Обозрение на духовната битка

7. Борбата с всякакъв вид скърби (Събес.6.)

175.

Варвари нападнали монасите в Палестина, в пустините между Иерусалим и Мъртво море и избили мнозина от тях. Как допуснал Бог да се извърши такова злодейство? Този въпрос обикновено смущава душите на онези, които, имайки слаба вяра и знание, мислят, че добродетелите и подвизите на светиите биват възнаграждавани в продължение на този кратък временен живот. Ние обаче, които "не само през този живот се надяваме на Христа", та да не бъдем според Апостола, "най-окаяни от всички човеци" (1 Кор. 15:19), не бива да се оставяме такива мнения да ни въвеждат в заблуждение. Не бива поради незнание за истинския смисъл на такива събития да изпадаме в ужас и смущение от изкушенията, на които ще се видим предадени; не бива да се отклоняват нозете ни от пътя на правдата (Пс. 72:2). Не бива, което е страшно и да се помисли - да приписваме на Бога несправедливо безгрижие за човешките дела, задето не избавя от изкушения светите и праведно живеещите люде и не въздава в сeгашния живот на добрите - добро, а на злите - зло. Иначе ще заслужим осъждане наравно с ония, които Пророк Софрония заплашва от името на Господа с думите: "Ще накажа ония, които ... казват в сърцето си: Господ не прави ни добро, ни зло" (Соф. 1:12); или пък ще бъдем подложени на еднаква участ с ония, които изричат хула против Бога, като се оплакват: "Всеки, който прави зло, добър е пред очите на Господа и към такива Той благоволи, или: гдe е Бог на правосъдието?" (Мал. 2:17). Към това се прибавя и онова богохулство, за което у Пророка се споменава по-нататък: "напразно е служението Богу, и каква полза, че пазехме наредбите Му и ходихме в печална дреха пред лицето на Господа Саваота? И сега ние считаме надменните щастливи: по-добре се нареждат ония, които вършат беззакония, и, ако и да изкушават Бога, остават цели" (Мал. 3:14-15). Ето защо, за да избегнем незнанието, което е корен и причина за тази най-гибелна заблуда, трябва най-напред да разберем кое е действително добро, и кое - зло. Ако прочее не се придържаме към лъжливото мнение на тълпата по този въпрос, а към истинското определение на Писанията, тогава вече никога не ще се подведем от заблуждението на невярващите хора.

176.

Всичко, което съществува и става в света, се оценява по три начина, а именно: добро, зло или двояко. Затова ние трябва да узнаем кое е действително добро, кое зло и кое е двояко, та нашата вяра, оградена от истинското знание, да остане непоклатима при всички изкушения. В човешките дела нищо не бива да се смята за действително добро освен душевната добродетел, която, довеждайки ни чрез искрена вяра до Бога, ни принуждава непрекъснато да сме привързани към това неизменно добро. И обратно, нищо не бива да се смята за зло освен грехът, който, като ни отделя от благия Бог, ни обвързва със злия дявол.

Двояко е онова, което може да се отнася към доброто или към злото в зависимост от обстоятелствата и разположението на оня, който се ползува от него, като например: богатството, властта, почестите, телесната сила, здравето, красотата, самият живот или смъртта, бедността, немощта на плътта, внезапните беди и други такива, които според качествата и разположението на ползуващия се от тях могат да служат или за добро, или за зло. Понеже и богатството може често да служи за добро, според Апостола, който нарежда "богатите в тоя свят да не мислят високо за себе си..., да вършат добро, да богатеят с добри дела, да бъдат щедри и общителни, като по този начин си събират съкровище - добра основа за бъдещето, за да постигнат вечен живот" (1 Тим. 6:17-19). Но богатството може да се превърне в зло, ако го събират само за да го трупат и заравят в земята, както правят скъперниците, или да го пръскат за разкош и утехи, а не за полза на нуждаещите се.

Също такива двояки неща са властта и почестите, телесната сила и здравето, които подхождат и за едната, и за другата страна. Това лесно се доказва от факта, че мнозина от ветхозаветните светци, при все че притежавали всичко това, били и твърде благоугодни на Бога. И напротив, ония, които зле се ползували от тези блага, обръщайки ги в служба на своите недобри склонности, много справедливо били или наказвани, или предавани на смърт, както често се говори за това в книгите на Царствата. Така и за другите двояки неща разбери, че те не са същинско добро, което се състои само в добродетелите, а са нещо средно. Затова, както за праведниците, които ги употребяват за праведни и необходими дела, те са полезни и благотворни, понеже им дават възможност да си събират добри плодове за вечния живот, така пък за ония, които ги използуват лошо, те са вредни и пагубни, като ги водят само към греха и смъртта.

177.

Като държим здраво в мисълта си тази разлика на нещата и делата и като знаем, че няма истинско добро освен добродетелта, произлизаща от страха Божий и любовта към Бога, и че няма друго същинско зло освен греха и отделянето от Бога, нека сега изследваме с пълно внимание имало ли е случай, когато Бог или Сам по Себе Си, или чрез някого другиго да е причинил на някого от Своите светии такова зло? Такъв случай ти без съмнение никъде не ще намериш, защото никога не се е случвало друг да може да хвърли в грях някого, когато той не желае това зло и му се противи; и ако се е случвало, то е само с този, който сам в себе си е зачевал греха поради небдителното си сърце и развратената си воля. Така, когато дяволът искал да хвърли в това зло - греха, праведния Иов, то след като употребил против него всичките козни на своята злоба, лишавайки го от цялото му богатство, поразявайки със смърт децата му, а самия него покривайки от глава до пети с рани, които му причинявали нетърпима болка, все пак не успял да го опетни с грях, защото при всичко това Иов останал непоколебим "и нищо неразумно не изрече за Бога" (Иов. 1:22) - не се склонил към богохулство.

178.

Как обаче Сам Бог казва за Себе си: "Аз... правя мир и причинявам бедствия" (Ис. 45:7), и Пророкът свидетелствува за Него: "Става ли в град злополука, която да не е допуснал Господ?" (Ам. 3:6). С думата "злополука" (зло) Свещеното Писание понякога обозначава прискърбни случки, не защото те в същината си са зло, а понеже се чувствуват като зло от ония, на които се пращат за полза. Защото Словото Божие, като говори на човеци, по необходимост говори с човешки думи и с човешки чувства. Както спасителното разрязване и обгаряне, които лекарят прави на страдащите от опасни болести, се смятат за зло от ония, които трябва да ги понесат, така и шпорите не са услада за коня, както и изправянето - за съгрешаващия.

Всички дисциплиниращи строгости се струват горчиви за онези, които биват обучавани, както казва Апостолът: "Всяко наказание изпърво не се показва да е за радост, а за скръб, но отпосле за обучените чрез него то принася мирен плод на праведност", и още: "Господ наказва когото обича; бичува всеки син, когото приема... Защото кой е тоя син, когото баща му не наказва?" (Евр. 12:11,6,7) Така думата "зло" се употребява понякога със значение на прискърбни случаи, както например в следващото изречение: "Бог... съжали за злото, за което бе казал, че ще напрати върху тях, и го не напрати" (Ион. 3:10). И още: "Ти си Бог благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив и съжаляваш за бедствиeто, в рус. превод: за човешките злини" (Ион. 4:2), т. е. за скръбните лишения и бедствия, които Бог се виждал принуден да ни изпраща заради нашите грехове.

За тях друг Пророк, знаейки колко те са полезни за някои, не от враждебно чувство към тях, а от желание за спасението им, се моли така: "Прибави им зло, Господи, прибави зло на земните славни" (Ис. 26:15 - по слав. превод). И Сам Господ казва: "Ето Аз ще напратя върху им нещастие" (Иер. 11:11), т. е. скърби и разорения, та като бъде сега спасително наказан, народът да се принуди да се обърне най-после към Мене, след като дълго Ме е забравял през дните на своето щастие. Затова ние не можем да ги сметнем за същинско зло, щом те на мнозина служат за благо и ги водят към получаване на вечните радости.

И тъй, нека се върнем към поставения въпрос - всичко, смятано обикновено за зло и причинявано ни от враговете или поразяващо ни по някакъв друг начин, не бива да се смята от нас за зло, а за нещо средно. И тогава то не ще бъде вече такова, за каквото го смята оня, който ни го е нанесъл с яростен дух, а ще бъде такова, каквото го е почувствувал претърпелият го. Затова, когато бъде причинена смърт на някой Свят човек, то не бива да се мисли, че му е нанесено зло, а нещо средно. Докато за грешника тя е зло, за праведника се оказва упокояване и освобождаване от злини. "Смъртта е покой за праведния мъж, чийто път е скрит" (Иов. 3:23- по слав. превод). Праведният човек не понася никаква щета от такава смърт, тъй като нищо ново и необичайно не се е случило с него, а онова, което е щяло да стане и по естествена необходимост. Той го е претърпял поради злобата на врага, но не без полза за вечния живот, защото дълга на човешката смърт, който той е трябвало да заплати по неизбежния закон на нашето сегашно съществуване, той е заплатил с богат плод на страдание като залог за голямо въздаяние за него.

179.

Това обаче не обезвинява злодейците. Нечестивият беззаконник няма да остане ненаказан, задето със злодеянието си не е успял да причини съществена вреда на праведника. Защото търпението е добродетел на праведника и то доставя награда не на оня, който е причинил смърт или страдания, а на този, който търпеливо ги е понесъл. Затова, както оня заслужено ще понесе наказание за зверската си жестокост, така този, въпреки това не е претърпял никакво същинско зло, защото, като е понесъл търпеливо изкушенията и страданията с мъжеството на духа, той е превърнал всичко нанесено му със зло намерение в благо за себе си, за преумножаване на своето блаженство в бъдещия живот.

