Трябва ли Православната църква да участвува в икуменическото движение?

Архиепископ Серафим (Соболев)
Архиеп. Серафим (Соболев)
(1881 — 1950)

Доклад, произнесен от архиепископ Серафим на Московското Всеправославно съвещание в 1948 г. под заглавие: "Трябва ли Руската Православна Църква да участвува в икуменическото движение?" Като епископ на Руската Православна Църква той задълбочено обосновава недопустимостта за каквото и да е нейно участие в икуменическото движение. Поместен тук със съкращения. Виж също пълният текст на доклада: на български и на руски език: Надо ли Русской Православной Церкви участвовать в экуменическом движении?

Ние, православните християни, изповядваме, че Църквата, основана от Самия Бог за наше спасение, това може да бъде, в строгия смисъл на думата, само обществото на истинно-вярващите християни. Да се нарича църква всяко едно от еретическите общества, това означава липса на правилно разбиране за Църквата и потъпкване на нашата вяра в догмата за Църквата, изложен в деветия член на Символа на вярата. Очевидно икуменистите, посочвайки многочисленността на т.нар. християнски църкви, участвуващи в икуменическото движение - ... придават на тази многочисленост твърде голямо значение. Но от това, че лъжата ще се проявява не в малко, а в голямо количество нейни разновидности, тя няма да се превърне в истина, а напротив - още повече ще изопачава и ще отрича истината...

Православните икуменисти считат за крайъгълен камък на своето учение единството на църквата, или едната църква. Но в понятието "една" те влагат неправилен, изопачен смисъл, защото под "една църква" те разбират не само православните, но и инославните християни, т. е. еретиците.

Тази икуменическа позиция се различава съвършено от православния възглед, според който под една църква винаги са се разбирали само истинно-вярващите православни люде. Нашата църква никога не е считала еретиците за част от нейния състав, за членове на самото Тяло Христово. И как е възможно тази икуменическа позиция да се счита за православна, след като Вселенските Събори винаги са предавали еретиците на анатема, т.е. на отлъчване от Църквата? Очевидно икуменистите в своето учение за Църквата не признават над себе си авторитета на Вселенските Събори. Но това е равносилно на отричане авторитета на нашата Православна Църква и признаване в дадения случай за единствен критерий на истината своя собствен разум, при отричане на православната вяра в Църквата.

Също такъв рационализъм и такова неверие в истинската Христова Църква икуменистите влагат и в своето тълкуване на нейното наименование съборна. Ние, заедно със св. отци наричаме Църквата съборна или вселенска, защото "тя не е ограничена от никакво място, нито време, нито народност, но включва в себе си истинно-вярващите от всички времена, места и народи." [1] А икуменистите под това наименование на Църквата разбират не само истинно-вярващите православни християни, но и всички еретици.

Също такова заблуждение те проявяват в своето разбиране на наименованието апостолска църква. Колкото и да е странно, икуменистите причисляват към апостолската църква и т.нар. "християнски църкви", които съвсем нямат апостолски произход или апостолско приемство. Те считат всички еретически вероизповедания за принадлежащи към апостолската Църква, независимо от това, че великият апостол Павел отделя всички еретици от Православната Църква и ги предава на анатема, казвайки: "Ако дори ние, или ангел от небето ви благовести нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде" (Гал. 1,8).

Но православните икуменисти грешат против деветия член на Символа на вярата най-вече по отношение на наименованието на Църквата - свята, като включват в състава на тази свята Църква еретиците. Църквата се нарича свята, защото тя е, която дарува благодатта на Св.Дух, получавана от вярващите в тайнството миропомазване при извършване над тях на тайнството кръщение.

Тази възраждаща, освещаваща и спасяваща благодат е най-висшето и най-скъпото за нас благо, защото именно нейното даруване на вярващите е било целта на идването в света на Христа-Спасителя и на Неговите кръстни страдания и смърт. "Огън дойдох да туря на земята - казва Той - и колко бих желал да беше вече пламнал!" (Лук. 12:49). Според тълкуванието на тези Христови слова от св. Антоний Велики и св. Макарий Египетски, под огън тук се разбира възраждащата благодат на Св. Дух, която се излива върху нас в тайнството миропомазване, при извършване на тайнството кръщение, поради което тя се нарича кръщенска [2]. Като паралелни по смисъл на тези Божествени слова, могат да се посочат и други, изречени от Христа: "За вас е по-добре Аз да си замина (подразбира се - да отида на кръст и смърт); защото ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя" (Иоан. 16:7). Ето защо св. Симеон Нови Богослов казва: "Тъкмо това е било целта и завършека на цялото Христово домостроителство (Божествения план за човешкото спасение, б.пр.) - вярващите да приемат Св. Дух и Той да бъде като душа на нашата душа, така щото от действието на Св. Дух ние да се освещаваме, да се обновяваме и преобразяваме в ума си, съвестта си и във всичките си чувства." [3]

