 |
|
Тук свършват и оттук започват всички земни пътища. Пътища, пресичащи надлъж и нашир поднебесното ойкумене, където господарят-василевс, наместникът на Бога на земята с миропомазаната си десница раздава възмездие и милост. Пътища, които водят до тартара на варварите: в земи на самури, кехлибар и бистри потоци, в земи на ветровити писъци, на пясък, на звездобройци и коварни сановници. Или пък до солената утроба на безбрежното море и прогнилите гемии на безродни и безмилостни пирати. И до там, където слънцето залязва - в земи на черни катедрали, железни конници и задушлива ерес. Пътища, като вени и артерии, в които пулсира живота на хилядолетната империя. Пътища, които започват и свършват тук, в сърцето на ойкумена – град на градовете, перла на перлите, Богоспасната столица на света – столица, над която Пресветата и Преблага Панагия е спуснала своя свят и небесен покров.
Оттук започват и тук свършват всички пътища, които водят – до, и тръгват – от – теб, любов моя. Пътищата, по които тръгнах в едно смълчано и мъгливо утро, в самия мръсен край на зимата. Пътищата, които довеждайки ме и отвеждайки ме от теб, ме отведоха и доведоха до мен самия. Стотиците и хиляди пътища и пътеки, които се сляха в един-единствен, тук, в сърцето на Вселената. И които ме доведоха в началото на пътя ми, и ме свалиха на колене – пред Теб, о, Всемилостиви и Всеопрощаващи Спасителю – Христе, Боже наш!
Защото, ето, спомням си началото, любов моя, когато с избелели като на риба очи, се събудих - през онова смълчано и мъгливо утро, в самия мръсен край на зимата. И сякаш нозете сами ме отведоха до Храма на Светите Апостоли, в самото сърце на града, града на градовете – сърце на вселената. Сякаш за първи път очите ми се отвориха и откриха поезията на зеленясалите куполи, прозиращи призрачно изпод ефирната пелена на мъглата. И там, сред светите реликви, сред мощите на светиите, сред чудотворните и мироточиви свети икони, сред саркофазите на василевсите, сред приглушения блясък на злато, янтар, перли, сребро, искрящи рубини, перли, смарагди, сред мрамор, алабастър и порфир, сред златоискрящи мозайки, там, под всеблагия взор на Пресветата Панагия, се помолих на Теб, о, Изкупителю и Спасителю наш: благослови ни, благослови и прости нам дълговете, Христе Боже наш!
Защото, ето, спомням си, любов моя, утрата преди това утро, пропитите от похот и смрад на вкиснато вино вертепи край Златния рог, пияните критски моряци, огненокосите и зеленооки хетери, кадифените млади евнуси и обезумелите от ревност стратори и катафракти; разкъсваните от срам и покаяние манастирски послушници, сановниците с прикрити лица, които с гузна крачка потъваха в солената миризма на разбуждащия се град; пресипналите сарацински търговци и пъстрите сирийски музиканти и танцьори, етиопски велможи, горделиви български пратеници, дрипави гръцки рибари, арменски златари, алански наемници, алемански пажове и оръженосци, мрачни варяги с двуостри секири, русокоси славяни – продавачи на мед и пшеница, еврейски сарафи, свадливи грузинци, стари развратници, цинични доносници, алчни кръчмари, вкочанени трупове и непотърсени снощни удавници.
Спомням си тревожните изгреви и фанатичните пълчища на Еюб и Маслама, кървавите залези и набезите на свирепите нормани, повея на хлад и конните армии на Симеон и Крума, на безбожния дивак Светослав, на узи, кумани и печенеги и всички, що се пречупиха безславно в каменните стени на Богоспасния град, града на Пресветата Панагия.
Спомням си игрите на зар край Хиподрома, уханието на Мармара и светлините на Буколеона; величествените стъпала на Влахерна и тежките бронзови двери, що се разтваряха, щом василевса покачен на златната си колесница се отправяше в неделните утрини към храма на Премъдростта Божия.
Спомням си светлите зали на Магнаура и опленените от мъдростта на древните свитъци и от Pax Orthodoxa варварски принцове.
Спомням си зашеметителни пазарища и тържища, и викове на всички езици – сякаш вавилонската кула, тук и току що се е срутила.
Спомням уханията на далечни подправки, златотъкани коприни, персийски килими, горди матрони и плахи робини, рев на камили и всякакви земни и небесни зверове и твари; и апокалиптичните гласове на изпосталяли монаси, що напомняха ни за съдния ден. Спомням си вонливите свърталища на немити и дрипави богомили, яростни павликяни и блудни масаляни и разяждащата ръжда на богохулното им слово....
Защото, ето, спомням си това падение в триумфа и триумфа в падението, любов моя.
Камбанен звън проряза утрото, ухание на алое, смирна и ливан – тогава, в самия мръсен край на зимата. И там, любов моя, в храма на Светите Апостоли, коленичил до колоната, към която е бил привързан и бичуван Спасителя, замолих дълбоко в сърцето си: Помилуй ни, помилуй всемогъщи Боже. Имай милост към нас, недостойните, и прости – не защото заслужаваме, а защото си Милосърден. Защото слънцето Ти, Господи, грее както за василевса, що слиза сега от златната си колесница, за да влезе с блестяща свита в дома Ти на земята, така и за всички прокажени несретници, що просят милостиня край храмовите двери. Защото Ти дойде не за праведници, а за уморените от грях, Господи! Нека приемем преломено тялото Ти и нека, за Твой спомен, пием от кръвта Ти, Господи. И всички – смирени раби и горди господари – за Тебе пеем: Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав...
