БНТ, 14 март 2003 година
Един репортаж на Поли Павлова и Ивет Добромирова, който ни напомня, че тази седмица отбелязахме Холокоста и чествахме спасяването на българските евреи.
"Моята съдба е съдбата на всичките евреи. Всеки човек има свой път и лична история, пъзели от общата история и минало на българското еврейство".
Това казва Нисим Коен днес - 60 години след събитията, които той и съпругата му Ема определят като героични и трагични. Започваме този разказ за спомените със спомен. Записан на хартия, за да не избледняват думите във времето, но преживян. Спомен от спасените за онези, които не бяха спасени – евреите от Беломорието и Македония.
Нисим Коен: Разбира се, че е жив трагичният спомен за ешелоните на смъртта, преминали през Дупница. Един от тях прекоси града към обяд. Отдалече се чуваха писъци и те изпреварваха шумът на влака. Товарните вагони от дългата композиция минаваха един след друг, обезумели от ужас лица вкопчили се в малките решетки на вагоните викаха отчаяно за помощ. Градът замря. Еврейската махала се стъписа настръхнала, безпомощна, зашеметена от ужаса и мрачните предчувствия за собствената си съдба.
Ема Коен: Аз бях съвсем някъде 12 годишна тогава и никога, когато някога заспя картината е пред очите ми- тези решетки, тези протегнати ръце за помощ и тук-таме на някоя от тези решетки виси някое гащенце или нещо, което са могли да изперат, може би, но писъците бяха страшни.
Следват спомените на спасението. Всичките 48 000 български евреи от старите предели на държавата е трябвало да бъдат депортирани. Окончателно и без завръщане – припомня историческите факти председателят на комитета за честванията на Холокоста и спасяването на българските евреи Гиньо Ганев. Депортирането трябвало да започне с 20 000 души.
Гиньо Ганев, председател на Комитета по честванията на Холокоста: 11 343-ма от тях са набрани така да се каже от териториите на Беломорска Тракия и Македония, които тогава съвършено временно, съвършено инцидентно според мен и не цялостно са включени като присъединени земи към България, за да бъде тя наречена Обединена България. Но тези са недостатъчни, за да станат 20 000 се събират от цялата страна още 8 хиляди и толкова евреи. Те се натоварват тука на две влакови композиции, основно говоря, в Кюстендил и в Пловдив и тези две композиции просто не потеглят.
Ема е сред тези, 8-9 хиляди, които е трябвало да потеглят с Ешелоните на смъртта от България.
ЕК: И през март месец 43-та година ни затвориха, т.е арестуваха ни в домовете. Тогава беше моментът, в който ние трябваше да потеглим за Освиенцим, в Кюстендил бяха готови ешелоните и тогава се случи това, което в Народното събрание отмени това пътуване и тази трагедия.
НК: Не знам, аз съм атеист, не съм религиозен човек, но моето преклонение пред българската църква е безгранично, защото тя фактически е единствената, която в целия свят не позволи с огромния риск и високото съзнание за национален дълг, за човещина, олицетворявайки най-същностните ценности на християнската религия, прояви този героизъм, хуманизъм. Това е, което си спомням от тогава.
ГГ: Наистина. Нека да разгърнем отново протоколите на пълния състав на светия синод там ще се видят тръпнещи фрази против еврейското гонение. Предлагат се най-разнообразни мерки то да бъде спряно. И аз тук казвам много спокойно и естествено след толкова много документи новооткрити, намерени и т.н. – ролята на цар Борис ІІІ. Жителите на села и градове, адвокати, художници, скулптори, писатели и каквото искате още. Трябва да се подчертае, не защото съм парламентарист, и този кураж на свободомислещите народни представители.
НК: Верно е, заслугата е на тогавашния елит, но голямата заслугата е на обикновените хора и аз ако мога бих събрал в едно томче малко…как са ги издържали в село… никой не може да работи, как са ги прехранвали 6 месеца, да се види този също голям герой - обикновения българин, не казвам всички българи, но тия българи, от тия българи, най-обикновени българи, които са жертвали всичко, за да спасят, за да помогнат.
Разказът за Спомените на Ема и Нисим неизменно минава и през Освиенцим. Макар и да не са преживели лично ужаса на Холокоста, той ги е белязал за винаги. Нисим и днес с болка разказва за срещата си с един от оцелелите лагерници – сега уредник на музея в бившия лагер на смъртта. Човек, преживял, по чудо оцелял и посветил живота си на това да описва на другите – неописуемото. Защото трябва да се помни.
ЕК: Това е голяма, как да кажа, трябва историята винаги да служи като поука за следващите поколения. Това никога не бива да се случва.
НК: И с никого!
ЕК: И с никого!
НК: Ние никога, а ако разговаряте с евреи от Израел, никога не можем да забравим тези трагични и героични дни, бих казал, тази неоценима солидарност на българите, и заради това казваме, че ние ще предаваме от поколение на поколение тази засмукана от нас вече признателност, осъзната до край!
www.Pravoslavieto.com