Този велик св.отец на Църквата, съгласно с учението на Христа и на св. апостол Павел за Царството Божие (виж Иоан. 3:5; Мат. 13:33, 44-46; Лук. 19:12-27; Деян. 1:3-8; Рим. 14:17) заедно със св. отци Антоний Велики [4], Макарий Египетски [5] и Ефрем Сирин [6] учи, че Царството Божие, което според заповедта на Господа трябва преди всичко да търсим (Мат. 6:33), е именно възраждащата благодат на Св. Дух, която е извор на нашия свят живот [7].

Но това най-скъпо за нас благо, тази възраждаща благодат на Св. Дух с нейната святост, не съществува и не може да съществува у протестантите, защото те нямат тайнството на миропомазването. При кръщението, както учи "Православното изповедание" [8], ние само се очистваме от греховете, умираме за греховния живот и се възраждаме за нов и свят живот. Но такъв живот е възможен само при помощта на същата тази благодат, която ние получаваме в тайнството миропомазване. В това тайнство ни се преподава Св. Дух с всички Негови дарове, които ни правят да възрастваме и да се укрепваме в духовен, свят живот [9].

Този благодатен свят живот е невъзможен и за онези инославни християни, които, въпреки че имат тайнството миропомазване, поради тяхното отпадане от Православната Църква по причина на ересите, тази благодат се явява у тях недействена и неспасителна.

Тълкуването на православните икуменисти относно наименованието на Църквата - свята, както и относно другите й наименования (една, съборна и апостолска), не е само едно обикновено заблуждение. Това заблуждение по своята същност е отхвърляне на нашата православна вяра в Църквата, която изисква от нас да вярваме в нея - едната, свята, съборна и апостолска Църква, така, че всички тези свойства да отнасяме единствено към нашата Православна Църква. Но православните икуменисти не искат да й окажат послушание. Поради това те до неузнаваемост изопачават деветия член на Символа на вярата. В резултат се получава някакво неестествено смесване на истината с лъжата, на Православието с ересите, което довежда православните икуменисти до пълно изкривяване на истинското понятие за Църквата, доколкото те, бидейки членове на Православната Църква, в същото време участвуват в икуменическата "църква" или по-точно в някакво световно еретическо общество с безбройни ереси. Би трябвало те винаги да помнят Христовите думи: "Ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар." (Мат. 18:17).

Това непослушание на православните икуменисти към Св. Църква ги довежда до изявлението, че "разделителните стени между църквите не стигат до самото небе, до Христа - Главата на Църквата и не се спускат до нейното сърце - Св. Дух" [10].

Но тези разделителни стени, т. е. разделението на Православната Църква от еретиците, са издигнати от Вселенските Събори. Те са създадени с цел запазването на православната вяра от унищожаването й чрез смесване с пагубните ереси. Тези разделения са произлезли като изпълнение на Христовите думи: "Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а - разделение." (Лук. 12:51). Също така на Вселенските Събори са се изпълнили словата на Спасителя, казани на апостолите и техните приемници - епископите на Православната Църква: "Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето" (Мат. 18:18). Ясно е, че тези църковни разделения достигат самото небе. И как те няма да достигнат до Христа, когато са основани на самите думи на Спасителя?!

Освен това, догматическите постановления на Вселенските Събори, съдържащи анатема срещу еретиците, са били обявявани въз основа на апостолските думи: "Изволися Святому Духу и нам" (Угодно бе на Светаго Духа и нам) (Деян. 15:28). Следователно постановленията против еретиците са произлизали не само от св. отци на Вселенските Събори, но и от Самия Св. Дух. Знаменателни в този смисъл са думите на Христа, казани по време на Неговото явяване на учениците след възкресението Му: "Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат." (Иоан 20:22-23)

Ясно е, че анатемите, произнесени от Вселенските Събори въз основа на тези Христови слова, са били налагани на еретиците едновременно и от Св. Дух и от Църквата. Пита се тогава възможно ли е тези догматически разделения да не достигат до Св. Дух, след като те са произлезли от Него?

