Обозрение на духовната битка

Борбата с духа на гордостта (Кн. 12)

132.

Осмата и последна битка, която ни предстои, е с духа на гордостта. Тази страст, макар че в реда на изброяване битките, се поставя последна, по начало и по време е първа. Това е най-свирепият и неукротим звяр, който напада най-вече съвършените и с люто гризане ги поглъща точно тогава, когато са стигнали почти до самия връх на добродетелите.

133.

Има два вида гордост: първият е този, от който, както казахме, биват поразени мъжете с висок духовен живот, а другият обзема новопостъпилите и плътските. И макар тези два вида гордост да се повдигат от пагубното превъзнасяне както пред Бога, така и пред хората, все пак първият се отнася направо към Бога, а вторият засяга собствено хората. Началото на последния вид гордост и средствата против нея ние ще изследваме, ако даде Бог, в последните глави на тази книга, а сега възнамеряваме да разсъждаваме малко за първия вид, от който, както казахме по-горе, са изкушавани предимно съвършените.

134.

Няма никоя друга страст, която тъй да унищожава всички добродетели и така да оголва и лишава човека от всякаква праведност и святост, както тази зла гордост. Като някаква всеобхватна зараза тя не се задоволява с обезсилването само на някоя част от тялото, но цялото го поврежда и разстройва смъртоносно, като се опитва да повали в крайно тежко падение и да погуби дори ония, които стоят вече на висотата на добродетелите. Всяка друга страст се задоволява със своите предели и своята цел и макар да тревожи и другите добродетели, все пак се насочва главно против една от тях, като притеснява и напада предимно нея. Така чревоугодието, т. е. страстта към многоядене и вкусноядене, вреди на строгото въздържание, похотта осквернява чистотата, гневът прогонва търпението. Затова понякога предаденият на някоя отделна страст не е съвсем чужд на другите добродетели и след като е загубил тази отделна добродетел, паднала от ревниво въоръжилата се противоположна на нея страст, той може поне отчасти да задържи останалите. Щом обаче гордостта завладее бедната душа, след като е превзела най-горната крепост на добродетелите (смирението), тя като най-свиреп тиранин разрушава и разорява до основи целия им град. След като изравни и смеси с пръстта на пороците високите някога стени на светостта, гордостта не допуща да остане вече никакъв знак за свобода в душата, която й се е покорила. И след като ограби цялото й имущество и я оголи откъм дабродетели, колкото по-богата душа е пленила, на толкова по-тежко и робско иго я подлага.

135.

Ако искаш да узнаеш по-точно силата на този жесток тиранин, то нека си припомним как един такъв Ангел, когото поради извънредния му блясък и красота наричали Люцифер (Денница), бил свален от небето не за нещо друго, а именно поради тази страст, и как наранен от стрелата на гордостта, той паднал в преизподнята от този висш чин на блажените Ангели. И тъй, щом такава една безплътна сила, украсена с толкова значителни преимущества, е могла от едно превъзнасяне на сърцето да бъде свалена от небето на земята, то величината на това разрушително падение е достатъчно доказателство колко бдително трябва да се пазим ние, облечените в тленна плът.

А как да избегнем най-пагубната зараза на тази страст, можем да узнаем, като проследим началото и причините на споменатото падение. Защото не може да се лекува някаква немощ или да се определят лекарства против някакви болести, докато предварително не бъдат изследвани внимателно техните начала и причини.

Този Архангел, облечен в Божествена светлост, сияещ повече от другите висши сили поради щедро надарилия го Създател, си въобразил, че по собствени естествени сили, а не по великата Божия щедрост обладава този блясък на премъдростта и тази красота на добродетелта. И като се превъзнесъл по тази причина, той сметнал себе си за равен на Бога така, сякаш не се нуждаел от нищо като Него - като че ли не се нуждаел от Божята помощ, за да остава в такава чистота. Така той всецяло се доверил на силата на своята свободна воля, като вярвал, че единствено от нея ще му бъде доставено в излишък всичко, което е потребно за пълнота в добродетелите и за непрекъснато върховно блаженство. Това негово помишление станало за него първа причина за пагубното му падение. Поради това той бил изоставен от Бога, тъй като решил, че няма нужда от Него, и веднага станал неустойчив и безпокоен, поради което веднага почувствувал както немощта на собствената си природа, така и загубата на блаженството, от което по Божия дар се наслаждавал.

Така, понеже обикнал "всякакви пагубни речи", с които се величаел, казвайки: "Ще възляза на небето" (Ис. 14:13), и "коварния език", с който мамел себе си, казвайки: "Ще бъда подобен на Всевишния" (14:14), както по-късно измамил и Адам и Ева, внушавайки им, че ще станат "като богове" (Бит. 3:5), то ето каква е и присъдата над него: "Затова Бог докрай ще те съкруши, ще те изрине и ще изтръгне тебе от жилището ти, и корена ти - из земята на живите. Ще видят праведниците, ще се побоят и ще му се присмеят, като кажат: ето човек, който не полагаше в Бога своята сила, а се надяваше на многото си богатство, укрепяваше се в своето злодейство" (Пс. 51:6-9). Последните думи ("ето човек...") напълно справедливо могат да бъдат отнасяни и към онези, които се надяват да постигнат висшето благо без Божия покров и Неговата помощ.

136.

Ето причината за първото падение и началото на главната страст, която чрез оня, който пръв бил наранен от нея, се вмъкнала в първосъздадения човек и наплодила в него цялото множество страсти. И той, първосъздаденият, понеже повярвал, че само със силата на собствената си воля и със свои усилия може да постигне славата на Бога, загубил и тази, която бил получил поради благостта на Създателя.

137.

Така чрез примери и свидетелства от Свещеното Писание най-ясно се доказва, че страстта на гордостта, при все че в реда на духовните борби е най-последна, но по начало е най-първа и е източник на всички грехове и престъпления. За разлика от всички други страсти тя погубва не само противоположната на себе си добродетел, т. е. смирението, но и всички добродетели заедно и изкушава не посредствените и малодушните, а онези, които стоят на висотата на могъществото. Защото така говори за този дух Пророкът: "и е вкусна храната му'' , в руския превод: „храните му са избрани" (Авак. 1:16 - по превода на 70-те). Затова и блаженият Давид, при все че тъй внимателно опазвал тайните кътчета на сърцето си, поради което могъл с дръзновение да възкликне към Този, от Когото не са скрити тайните на съвестта: "Господи, сърцето ми не се е гордяло, очите ми не са се високо дигали, и аз не съм се занимавал с велики и непостижими за мене работи" (Пс.130:1), и още: "няма да живее в моя дом този, който постъпва коварно, в руския превод горделиво" (Пс. 100:7), все пак, като знаел колко трудно е дори за съвършените да се опазят от всяко движение на тази страст, не се доверявал в това само на своите усилия, но в молитва изпросвал от Господа помощ, да му даде да избегне нараняване от стрелата на този враг, като казвал: "Да ме не настъпи ногата на гордостта" (Пс. 35:12), (т. е. не допускай, Господи, да направя някаква крачка по внушение на гордостта, като се боял и страхувал да не бъде подложен на онова, което се говори за гордите: "Бог се противи на горделиви" )Иак. 4:6(, и още: "Всеки горделив по сърце е гнусота пред Господа" )Прит. 16:5(.

138.

Колко голямо зло е гордостта, щом за противопоставяне срещу нея не са достатъчни Ангелите и другите противоположни й сили, но Сам Бог се надига за това! Трябва да отбележим, че Апостолът никъде не казва, че Бог е противник на оплетените от други страсти, т. е. не е казал: Бог се противи на чревоугодниците, на блудниците, на гневливите или на сребролюбците, а само на горделивите. Защото онези страсти се насочват или само против този, който съгрешава с тях, или против неговите съучастници, т. е. другите люде, а гордостта се насочва против Бога и именно затова заслужава да Го има за свой Противник.

139.

Ние можем да избегнем мрежите на този развращаващ дух, ако за всяка добродетел, в която се чувствуваме преуспели, казваме с Апостола: "Не аз, а Божията благодат, която е с мене" и "С благодатта на Бога съм това, което съм" )1 Кор. 15:10(; "Бог е, Който ви прави и да искате, и да действувате според благата Му воля" )Фил. 2:13(, както казва и Сам Извършителят на нашето спасение: "Който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо" )Иоан. 15:5(. И Псалмопевецът възпява: "Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й; ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата" )Пс. 126:1(. Волята на искащите и на действуващите съвсем не е достатъчна, щото човекът, облечен във воюващата срещу духа плът да може без особения покров на Божието милосърдие да постигне съвършена чистота и непорочност и с това да се удостои да получи онова, което тъй силно желае и към което така се стреми. Защото "всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините" (Иак. 1:17). "Какво имаш, което да не си получил? А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил?" (1 Кор. 4:7).

140.

