Ако вземете един бял лист и на него напишете само едно име с главни букви - МИЛЧО ЛЕВИЕВ , едва ли ще има човек, който да не знае, кой е той! Разбира се, това е личността, пианистът и композиторът, разнесъл славата на България в САЩ и доказал, че в малката по площ балканска държава живеят наследниците на митичния Орфей.
Българите в Чикаго на 27 ноември 1999 г. имаха изключителната възможност да се докоснат до дарбата и уникалността на личността му на солов благотворителен концерт за пиано, организиран от Българският културен център, радио "Алеко" и Българската Православна Църква "Св.Иван Рилски-Чудотворец" в Чикаго. Средствата, събрани от концерта, са предоставени за изграждане на иконостаса на църквата и за развитие на културната дейност на българската общност в Чикаго.
Катедралната зала на църквата "Св.Иван Рилски-Чудотворец" беше изпълнена до краен предел. Със ставане на крака и с овации, публиката посрещна именитият музикант. Тя се наслади на импровизациите му върху "Рапсодия блу" на Джордж Гершуин, пренесе се в Родопа планина чрез композицията му "Орфей", усети ритмите на нестинарките от Странджа в "Женски танц", затупкаха сърцата от Садовското хоро, наречено от автора "Булгериан буги", припомниха си българските народни песни "Полегнала е Тодора","О,мой дядо,стари дядо" и др. С неизчерпаемото си чувство за хумор авторът ни представи и една композиция, написана преди две години, послучай шейсетгодишнината му: "Тъй като, никой не написа нещо посветено на мен – каза Милчо Левиев, аз си написах сам и я нарекох " Подскачащото старче".
Концертът завърши с музиката към българският филм "Понеделник сутрин", забранен от вожда Тодор Живков с думите " У нас, другари, такива девойки нема!". Когато Милчо Левиев повтори тази реплика с характерния глас на автора й, залата избухна в смях и в овации за таланта му и на актьор.
В знак на благодарност българите от Чикаго му поднесоха за спомен копия на трите икони от Чикагската църква: на Св.Иван Рилски- Чудотворец, на Св. Дева Мария и на Исус Христос, нарисувани от негов почитател, художникът Огнян Тодоров, с пожелание за нови срещи. Трудна е раздялата с такъв гост. Всеки иска да има автограф и снимка за спомен. Имах честта и аз, да му задам няколко въпроса, на които той беше любезен да ми отговори:
Въпрос: От целия ви живот като човек и музикант, кой е бил най-тежкият ви и труден момент?
Отговор: Трудности съм имал много и не може да се избере един момент. От паметта трудно се изтриват неща, които са
важни за човешкия живот, независимо дали са добри или лоши. Човек се учи от всичко, дори и от това, че му се е случило някакво
нещастие. Не напразно поговорката казва: "Всяко зло, за добро!"
Въпрос: Изпадали ли сте в такава комична ситуация на сцената, че после сам да се смеете на себе си?
Отговор: О, разбира се! Много често! Винаги се
радвам, когато мога да се надсмея над себе си. Дълбоко вярвам, че чувството за хумор е едно от най-важните и здравословни чувства,
които човешкото същество притежава. Да се видим отстрани колко сме смешни е най-хубавото нещо, макар, че понякога може и да ти се
доплаче. Но, такъв е животът!
Въпрос: От всички композитори, кой е този, чиито произведения ви доставят най-голямо удоволствие при изпълнение?
Отговор: Те са много. Не мога да посоча един. От класиката – Бах, Бетовен, от по- съвременните автори Дебюси, от джаза
– Амстронг, Чарли Паркър и др. Човек се учи от всички и вижда много красота в много неща. Аз не обичам да степенувам нещата на
по-добри и по-лоши. Те са толкова уникални, че е безсмислено да се сравняват. Всеки ти дава по нещо. Не е като спорта. Например, да
скочиш с един сантиметър по-високо или да изминеш разстоянието с две минути по-бързо. Изкуството няма нищо общо с това. Това е
наслагване. От една страна това е уникално, а от друга – общочовешко.
Въпрос: Чували ли сте за българска организация в Америка, каквито имат останалите националности например, полско-американска, корейско-американска, арабско-американска и др.?
Отговор: Ние, българите сме най-разединени. Затова, тази вечер в Чикаго ми се пълни сърцето и душата, защото такива
събития са рядкост.
Въпрос:Какво бихте пожелали на българите, живеещи в България и на тези, които са пръснати по света ?
Отговор: Пожелавам им да не се срамуват, че са българи. Още навремето Паисий го е казал:"О, неразумний юроде, поради що
се срамиш да се наречеш болгарин!".За съжаление, явно отдавна си го имаме този срам и аз често се натъквам на такива българи, от които
пък, мен ме е срам.
МАРИАНА ТОДОРОВА, ЧИКАГО
21.ноември.2000 АБЧ