Но и това не е всичко. От думите на Христа: "Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето" става ясно, че анатемите срещу еретиците, т.е. тяхното отлъчване от Църквата преминава и в бъдещия живот и че всички еретици след смъртта си отиват в адските мъки.

Твърде поучително в това отношение е откровението, което е имал великият Божий угодник Симеон Христа ради юродиви. Бог му открил, че душата на знаменития учен-богослов Ориген е загинала и се намира в адските мъки заради неговите еретически учения [11]. Подобно откровение имал монах Теофан, както се разказва в известната книга на блажени Иоан Мосх "Луг Духовный". Той видял в адските пламъци същия този Ориген, Арии, Несторий и много други еретици [12]. За това, колко е ненавистна на Бога ереста свидетелствува и видението на преп. Кириак Отшелник. Божията Майка, която му се явила заедно със св. Йоан Кръстител и св. Йоан Богослов, не благоволила да влезе в неговата килия, въпреки всичките му молби, само защото при него, между другите книги се намирали и две слова на еретика Несторий [13].

Православните икуменисти не само не са послушни на Православната Църква, но даже открито я обвиняват в греха на разделението. Наистина, те приписват този грях както на Православната Църква, така и всички инославни "църкви" [12a].

Но не Православната Църква, а еретиците са създавали ересите. Православната Църква до мъченическа кръв е защищавала от еретиците чистотата на православната вяра. И ако не беше тази борба, то православната истина, чрез смесването й с еретическата лъжа, би престанала да съществува, а заедно с това би изчезнала от лицето на земята и самата Православна Църква. Следователно трябва не да обвиняваме последната, че тя не се е смесвала с еретиците, а се е отделила от тях, но да я ублажаваме за мъченическите подвизи на разделението, което се е наложило поради надигането на еретиците срещу Църквата, срещу нейните богооткровени и светоотечески истини и дори срещу Самия Бог.

Това обвинение обаче показва, в какъв тежък грях на дръзко самомнение и гордост са изпаднали православните икуменисти, присвоявайки си правото да бъдат съдии на Православната Църква. По всичко се вижда, че вече е настъпил моментът, когато Православната Църква не бива повече да мълчи. Тя трябва да им покаже цялата тяхна не правота, както по отношение на Православието, така и по отношение на инославието и да ги предпази, посочвайки им по какъв опасен и гибелен път са тръгнали. Този път ги тласка към непослушание и даже към открито обвинение на своята Майка-Църквата.

Освен това на всички икуменически конференции се извършва съвместна молитва на еретиците с православните. Но такава съвместна молитва е забранена от св. канони на нашата Църква. Десетото апостолско правило гласи: "Ако някой, макар и в къщи, се помоли с отлъчен от църковно общение, да бъде (и сам той) отлъчен". А в 45-тото апостолско правило се казва: "Епископ, презвитер или дякон, който само се е молил с еретици, да бъде отлъчен; а ако им позволи да вършат нещо като свещенослужители на Църквата, да бъде низвергнат."

В своето тълкувание на това правило Смоленският епископ Йоан казва:

"Правилата се стремят не само да запазят православните от заразата на еретическия дух, но да ги запазят и от безразличието към вярата и към Православната Църква, което лесно може да се появи от общуването с еретиците в областта на вярата. Такова положение ни най-малко не противоречи на духа на християнската любов и търпимост, който е отличителна черта на Православната Църква. Защото има голяма разлика между това да търпиш заблудилите се във вярата, като живееш с тях във външно гражданско общение и това - да встъпваш безразборно в религиозно съприкосновение с тях, тъй като последното означава, че ние не само не се стараем да ги обърнем в Православието, но и самите се колебаем в него".

По повод на горното тълкувание на еп. Йоан Смоленски, трябва да се имат предвид и думите на св. Киприан Картагенски, който казва, че еретиците никога няма да се присъединят към Църквата, ако ние самите ги укрепваме в убеждението им, че те също имат църква и тайнства...

