За да предприеме човек поклонническо пътуване трябва да го е започнал далеч преди това в душата си. На едни то се дава като награда за дълги години трудове; за други идва в самото начало на пътя им в християнството – за да могат да усетят благостта Божия, да почерпят сили и да видят добър пример; трети го получават като помощ в трудни дни, а за четвърти е като изпитание. Но зад всичко това стои неизменно Божията воля и желанието Му да ни назидава и то само за наше добро.
И тъй, ти човече, решаваш да отидеш на манастир. Не както си го правил преди това – за туризъм и забавление, а да се помолиш на чудни мощи, да побеседваш с някой мъдър монах и да избягаш от суетата на живота. Това значи, че душата ти е усетила необходимостта от докосването до християнските светини, от близостта с хората, посветили се изцяло на Бога, от знанията и опита останали във вековете.
И тръгваш. Сам, с приятели или с група поклонници. Без значение. Всеки един начин ти дава нещо, всеки един път те води до Бога. Когато си сам - можеш в усамотението си по-добре да огледаш скритите ъгли на душата си. Добрият приятел е опора във всичко. А нищо не може да се сравни с Литургията в манастирския храм сред братята монаси и приятелите поклонници.
Ето, вече си в манастира. Забързаният суетен свят остава зад гърба ти. Бавно се потапяш в мира и хармонията, градени и пазени зад манастирските стени с векове. Първата среща с монах - учудващо спокоен, бавно придвижващ се, бавно говорещ, дошъл от някъде другаде, много далеч, много преди. В манастирският двор всяко нещо е на своето място - пчелата, цветето, камъка и е в хармония с всичко останало. Но позагледаш ли се, оставаш удивен, че и тук има контрасти - скромното, цялото черно облачение на монаха контрастира с красотата на добре оформените и подържани цветни градинки, с подредбата на манастирския бит и накрая с пищността на параклисите и храмовете. И усещаш колко нищожен е човек, колко светла е вярата му и колко величествен е Бог.
Но самото посещение в манастира не те прави поклонник. Необходимо е да станеш част от манастирския живот: да поживееш малко в това свято място; да влезеш в храма; да споделиш хляба на манастирската трапеза; да поемеш от бремето на монашеския делник, като дариш част от труда си за обителта; да пречупиш волята си, като се научиш на послушание; да станеш рано, когато сънищата са най-сладки и прославиш Бога; да побеседваш с братята; да изповядаш греховете си, тежащи на душата ти, да получиш напътствия от мъдрия старец и вземеш св. Причастие. И да отнесеш в сърцето си въгленчето, взето от манастирското огнище, което да разпалва огъня в теб, дълго след като си се върнал в света; и биенето на клепалото, което да те буди, унесеш ли се в съня на забравата, упоен от измамното питие на лекия и благополучен живот; и да си оставил в обителта твърдото решение пак да се върнеш тук - за кратко. Или завинаги?
Георги Карев
Религиозното поклонничество е сигурен признак за хуманност. Има множество причини за поклонничество и има дълбоко духовно значение, когато то се изживява както подобава и правилно се разбира. Поклонникът е човек, който желае да посети и да се поклони на библейски свети места, гробници на мъченици, мощи на светци, чудотворни икони или места, където живеят бележити духовни старци.
1. Поклонничеството е визуално припомняне на места, където чудесната любов и действието на Бога са манифестирани за людете и чрез хората. Поклонникът е някой, който иска да докосне светото място или светите мощи, в които и чрез които освещаващото присъствие на Бог самоv се е проявило в най-силна степен, така че поклонникът да може да затвърди своята вяра и любовта си към Бога.
2. Следователно поклонението се извършва за усилване на молитвата и духовния живот.
3. Поклонничеството често се разбира като духовен акт на благодарение към Бога за всички дарове, получени от Него; така то се превръща само по себе си едновременно в заздравяващо действие и благодарствено приношение.
