, които получили голяма слава за своето мъжество. Начело на тези героини той поставя една знаменита и високообразована александрийка, която многократно отхвърляла необузданите домогвания на езическия император Максенций и за това накрая била лишена от богатото си имущество.

Християнките в периода на гонения се решавали даже на самоубийство само за да не загубят честта си. По-късните Отци на Църквата смятали самоубийството, извършено при такива безизходни обстоятелства, не само за позволено, но дори го признавали за подвиг, заслужаващ похвали. У Евсевий срещаме следния случай: достойна за възхищение е една жена християнка в Рим, най-благородната и най-скромната от всички, които се опитал да обезчести Максенций. Току-що узнала, че хората, прислужващи на изверга в такива случаи, са обкръжили дома й и че мъжът й, бивш римски префект, съдейства от страх за нейното похищение, тя веднага помолила за минута време, за да се облече прилично, влязла в стаята си и останала сама, се пронизала с меч и веднага умряла.

За други подобни случаи разказва църковният историк Никифор Калист; именно той говори за две знаменити антиохийски девойки, които по съвет на майка си се хвърлили във водата, за да избегнат позора. Той добавя, че тази постъпка била посрещната с такова одобрение, че след тях със същата цел се хвърлили в морето и много други антиохийски девици. Никифор предава разказ за един случай, изключително забележителен по своята необичайност. Това се случило с християнската девица Евфразия от Никомидия. Тя попитала Никомидийския епископ Антим (по времето на Диоклитиан) какво трябва да направи, ако й се случи да избира между смъртта и идолопоклонството. Той я посъветвал в подобен случай да избере смъртта и тя привела в изпълнение това решение на своя пастир. Според разказа на гонителите й тя била дадена на един юноша за обезчестяване. Като останала с него в усамотената стая, Евфразия му казала, че притежава вълшебно средство, което прави човека неуязвим, и че ще му съобщи тази тайна, ако той не се докосне до нейната непорочност. След това направила смес от восък и масло, намазала с нея шията си и подканила юношата да я удари с меча си с всички сили, уверявайки го, че няма да й причини никаква вреда. Опитът бил направен и тя се простила с живота си. Тъй като по това време хвалели много подобна хитрост, няма защо да се учудваме, че всяка измама от подобен род заслужавала одобрение само ако имала за цел запазването на девствеността. Никифор разказва, че една християнска девица, за да съхрани целомъдрието си, се обявила за болна от тайна болест.

В Древната църква изисквали истинската девственост да се изразява в цялостното поведение на девствениците. В това отношение Тертулиан казва следното:

"Не е достатъчно целомъдрието да съществува, нужно е също то да се проявява. То трябва да бъде толкова съвършено, че от душата да премине върху облеклото, да се разпростира от сърдечната вътрешност до външните покрови."

Затова било строго забранено на девствениците да носят неприлични дрехи, да допускат накити и удоволствия от такъв род. Киприан пише:

"Девиците не трябва да се гиздят за някого, не трябва да се стараят да се харесват някому освен на техния Господ, от когото получават награда за девствеността си. Девицата не трябва да се кичи така, като че ли си търси мъж. Девица, привличаща погледите на юношите и възбуждаща у тях страсти със своите накити, не може да бъде целомъдрена и скромна по душа!" "Девойките, украсяващи се със злато, перли и скъпоценни камъни, са загубили красотата на сърцето си."

Брачният живот.
Възгледи за брачния живот. Църковната благословия на брака. Мисли за целите на брака. Девство в брака, дни ни въздържане от брачни отношения, нравствените качества на съпрузите и тяхното духовно единство.

Християнската древност поставяла високо девственото състояние, но тя ценяла много и състоянието на брак. Само мечтателите и еретическите секти смятали брачния живот за непозволен. Но Отците и съборите през всички векове единодушно издигали гласа си против подобна крайност. Гангърският събор (прав. 9) определя:

"Който девствува или се въздържа, отбягвайки брака, понеже се гнуси от него, а не заради красотата и светостта на девството, да е анатема."