180.

Така търпението на Иова придобило добра награда не за дявола, който го прославил със своите изкушения, а за самия Иов, който мъжествено ги претърпял. И на Иуда няма да бъде дарувано освобождение от вечните мъки, задето предателството му послужило за спасението на човешкия род. Защото трябва да се обръща внимание не на последствието на делото, а на разположението на извършващия го. Затова ние трябва да пазим неизменно твърдото убеждение, че никому не може да бъде причинено от другиго зло, ако той сам не го привлече върху себе си чрез слабостта на сърцето си и чрез малодушието си, щом като и блаженият Апостол в един стих твърди същото: "Знаем, че на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдействува към добро" (Рим. 8:28). Като казва "всичко съдействува към добро", той обхваща тук заедно всичко - не само онова, което се смята за щастие, но и това, що се смята за нещастие.

Така и на друго място същият Апостол казва, че е минал и през едното и през другото: "чрез оръжията на правдата в дясната и лява ръка, при чест и безчестие, при укори и похвали; смятат ни за измамници, но ние сме истинни;... огорчават ни, а ние винаги сме радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме" и т. н. (2 Кор. 6:7.8.10). И тъй, всичко - както онова, което се смята за щастие и което Апостолът отнася към дясната страна с думите: "чест ... и похвали", така и онова, що се смята за нещастие и което той изразява с думите "безчестие и укори", отнасяйки го към лявата страна - всичко това за съвършения човек става "оръжие на правдата". Ако той понесе великодушно нанесеното му огорчение, като се сражава чрез самото това, т. е. като използва за оръжие самата нападка срещу него и чрез нея като с лък, меч и най-здрав щит се въоръжи против ония, които му я нанасят, тогава той проявява съвършено търпение и мъжество, като грабва най-славното тържество със своята непоколебимост чрез същите вражески стрели, които смъртно го поразяват. И ако така, без да се превъзнася от щастие, нито да пада духом при нещастие, върви по правия царски път, той не ще бъде отклонен от това си мирно настроение на сърцето нито надясно, от обхваналата го радост, нито пък ще бъде блъснат наляво, от сполетялото го нещастие и прилив на скръб. "Голям е мирът у ония, които обичат Твоя закон, и за тях няма препъване", свидетелствува св. Давид (Пс. 118:165). А за ония, които при всяка сполетяла ги случайност се променят съобразно със свойствата и различията си се казва: "Безумният се мени като месечината" (Сир. 27:11). Така за съвършените и премъдрите е казано: "На ония, които любят Бога, всичко съдействува към добро", а за слабите и неразумните се казва: "Всичко е противно за безумния човек" (Прит. 14:7 - по слав. прев.), защото нито от щастието се ползува за свое благо, нито чрез нещастието се поправя.

За мъжественото понасяне на скърбите се изисква същата нравствена сила, каквато е нужна и за опазване на мярата в радостите. Несъмнено е, че онзи, когото коя да е от тези случайности изкарва от равновесие, не е силен против никоя от тях. Впрочем щастието вреди на човека повече, отколкото нещастието. Защото последното понякога против волята сдържа и смирява човека и довеждайки го до спасително съкрушение, или го предразполага да греши по-малко, или го принуждава съвсем да се поправи. А щастието, като надига душата чрез пагубни, макар и приятни ласкания, хвърля при страшно разорение в праха ония, които поради своите успехи са сметнали себе си в безопасност.

181.

Съвършените мъже са наречени иносказателно "двудесноръчни" в Свещеното Писание, какъвто бил Аод, който и с двете си ръце си служел като с десни, както пише в книгата на Съдии (3:5). И ние можем да обладаваме духовно такова съвършенство, ако и щастието, смятано за "дясно", и нещастието, наричано" ляво", чрез добра и правилна употреба насочваме към дясната страна, тъй щото всичко, каквото и да се случи с нас, да бъде според Апостола "оръжие на правдата".

Във вътрешния си човек ние забелязваме две страни и тъй да се каже - две ръце. И никой от Светците не може да няма онази, която ние наричаме дясна, както и онази, която наричаме лява. Обаче съвършенството на неговата добродетел се вижда от това, че той и едната, и другата превръща в десница, като ги използува правилно.

За да може по-добре да се разбере да какво става дума, ще кажа това: Светецът има дясна ръка, когато, проявявайки духовни успехи и горейки духом, той господствува над всички свои пожелания и похоти; когато бидейки свободен от всякакво дяволско нападение, той без всяко затруднение и мъчнотия отблъсква и отсича плътските страсти; когато, издигнал се над земята, той на всичко настоящо и земно гледа като на нетраен дим и празна сянка и го презира като нещо бързопреходно; когато с издигнатия си ум не само пламенно желае вечното бъдеще, но и съвсем ясно го вижда; когато най-действено се храни с духовни съзерцания; когато ясно съзира като през отворена за него врата небесните тайнства; когато чисто и пламенно възнася молитви към Господа; когато, разпален от духовния огън, с целия устрем на душата си така се преселва в невидимото и вечното, че мисли така, сякаш вече не се намира в плът.

