Голямата наша артистка за нищо на света не би свалила розовите очила, оптимизмът й я зарежда с
творческо и житейско дълголетие.
Стоян Кирчев
Срещите с Татяна Лолова са истински празник, нейната бодрост е заразителна. Никога няма да видите
хората от улицата да налитат да целуват политолог, или да искат да пипнат за ревера министър. А
точно това се случва с всяко появяване на Лолова на публични места. Любовта на почитателите дори
започва да й създава проблеми. Вижте защо.
- Госпожо Лолова, ще започна с един фриволен въпрос.
- Обичам фриволните въпроси.
- Виждам ви с много добър тен. А преди време се бяхте притеснили да не хванете жълтеница,
защото който ви види, веднага иска да ви разцелува. Как съумяхте да се опазите от набезите на
почитателите, продължават ли да налитат да ви целуват?
- Да, и ме целуват дори без да усетя. Вече си търся бодигард, но ще помоля да го включат към
държавния бюджет, защото няма да мога да му платя, засега. Но не губя надежди. Да имам бодигард,
да имам свой адвокат (дано не ми се налага да прибягвам до услугите му), но ако нещо ми се случи,
да мога да кажа: "Обърнете се към моя адвокат, или в краен случай към бодигарда ми!"
Засега си имам само джипи. Мога да кажа: "Обърнете се към моето джипи, ако ви интересува
здравословното ми състояние". Но толкова е обременено моето джипи, че бях решила цяла година да не
боледувам. Не можех да си представя как ще се наредя на огромната опашка пред лекарката, която
всъщност много обичам, страшно й се доверявам и затова съм я избрала. И когато не беше джипи, а
беше на всички, тогава тя намираше време за мен, а аз намирах време да боледувам, за да може тя да
ме излекува. Сега цяла година спрях да се разболявам, защото веднъж отидох да ми напише една
намалена рецепта. Пред мен чакаше и една болна от грип, която хвърляше зараза из цялата чакалня.
След това, когато отидох в аптеката, в която не продават с намаление, лекарството беше по-евтино
от това, което чаках цял ден. Наплюха ме и видях лекарката си с неадекватен поглед. Тя изглежда се
изплаши и след това сама ми се обади. Реши, че аз или съм я напуснала, или съм умряла и съвсем ме
беше отписала. Добре, че мъжът ми беше болен в момента, защото нямах намерение да се обаждам на
джипи. Тя дойде в най-голямата зима, някъде към Нова година, слава Богу, след това и аз се
разболях, за да може и мен да ме излекува и да се успокоя, че наистина здравната реформа е
прекрасна. И добре, че имаме джипи, та можахме да оздравеем с мъжа ми и сега да ми кажете, че имам
хубав тен. Независимо, че се хвърлят върху мен заразни, здрави и всякакви да ме целуват и
прегръщат.
- Ще ви цитирам: "Щастлива съм, че съм дишала въздуха, който дишаше Иван Радоев". На какво ви
научи този бележит българин?
- Ти ако не си възприемчив, никой на нищо не може да те научи. Иван беше много достоен човек и
наистина бях щастлива, че отивайки да играя драматични роли в театър "София" през 1978 г,
шокирайки публика и критика, цели 11 години играх баба Гена в "Човекоядката" на Радоев. Той беше
много интелигентен, човечен, талантлив, но беше пушач! И не се разбирахме, защото тогава бях
престанала да пуша. Помолих колегите да им прочета една пиеса на един друг автор, на когото
симпатизирах - Мирон Иванов. И той, за съжаление, вече не е между живите. Аз ги събрах в театъра и
казах "Много моля да не се пуши". Всички изгасиха цигарите, а Иван каза - "Аз ще слушам от
съседната стая! Като свършиш, обади ми се!" Била съм пушачка и го разбирах. Самата аз съм казвала:
"У вас не се пуши? Да се видим другаде, или да прекъснем връзката..."
- Радоев твърдеше, че най-ценното у българина е неговият скептицизъм. Вие скептик ли сте?
- Точно тук се различаваме. Ние си приличахме по това, че обичахме театъра, стремяхме се към нещо
по-добро. Но аз не споделях неговия скепсис и се отделям диаметрално, на другия полюс. Има хора,
които казват за мен - тя всичко харесва, тя всичко обича, тя на всеки се доверява. Но ако бях като
него, умна, интелигентна и скептично гледах на нещата, аз нямаше да мога да живея нито миг, нямаше
да мога да изтърпя. И виждате, че Иван си отиде съвсем не навреме. Както казваше един мой
режисьор, ти ще живееш с орлите, защото не му давах да пуши. Не, аз с орлите няма да живея и аз ще
си тръгна, когато дойде и моят ред. Но намирам, че животът е един и той е хубав, колкото и
отвратителен да ни се струва понякога. И си заслужава да се изживее. Иван е могъл да даде неговото
и то остава. Моето не остава, то е на мига. Това е най-тъжната история в актьорската професия. Но
в нея има толкова красота, че само за този миг, само за сега, само с тия хора си заслужава да
дадеш всичко от себе си.
- Не намирате ли за парадоксално, че всички ви възприемат като комедийна актриса, а истинската
ви дарба е в драматичните роли. Критиката не ви ли е длъжник в това отношение?
- Не, тежка работа е да си критик. Аз съм ги облекчила с това, че когато правя комедийна роля, те
не намират за нужно да я описват. Все едно, че няма такова нещо или казват: "Както винаги, Татяна
Лолова беше блестяща." Или - "Това, че Татяна Лолова беше блестяща се знае, но еди- кой си, който
досега не се е проявявал..." И започват да говорят надълго и нашироко за еди-кой си. И тъй като аз
нося толкова много обич, толкова хубави неща ми се случват, толкова съм наивна да вярвам, че
всичко е прекрасно, аз не намирам за нужно да се сърдя на критиката. Тя прави добре. Критиците
трябва да зарадват човек, който е по-тъжен, на когото досега не му е вървяло. Благодарение на
това, че успях да доживея до 2002 г. и имах търпение 2,5 години да изчакам новата пиеса на Коста
Илиев да излезе, можах най-накрая да изиграя баба Бонка във "Франческа". И то не за да докажа на
критиците, че съм и драматична артистка, но просто да направя нещо, което адски ми се искаше. И
това, че Маргарита Младенова ме покани 78-ма година, когато аз напусках Сатирата. Бях обезумяла от
щастие, че ставам драматична артистка, но тя ми предложи роля пак за Сатирата. Ние се разминахме
тогава, аз й отказах. След 24 години разбрах, че Маргарита не ми се сърди и отново ме кани да
играя във "Франческа". Имахме един щастлив период на репетиции с едни чудесни колеги. Доживях до
това да се пише каква драматична артистка съм. Една от големите критички ми каза: "Ако искате,
приемете го като обида, но аз не съм очаквала, че вие носите това нещо в себе си и че можете да го
направите!" Но после написа чудесна рецензия в "Култура" за "Франческа"
- Съществува проклятието на фараоните. А има ли проклятие на Мелпомена, куп актьори се
контузиха на сцената, включително и вие.
- Стоянка два пъти пада в оркестрината, Гришата Вачков го удари прожектор и тук на лицето имаше
белег. Аз си счупих метатазална кост. Ама аз съм си виновна. Когато баща ми казваше да стана
лекарка, да стана доктор Лолова, и да не да взимам името на съпруга си. А пък аз не, та не!
-Разкажете нещо за светлия лъч във вашия живот, внуците.
-Аз имам два светли лъча, три, да не кажа четири, защото имам син,когото родих с такова силно
желание. Не мога да намеря роля, която да покрие изживяването, като раждането на сина ми, което
беше нещо невероятно. След това той взе, че се ожени, като порасна. Светъл лъч е и снаха ми, която
е чудесна и ми роди първия внук, за да ме направи баба, и след това взе, че ми роди и още един
внук. Така че имам син Сава, снаха Нели, Сава, първият ми внук, и по-малкия Матео. Чудесни са.
- Във "Франческа" като баба Бонка вие имате пророчески дарби. Ако Татяна Лолова беше пророк,
как бихте видели България в перспектива?
- Ами аз затова не ставам за пророчица, за да не виждам какво ще става. Във всеки случай ходих при
леля Ванга и то не за да ми гледа. А ми стана мъчно за нея, защото аз едва издържам понякога,
когато търчат подире ми и искат да се снимат с мен, или да ме пипат, или да ми говорят, да ми
казват от коя партия са, какви са другите в другите партии, колко са лоши, какво правят, от какво
са болни те самите, всичките им роднини и т.н. Те знаят, че аз не мога да ги излекувам, но все пак
ей така, да си изплачат болката. А при Ванга никой не отиваше да й каже колко е щастлив, че сега
има много пари и си е вдигнал хубава къща с меден покрив отгоре, с басейн и да я покани за малко
да поплува. Всеки отиваше с болката, с мъката, с отчаянието си и тя помагаше на всички. Тя казваше
истината и не се мъчеше да разведрява хората като мен. Ванга каза, че България ще бъде добре. И аз
искам да й вярвам, защото тя не виждаше розово, както аз се мъча да гледам. Тя виждаше точно. Щом
тя каза, че България ще бъде добре, ще трябва да поживеем и да й повярваме. Има хубави неща за
виждане занапред. А иначе предпочитам да не се обременявам. И без това, като отворя вестниците,
всичко е пълно със страхотии. Защо не обичам да давам интервюта? Защото ще ме сложите между два
ужаса. Тоз убили, онзи ограбили, тази изнасилили, онзи заклали.