Същото казва и 51-во апостолско правило:

"Ако някой епископ, презвитер или дякон, или изобщо от свещения чин страни от брак, месо и вино не заради подвиг на въздържание, а затова, че се гнуси, като е забравил, че всичко е много добро и че Бог, съдавайки човека, създал ги е мъж и жена, или да се поправи..., или да бъде низвергнат от свещения чин и се отхвърли от Църквата. Също така и мирянин."

Учителят на църквата - Климент, дава дори положително предпочитание на брачното състояние пред безбрачното.

"Съвършеният християнин - разсъждава той, - ако встъпва в брак по волята на Божественото слово, има за свои образци Апостолите (които според него имали жени). Такъв човек удържа връх над другите мъже. Жененият човек и стопанин на дома живее сред всякакви изкушения, с които се среща, грижейки се за жена и деца, за здравето и имуществото, но остава при всичко това твърд, без да отпада от Божествената любов. Който няма стопанство, той няма и много изкушения, тъй като се грижи само за себе си; но той стои по-ниско от онзи, който по-малко от него се грижи за собственото си спасение, но е по-полезен в живота."

Християнският дух преди всичко оказва могъщо влияние върху условията за сключване на бракове. Първа следа на църковна благословия при сключване на бракове намираме в посланието на Игнатий Антиохийски към Поликарп. "Онези, които се женят или омъжват, трябва да встъпят в съюз със съгласието на епископа бракът да бъде за Господа, а не по съблазън." Не съвсем ясно става какво трябва да разбираме под израза "със съгласието на епископа", но във всеки случай се вижда, че Църквата от древни времена давала съгласие, одобрение и въобще участвала при сключването на бракове.

Бракът престанал, както било в езичеството, да бъде гражданско дело - той станал наред с това църковно дело. По-ясно от Игнатий говори Климент Александрийски. Осъждайки навика на жените да носят фалшиви коси (перуки), Учителят на Църквата възкликва:

"Та на кого свещеникът ще предаде своята благословия? В такъв случай (при възлагането на ръцете) той ще я предаде не на тази жена, а на косите на друга жена."

Така също и Тертулиан пише:

"Как да изразим щастието на брака със съвета на Църквата, осветен от нейните молитви, възвестен от небесните Ангели, благословен от Бог Отец?"

В друг случай същият писател казва:

"Тайните брачни съюзи, т. е. тези, които не се одобрявали пред Църквата, носят след себе си голяма опасност, защото те могат да бъдат сравнени с блудство и прелюбодеяние."

Безбройни са най-късните свидетелства за църковна благословия на браковете.

Много поучителни са предписанията на Древната църква за целите на брака, за свойствата на съпружеския живот, за взаимното отношение на съпрузите и пр. Тъй като бракът е образ на съюза на Христа с църквата и тайнство, древните писатели постоянно изискват особена чистота и святост от брачното състояние - качества, които били неизвестни на езическия свят.

Иустин казва: "Християните встъпват в брак не заради плътска съблазън, а за да раждат деца." Атинагор пише:

"Всеки от нас има жена, която е взел по установените у нас закони - само за раждане на деца. Както земеделецът, хвърлил семена в земята, чака жътвата и повече не сее, така и при нас като мярка, като пожелание служи раждането на деца" (т. е. ако жената вече носи плода или ако възрастта не позволява да се надяваме да имаме деца).

Подобна забележка срещаме у Климент Александрийски: "Най-близката цел на брака е раждането на деца, а висшата - тяхното добро възпитание." При друг случай същият Климент казва много точно: "Добрите бракове се основават не на златото и красотата, а на добродетелите."

Също и Тертулиан: "Християнинът се жени не поради похотта и не заради печалбата."

