Почина проф. Николай Генчев

Унинието е преходно. Ще се възродим

Проф. Николай Генчев съдеше, поучаваше, окуражаваше и болееше за българската нация както никой друг

Снимка: Архив "Монитор"

Роден на 2 ноември 1931 г. в с.Николаево, Старозагорско, Николай Генчев завършва мъжката гимназия във Велико Търново и история в СУ "Климент Охридски". Научната му кариера започва през 1959 г. в Катедрата по история при проф.Александър Бурмов. През 1974 г. той самият е вече професор, а през 1978 г. – и доктор на историческите науки. През 1989 г. става член-кореспондент на БАН. От 1976 е декан на Историческия факултет при СУ, през 1991-1993г. е ректор на Софийския университет, а от 1998 г. е председател на Съюза на университетските преподаватели в България. Той е основател и председател на Националния демократичен съюз, на движението Български конституционен форум. Забележителен изследовател на българското културно и политическо Възраждане и на следосвобожденския период. Автор на множество монографии, повече от 100 студии и статии, автор на изследванията "Българско възраждане", "Българската възрожденска интелигенция", "Руско-български културни общувания през Възраждането", Българската култура през 15-19 век", "Левски, революцията и бъдещия свят", "Краткосмешна история на България", "Социалнопсихологически типове в българската история" и др. Съавтор е на 9 книги.

Проф. Генчев е носител на Международна Хердерова награда за принос в европейската наука.

"Разчитам на изключителната стабилност на народа, на неговата способност да преживее най-кризисните ситуации, най-кървавите сблъсъци, най-големи икономически, социални и духовни страдания и да се запази като цяло.. Именно на този полуостров той си е създал рефлекс за нагаждане, който го е извеждал от много трагични ситуации. След като от 13 века, 7 е бил под чужда власт, но не е загинал, означава, че има вътрешно сцепление. Този народ може да намери хора, които имат историческа решителност."

"През целия си живот никога не съм се съобразявал с властимеющите и това ми е помагало да казвам част от истината, която е полезна за обществото. Не се обвинявам, но съжалявам, че не написах още книги, не написах още по-хубави книги".

Милена Бойчева

Почина големият български историк и родолюбец проф.Николай Генчев. Обществото така и не разбра боледува ли, дълго ли страда или си отиде изведнъж. Електронните медии, които следят сърдечните ритми и мускулния тонус на Арнолд Шварценегер и тревожно възвестяват щом някоя нечленоразделна рокпевица хремяса, не проявиха никакъв интерес към здравословното състояние на най-оригиналната личност в българската историческа наука – Николай Генчев. А той беше не само преподавател по история на студентите, но и духовен учител на цялото българско общество. Защото освен великолепен учен, беше и образец на добър гражданин. Понеже нямаше страх от властта, нито влечение към парите, което превърна не един български интелигент в конформист и чуждопоклонник. Със загубата на проф. Генчев нашето общество губи част от своята автентичност, част от живото съзнание, че ние, българите не сме случайно явление, балканска популация, а горд народ с велико минало, който не заслужава днешните си съдбини и няма как да не устрои бъдещето си.
Оценките на професор Генчев за миналото и настоящето бяха безпощадни и точни. Неговото народопсихологическо портретуване не българската нация не приличаше на ничие друго. Дори когато правеше най-нелицеприятни изводи, той ги поднасяше така, че нямаше и сянка от отровния нихилизъм, който многобройните чираци на атлантизма така успешно практикуват.

Професор Генчев не се съобразяваше с политическата конюнктура. И понеже вземаше често думата нелепостите и глупостите бяха своевременно изобличавани и усмивани.

Когато домораслите геополитици решиха да обърнат на 180 градуса историята, обслужвайки антибългарски Николай Генчев даде лаконичен отпор, който направи жалки тирадите на лакейската псевдонаука. Той обяви, че опитът за преоценка на османското господство у нас е свързан с надигането на една силна протурска партия у нас. Обясни, че няма значение дали се нарича присъствие или робство, а че се е отразило абсолютно негативно върху националното ни развитие, че османското нашествие е унищожило българската държава, църква и редица важни институции, както и българските културни традиции.
И в това се състои голямото ни нещастие, а не в това как се нарича онова, което ни е съсипвало.

Той остро реагира срещу опитите да се демитологизирана българската история, да се взриви галерията с осветените образи на националните герои. Тяхното незачитане, казваше проф.Генчев води до крайности в качествата на българското общество, разрушаване на ценностната система, което води до духовно обедняване и културната нездравина на българина. За него българското Възраждане беше най- вдъхновителният за съвремието период в нашата история. Защото тогава укрепва идеята за защита на българската националност,
за възстановяване и укрепване на българската държавност. Оттогава остава и желанието да се регулират балканските отношения с оглед интересите на Балканите и запазване на техните културни традиции. Неслучайно тъкмо професорът пръв възропта, когато българският премиер Иван Костов изрече в парламента срамните слова: Настъпи краят на българския национализъм!

"Българските политици, възмути се проф.Генчев, употребяват понятия, от които нямат никаква представа. Национализмът е едно велико чувство на народите, което се ражда, когато се създават националностите и се гради националната култура, когато се извършват великите възродителни процеси в човешката история. Цялата буржоазия и цялата стара политика беше обвинена като националистическа. Защото, оказа се, че тя има ясно определени национални интереси и идеали – национална култура и национално светоусещане, които не могат да се подминават така лесно и да се препуска пред тях, както препуска диво стадо животни."

Така професорът обясни, че който пледира за буржоазни ценности и капиталистическо стопанство, не може да елиминира националното самосъзнание.

Доказа го т.нар. преходен период. Че без национално самосъзнание и национална ценностна система е невъзможно каквото и да било развитие – нито материално, нито духовно.
Затова и едно от най-точните описания на днешната ситуация даде пак историкът Николай Генчев. "Започналият преди 10 години преход рухна. Той беше организиран съвършено ефимерно и несериозно, и имаше две главни задачи. Първо трябваше да остави страната без власт, за да бъде тя окончателно разграбена и унищожена икономически. Другата цел бе да се осигури управление, което да бъде гарантирано от някаква международна
сила, която няма интерес да спасява България.

Дошло е време политиката както на червените, така и на сините, да бъде коренно преразгледана. Защото те провеждат политика на разруха, която е неспособна да се справи с огромните недостатъци в обществения живот през последните 10 години като престъпност, корупция, разхищение, разграбване, безработица, мизерия. Очевидно България има нужда от нова дума, дело и акт за нейното спасяване. Защото страната загива, както морално, така и физически. Нацията се изчерпва, намаляват нейните биологически, психически и морални възможности. Липсва реална държавна власт, която да сложи ред в нещата. Продължават да действат тъмните неорганизирани сили, които никой не спира."

Описвайки безобразната действителност проф.Генчев беше далеч от черногледството. Беше уверен, че пасивната съпротива е историческа характерна черта на обществото ни. То не се ангажира с активни действия на обществената сцена, но затова пък бавно, системно и методично оказва пасивна съпротива на управляващите.
Онова, което тревожеше историка беше не дали народът ще роди своята нова, родолюбива политическа класа, която да го спаси от катастрофата, а да не би гладът и мизерията да преминат предела, който води до недемократични действия. Защото, предупреждаваше професорът, в тази обстановка, в тази духовна атмосфера и политически климат не може да се появи завършен политик. Не може обществото да е болно, а този, който стои начело да е здравеняк и веселяк.

Неговата висока взискателност беше съпроводена със снизходителност. