В някои области на икономиката България се върна към 18 век, когато манифактурата е в бурен растеж, а разплащането
е в натура
Станислав Велинов
След дванадесет години преход вече е време открито да се признае, че той не само, че не е сполучлив, но и е отблъснал страната ни
с години, даже столетия назад. Един от най-характерните процеси на този преход е феодализацията на българския стопански и
обществен живот. Това е процес, при който от една определена степен на развитие обществото се връща назад не толкова като
технология, а като начин на съществуване. Както в материално така и в духовно отношение. Трябва да се каже, че лицата наложили
този тип преход отвън дълги години са изучавали особеностите на българското общество и най-вече неговите консерватизъм и склонност
да се развива в един затворен егоистично-личностен кръг. Или образно казано да хлопне портата на оградения с каменни зидове двор и
да гледа сеира на комшията. Пък дори и с цената на това, че след дни него ще го споходи същата съдба. Ето тази тънка струна бе
напипана от новите ни благодетели и те за един ударно кратък срок от 12 години успяха да феодализират обществото ни.
След като българската промишленост по същество бе разрушена и вече не може да се говори, че представлява сериозен
икономически сектор,
нещата достигнаха до нивото на манифактурното производство
Сега у нас има доста цехове и цехчета, в които при нечовешки условия гръцки и турски пишман фабриканти работят главно манифактурни
стоки: облекло, сапун, тоалетна хартия и най-много някои дребни машинни детайли. Тоест ние сме се върнали на нивото на 18 в.
когато манифактурата е в растеж. Но като цяло обществено е все още феодално. Ние няма да се спираме на степента на експлоатация в
сега действащите манифактурни предприятия. Не само защото тя не се изследва сериозно и данни липсват, но и защото никоя от
синдикалните централи не обелва и дума за това. Обикновено в тези т.нар. цехове работят от 20 до 50 работници, предимно жени, като
работният ден продължава по 18 и повече часа. Във времето, когато осем часовият работен ден се счита за отвоюван завинаги, когато
на запад собствениците се глобяват зверски, ако не спазват така заветните и постигнати с много борба 8 часа, то
отдавна у нас не се говори за осем часов работен ден
Да не се спираме и на обслужващата сфера, където дюкяните и кафенетата работят денонощно и не се знае кой от 18-20 годишните
кафеджийки и магазинерки по колко часа са работили. Ето едно характерно за феодализма или по точно за едва прохождащия капитализъм
явление. Не си заслужава да се спираме на технологията на манифактурното производство, защото то е на такова ниво, че видните
някога български индустриалци биха се обърнали в гробовете. Така деиндустриализацията на страната, която бе представена, като
приватизация, като спиране на "неефективни" производства или пък бе извършена като пладнешко грабене върна промишлеността в
епохата на ранната манифактура. Сега трябва да чакаме
някой Джеймс Уат да открие по нашите земи отново парната машина,
че да започнем отново да се считаме, жители на пазарния капиталистически свят.
Разграбването и унищожаването на селското стопанство също го доведе до едно феодално положение. Раздробяването на земята пък ни
върна в ерата на мотичното земеделие, което е характерно за ранния феодализъм. Наред с тези поразии връщането на земите в реални
граници пък увеличи размерите на пустеещите земи. Картина тъй характерна за българските предели през 15 и 16 в. Като гледа човек
пустеещите полета не може да не се върне с векове назад. "Като се излезе от Филипопол по посока на Адрианопол, когото турците
наричат Едирне се ширва едно поле с плодородна земя, която е отчасти запусната, а отчасти само обработена. Тя е доста плодородна,
но реколтите са слаби, защото се работи главно ръчно, а пък добитъка, който се използва служи, както за прехрана, така и за
работа" - пише през 1559 г. немският пътешественик Мелихор фон Зайдлиц. През 1583 г. друг негов съотечественик Волф Андреас фон
Щайнах отбелязва, че "… има доста занемарени ниви, едно поради недобрите начини на оране и копане, едно поради огромните данъци,
които трябва да плаща беззащитната рая". В подкрепа на тези пътеписци ще кажем, че сега у нас
ръчния труд и използването на животинска сила в селското стопанство са над 50%.
Да не говорим за безкрайно остарелите селскостопанска техника и инвентар. Някой ще възрази, че доста арендатори и едри
производители на зърно са се сдобили с нови образци селскостопанска техника. Това е вярно, но тези арендатори приличат повече на
феодални латифундисти, които всеки момент са подложени на опасност от фалит. Поради изкупните цени, цените на торовете или пък
липсата на всякаква преференциална политика на държавата в този основен сектор на икономиката. Както се вижда и с просто око
феодализацията на българското селско стопанство е факт. Сега то е общо взето във възможността да изхрани едно селско и две, а
понякога три градски семейства. И то по начин най-остарял и най-примитивен. А останалите жители, които нямат село просто са
обречени на глад.
Липсата на нормален транспорт и комуникации е важна характерна особеност за феодализма. В тази сфера у нас се наблюдава усилена
феодализация. След като на практика авиацията е унищожена, а флотът е заплашен в скоро време да се превърне в купчина ръждясало
желязо идва ред на железницата. В момента тя е в процес на завършваща "хиршовизация", т.е.е доближава се до нивото, каквато е била
по времето на "славния" авантюрист барон Хирш.