Казвам това не от желание, като унижа човешките усилия, да отклоня някого от грижливите и напрегнати трудове. Напротив, аз решително твърдя - не по мое мнение, а според това на старците, че без тях не може да се получи съвършенство, но и само с тях, без Божията благодат, никой не може да достигне до нужната степен. Защото като казваме, че без Божия помощ, човешките усилия сами по себе си, не могат да доведат до съвършенство, така също твърдим, че Божията благодат се предава само на онези, които се трудят с пот на лицето, или по думите на Апостола се дарява само на желаещите и стремящите се, както се казва от Божие лице и в 88 псалом: "Аз дадох помощ на юначния, издигнах избраника измежду народите" (Пс. 88:20). При все че според словото Господне казваме, че на искащите се дава, на хлопащите се отваря и че търсещите ще намерят (Мат. 7:7-8), но искането, търсенето и хлопането сами по себе си не стигат, ако Божието милосърдие не даде това, което искаме - ако не отвори там, където хлопаме, ако не позволи да намерим онова, което търсим. Бог е готов да ни дари с всичко това веднага щом чрез прибавяне на нашата добра воля Му предоставим такъв случай, защото Той много повече от нас желае и очаква нашето съвършенство и спасение. И блаженият Давид е съзнавал дълбоко невъзможността да получи успех в делото и труда си само чрез собствени усилия, затова с удвоена молба е просел да се удостои Господ да подкрепи неговите дела, като е казвал: "И спомагай ни в делото на ръцете ни, в делото на ръцете ни спомагай" (Пс. 89:17), и още: " Боже, утвърди туй, що си сторил за нас!" (Пс. 67:29).

141.

И тъй, ние трябва да се стремим към съвършенство, като бъдем прилежни към пости, бдения, молитви, сърдечно и телесно съкрушение, за да не направим всичко това напразно, надигнати от гордост. Ние трябва да вярваме, че не само съвършенството не можем да постигнем със собствени усилия и труд, но и самите ни упражнения за постигането му, т. е. подвизите и разните духовни трудове, не можем да извършим както трябва, ако не сме подпомогнати от Божията благодат.

142.

Ние трябва винаги да въздаваме благодарност на Бога не само задето ни е създал разумни, надарил ни е със способност за свободна воля, дарувал ни е благодатта на кръщението, дал ни е на помощ познанието на Своя закон, но и за всичко, което Той ни дава чрез Своя всекидневен промисъл за нас, а именно: освобождава ни от вражеските нашепвания; съдействува ни да преодоляваме плътските страсти; закриля ни, без ние да знаем, от опасности; предпазва ни от падане в грях, помага ни и ни просвещава да познаваме и разбираме изискванията на Неговия закон, тайно ни вдъхва съкрушение за нашето нерадение и прегрешения, спасително ни поправя, като ни удостоява с особено посещение, а понякога дори против волята ни ни привлича към спасение. Най-после и самата ни свободна воля, която е по-склонна към страсти, Той насочва към по-добро и душеполезно действие, обръщайки я към пътя на добродетелта, като я спохожда чрез Своето въздействие върху нея.

143.

Ето в какво собствено се състои смирението пред Бога, ето къде е и вярата на най-древните Отци, която и досега си остава неопетнена у техните приемници. За тази тяхна вяра несъмнено свидетелствуват и Апостолските скили (чудеса), проявени от тях не само сред нас, но и сред неверните и маловерните.

144.

Иудейският цар Иоас имал отначало достоен за похвала живот, но отпосле се възгордял и затова бил предаден на безчестни и нечисти страсти, или според Апостола: "На извратен ум - да върши онова, що не прилича" (Рим. 1:28)Такъв е законът на Божията правда, че който, без да се разкайва, се повдига с горделиво превъзнасяне на сърцето си, той бива предаден за посрамване на най-гнусна плътска мръсотия, та бидейки така унизен, да почувствува, че ако сега е така осквернен, то е задето преди не е искал да съзнае най-дълбоката си и тежка нечистота поради горделиво превъзнасяне, и след като осъзнае това, да прояви ревност да се очисти и от едната, и от другата страст.

145.

И тъй, очевидно е, че никой не може да постигне крайния предел на съвършенство инак освен чрез истинско смирение, което той видимо да засвидетелствува пред братята, а също така и пред Бога в тайните кътчета на сърцето си, вярвайки, че без Неговия покров и помощ, които го посещават всеки миг, той никак не ще може да постигне онова, което желае и към което усилено се стреми.

146.