Но светецът има и лява ръка: когато бива обхванат от бурята на изкушенията; когато се разпалва за плътски желания от приливите на похотните възбуди; когато се запалва за яростен гняв от огъня на раздразнителните смущения; когато бива подбуждан от самопревъзнасяне към гордост или тщеславие; когато бива угнетяван от скръб, пораждаща смърт (2 Кор. 7:10); когато се разстройва до крайност от нападките на злокознено униние; и тогава, когато след изстиване на духовната топлота, той се вцепенява от охлаждане и от някаква необяснима скръб, така че от него са отдръпват не само добрите помисли, създаващи вътрешна топлота, но и псалмопеенето, молитвата, четенето и килийното усамотение стават скучни за него и той започва да посреща всички оръдия на добродетелите с някакво необяснимо отвращение и нежелание. Когато прочее монахът бива нападнат от това, нека той знае, че го притеснява лявата страна.

И тъй, онзи, който не се превъзнесе от промъкнало се тщеславие по повод това, че принадлежи към дясната страна, както казахме, нито пък изпадне в отчаяние, борейки се мъжествено против онова, което спада към лявата страна, той и с едната, и с другата си ръка ще се ползува като с дясна, и като излезе победител и в едното, и в другото, ще получи палмата на победата - както от лявото, така и от дясното си състояние.

Такава палма, както четем, е заслужил блаженият Иов, който за дясното си действуване бил увенчан с венец, когато, бидейки богат и знатен баща на седем синове, всекидневно принасял на Господа жертви за тяхното очистване, като искал да ги направи благоугодни и родствени не толкова на себе си, колкото на Бога; когато вратата му била отворена за всеки идващ; когато бил крака за хромите и око за слепите; когато с кожите на неговите овци били съгрявани рамената на немощните; когато бил баща на сираците и на вдовиците; когато дори в сърцето си не се радвал на гибелта на своя враг. Но същият Иов, действувайки с лявата си ръка, тържествувал над бедствията с неподражаемо високо мъжество, когато, за миг лишен от седемте си сина, той не се измъчвал като баща от жестока скръб, а като раб Божий се успокоявал във волята на своя Творец; когато, станал от богат най-беден, от охолен - гол, от здрав - прокажен, от знатен - унизен и презрян, той запазил мъжеството на духа си неповредено; и когато най-после, лишен от цялото си наследство и всичките си имоти, той станал обитател на бунището и най-жесток изтезател на собственото си тяло, обирайки с черупка течащата от него гной и изваждайки с пръсти червеите от дълбочината на раните, покриващи всички части на тялото му. При всичко това той не изпаднал в ни най-малко похулване на Бога и в нищо не възроптал против своя Творец. Дори повече - без ни най-малко да се уплаши от това бреме на най-чувствителни изкушения, той дори дрехата си, покриваща тялото му, която единствено могла да бъде запазена от дяволско разграбване, понеже била на него - разкъсал и отхвърлил от себе си, като прибавил още и доброволна голота към онази, с която го бил поразил онзи най-лют грабител. Също и косите на главата си, които единствени от предишните признаци на славата му били останали още незасегнати, той остригал и хвърлил на своя мъчител, отсичайки така онова, което му бил оставил свирепият враг, изразявайки с небесен глас радостта от тържеството си над него: "Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме? ... Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе; както беше угодно Господу, тъй и стана. Да бъде благословено името Господне!" (Иов. 2:10; 1:21)

Двудеснорък с право ще нарека и Иосифа, който при щастието бил любим за баща си, почтителен към братята си, благодарен на Бога, а при злощастието бил целомъдрен, верен на своя господар, най-кротък при затварянето му в тъмница, незлопаметен при обиди, благотворителен към враговете, а към своите завистливи братя - почти негови убийци, той бил не само нежно благоразположен, но и богато щедър.

Такива люде и подобните на тях с право биват наричани двудесноръки, тъй като те и с едната, и с другата си ръка се ползуват като с десница, и преминавайки през изброените от Апостола изкушения, като него могат да казват: "с оръжията на правдата в дясната и лява ръка, при чест и безчестие, при укори и похвали" и т.н. И ние ще бъдем двудесноръки, когато и нас не ни променят нито изобилието, нито оскъдността на временните блага, и нито едното, нито другото ни хвърля в отчаяние и ропот. Нека и в единия, и в другия случай да въздаваме еднакво благодарност Богу, извличайки еднакъв плод и от щастието, и от нещастието. Тогава и ние ще бъдем такива, какъвто е бил истинският двудесноръчник - Апостолът на езичниците, който е засвидетелствувал за себе си: "Научих се да се задоволявам с каквото имам; знам да живея и в оскъдност, знам да живея и в изобилие; научен съм на всичко и всякак, и сит да бъда, и глад да търпя, и в обилие да бъда, и в лишение. Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който Ме укрепява" (Фил. 4:11-13).