Климент дава много правила за това как трябва да постъпват християнските съпрузи при физически сношения помежду си. Той забранява плътското съвокупление по време на месечното очистване или ако жената вече е заченала в утробата си. Продължението на физическите сношения във втория случай той счита за противоестествено и греховно. Другите правила относно това се състоят в следното:

"Човек трябва да се въздържа от сладострастие и да заповядва на стомаха си и на това, което е по-ниско от него. Не се докосвай до никаква друга жена освен до своята. А и тук трябва да има мяра и граница. Излишното удовлетворение на плътта отслабва нервите, помрачава чувствата и намалява силите. Бог иска човешкият род да продължава, но Той не казва: бъдете похотливи. Животните, които са без разум, следят времето за съвокупление. Човекът ли, който се отличава с разум, да стои в това отношение след тях? Според разума онзи, комуто е позволено да живее с жена, трябва да спазва времето: никой не трябва да се съвокуплява с жена като петлите, по всяко време: например връщайки се от църква или сутрин от тържището, когато е време за молитва, за четене и други дела. Брачното сношение не трябва да бъде често: колкото е по-рядко, толкова е по-желано и по-приятно. И през нощта, в тъмнината, не трябва да се държим неумерено и волно. Безсрамните думи, гнусните пози, любодейните целувки и имената на други волности да не се споменават между нас."

Скромността, която характеризирала древния християнски брак, проличава в самите названия, с които се наричали взаимно съпрузите. Жените много често били наричани от мъжете си "сестри" и наистина някои от съпрузите живеели като брат и сестра, отказвайки се за определено време или завинаги от брачни удоволствия. Такова въздържание може да има място само при взаимно съгласие на съпрузите - за това настоява особено Августин според думите на ап. Павел (1 Кор. 7:2-5).

Някои съпрузи при самото встъпване в брак си давали обет за постоянно целомъдрие; други, живеейки известно време в брачно състояние, преминавали след това към целомъдрен живот. Примери на единия и другия случай били известни още по времето на Тертулиан; въздържането от този род било явление, което излизало толкова извън обикновения ред на нещата, че се считало за героичен подвиг. Освен произволното въздържане в брака съществували още определени периоди на въздържание, продължаващи по-голям или по-малък срок.

Отците и съборите изисквали въздържание от женени хора през всичките недели и празнични дни, в дните на причастяване, покаяние и пост; при това се основавали на книгата Изход 19:15, където било заповядано на израилтяните преди приемането на закона три дни да не се приближават до жена.

В деня на сключването на брака на младоженците не се позволявало плътско сношение - това се вижда от едно правило на Картагенския събор, в което се казва: "След получаване на благословията годеникът и годеницата трябва да прекарат следващата нощ в девство от благоговение към получената благословия."

За установените дни за въздържание говори Кирил Иерусалимски, макар да не ги посочва За въздържанието в деня на причастяване говори блаж. Иероним. А Лаодикийският събор забранил браковете в дните на Четиридесетница.

Нравствените качества на съпрузите и тяхното духовно единство

Отците и учителите на Църквата многократно внушават на съпрузите скромност в техните взаимоотношения, така че думите им и обръщенията помежду им да не дават повод за съблазън нито на децата им, нито на прислугата. Тертулиан внушава:

"Проявявайте в себе си красотата на пророците и апостолите. Простотата и целомъдрието да бъдат единствената ви украса. Привържете Словото Божие към вашите уши - казва той на жените, - а Христовото бреме към шията си. Покорявайте се на мъжете си, това е достатъчно за вашето украшение. Облечете се в коприната на справедливостта, във визона на светостта, в пурпура на целомъдрието. И тогава сам Бог ще бъде вашият верен и вечен подател на любов."

Говорейки за жените, Климент нарича накитите, с които се украсявали, пера, на които те отлитат от съпружеската вярност. Не всички християнки се съгласявали с тези строги предписания; някои от тях се стараели да възразят в защита на своите премени. Те казвали, че са длъжни да се украсяват заради своите мъже, да поддържат тяхната благосклонност, че Бог им е дарил самите земни блага за тяхна полза; че те заемат високо положение в обществото и по необходимост трябва да поддържат своето достойнство. Тертулиан разглежда и доказа неоснователността на всяко от тези възражения.