Не трябва да забравяме и това, с какво упорство и фанатизъм еретиците защищават своите религиозни убеждения. Присъединявания от тяхна страна към Православната Църква, както показва действителността, могат да се отнесат към категорията на единичните случаи, при това твърде редки и изключителни. Нека винаги помним пророческите думи на Христа: "Но Син Човеческий кога дойде, ще намери ли вяра на земята?" (Лук. 18:8).

Предвид на всичко това, ние не можем да имаме ни най-малко основание да се надяваме, че т. нар. "християнски църкви" ще се съединят в областта на вярата с Православната Църква. Напротив, трябва да очакваме все по-голямо и по-голямо намаляване на истинно-вярващите хора...

Наистина икуменистите, както инославните така и православните, на своите конференции се стараят да намерят допирни точки в областта на вярата, за да достигнат по възможност желаното за тях единство. Твърде показателно в това отношение е посланието на Оксфордската конференция, скрепено с подписите на всички участници:

"Ние сме единни — се казва там — във вярата в нашия Господ Иисус Христос като въплотено Слово Божие. Ние сме единни в нашата привързаност към Него, Главата на Църквата, Царя на царете и Господа на господствуващите. Ние сме единни в нашето изповядване, че тази привързаност има предимство пред всички други привързаности... Ние сме единни, защото всички се явяваме предмет на Божията любов и благодат." [12b]

Но всички тези единства нямат никакво отношение към въпроса за истинското съединение на православните с инославните. Православните икуменисти обаче, поне в лицето на своите водачи, придават на тези твърде общи единства голямо значение. Затова те посочват думите на св. Йоан Богослов: "Всякой дух, който изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос е от Бога. А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога: това е духът на антихриста." (I Йоан. 4:2-3).

Да, в апостолските времена такова изповядване на вярата в Христа е било достатъчно, за да се определи кой е с Христовата Църква и кой е против нея. Тогава главните противници на апостолите са били гностиците, които поради своето гностическо "лъжеименно знание", са смятали за недопустимо непосредственото съприкосновение на Бога с творението и затова са отричали въплощението на Бога, този основен догмат на цялото християнство.

Но когато, след времето на апостолите, започнали да възникват и други ереси, то в отговор на това се появили и другите догмати, чието отричане от еретиците направило последните също такива противници на светата Църква, каквито били и неизповядващите Христа дошъл в плът. Иконоборците са изповядвали Христа дошъл в плът, както изповядват това даже и протестантите, но те, еретиците-иконоборци, цели две столетия до основи са разклащали Църквата. И нито една от ересите не е причинила на Православието толкова зло, колкото иконоборческата ерес, осъдена от св. Църква и предадена на анатема.

Посочвайки приведените по-горе думи на св. Йоан Богослов, православните икуменисти могат със самия този факт да дадат повод да се мисли, че те са готови да се обединят с инославните християни единствено въз основа на вярата във въплотилия се Христа, при наличието на всички техни ереси...

Протестантите, изхождайки от икуменическата дружба, която те разбират като готовност на православните да се обединяват с тях в тяхното протестантско учение, както никога досега се предават без каквато и да е задръжка на неистова протестантска пропаганда, която има за цел съединяването на Православието с протестантизма и унищожаването на Православната Църква.

Разполагайки с огромни средства, протестантите разпространяват своята пропаганда чрез печата, като издават много книги и вестници. При това в своята литература те хвърлят кал не само върху нашето иконопочитание, нашите обряди и върху цялото Православие, но се изказват и против Библията, против нейното повествование за сътворението на света от Бога в продължение на шест дни и се отнасят отрицателно към някои чудеса, за които се разказва в Библията. В резултат на тази пропаганда в православните страни бързо нарастват множество протестантски секти - адвентисти, баптисти, методисти, петдесетници, евангелисти и др.

Преди икуменизма в православните страни нямаше такава протестантска пропаганда, тъй като нямаше такова дружеско общуване на православните с протестантите, което се утвърждава на икуменическите конференции и което налага на православните представители "моралното задължение" да не възпрепятствуват протестантската пропаганда в православните страни. В това се състои голямото зло на икуменизма. "Всяко дърво се познава по своя плод" – казва Господ (Лук. 6:44). Ако тази дружба е във вреда на св. Православна Църква, то ясно е, че такава дружба произлиза от нейните врагове. В случая тези врагове са масоните....