4. Поклонничеството включва също така акт на покаяние за греховете и се увенчава с изповед на всички сторени грехове, с молитви за прошка и спасение на душата.
5. Поклонничеството може да бъде мотивирано също и от мощното желание да се получи помощ от Бога за постигане на нещо важно или за изцеление от телесно или душевно заболяване.
Посредством поклонничеството човек и Бог взаимно се търсят и се срещат по непринуден и мистичен път. Авраам напуска своята родина, Ур Халдейски, и пътува надалеч, към страната, която Господ му е обетовал, Ханаан (Бит. 12:1-5).
Авраамовото поклонничество е отговорът на призива на Бог към него. Тъй чрез поклонничество може да се усети определен призив на Господ, Който търси нас, човеците, както и нуждата на човечеството да достигне мястото, избрано и благословено лично от Бога. Динамичната връзка между търсенето на човешкото същество и Божия зов и неговото пътуване към обетованото място е вярата. В този смисъл и ап. Павел тълкува Авраамовото поклонничество от Халдея до Ханаан:
"С вяра Авраам, бидейки призоваван, послуша да замине за мястото, което щеше да получи в наследство, и тръгна, без да знае къде отива. С вяра се пресели той в обетованата земя, като в чужда, и се настани под шатри с Исаака и Иакова, сънаследници на същото обещание; защото той очакваше оня град, който има основи и чийто художник и строител е Бог" (Евр. 11:8-10).
В Ханаан Господ Бог показва Себе Си във вид на трима поклонници, които посещават Авраам при Мамврийския дъб (Бит. 18:1-8) и са посрещнати с гостоприемство.
Така Авраам поклонникът, временно заселен в Ханаан, изведнъж става домакин на Самия Бог, Който е Поклонник. Върху тримата поклонници в дъбравата в Мамреv Свещеното Предание от ранно време вижда мистичното присъствие на три небесни същества (трите ангела или Светата Троица).
Посещението на
Авраам (т.н. Старозаветна Троица).
Икона от преп. Андрей Рубльов от
Свето-Троицката Сергиева лавра в Русия.
Виж също: Старозаветни
личности и сцени
Вярата на поклонника е насочена към светата, небесна родина, избрана и благословена от Бога, и представлява динамиката на духовния живот в самото Свещено Писание (Лев. 19:34; Иов. 19:15, 31:32; Пс. 88:15-16, 104:1-5, 118:54; 2Кор. 5:6-8; 1Петр. 2:11; Евр. 11:14-15).
Тази страна от християнския живот, предвкусването на Царството Божие чрез вярата, е обяснена в Посланието до Диогнет по следния начин: християните "живеят в собственото си отечество като странници. Всяка чужда страна е тяхна родина и всяка страна е чужда за тях".
Религиозното поклонничество е търсене в този свят на онова, което не е от този свят - Царството Божие, за което Сам Господ Иисус Христос казва: "Първом търсете царството на Бога" (Мат. 6:33) и "Моето царство не е от тоя свят" (Йоан 18:36).
Бог-Поклонник в търсене на човека, и човекът-поклонник изцяло тръгнал към Бога се разкриват в тайнството на Христа. Синът Божий е роден в света като Човек, докато Мария и Йосиф били на път към Витлеем, след което те потеглили за Египет в изгнание. След тяхното завръщане в Галилея, където Той израснал, Иисус взема участие в поклонничество до Йерусалим. Дванадесетгодишният поклонник знае, че светият Храм в Йерусалим е символ на дома на Неговия Отец в небесата (Лука 2:48-50), но в същото време храмът като свещено място символизира мистерията на Самия Христос (Йоан 2:19-21). Понеже Синът е в Отца и Отец е в Сина (Йоан 10:38, 14:11 и 17:21) и в Иисус Христос "обитава всичката пълнота на Божеството" в човешка форма (Кол. 2:9).