Грижата на съпрузите за взаимното им душевно спасение

Древните християнски писатели описват брака на християнските съпрузи с най-привлекателни черти като пълно вътрешно единство на две лица, образуващи от себе си един живот. Ще приведем следните думи на Тертулиан:

"Колко приятни трябва да са връзките, обвързващи две сърца в една надежда, в една вяра и в един закон! Те са като деца на един баща. Между тях няма никакъв раздор или различие нито в душата, нито в тялото. Те са двама една плът: Където плътта е една, там и душата е една. Те заедно се молят, заедно коленичат, заедно постят, взаимно се ободряват и ръководят един друг. Те са равни в Църквата и в общуването с Бога, поравно делят бедност и богатство, нямат нищо скрито един от друг, не са си в тежест, всеки от тях може да посещава болни и да помага на бедни. Те заедно пеят псалми и химни, стараейки се да се надпреварват в похвалите на своя Бог. Иисус Христос се радва, виждайки такова семейство, изпраща Своя мир в техния дом и го обитава заедно с тях, а където се намира Той, там не може да влезе духът на злобата."

Такова взаимно общуване на съпрузите се проявявало и във взаимните грижи за спасение на душата. Пример за загриженост на съпруга за спасението на жена му показва Тертулиан, написвайки съчинението "Към жена ми", в което той й дава наставления как да устрои своя вътрешен храм не само по време на неговия живот, но и след смъртта му. Още през II век било широко разпространено преданието, че апостол Петър възбуждал у своята жена ревност към търпеливо понасяне на мъченическата смърт, казвайки й: "Жено, помни Господа." На свой ред много често се случвало жени християнки да обръщат мъжете си към вяра в Бога, да ги запознават с християнството и да ги спечелват за вярата и добродетелния живот. Затова именно възхвалява Григорий Богослов своята майка Нона. Ако Златоуст казва: "Няма никой по-силен от благочестивата жена, увещаваща и наставляваща мъжа си", тази забележка се потвърждава от безброй примери през всички векове.

Разрив на взаимното съжителство

Понятието за святост на християнския брак включвало прекратяването на съпружеските сношения с порочния съпруг. В книгата "Пастир" се дават следните наставления по този повод:

"Ако мъжът има жена християнка и я намери в прелюбодеяние, той греши, ако живее с нея. Ако мъжът узнае за греха на жена си и тя не се покае, а остава в прелюбодеянието си, то мъжът ще стане неин съучастник. В случай че тя упорито остава с порока си, нека мъжът й да я остави и да остане сам. Ако той напусне жена си и вземе друга, той сам става прелюбодеец. Ако напуснатата жена се покае и пожелае да се върне към своя мъж, той е длъжен да я приеме; ако мъжът й не я приеме, той прави голям грях: длъжен е да приеме грешницата, която се разкайва, но не много пъти."

Каквото е казано за мъжа в книгата "Пастир", има същата сила и по отношение на жената. Това изисква и Василий Велики. Впоследствие станало така, че само мъжете искали развод с жените си под предлог на тяхното прелюбодеяние, и възникнало мнението, че жените нямат право да искат развод в случай на прелюбодеяние на мъжете си. Представителите на Църквата са се стараели да изяснят цялата неоснователност на подобен едностранчив подход.

Религиозно и нравствено възпитание на децата

Накрая да хвърлим поглед върху отношенията между родители и деца. Ние виждаме, че и тук новият християнски дух е положил неизгладимия си печат. Възпитанието на децата било предимно религиозно, особено в домашния живот. Още апостолският мъж Варнава предписвал на всеки християнин: "Наставлявай от детство сина и дъщеря си в страх Божи."

Главно средство за религиозно възпитание на децата било Свещеното Писание. За Леонид, бащата на Ориген, е известно (от Евсевий), че той ежедневно му давал да учи наизуст глава от Свещеното Писание.

