Размишления на един монах относно свидетелствата на ранната Църква за дара на чуждите езици и неговото изчезване ***
Това, което ще ти кажа, прочетох у свети Иоан Златоуст. ... В първите времена Църквата е трябвало от една страна да се утвърди, като привлече нови членове, от друга, трябвало е да обори вековни предания и суеверия, повечето от които обаче са се опирали на мъдреци и гръцки философи. Или пък – естетизирани човешки страсти, които покривали практически човека, като например жриците на Афродита в Коринт, които наричали сексуалния акт свещенодействие и го вършели като обряд.
За да обори всичко това Църквата се е нуждаела от много и разтърсващи харизми. От тези дарове най-голямо впечатление и най-голяма слава носело "говоренето на чужди езици". Свети Иоан Златоуст е категоричен, че това време е отминало, Църквата се е утвърдила, лека-полека се е организирала и е трябвало вече да заживее в естествени условия. И така изчезнали не само дарът на чуждите езици, но и пророчеството, чудесата и откровенията и т.н. Апостол Павел видял, че коринтяни вместо даруванията да ги водят към духовна зрялост и съкрушение, се изпълнили с горделивост и показност – неща разрушителни. Християните като всички останали хора се стремят към това, което прави най-голямо впечатление. Днес търсят харизматичен старец, с проречески дар и чудеса. Тогава търсели дара на езиците.
Като изброява даровете, от които се нуждае Църквата, апостол Павел казва: "Кога се събирате, и всеки от вас има - кой псалом, кой поучение, кой език, кой откровение, кой тълкуване, - всичко да става за поука" (1 Koр. 14:26), за да се съгражда Църквата. И пита свети Иоан Златоуст: защо ап. Павел слага езиците на трето място? И отговаря: защото е искал да покаже, че всъщност не става дума за голям дар, а за обикновен, като всички останали. Но когато някой притежава слово на утешение и полза за братята, то е по-добър от онзи, който говори езици.
Самият апостол Павел се опитва по същия начин да приземи притежаващите дара на езиците, за да работят върху своето съкрушение, защото превъзнесени и самооправдани не могат да се спасят. И казва: "Благодаря на моя Бог, задето повече от всинца ви говоря езици; но в църква предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на език непознат" (1 Koр. 14:18-19). И завършва: "Братя, не бивайте деца по ум: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни".
А как Православната църква се отнася към този въпрос? За съжаление няма библиография..., за езиците няма нищо писано.
Защо отците не са писали? Защото православните се занимават с много по-важни неща – като изучаването на отците, съкрушаването на жестокосърдечието чрез молитва, преодоляването на унищожителни състояния и страсти, които откриват в сърцата си, покаянието, с което се опитват да поправят "постиженията" на горните и да излекуват болестта на душата си и много, много други. За всичко това са нужни много животи, не един. И така, понеже времето им било малко и ценно, са се занимавали със сериозните и необходими неща, а не с второстепенни и ненужни, като даровете на езиците. Учат език много по-хубав от този, който говорят петдесетниците – езика на сърцето. Както старецът Паисий веднъж ми каза: най-хубавата изповед бил чул от един монголец, който не можел нито да говори, нито да чува. "Какво невинно сърце! Каква чистота! Каква духовна дълбочина!" – ми каза. "Не можеш да си представиш чистотата и смирението на това сърце. Ангел!". А всичко това си казали на езика на сърцето.
Когато било нужно, старецът Паисий говорел и немски, и английски, както и Антоний Велики говорел гръцки, по свидетелството на Атанасий Велики. Но нито на нас старецът Паисий говореше на китайски, нито Антоний Велики говорел на полски с Атанасий Велики, за да го вдъхнови в борбата му за славата на православието.
Даруванията се дават на хората при някои условия. И първото и основното е, че получаващият го не се е стремял към него, защото това е признак на горделивост и егоизъм и Бог го отхвърля, защото го вижда повърхностен. Ако му даде и дарувание, ще хвръкне съвсем и ще се загуби.
Вторият признак е, че човекът, който получава даруванието, се съкрушава и смирява. Защото даруванието, което идва от Бога, става светлина в сърцето му и това, което човек вижда, го съкрушава и смекчава. След това този дар се проявява навън като любов и мъдрост към хората, сладост и съпричастност към страдащите.
Ще завърша с най-характерния пример, който се споменава в житието на свети Григорий Палама. Неговият ученик, Филотей Кокинос, патриарх на Константинопол, ни казва, че в продължение на две години светият се молел в една пещера и ден и нощ повтарял само една фраза: "Богородице, осветли моя мрак". След две години му се явила Пресветата и го попитала: "Защо повтаряш това толкова време?" А той отговорил: "Какво друго, Пресвята, да искам, след като сърцето ми е пълно с мрак и коравост. Помогни ми и ме освободи от тях." "Ще получиш това, което искаш" и една светлина обгърнала светеца и се изпълнило сърцето му със светлина, сладост и съкрушение.
Това е за нас най-голямото дарувание. Който го придобие – хвала.
Казва авва Исаак: "Ако те попита Бог, какво предпочиташ: дара да възкресяваш мъртви или да възкресиш собственото си сърце и да се освободиш от неговата суровост и страсти, без изобщо да се замисляш избери второто и ще бъдеш в истината".
Монах Михаил
www.Pravoslavieto.com