182.

Както казахме, изкушението бива двояко - чрез щастие и чрез нещастие.

Причината пък, поради която биват изкушавани хората, е трояка: в повечето случаи това става за изпитание, понякога - за изправление, а често пъти и като наказание за греховете ни.

Така за изпитание, както четем, понесли като Иов безбройни скърби и блаженият Авраам, и мнозина светци. По същата причина и иудейският народ бил подлаган на изпитания в пустинята, както Моисей казва във Второзаконие: "И помни целия път, по който те води Господ, Бог твой, по пустинята ето вече четиридесет години, за да те смири, да те изпита и узнае какво има в сърцето ти, ще пазиш ли заповедите Му, или не" (Второзак. 8:2). Така и в Псалтира се напомня: "При водите на Мерива те изпитах" (Пс. 80:8). А че Иов именно заради това бил подложен на всичко онова, що понесъл, за това Сам Бог свидетелствува с думите: "Съда Ми ли искаш да обориш, да Ме обвиниш ли, та себе си да оправдаеш?" (Иов 40:3).

А това става за изправление тогава, когато Господ, смирявайки Своите праведници за някакви малки и леки грехове или пък за превъзнасяне със праведността си, ги подлага на разни изкушения, та като ги очисти през този живот от всяка сквернота на помислите и като изгори всяка скрита в тях нечистота (Ис. 1:25), да ги представи на бъдещия изпит подобни на чисто злато, без да допуска да остане в тях нещо, което по-късно, при огненото изпитание на съда да трябва да се очиства чрез наказателно горение. В този смисъл е казано: "Много са скърбите на праведника, но от всички тях Господ ще го избави" (Пс. 33:20). Също така: "Сине мой, не презирай наказанието от Господа и не отпадай духом, когато те изобличава. Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема. Ако търпите наказание, Бог постъпва с вас като със синове. Защото кой е този син, когото баща му не наказва? Ако пък оставате без наказание, на което всички станаха съучастници, тогава вие сте незаконни деца, а не синове" (Евр. 12:5-8). И в Откровението Бог казва: "Които Аз обичам, тях изобличавам и наказвам" (Откр. 3:19).

Към такива под образа на Иерусалим пророк Иеремия отправя от Божие лице такива думи: "Аз съвсем ще изтребя всички народи, между които те пръснах, а тебе не ще изтребя: Аз ще те наказвам с мярка, но ненаказан не ще те оставя" (Иер. 30:11). За такова спасително изправление се моли св. Давид, като казва: "Изкуси ме, Господи, изпитай ме; разтопи моите вътрешности и моето сърце" (Пс. 25:2).

Също и пророк Иеремия, разбирайки спасителността на такова изкушение, възкликва: "Наказвай ме, Господи, но по правда, а не в гнева Си" (Иер. 10:24). Също и Исаия: "Ще Те славя, Господи! Ти ми беше гневен, но отвърна гнева Си и ме утеши" (Ис. 12:1). Удари и изкушения се изпращат и поради грехове. Така Господ заплашва, че ще изпрати такива удари на Израилския народ: "Ще напратя върху им зверски зъби и отрова от земни влечуги" (Второзак. 32:24).

И в Псалмите се казва за тях: "Много са скърбите на нечестивеца." Също и в Евангелието: "Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо" (Иоан. 5:11). Има и четвърта причина, поради която се пращат страдания на някои, както знаем от Писанието, а именно, за да се явят чрез това славата и делата Божии. Така в Евангелието Господ казва за слепородения: "Нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това стана, за да се явят делата Божии върху него" (Иоан. 9:3), и за болестта на Лазаря: "Тази болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея Син Божи" (Иоан. 11:4).

Има и други видове Божии въздаяния, които поразяват някои люде, надминали най-висшата степен на злото; на тях са били осъдени, както четем, Датан, Авирон и Корей, а особено ония, за които Апостолът казва: "Затова Бог ги предаде на срамотни страсти..., на извратен ум - да вършат онова, що не прилича" (Рим. 1:26,28). Това наказание трябва да се смята за по-тежко от всички други. Тъкмо за такива Псалмопевецът казва: "За човешкия труд ги няма, и на удари с другите люде не се излагат" (Пс. 72:5), защото не заслужават да бъдат спасени чрез посещение Господне и да получат изцеление чрез временни наказания, като "Дошли до безчувствие, те се предадоха на разпътство и ненаситно вършат всякаква нечистота" (Еф. 4:19). Така поради ожесточението на сърцето си от дълговременно пребиваване в непрестанно грешене те задминават всички мерки на очистване и въздаяние през твърде краткия срок на тукашния живот.