"Бъди внимателна - пише Блажени Иероним на майката - в избора на възпитание за душата, предназначена да служи като храм на Бога; помни, че началото на всичко трябва да принадлежи изключително на Господ; затова първите мисли, първите думи на детето трябва да бъдат осветени с благочестие. За майката християнка няма по-голяма радост от онази, когато тя чува детето си да произнася още неуверено и със запънки името на Иисуса Христа или когато то се опитва да пее свещени напеви със своето нежно гласче. Когато по-късно имаш възможност да упражняваш паметта на дъщеря ти, научи я на псалми. Нека апостолските Евангелия и Писания да станат съкровище за нейното сърце; нека всеки ден тя да прочита с теб няколко страници от тях и по такъв начин да ти поднася всяка сутрин букет от цветя, набрани от нея в Свещените книги. Нека това бъде главната й грижа, най-обикновеното й занимание, което тя би оставяла само когато си ляга да спи и за което би се захващала, ставайки от сън.

Пази детето си - продължава Иероним - от всички четива, които внасят в недрата на християнската душа езически понятия и вкусове. Пази се и ти самата от мнението, че за младостта е полезно отрано да придобие някои сведения, които впоследствие идват сами по себе си. Според мен много по-безопасно е въобще да не се познаят тези неща, защото познанието им неизбежно води след себе си последствия."

Наред с това голяма била грижата на родителите да отстраняват децата си от всичко неприлично и съблазнително.

"Душата - казва същият Иероним - трябва да бъде ръководена така, че тя да не се научава нито да слуша, нито да говори това, което отвлича от Страха Божи. Тя изобщо не трябва да разбира неприлични думи. Трябва да държим децата си далеч от лекомислените деца на други родители и нека гледачките да избягват всяка лоша компания, която би ги научила на лоши нрави. Ако родителите с такава загриженост предпазват децата си от ухапване на змия, то как да не ги предпазят от злото на този свят?"

Древните християни в най-голяма степен се грижели децата им да имат добродетелни учители и ако това не се спазвало, епископите и проповедниците извисявали своя силен глас против такъв пропуск. Така например Златоуст казва:

"Сега се грижат повече за конете и магаретата, отколкото за децата. Ако наемат пастир за магаретата, те са много заети с въпроса да не е глупав, пияница, мошеник, опитен ли е. А ако избират учител, то вземат когото и да е и не мислят, че няма по-важно изкуство от възпитанието на децата. "

Често майките християнки с мъже езичници сами се грижели и следели за възпитанието на децата си. Такава била Нона, майката на Григорий Богослов, посветила го от юношество на Бога и сама сложила в ръцете му Евангелието, в резултат на което Григорий сравнява себе си със Самуил, от млади години посветен от майка си на Бога. Силно влияние върху възпитанието на Василий Велики имала неговата баба Макрина, която постоянно му давала като пример за подражание Григорий Чудотворец, Неокесарийски епископ. Майката на блажения Теодорит, родила сина си след дълго безплодие, гледайки на него като на дар Божи (за което говори и името му), от малък го посветила на Бога: всяка седмица тя ходела с него при благочестивите антиохийски монаси, измолвайки тяхната благословия и наставления за него. Златоуст и Августин дължат своето величие и святост на майките си: Златоуст на Антус, а Августин - на Моника, за което свидетелстват сами тези велики мъже.

А. Лебедев

Материалът е първа глава от сборника

"Трудностите на брачния живот. За децата и възпитанието"
© Издателство за православна литература "Тавор", София, 1998 година

Виж също:

• Православната читалня: Животът на православния християнин:
  :: Семейство, общество, държавност
  :: Дом, семейство и деца
  :: Сексуалност и хомосексуализъм
  :: Религиозно образование
  :: Държава, монархия, национализъм
  :: Вяра и война
  :: Медицина
  :: Икономика
  :: Философия
  :: Култура
• Православната читалня: Нашата надежда:
  :: За крайната цел на подвижничеството.
  :: За духовното ръководство.
  :: За молитвата, покаянието и поста

    www.Pravoslavieto.com