Доколкото ни позволи оскъдността на нашата дарба, досега ние с помощта Божия достатъчно говорихме за духовната гордост, от която, както казахме, са изкушавани съвършените. Този вид гордост за малцина е известен и от малцина се изпитва, защото малцина се и стараят да придобият съвършена чистота на сърцето, за да стигнат до такава битка. Тя обикновено напада онези, които, след като са победили всички други страсти, се намират вече почти на самия връх на добродетелите. Нашият прехитър враг, като не е успял да ги надвие чрез плътско грехопадение, сега се опитва да ги препъне и повали в духовно падение, замисляйки чрез това да ги лиши от всичките им предишни плодове, придобити с голям труд. Впрочем нас, които сме оплетени от плътски страсти, той съвсем не удостоява с подобни изкушения, а ни препъва чрез груба и плътска надменност. Затова, както обещах, смятам за нужно да поприказваме малко и за тази гордост, в която рискуваме да изпаднем най-вече ние или хората от нашата степен, и особено душите на младите и новопостъпили монаси.

147.

Ако тази плътска - както я нарекохме - гордост, остане в душата на монаха след не добре и без нужната ревност положено начало на отричане от света, тя не му позволява да слезе от предишната си светска надменност до истинското Христово смирение. Отначало го прави непокорен и упорит, после не му дава да бъде кротък и общителен, а също тъй да се държи наравно с всички братя и да живее както всички, без да изпъква. Той особено не отстъпва да се лиши според заповедта на нашия Бог и Спасител от всякакво земно притежание. Междувпрочем отричането от света не значи нищо друго освен проява на умъртвяване на себе си за всичко, и кръст. То не може истински да започне и не може да се гради върху други основи освен върху съзнанието, че сме умрели духовно за всички работи на тоя свят, и на увереността, че ни предстои и телесно да умираме всеки ден. А гордостта, напротив, ни внушава да очакваме дълговечен живот, представя ни занапред разни продължителни болести, разколебава ни чрез срам и смущение, ако останем без нищо и започнем да се издържаме от чужди, а не от свои източници, и ни внушава, че много по-добре е да си доставяме храна и облекло със свои, а не с чужди средства, като ни напомня за потвърждение дори следното изречение: "По-блажено е да се дава, отколкото да се взема" (Деян. 20:35). Обаче тези загрубели и охладнели сърца никога не ще могат да разберат в какъв смисъл са казани тези думи.

148.

Монахът, който е започнал така неправилно своето отричане от света, никога не може да вмести простото Христово смирение. Той не ще престане или да се хвали със знатния си произход, или да се надига с предишното си светско положение, което е напуснал само с тяло, но не и със сърце - или пък ще вземе да се превъзнася с парите, които е запазил при себе си за своя гибел, понеже поради тях той не може вече нито спокойно да носи игото на монастирските порядки, нито да се подчинява на наставленията на някой старец. Обладаният от гордост смята за унизително за себе си да спазва някакви правила на подчинение и послушание, той дори неохотно слуша и общото учение за съвършенството на духовния живот, а понякога изпитва и пълно отвращение към него, особено тогава, когато, изобличаван от съвестта си, заподозре, че то нарочно е насочено против него. В последния случай сърцето му още повече се ожесточава и пламва от гняв. След това гласът му става висок, речта му - груба, отговорите му - сприхави и с горчивина, походката му - горда и подвижна, обзема го неудържимо желание да говори. По този начин духовното събеседване не само не му принася никаква полза, но напротив, оказва се вредно и става за него повод за още по-голям грях.

149.

Чух как един от младите монаси бе укоряван от Аввата, задето изоставил смирението, което проявявал в течение на известно време подир отричането си от света, и почнал да се надига от дяволска гордост. На това той крайно високомерно отговори: "Нима затова известно време съм се смирявал, за да бъда винаги подчинен?" При такъв необуздан и престъпен отговор старецът тъй се вцепени от изумление, че речта му се пресече, като че ли чу тези думи не от човек, а от самия древен Люцифер. Той не можеше да издаде никакъв звук от устата си при вида на такава дързост, а само изпускаше сърдечни въздишки и стенания, като мълком повтаряше наум казаното за нашия Спасител: "Който, бидейки в образ Божий... понизи себе си, като прие образ на раб, ... бидейки послушен" не временно (както казва този обхванат от дяволски дух на надменност), но "дори до смърт, и то смърт кръстна" (Фил. 2:6-8).

150.