По време на последното поклонничество на Иисус до Йерусалим се разкрива пред нас най-свещеното поклонничество. Това е триумфалният вход в земния Йерусалим, където Той ще бъде разпнат и представлява предобраз на Неговото влизане в небесния Йерусалим. В разпнатия Пътник от Йерусалим поклонничеството се обръща към Пасхата (Йоан 10:17-18; 1 Кор. 5:7), земното пътуване се изпълва в небесното странстване:
"Излязох от Отца и дойдох на света; пак оставям света и отивам при Отца" (Йоан 16:28).
"В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви кажа. Отивам да ви приготвя място. И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз" (Йоан 14:2-3; срв. Йоан 17:24; 1 Сол. 4:17 и Евр. 10:19-25).
Предаден на кръстна смърт от народа на Йерусалим, Поклонникът идва отново сред тях след Възкресението. Но Иисус, възкръсналият Поклонник, вече не стъпва в каменния храм на земния Йерусалим, а в небесния Йерусалим на Възкресението. Той пътува като странник до Емаус, окуражавайки всеки поклонник да приеме Бога. Външното поклонничество към Емаус е придружено от вътрешно поклонничество, духовно, насочено към "светите места" от Свещеното Писание (Лука 24:27 и 32; 44, 45). Такъв вид поклонничество "изгаря" сърцата на поклонници като Лука и Клеопа, защото божествената любов с небесен огън докосва и отваря техните сърца, след което евхаристийното причащение отваря техните духовни очи и им помага да разпознаят Онзи, Когото са приели в дома си и в самите себе си.
Той, Христос Поклонникът, изчезва отново от техния взор (Лука 24:13-35), защото посредством евхаристийното причащение е станал част от тяхната вътрешна духовност. Той е станал живот на техните животи, светото, върховното и основното значение за човешкото съществование, осветено чрез вечната Божия любов. Случилото се в Емаус чудо показва, че поклонничеството е обърнато на Евхаристия в жив храм, в Църквата. Самата Църква е поклонничка, пътувайки към възкресение и предвкусване на вечния живот в Царството Божие (Евр. 12:22-23, 13:14). Следователно човек, създаден по образ Божий и свят, намира в светостта върховната и крайна цел на собственото си съществование.
Поклонничеството има също и пророческо значение, което е описано от съвременен богослов по следния начин: "Тези съобщества от хора (т. е. поклонниците), които възпяват своята вяра, символизират и учреждават многоликата общност от хора (народи), за които е писано в последната глава на книгата на пророк Исайя и във визионерската книга на Откровението. От Авраамово време, всички вярващи са поклонници, пътуващи през пустинята към обетованата земя; крачка след крачка те осъзнават, че Христос ги придружава по пътя и ги приканва да Го разпознаят в преломяването на хляба (Лука 24:35).
Разни хора от различни страни посещават места за поклонение. Тяхната мотивация и желанията им са твърде разнообразни. Тяхната възраст е различна, както и техният социален статус, култура, дълбочина на вярата и духовна чувствителност. Всички тия различия стават видими, в частност, при поклонението до свети места или отнасящо се до празници, на които се чества паметта на светци - покровители на светите места.
Западен богослов описва присъстващото множество на място за поклонение така: "Поклонническото място привлича едновременно туриста и поклонника, младия и стария, здравия и боледуващия, семейства и отделни личности, благочестивия и любопитния, милосърдния и джебчията, загрижения за духовното си здраве и търговеца. Природата на поклонничеството изтрива социалните различия, защото поклонниците, в тяхното многообразие, участват в общност, основана на обединяващата реалност на поклонението. Поклонничеството само по себе си рефлектира не само фундаменталната реалност на църквата като народ Божий, потеглил на път в поклонничеството на живота, но така също реалността на човечеството по неговия път към тайнственото място някъде отвъд. Това мистично място надалече може да се разглежда донякъде и да се почувства тъкмо по време на поклонничеството."