Тях словото Божие укорява и чрез пророк Амос: "Извършвах сред вас разрушение, както Бог разруши Содом и Гомора, и вие бяхте изтеглени като главня из огън - и при все това не се обърнахте към Мене, казва Господ" (Ам. 4:11), и чрез Пророк Иеремия: "Погубвам Моя народ, но те не се връщат от своите пътища" (Иер. 15:7), и на друго място: "Ти ги поразяващ, а те не усещат болка, Ти ги изтребваш, а те не искат да се вразумят; направили са лицата си потвърди от камък - не искат да се обърнат" (Иер. 5:3). Така най-после Господ като най-опитен лекар, след като е изчерпил всички спасителни лекарства, като вижда, че не остава вече никакво целебно средство, което да може да се употреби за раните им, сякаш надвит от многото им неправди и принуден да отстъпи от милостивите Си наказания, възкликва: "Ще отнема ревността Си от тебе и ще почина, и вече няма да се грижа" (Иез. 16:42 - по слав. прев). А за другите, чието сърце още не е закоравяло от често грешене, които още не са заслужили такова най-жестоко и изтребително наказание, а са годни да приемат вразумително наказание за спасение, казва: "Ще ги вразумя, като им дам да чуят за застрашаващата ги скръб" (Ос. 7:12 - слав.).

183.

Как да се придобие и запази търпение и благодушие?

Истинско търпение и благодушие не може нито да се придобие, нито да се запази без сърдечно смирение. Когато търпението изхожда от този източник, тогава за избягване на скръб от неприятности не ще бъде нужно нито да се заключваме в килията, нито да се укриваме в пустинята. Опирайки се в дълбината на душата си върху добродетелта на смирението - своята родителка и пазителка, то вече не се нуждае от външни подкрепления. Затова, ако ние се разтревожим поради някоя внезапна неприятност, това ясно показва, че в нас основите на смирението не са здраво укрепени и нашето вътрешно здание се подлага на разрушително разтърсване при нападение дори и на най-малката буря.

Търпението е похвално и достойно за удивление не тогава, когато вътрешното спокойствие е опазено и не се разтърсва от никакви вражески стрели, а тогава е величествено и славно, когато остава непоклатимо при устрема на буря от изкушения върху него. И колкото повече наглед то бива съкрушавано и разтърсвано, толкова повече укрепва; и толкова повече се изостря, колкото на вид се притъпява. Защото на всички е известно, че търпението е получило името си от понасяне на прискърбности, и затова никой не може да бъде провъзгласен за търпелив освен онзи, който понася без тревога всичко, което му бива причинявано. И за това именно той напълно заслужено е хвален от Соломон: "Дълготърпелив е по-добър от храбър, и който владее себе си, по-добър е от завоевател на градове" (Прит. 16:32), и още: "У търпелив човек разум много, а лютият изказва глупости" (Прит. 14:29).

И тъй, когато някой, претърпял внезапна беда, пламва от огъня на гнева, то нанесеното му оскърбление трябва да се смята не за причина на този му грях, а само за повод за разкриване на скритата в него гневна болест, според смисъла на притчата на Спасителя за двете къщи. Едната от тях била построена на скала, а другата върху пясък. На двете къщи с еднаква сила наблягали стремителните води и ветрените бури, обаче с нееднакви последици. Онази къща, която била построена върху твърд камък, не претърпяла никаква вреда от силния напор, а тази, която била построена върху подвижен пясък, веднага рухнала. И то рухнала очевидно не защото била подложена на ударите на устремените върху нея от наводнението вълни, а защото била неразумно построена върху пясък.

Така и Светият човек се отличава от грешника не по това, че не бива изкушаван с толкова силни изкушения като него, а с това, че не бива побеждаван дори от големите изкушения, докато онзи пада и под малките. И както казахме, мъжеството на праведника не би било похвално, ако той излизаше победител без да е бил изкушаван; пък и място не щеше да има за победа, ако нямаше вражеско нападение. Защото "блажен е оня човек, който търпи изкушение, защото, след като бъде изпитан, ще получи венеца на живота, що Бог е обещал на ония, които Го обичат" (Иак. 1:12). И според Апостол Павел "силата Божия" не в покой и в утехи, а "в немощ се напълно проявява" (2 Кор. 12:9). Защото Бог така е казал на Иеремия: "И ето, Аз те поставих днес като укрепен град, като железен стълб и като медна стена против цялата тая земя, против царете на Иуда, против князете му, против свещениците му и против народа на тая земя. Те ще воюват против тебе, ала не ще те надвият, защото Аз съм с тебе" (Иер. 1:18-19). (Събес. 18,13)

184.

Искам да ви представя поне два примера за такова търпение.

Първият от тях е проявила една благочестива жена, която, желаейки да се усъвършенствува в добродетелта на търпението, не само че не избягвала изкушенията, но дори търсела да бъде огорчавана и колкото и да била оскърбявана, не падала поради това.