Ето в какви действия се проявява тази плътска гордост: когато говори, чувствува се кресливост; когато мълчи - досадливост; когато е весела, се раздава висок, разливащ се смях; при тъга тя е безсмислено намусена, при отговори - остра; говори леко каквото й дойде на устата, и думите й изхвръкват без всякакво участие на сърцето. Тя не познава търпението, чужда е на любовта, смела в нанасяне на оскърбления, малодушна е в понасянето им, трудна в послушание, ако не го предхожда собственото и желание и воля; при увещаване е непреклонна, неспособна е на отказване от своите желания, крайно е упорита към подчиняване на чужди (желания), винаги се стреми да настоява на своето решение и никога не е съгласна да отстъпи на другиго; по такъв начин станала неспособна да приема спасителни съвети, тя повече вярва на собственото си мнение, отколкото на разсъждението на старците.

151.

Като се спусне надолу по такива стъпала на падение, онзи, когото е овладяла веднъж гордостта, с ужас се отвръща вече от строгия общежителен ред и мислейки, че слабият му напредък по пътя към съвършенството се обяснява с това, че го забавя общуването с братята и че ако слабо преуспява с придобиване на търпение и смирение, това е по вина на другите, поради пречките от тяхна страна, той започва да чувствува желание да живее в усамотена килия или дори замисля да устрои отделен монастир с цел да привлече мнозина към строг живот и бърза да събере такива, които ще последват неговото учение и наставления, като по такъв начин от негоден ученик става още по-негоден учител.

152.

И тъй, ако желаем нашето здание да се изгради до самия покрив и да бъде угодно на Бога, то нека се постараем да положим за основа не самоугодливата си воля, а точното Евангелско учение, според което такава основа може да бъде не нещо друго, а страхът Божий и смирението, което се поражда от кротостта и простосърдечието. Смирението пък не може да се придобие без лишаването от всичко, защото без това не ще можем да се утвърдим нито в добро подчинение, нито в твърдо търпение, нито в невъзмутима кротост, нито в съвършена любов. А без тези добродетели сърцето ни не може да стане жилище на Светия Дух, както възгласява Сам Господ за това чрез Пророка: "На кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово" (Ис. 66:2).

153.

Затова Христовият воин, който, подвизавайки се правилно, желае да бъде увенчан от Господа, трябва всякак да се постарае и да унищожи и този най-лют звяр, който поглъща всички добродетели, като бъде уверен, че докато той е в сърцето му, не ще може не само да се освободи от всички свои страсти, но и да придобие някаква добродетелност, то и тя ще загине от неговата отрова. Защото в нашата душа не може да бъде въздигнато зданието на добродетелите, ако в сърцето отпреди не ни бъдат положени основите на истинското смирение, което със здравата си спойка може да крепи издигнатото да върха здание на съвършенството и на любовта. Затова най-напред трябва искрено да изявяваме истинско смирение към братята си, като не си позволяваме с нищо да ги опечалим или оскърбим; а това ние не ще можем да изпълним, ако дълбоко в нас не бъде вкоренено поради любов към Христа истинско отричане от всичко, което се състои в пълно лишаване себе си от всякакво притежание. После трябва със сърдечна простота и без всякакво преструване да поемем игото на послушанието и подчинението така, че вън от заповедта на Аввата у нас да не живее никаква друга воля; а това не може да бъде спазено от никого освен от онзи, който не само е сметнал себе си мъртъв за тоя свят, но и за неразумен и глупав и без всякакво размишление изпълнява всичко, каквото му заповядат старците, с вяра, че то е свещено и му се възвестява от Самия Бог.

154.

Ако ние се придържаме към такова настроение, то без никакво съмнение след него ще последва такова невъзмутимо и неизменно състояние на смирение, че смятайки себе си по-долни от всички, ние най-търпеливо ще понасяме причиняваното ни, колкото и да е несправедливо, оскърбително или дори вредно - като че ли то ни е налагано от нашите отци ръководители като послушание или изпитание. И не само че ще понасяме лесно всичко, но и ще го смятаме за малко и нищожно, ако при това пазим постоянно в паметта и в чувствата си страданията на нашия Господ и на всички Светии, защото тогава изпитваните от нас клевети ще ни се струват още по-леки, осъзнавайки колко далеч се намираме от техните велики дела и многоплоден живот. Въодушевлението да търпим, което произлиза оттук, ще бъде много по-силно, ако при това мислим, че скоро и ние ще се преселим от този свят и подир скорошния край на живота ни веднага ще станем съучастници на тяхното блаженство и слава. Такава мисъл прогонва не само гордостта, но и всички страсти. След това трябва здраво и твърдо да пазим такова смирение и пред Бога, а това ще изпълним, ако храним убеждението, че сами по себе си, без Неговата помощ и благодат, ние нищо не можем да направим за своето усъвършенстване в добродетелността и ако искрено вярваме, че и онова, което сме успели да разберем, е Негов дар.