Организатор на Оксфордската конференция през 1937 г., а също така неин представител беше известният масон д-р Джон Мот. През януари 1948 г. той, като представител на ръководния комитет на Икуменическия Съвет, разработи заедно с други членове на комитета програмата на предстоящата Амстердамска икуменическа конференция, нейната организация и подготовка [14]. Същият д-р Джон Мот ще бъде и един от представителите на Амстердамската конференция [15].

След всичко това няма нищо чудно, че на Лозанската икуменическа конференция през 1927 г. и на Стокхолмската икуменическа конференция през 1945 г. 80% от участниците са били членове на масонската организация ИМКА, ръководена пак от същия д-р Джон Мот [16].

Оттук става ясно кой стои зад икуменическото движение. Зад него стоят вековните врагове на Православната Църква - масоните. Ясно е също към какво обединение в своята основа се стреми това движение на устройваните от него икуменически конференции. Техните организатори се стремят не към догматическо обединение на всички т.нар. "християнски църкви" с Православните Църкви, а към смесването на едните с другите чрез отстъпление на православните от своята вяра и чрез завързването на икуменическа дружба с еретиците и най-вече с протестантите. А такова смесване е равносилно на унищожаване на Православието.

Разбира се, като разглеждаме въпроса за икуменизма, ние не бива да забравяме, че в крайна сметка в основата на икуменическото движение стоят не само вековните врагове на нашата Православна Църква, но стои и бащата на всяка лъжа и пагуба - дяволът. В предишните векове, сеейки най-различни ереси, той е искал да унищожи св. Църква чрез смесването на православните с еретиците. Това той прави и сега, пак чрез такова смесване посредством икуменизма с неговите неизчерпаеми масонски капитали.

Но по-рано това дяволско смешение е срещало повече препятствия отколкото в наше време. Тогава християните са горели от огнена ревност към православната вяра и са я защищавали до мъченическа кръв. Сега, за нещастие, православните са обхванати от небивало равнодушие към вярата, равнодушие - толкова ненавистно на Господа, Който е казал: "О, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък и нито горещ нито студен, ще те изблювам из устата Си." (Апок. 3:15-16). Тогава, заради своята ревност към вярата и заради чистотата на своя християнски живот, православните са имали от Бога ведение (благодатен дар на познание на Божествените истини - б.пр.). Даже непросветеният в богословието народ, в лицето на простите жени на пазара, е спорил единосъщен ли е Христос или подобосъщен на Своя Божествен Отец. Днес сред православните царува всеобща слепота по въпросите на вярата. Възползувайки се от всичко това, икуменическото движение бързо се разраства по целия свят, оплитайки в своите коварни примки даже православните църкви...

Да не допуснем неговата победа! Като не забравяме неговата същност и целите, преследвани от него, нека всецяло да отхвърлим това движение, защото в него се крие отстъпление от православната вяра, предателство и измяна на Христа, които ние със всички сили трябва да се стремим да избегнем, помнейки думите на преп. Серафим Саровски: "Горко на онзи, който макар и само на една йота е отстъпил от Вселенските Събори." Живеем в свят, който е враждебен на Христа и на Неговата св. Православна Църква. Затова дружбата с този свят е, по думите на апостола, "вражда против Бога" (Иак. 6:4).

Не с инославните трябва да се обединява Православната Църква, което е дело неосъществимо, утопично и крайно вредно, даже гибелно за нея. Православните християни трябва да се обединяват едни с други според заповедта на Христа, Който е казал: "И не само за тях се моля (тук се подразбира – за апостолите), но и за ония, които по тяхното слово ще повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй да бъдат в Нас едно" (Йоан 17:20-21). Тук думата "всички", според контекста (скрития смисъл, б.пр.) на казаното, се отнася към вярващите в Христа. А под вярващи не бива да разбираме, както правят това икуменистите, и православните и инославните християни. Тук трябва да се разбират само истинно-вярващите, т.е. православните християни, защото Господ, Който е казал: "Аз съм... истината" (Йоан 14:6), не би могъл да има предвид в Своята първосвещенническа молитва еретиците - хора не истинно-вярващи.

