За да бъде брат на всички

Доц. Калин Янакиев

В навечерието сме на Рождество Христово. Празникът, на който възпоменаваме най-грандиозното, най-главоломното и може да се каже - най-непредставимото, най-немислимото събитие, случило се в световната история.

Самият Бог, Творецът и Вседържителят на света се родил в света. Бидейки и оставайки си Бог, Той станал и човек. Истински, съвсем истински човек, за да бъде и пребъде като един от нас. За да бъде брат на всички.

Забележете обаче, уважаеми читатели, как точно се случва това най-голямо събитие в историята. То е буквално изтъкано от тишина. То е бездънна смиреност, бедност, ненатрапчивост. Небесата не се разцепват в космически катаклизъм. Не прогърмява земята. Рождеството не става в центъра на тогавашния свят, във великия и горд императорски Рим. Някъде сред каменистото поле на Юдея, късно през нощта, в странноприемница край градчето Витлеем, и даже не в самата странноприемница, а в сайванта при добичетата. В пълна тишина. Показва се първо на овчарите, които пазят стадата си наблизо и будуват своята кротост и бедност. Най-властният акт на световната история се извършва по един най-незабележим начин. Никой, никой в огромната средиземноморска империя не научава нищо в нея нощ. Много е възможно в същия час могъщият Октавиан Август да се е взирал от своето ложе към тъмното небе и да е усещал как в жилите му тече мощта на една власт, която му се е струвала безгранична, неразрушима. Много е възможно римският поет Вергилий да си е мислил за триумфа на своя Рим и неговата слава да му се е струвала тъй огромна, че той не е можел да си представи, че някога тя може да свърши, да се превърне в спомен, да отмине.

Много са били логични мислите и на двамата. Властта на Август е била толкова плътна, така осезателно я е усещал той самият. Така я е чувствал по трепетните лица на всички хора, пристъпващи с боязън пред него. Рим е стоял така твърдо в света, така немислимо е било друго нещо, освен той да върви от възход към възход, от повече към още повече богатство. Помислете си, целият свят е знаел имената на римските сенатори. Целият Ориент е мълвял с трепет името на префекта на Изток. Дори в малката Юдея всички са живеели омагьосани и парализирани от името на римския "приятел" - техния страховит цар Ирод, който е можел с едно мръдване на десницата си да направи всичко в тази страна. И същевременно - кой в Рим изобщо е знаел за градчето Витлеем? Кой е подозирал за бедните овчари, стоящи на стража при овцете си онази нощ? В чие съзнание дори се е мяркала представата за онова, родило се в пристройката при кравите дете? Това въобще не е било събитие. Дори случка не е било. И не е имало никакво, никакво значение. Онези могъщи фигури са заслонявали мисловния хоризонт на всички. Никой друг въобще не е имало освен тях. Нищо друго не е могло да бъде, освен тяхното. И къде са всички те сега? Помни ли някой, дори сред специалистите историци, кои са били онези сенатори на Рим, в кои папируси може да се прочете за префекта на Ориент? Колцина могат да разкажат поне един епизод от живота на император Август, или знаят нещо за рода на царствения Ирод?

"Блажени са кротките, защото те ще наследят земята" - казал е Христос в Евангелието. Както отбелязва един съвременен теолог, еврейската дума, съответстваща на тия "кротки", за които е казано, че ще наследят земята, означава още по-точно "несретните", "неславните". Но това означава също и обратното. Че "силните", "могъщите", "блестящите", които я владеят, които я държат в трепет, няма да я наследят. Както казва Христос, за всички тях те вече получават своята награда. Т.е. тук, в този момент. Понеже са се вкопчили в настоящето, понеже са се натъпкали с него, понеже го смазват с ненаситните си личности, те ще имат само него. Те ще имат само настоящето, което владеят. В което искат да бъдат. Бъдещето не им принадлежи. Те нямат и няма да имат наследство на земята.

Вижте сега настоящето ни. В Коледната нощ хиляди семейства на неславни, на несретни, на кротки ще седнат на своите трапези в домовете си. И в тишината на тяхната малкост с тях ще седнат ангелите на Рождеството. Но в двореца "Константин палас" в Боровец няма да седне Косьо Самоковеца. Но в пустите крайморски палати край мултигрупския курорт "Свети Влас" няма да седне Илия Павлов.

"Мястото им вече ги не познава" - е казано за такива в Свещеното писание. Помни ли някой дори имената на всички изпозастреляни през тази и миналата година "герои" на деня? Колко е точно! Те бяха "герои" именно на деня, на единия ден! И понеже денят им отмина, отмина и всичко тяхно. Отмина и името им. И още в по-голяма дълбочина. Остана ли нещо от царската аура на посрещнатия с толкова възторг цар Симеон Втори? Или такъв човек вече няма. И мястото му вече го не познава. Господин Кобургготски не е цар Симеон. Такъв цар вече няма. Защото поиска да награби настоящето, да бъде в настоящето, да доминира в него. Защото много силно поиска настоящето. Е, получи своята награда. Взе си и всички наследствени имоти, но земята, в която бе цар, няма да наследи.

...Страшен в някакъв смисъл е урокът на Рождеството. Той гласи, че онзи, който трупа шумна слава, който трупа шум около името си, който шуми в света, ще отшуми и ще отшуми по-бързо, отколкото очаква. А тихостта ще остане. Тя не може да отмине. Всеки път, когато се смълчим, когато се смълчим в себе си, между нас си, тя ще се окаже тук. И ще седне с нас на трапезата. И ще засвети в очите на децата ни. Защото Бог се роди, за да пребъде солидарен с човеците. А някои човеци живеят, за да се отделят от тях.

Е, отделят се. Така се отделят, че нищо от тях не остава с другите. Място с тях не им остава. Честито Рождеството на тихите, на кротките, на несретните, на неславните! Те ще наследят земята.