Тази жена живеела в Александрия, произлизала от знатен род и благочестиво служела на Бога в оставения и от родителите дом. Веднъж тя отишла при приснопаметния архиепископ Атанасий и го помолила да й даде да издържа и обслужва някоя от издържаните от църквата вдовици. "Дай ми - казала тя, - една от сестрите, за да я утешавам." Първосветителят похвалил това добро намерение на жената и усърдието й към милосърдна дейност и наредил да изберат измежду всички вдовици такава, която да превъзхожда всички по нравствената си честност, сдържаност и обноски, та щедрото желание на жената да не бъде потиснато от злината на облагодетелствуваната от нея и тя да не бъде оскърбена от злонравието на последната за да не пострада вярата й.

Като получила такава избраница, тя я завела у дома си и почнала да й услужва във всичко. Но след като видяла нейната скромност и тихост и понеже получавала всеки миг от нея почтителна благодарност за делото на своето човеколюбие, тя подир няколко дни пак дошла при споменатия Първосветител и му казала: "Аз молих да наредиш да ми дадат такава вдовица, която аз да утешавам и на която да служа с пълно послушание." Отначало той не разбрал смисъла на тия думи и какво иска жената и помислил, че просбата й била пренебрегната поради безгрижието на надзирателя на вдовицата. Затова, не без душевно смущение, той попитал за причината на такова забавяне. Отговорили му обаче, че при нея е изпратена най-добрата измежду всички вдовици. Тогава Първосветителят се досетил какво търси онази мъдра жена и заповядал да й дадат най-негодната, която задминавала всички по гневливост, свадливост, невъздържаност, бъбривост и суетност.

Когато намерили и дали такава, тя влязла у дома си и с такова и дори много по-голямо усърдие почнала да й служи така, както служела на първата. Като благодарност за такива услуги тя обаче получавала от нея само оскърбления и недостойни ругатни, злословия и обиди. Укорявайки я с язвителност, тя роптаела, задето онази я измолила от архиепископа не за нейно спокойствие, а за мъчение, и задето я превела от спокоен към по-тежък живот, а не обратното. В оскърбленията си дръзката жена отивала понякога дотам, че не сдържала дори ръцете си, докато господарката удвоявала за това смирената си услужливост, като се учела да побеждава яростта и не чрез съпротивяване, а чрез още по-смирено подчиняване себе си на нея, и да укротява беснуването и с човеколюбива кротост.

След като чрез такива опити се утвърдила напълно в търпението и постигнала съвършенство в желаната добродетел, тя пак отишла при споменатия Светител да му благодари за мъдрия му избор и за собственото си благотворно обучение. Задето той, напълно в съгласие с нейното желание, й определил най-достойната учителка, която чрез непрестанни оскърбления ежедневно я укрепвала в търпението, тъй че тя достигнала до самия връх на тази добродетел. "Най-после ти, Владико, ми даде да утешавам такава жена, каквато именно желаех да имам; защото онази, първата, със своето почтително отношение успокояваше и утешаваше повече мене, отколкото аз нея." Достатъчно е това да се каже за жените, та чрез спомена за този случай не само да се назидаваме, но и да се засрамим, тъй като смятаме, че ако не се скрием в килията си, не можем да опазим търпението си. (Събес. 18,14)

185.

Сега нека предложим друг пример на търпение в лицето на Авва Пафнутий, който живеел в пълно усамотение в знаменитата Скитска пустиня, в която той сега е свещеник.

Още като млад монах той просиял с такава благодатна святост, че дори великите мъже от неговото време се учудвали на преуспяването му и при все че той бил най-млад от всички, сравнявали го със старците и решили да го причислят към тях. Когато се разгласило за това, завистта, която някога подбудила против Иосифа душите на братята му, разпалила и против него с отровния си огън едного от скитските братя, който намислил да обезобрази красотата му с някакво петно на безславие. Затова, като изчакал време, когато Пафнутий в неделен ден отишъл на църква, той като крадец влязъл в килията му, скрил там между плетениците от палмови клонки една своя книга и след това спокойно отишъл на църква, доволен от хитростта си.

След завършването на неделната служба той пред всички братя заявил на св. Исидор, който бил тогава свещеник, че една книга е открадната от килията му. Тая жалба така смутила всички, и особено свещеника, че те не знаели какво да помислят и предприемат, поразени от такова нечувано престъпление. Тогава обвинителят поискал да бъдат задържани всички братя в църквата, а няколко да бъдат пратени да претърсят всички килии. Когато тримата определени от свещеника старци претърсили другите килии и стигнали до килията на Пафнутия, те намерили в нея скрита между палмовите плетеници книгата, която клеветникът бил скрил там, и като я взели, донесли я веднага в църквата и я сложили пред всички.

При все че Пафнутий бил с чиста съвест уверен, че не е извършил никакъв грях, той все пак, сякаш че бил виновен в кражбата, се предал на съда на старците, като изявил готовност да понесе каквото му бъде отредено и просел да се даде място на неговото покаяние. Той нищо не казал за свое оправдание, като поради срамежлива скромност се опасявал да не би в старанието си с думи да умие петното на крадливостта, да се подложи освен това и на обвинение в лъжа, тъй като никой и не предполагал нещо друго освен това, което било установено.