Преживяването на поклонничеството е възможност за освежаване на духовния живот и укрепване на вярата. В духовния опит на поклонничеството онези, които имат по-слаба вяра имат шанса да я заздравят чрез виждане на по-силната вяра на останалите; онези, които са по-нетърпеливи, се сдобиват с търпение, като наблюдават другите; тези, които се молят кратко и по-небрежно, се обогатяват и обновяват от искрените молитви на останалите. По време на поклонението другите влияят на нас. Така също и ние оказваме влияние на останалите чрез нашето виждане за участието в поклонничеството. Обикновено поклонниците са жадни за повече духовен живот, понеже тяхната енория или манастир не могат винаги да им го предложат или защото просто са привикнали с тези места. Поклонничеството е противоположност на рутината. При него Светият Дух събужда в хората по-голямо желание за придобиването на светост и обновление на живота.
Поклонничеството става извор на вътрешна радост и мир и възможност за духовно обогатяване, когато молитвата, бдението, изповедта, причастието и духовният диалог с другите поклонници са неотменна част.
Поклонниците даряват на църквите на поклонническите места пари или материални блага като знак, че са получили на тия места духовни дарове и благословение за своя живот и дейностите си. Светлината и красотата, които могат да се видят в лицата на поклонниците по време на религиозните служби при поклонение, указват светлината, която те са придобили в душите си чрез общата молитва на религиозния празник. Събирането заедно на светите места, мощите и иконите на светците и на хора със свят и скромен живот, стават източник на радост, любов и вътрешно освещаване за поклонника.
Мирът и радостта, светлината и светостта, събирани от поклонниците в техните сърца по време на посещенията на свети места или по време на отслужването на св. Литургия, биват отнасяни обратно в техните домове, енории, манастири и в обществото. Тъй пилигримите стават носители и свидетели на Светия Дух в света и по този начин - мисионери. Поклонниците вземат със себе си в света това, което са получили при срещата си със светите места и светиите, почитани там. През поклонничеството им, от голяма полза за тях е популярният катехизъм, отнасящ се до житията на светците и деятелността на Бога в живота на людете. Молитвите за болящите (светото Елеосвещение), освещаването на водата, изповядването на греховете и помирението, молитвите и всенощните бдения, песнопенията и общите молитви на група поклонници по техния път към светите места и обратно до дома, книгите и брошурите, иконките, религиозните сувенири и външните литургийни богослужения правят поклонението мисионерска дейност. Във време на тази мисионерска деятелност истината на вярата е в синхрон с красотата на богослужението с цел да се даде израз на тайнството на Божията любов на човеците към Бога. Мистерията на любовта и божествената радост, давани на хората чрез светците, се чества в поклонничеството и се превръща в свещена задача. Поради всичко изброено дотук, поклонничеството като акт на мисионерство е тържество на живота, осветлен от светостта, икона на вечната радост в Божието присъствие. Поклонението освещава цялото продължение на нашия живот на земята и го отваря към вечността.
Поклонничеството ни учи, че мисията на Църквата е търсене на святост и нейното желание да реализира пълнотата на живота в Господа. Туристическото пътуване не е поклонение, ако не се превърне в мистично пътуване, вътрешно поклонничество, в усилие да се стигне все по-близо до Бога посредством молитва и помирение.
През вековете поклонничествата са имали благодатно въздействие върху човешкия живот. Те са допринесли за създаването и обновлението на религиозния живот, като са консолидирали идентитета и духовното единство на човешките общности в дадени области. В същото време те са спомогнали за обогатяването на културата на народите, като са белязали глобалната човешка цивилизация с динамичността на духовния прогрес и търсене на свещеното и вечния живот.
Истинското поклонничество е изобилно благословение за хората и народите, когато се превръща в отговор на възвишения призив: "Залягайте да имате мир с всички и светост, без която никой няма да види Господа" (Евр. 12:14).
Архиепископ Даниил, митрополит на Молдавия и Буковина
Превод йеродякон Петър (Граматиков)
брой 17 за 2003 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com