Обозрение на духовната битка

1. Цел и край на подвижничеството (Събес. 1)

Всички науки и изкуства имат своя цел (scopon) и свой край (telos), с оглед на които усърдният любител на изкуството понася с желание всички усилия и разходи. Така земеделецът, търпейки ту зной, ту студ, неуморно разорава и прави рохка земята, като има за цел, очиствайки я от всякаква странична смет, да я направи колкото може по-плодородна; бидейки убеден, че иначе той не ще постигне края - т. е. добиването на изобилна жътва за издържане на самия себе си и за умножаване на своя имот. Така и нашето подвижничество има своя цел и свой край, заради който неуморно и с радост ние понасяме всички трудове, заради който не ни тежи оскъдността на постническата храна, весели ни изтощаването от бденията и не можем да се наситим на постоянното четене на Писанията с размисъл, не ни плаши непрестанният труд, нито лишението от всичко и оскъдността във всичко, нито дори ужасите на тази безкрайна пустиня.

Краят на нашия подвижнически живот е Царството Божие, а целта - чистотата на сърцето, без която не е възможно да се постигне този край. Като приковем погледа си към тази цел, ние трябва най-точно да насочваме нашето течение (своя живот) по права линия и ако нашият помисъл, макар и малко, се отклони от нея, веднага да се възвръщаме към съзерцаването й, изправяйки го според някаква мяра.

Така учи и св. Павел, когато казва на тези, които са поели благото Христово иго: "Но сега, като се освободихте от греха и станахте роби Богу, вашият плод е святост, а краят - живот вечен" (Рим. 6:22). С това той като че ли казвал: вашата цел е в чистотата на сърцето, а краят - вечният живот. И тъй, всичко, което може да ни насочи към тази цел, т. е. към чистотата на сърцето, ние трябва да следваме с всички сили, а да отбягваме като гибелно и вредно онова, което ни отвлича от нея. Защото заради нея ние започваме и вършим всичко: заради нея напущаме родители, отечество, обществено положение, богатство, радостите на тоя свят и всичките му удоволствия - за да пазим грижливо постоянна чистота на сърцето. Затова, ако винаги имаме под внимание тази цел, то всичките наши действия и помисли ще се насочват направо към нейното постигане. Ако ли пък тя не стои непрестанно пред очите ни, то всичките ни трудове и сили ще бъдат напразно изразходвани.

И тъй, заради тази чистота ние трябва да вършим и желаем всичко; заради нея да отиваме в пустинята, заради нея да спазваме пости, бдения, да понасяме трудове, телесна беднота, да четем и да се упражняваме в останалите добродетели - та да направим сърцето си да не боледува от никакви пагубни страсти, а и да го запазим такова. Ние трябва да вършим с тази главна цел и постите, и бденията, и отшелничеството, и размишляването върху Писанието, т. е. заради сърдечната чистота, и поради тях не бива да си позволяваме да смущаваме тази главна добродетел. Защото, когато тя остане у нас цялостна и невредима, то няма да е беда, ако в някой случай по необходимост пропуснем някой от споменатите подвизи. Но ако ние ги спазим всичките, а само нея нарушим, от това няма да има никаква полза, понеже всичко трябва да вършим заради нея. Подвизите не са съвършенство, а само средства към съвършенството. Затова напразно ще се труди онзи, който, задоволявайки се с тях като с върховно благо, спре върху тях стремежа на сърцето си, а не го простира до постигане на целта, заради която са необходими.