След като привършило разискването и било взето решение за него, той излязъл от църквата и без да пада духом, поверил себе си на съда на Самия Бог и почнал да принася покаяние, удвоявайки молитвите с обилни сълзи и устройвайки строго поста си, той в крайно смирение на духа се простирал ничком пред всички. След като в продължение на почти две седмици той подлагал себе си на всякакво съкрушение на плътта и духа, най-после рано сутринта в един съботен или неделен ден дошъл в църква, не за да приеме Светото Причастие, а за да се простре ничком пред вратите и смирено да моли за прощение.

Тогава Бог, Свидетелят и Познавачът на всичко тайно, който не допущал вече той сам да се съкрушава и да бъде безчестен от другите, накарал дявола (клеветника) сам да обяви онова, с което този изобретател на зло, безчестен крадец на собствената си вещ, хитър обезчестител на чуждата слава, бил извършил без свидетели. Обхванат от най-лют бяс, той сам разкрил всички хитрости на своето скрито престъпление и така онзи, който бил внушил престъплението и козните, същият той станал и негов предателски разгласител. После този нечист дух така силно и продължително измъчвал нещастния брат, че не могли да го очистят от него не само молитвите на другите тамошни светци, които имали Божествения дар на властвуване над бесовете, но дори особената благодат на Исидора Пресвитера не изгонила този най-лют мъчител, при все че по щедростта на Господа му била дарувана такава сила над бесовете, че бесноватите не успявали да стигнат до вратата му и вече получавали изцеление. Това станало така, защото Христос Господ запазвал тази слава за Пафнутия, та престъпникът да бъде изцерен само с молитвите на онзи, против когото кроял козни, и да получи прощение за греха си и освобождение от сегашното наказание, като призове името на оногова, чиято слава той, като завистлив враг, се надявал да затъмни. (Събес. 18,15)

186.

Две причини ме подбудиха да разкажа този случай. Първата, щото като мислим за непоклатната твърдост на този мъж, и ние да проявяваме толкова повече невъзмутимост и търпение, колкото по-малки клевети претърпяваме от врага. Втората причина е тази, щото да добием от това твърдата убеденост, че не можем да се предпазим от бурята на изкушенията и от дяволските нападения, ако цялата охрана на нашето търпение и цялата си надежда за това поставяме не в силите на вътрешния ни човек, а в ключалките на келията си или в пустинното усамотение, или пък в общуването ни със Светии, и изобщо в нещо извън нас.

Защото, ако Господ, Който е казал в Евангелието: "Царството Божие вътре във вас е" (Лук. 17:21), не укрепи нашия дух със силата на Своето застъпничество, ние напразно ще се надяваме да победим нападенията на въздушния враг с помощта на живеещите в нас люде или да ги отклоним от себе си чрез разстояние по място (т. е. като се отдалечим в пустиня), или пък да не ги допуснем до себе си, като се укрием със стени и покрив (т. е. като се заключим в килията). Защото св. Пафнутий имал всичко това, и все пак изкусителят намерил достъп да го нападне. Този най-зъл дух не могъл да бъде отблъснат нито от охраната на стените, нито от уединението на пустинята, нито от застъпничеството на толкова Светии в онова общество. И тъй като този Божи раб Светец възлагал надеждата на сърцето си не на нещо външно, а на Самия Съдия на всичко съкровено, той не могъл да бъде разстроен от козните на това нападение. А също и онзи, когото завистта подтикнала към такова престъпление, нали и той се ползувал от благотворността на пустинята, от охраната на отдалеченото жилище и от общение с блажения Авва Исидор Пресвитер и с толкова други светии? И все пак, щом дяволската буря намерила, че е построен върху пясък, тя не само че нанесла силен удар на неговото жилище (на вътрешното му устроение), но и съвсем го разрушила.

Затова нека престанем да търсим основите на своя невъзмутим вътрешен мир вън от себе си и да не очакваме, че немощите на нашето търпение могат да бъдат подпомогнати от чуждото търпение. защото както "Царството Божие е вътре в нас", така и "врагове на човека са неговите домашни" (Мат. 10:36). А никой не ми се противи повече от моето собствено чувство, което ми е най-близкият домашен.

Нека побързаме да внимаваме над себе си, та нашите домашни врагове да не могат да ни наранят. Защото когато нашите домашни не въстават срещу ни, тогава и Царството Божие пребъдва в нас чрез невъзмутим душевен мир. И ако преценим грижливо причините за онова, което става в нас, то ще се окаже, че аз не мога да бъда уязвен от никого, дори от най-зложелателния човек, ако сам не възставам против себе си чрез немирността на сърцето си. Затова, ако бивам уязвяван, причината за туй не е във външното нападение, а в моето нетърпение. Така твърдата храна бива полезна за здравия, а вредна за болния. Тя не може да навреди на онзи, който я приема, ако неговата немощ не и придаде сила да му нанесе вреда. (Събес. 18,16)