Но ето, днес аз те откривам в пропитите от бездънна печал очи на облечените в черно и прекъснали връзката си със света, девойки и монахини. Днес отрупаните нявга с цветя от ориента прозорци на дворците от мрамор и злато, зеят празни, като ослепени от предълго взиране очи на вечна вдовица. Днес аз те откривам във вятъра, що гони кълбета от тръни из олющените и празни зали на Влахерна, в които груби войници палят огньове в беззвездните нощи. Днес, любов моя, аз те откривам в изпълнените с ридания и плач пазари и тържища, където невъзмутими генуезци купуват миналото ни за къшей хляб, а раболепни юдеи продават спасението ни, от което ние сами се отрекохме, давейки се щастливи в уханията на земната ни слава. Днес аз те откривам в скелетите на сградите и оголените зъби на дървета, кучета и непогребани мъртъвци; в никога не цъфналите цветя и не изпятите никога песни, в невъзможното минално, в умъртвеното утре. Днес, любов моя, по храмовете кънтят подкованите ботуши на пияните латини, що зяпат по мозайките и без капчица благоговеене се хилят пред нашите светини. Днес василевсът – наместник на Бога на земята, седи на трона си в храма на Премъдростта Божия и с пламнало от срам лице, безутешен слуша месата, що отслужват кардинали и апостати. Днес по тревясалите и запустели улици брадати и обезумяли от скръб монаси викат “Не на Сина, не на Сина” и “По-добре турски тюрбан, отколкото папска тиара”...
Защото, ето, любов моя, варваринът вече тропа на вратите ни. Варваринът иде за да доразруши, туй що ние разрушихме в земна прелест. Иде за да погребе този град, що ние навярно погребахме с годините в сърцата си. Какво остана от нашия свят, от любовта ни, любов моя? Къде е златната колесница на василевса ни?
И ето, сега, аз чакам очищение от ятагана на поганеца. Не знам къде си ти, любов моя - дали като мен, и като малцината безумци, с ръждиви мечове и копия, си покачена върху ненужните вече стени. Дали си върху някоя подплашена гемия, която напуска умиращия град, отнасяйки със себе си частици от него – докрай и въпреки света! Дали си потънала в молитвено усамотение в опустелия дом или просиш милост в тишината на манастирските черкви. Не знам дори дали животът все още пулсира във вените ти, любов моя, и дали трупът ти не гние непогребан, нейде край портите на Свети Теодосий или Свети Роман. Не знам дали мислиш за мен, моя любов, тъй както аз мисля за теб, сега, в последните си мигове, когато целият живот се разкрива изпод спуснатите клепки на очите ми, миг по миг, ден по ден, година по година, столетие по столетие.
Защото знам, любов моя, че този храм ще изчезне и мюезин тук по пет пъти на ден ще пее. Знам, че кучета ще ръфат неопятите ни и непогребани тела. Знам, че безутешният последен Константин със смъртта си ще изкупи греховете на този единствен и никога ненадминат град – град на градовете, зеница на света, перла на перлите. Защото знам, че допуснахме да бъдем кимвал що звека и мед, що звънти. Но знам още, любов моя, че стигнах там, отдето тръгнах: всички пътища тръгват и свършват тук, в този град, в храма на Светите Апостоли, който утре ще бъде димяща купчина спомени. И някога, навярно, щастливите туристи, що ще възклицават пред жалките отломъци на непостижимото величие, ще се докоснат мигом и без да разберат, до нас, двамата с теб, любов моя. И без да разберат ще се спуснат с нас до кея на Буколеона, под прохладата и люляковото ухание на Дафне, ще закупят с нас дракони от Китай, коприна от Персия, лен от Неапол, мед от Мизия, златотъкани одежди от Кипър, абанос от Етиопия, кинжали от Сирия, керамика от Никея, памук от Тракия, цветя от Колхида и мъглите от Понта. Ще се спуснат с нас по Меса и ще се целуват зашеметени в теменужените нощ под древни монументи и каменни колони, ще отидат до Августеона, ще се смесят с тълпата и ще преминат покрай Ая София, покрай Ая Ирина, ще продължат нагоре, ще се прекръстят отново пред манастира на Пантократора и ще се шмугнат в спомена за Светите Апостоли, там – сред кивотите на василевсите, чудотворните икони, уханието на тамян и смирна, сред полумрака и златоискрящите мозайки, ще се слеят с празника на стотиците гласове, що ще пеят с неземни гласове: Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав ...
Защото, ето, сега, Господи, Исусе Христе, изправям се пред Твоя съд, отрекъл времето, просещ милост и очакващ живот в бъдния век. Защото пребродихме в дни на очакване всичките пътища що тръгват и що свършват тук, от този и в този град, за да разберем, че пътят е един - този на Надеждата. Защото този град ще диша и ще живее, докато бъде Твоята воля, Господи, а с него ще дишаме и живеем и ние. Докато бъде волята Му, любов моя.
© Марин Христов
Виж също:
www.Pravoslavieto.com