Нека да не се смущаваме от това, че православните икуменисти ни обвиняват в липса на любов към инославните християни, задето ги отхвърляме от нас. Преди всичко такова обвинение не отговаря на действителността. Нашата св. Църква винаги се е борила с ересите, борила се е с тях даже до кръв. Но хората, изпаднали в ерес по внушение на дявола, Православната Църква винаги е съжалявала. Движима от любов към тях, тя им е налагала епитимия, стигаща дори до отлъчване от църковно общение. Но тя никога не е прекратявала и няма да прекрати своята молитва, това дихание на истинска благодатна любов, за вразумяването и връщането на еретиците на пътя на спасителната истина. Ето как св. Църква ни учи да се молим за тях: "0тстъпилите от православната вяра и заслепени от гибелни ереси просвети със светлината на Твоето познание и присъедини към Твоята Света, Апостолска и Съборна Църква." [17]

Така св. Църква различава самите ереси, срещу които изисква безкомпромисна борба, от хората, изпаднали в тези ереси, към които простира своите майчински любвеобилни обятия.

Нас ни обвиняват в липса на любов към инославните християни всъщност за това, че ние не се отнасяме към икуменическото движение както православните икуменисти. Но в това свое отношение към икуменическото движение последните нарушават св. канони, като потъпкват нашето догматическо учение за Църквата. На икуменическите конференции те завързват дружба с протестанти и масони, а чрез тази дружба поощряват протестантската пропаганда в православните страни и съдействуват на враговете на Православната Църква в делото на нейното разрушение. По такъв начин отношението на православните икуменисти към икуменизма представлява пълно безчинство. Но в безчинството, според св. ап. Павел, няма любов. "Любовта – казва той, - не безчинствува." (I Кор. 13:5).

Ясно е, че не у нас, а у православните икуменисти липсва любов към инославните християни, защото у тях няма любов, а — безчинство. Нека те сами запитат своята съвест и тя ще им каже какво лежи в основата на тяхната икуменическа дейност и на тяхното отношение към инославните християни, дали любов към последните или нещо друго?!

Да ни избави Господ от такава любов и от такова отношение към икуменическото движение... Нека нямаме абсолютно никакво общение с това движение. Нека в този случай се ръководим от думите на Свещенното писание: "Не се впрягайте (под чужд ярем - по слав.превод) заедно с неверните, защото какво общение има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлината и тъмнината? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния?" (2 Кор. 6:14-15). "Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивците." (Пс. 1:1).

Използувана литература:

1. Митрополитъ Филаретъ. Пространный христианский катехизисъ. М. 1894, стр. 48. [към текста]

2. Добротолюбiе. Т. І., место, год, стр. 29; Творенiя Макарiя Египетскаго Вес. 25, , место, год, стр. 190. [към текста]

3. Творенiя Симеона Новаго Богослова. Вып. І. М., 1882, стр. 291. [към текста]

4. Добротолюбiе. Т. І. место, год?, стр. 50. [към текста]

5. Беседы преп. Макарiя Египетскаго, стр. 182-183. [към текста]

6. Добротолюбiе. Т. ІІ. место, год?, стр. 358. [към текста]

7. Творенiя св. Симеона Новаго Богослова. том, место, год?, Слово 44-е, стр. 335; слово 81-е, стр. 348. [към текста]

8. "Православное изповеданiе". Часть I, отговор на 105-ти въпрос, СПб., 1840, стр. 80. [към текста]

9. Митрополитъ Макарiй. Догматическое Богословiе. Т. ІІ. место, год?, стр. 348-352; Митрополитъ Филаретъ. Пространный христианский катехизисъ. М., 1894, стр. 54; Еп. Феофанъ. Что естъ духовная жизнъ и как на нее настроиться. М., 1904, стр. 248; Св. Маркъ Подвижникъ и св. иноки Каллистъ и Игнатiй. М., 1889, стр. 336. [към текста]

10. Д-р Стефан Цанков. Православното християнство, неговата същност и негоовият съвременен образ. - В: "Ежегодник на Богословския факултет", София, 1941-1942, стр. 63. [към текста]

11. Чети—минеи, 21 юли. [към текста]

12. Луг Духовный, место, год,гл. XXVI, стр. 32. [към текста]

13. Луг Духовный, место, год,гл. ХLХI, стр. 61-62. [към текста]

14. "Църковен вестник", София, 1948, бр. 5-6, стр. 14. [към текста]

15. "Църковен вестник", София, 1947, бр. 26-27, стр. 14. [към текста]

16. "Вестник русского студенческого христианского движения",. июлъ, 1929, стр. 27. + Варненский и Преславский Симеонъ, "Всеправославна" конференция въ София. Шумен, 1930. [към текста]

17. "Помянник", Молитвослов. [към текста]