- Вие ще сте в отделно вестникарско тяло, цял оазис сме ви запазили за случая. А боледува ли
българският театър?
- За това ще поканите интелектуалци артисти, те ще отговарят. Какво мислят за реформата, за
Министерството на културата, за политиката, коя партия е по-добра, боледува ли българският театър
и т.н. Общо взето, на глупави въпроси давам глупави отговори.
- Благодаря ви. Но не ви ли е мъчно все пак, че го няма вече "Телевизионният театър"? С него
вашето изкуство стигаше до милиони българи.
- На мен не ми е мъчно. Трябва да им е мъчно на тези, които сега започват. Защото като вървя по
улиците, много често ми казват "Ех, госпожо Лолова, какви артисти бяхте!" А аз в момента играя, а
те ми викат "бяхте!" "А сега няма такива артисти!" Това не е вярно. Толкова талантливи има от
тези, които сега започват кариерата си. Някои са агресивни, хубаво агресивни. Някои са пробивни.
Някои имат късмет, някои измислят неща. Добре, ама има и талантливи, които не могат да измислят
неща, за да се представят, за да се покажат и реализират. А телевизията влиза във всеки дом и ако
сега светът е футбол, ако имаше и "Телевизионен театър" покрай мачовете, хората можеха да видят и
някои великолепен български актьор или актриса, малко преди да започнат да пият ракията със
салатката.
- Какви са отношенията ви със Стоянка Мутафова, защото май се изписаха
доста неистини.
- Великолепни. Изписаха се неистини във вестник, който аз не чета. Те ще си носят кармата след
това, защото казват, че били съвсем нормални на вид редактори. Може би се разминавам с тях по
улицата, може би ми се усмихват, аз също, а след това излизат едни ужаси. Те се оправдават с това
- "Щом се чете, трябва и да се пише". Аз не мога да ги прокълна, или да напиша за тях нещо гадно,
защото от тях явно никой не се интересува. За Стояна, аз в книгата си опровергах всички измислици,
с това, че пиша за нея. Тя е част от мен. Какво мисли тя за мен, според този вестник, аз не мога
да знам, защото не го чета. А с нея съм още от началото в "Сатирата". Толкова много съм играла
нейна майка, въпреки че тя е по-голяма от мен. Стояна е нещо невероятно като ген. Тя е много
интелигентна, малко хора го знаят, тя има почти завършено класическо образование и е била
студентка на един от моите идоли и човек, в когото бях силно влюбена - Александър Балабанов.
Когато наградиха Стояна с "Аскеер" за цялостно творчество тя се обърна към публиката и направи
един чудесен жест към мен. Ако има такова признание, и аз имам пръст, и Калата, и Кольо Анастасов,
всички, които сме играли заедно с нея. Вярно е, тя е по-експанзивна, по щура в някои отношения,
въпреки че всички сме щури по малко. Тя е много жизнена. Ето, два пъти пада в оркестрината. Аз
половин път да бях падала, нямаше да мога да стана. Тя пада, става, продължи да играе. Аз съм била
свидетел. Тя падна в постановка на Гриша Островски, а Методи Андонов има следващата пиеса. И вика:
"Ех, Гришата, как взе този хубав ефект!" Тя просто потъна мис Мози с една свещ и след малко излезе
отдолу. Някой междувременно пътьом й беше запалил свещта, за да излезе все едно, че нищо не е
станало. Играла е с пневмония, със счупени кости и въобще не могат да я разберат кога се е
потрошила, кога е оздравяла. И все вика : "Таньо, ти това нямаше да можеш да го направиш!" Знам
Стоянке, нямаше да мога. Аз една метатарзална кост счупих, то беше чудо, бяха патерици и какво ли
не. Ама пък има неща, които аз правя, а тя не ги може.
-Казват, че сте имали най-хубавите крака на ВИТИЗ
-С Асен Гаврилов, големия балетист и хореограф, съвсем наскоро се срещнахме в Сатирата и той си
пиеше своята чашка бяло вино. Когато ме видя, възкликна: "Влизат най-хубавите крака на Драмата!"
- Какви са отношенията ви с Георги Русев?
Много късно се срещнах с него, но това отново потвърждава моята констатация колко е хубаво да
живееш по-дълго. Преди 3 години ни покани Вальо Стойчев да играем в "Нищо не помня" една пиеса на
Милър. Така започна нашето партньорство, пътуваме заедно, играем с удоволствие. Той е доста
сдържан човек, но понякога го усещам, че има симпатия към мен.
- Изглежда не е единственият!
Препечатано от © вестник "Монитор", 22 юни 2002
www.Pravoslavieto.com