Ако той би погледнал от някъде състоянието на нашите железници би хлъцнал от радост. За пътната мрежа и особено за междуселищните
пътища не си заслужава да се говори, защото те са в доста окаяно състояние. Главните магистрали се кърпят под формата на
"рехабилитация", а нови пътища почти не се строят. В същото време нашите политици стават и лягат със станалите вече натрапчиви
приказки за инфраструктурни проекти и големи магистрали, които днес-утре ще започнат да се строят.
"Когато се върнахме в града със счупената от ужасния път за Белоградчик бричка, то аз веднага отидох при пашата и в най-остър тон
му изразих своя протест. Той се извини и с присъщия за Ориента многословен и обяснителен език ми обясни, че пътят ей сега трябвало
да бъде ремонтиран, но пролетната киша попречила това да бъде направено". Така Феликс Каниц описва състоянието на българските
пътища през епохата, когато турският феодализъм е обхванат от процес на дълбока европеизация. Тук не трябва да споменаваме дори за
автомобилния транспорт, защото
България може да се каже, че се е превърнала в един огромен автомобилен музей.
Средната възраст на автомобилите у нас е над 25 години. По нашите пътища можем да видим модели, както от славната епоха на Хенри
Форд, така и от времето на Райха или пък произведени във Сталинските, Хрушчовските и Брежневските автомобилни заводи. Ето ти една
истинска ретро история, която си е на практика реален феодализъм.
Феодализацията е характерна и за населените места. През феодализма градовете са малки, мръсни и неугледни. И сега много български
градове се смаляват и направо загиват. Видин от 79 000 жители е стигнал малко над 20 000. Силистра от 65 000 е стигнал до
критичните 23 0000 и то с присъединеното голямо село Айдемир. За по-малко градчета и дума не може да става. Те по-скоро са се
превърнали в села, а населението или е в чужбина или е забегнало да си търси късмета където намери за добре. Защото в малките
градове не само, че вече няма поминък, но и няма и най-елементарни съвременни условия за живот. Да не говорим за градската
инфраструктура. "Улиците са изровени от дупки, боклуците се изхвърлят направо върху тях, осветление няма. Ако се пътува с кон или
с най-обикновена каруца човек би трябвало да прояви доста ловкост и съобразителност" - пише през 1814 г. за София френският
пътешественик Франсоа-Даниел Томасен. Дали някой сегашен негов съотечественик няма да напише същото за славния днешен столичен
град управляван така "успешно" от г-н Софиянски? Ето как на практика
българските населени места се превръщат в големи или по-малки феодални паланки
За селата няма да говорим, защото нещата там са очебийни. Там феодализацията е пълна и необратима.
Но най-интересна безспорно е феодализацията на българската политическа система и на българската политическа класа. Политическите
сили, обитаващи родната сцена много сериозно се доближават до нивото на партиите на сините и зелените в древна Византия. Тяхната
цел е била да поставят своя довереник на императорския трон, да получат от него власт, имения и крепостни селяни, пък каквото ще
да става. Борбата между сините и зелените, вечните спорове между източната и западната църква и иконоборството, което родило и
много ереси и социални религиозни течения са основната причина за смъртта на Византия. Ако се направи един безпристрастен преглед
на нашата политическа система то тя спокойно може да се отнесе до епохата на управление на Аморийската или Сирийската династия или
до времето на Палеолозите. Същата борба за надмощие на нехайство за положението на народа. Трябва да се подчертае, че
сините в някогашна Византия са имали "по-десни", ако се изразим съвременно възгледи, а зелените "по-леви"
Иконоборците са застъпвали "западния" църковен модел, а техните противници са били най-ярките изразители на православието. Е, къде
е разликата?
Политиците ни също са с едно много добро феодално възпитание. Те мислят предимно за себе си, за своята собствена прония (феодално
владение). Както и в епохата на Второто българско царство те се делят на велики и малки, т.е. големци в централната власт и
големци по места. Има и едно твърде тънко ново разслоение, което е ярка илюстрация на феодализацията на обществото. През
последните години вече има градски и неградски боляри. Това са главно лицата от изпълнителната власт. В умиращия град, градче или
село най-широки правомощия имат кмета, даскала и попа. Тоест те представляват местната олигархическа върхушка. Към цялата тази
картинка трябва да прибавим и т.нар. "практори". Това са въздесъщите чиновници, които както през 13 и 14 в. така и сега по
всевъзможен начин ограбват вече закрепостеното население.
Най-накрая би трябвало да се спрем и на един от основните признаци на феодализма - натуралната размяна. Преди дни стана известно,
че фалиралия стъкларски завод в Белослав е започнал да изплаща заплатите на работниците си в натура. Тоест с чаши и стъклария вече
достатъчно остаряла, обезценена и напълно непотребна. Ако това не е истинска феодализация, здраве му кажи!
Препечатано от © вестник "Монитор", 28
февруари 2002
www.Pravoslavieto.com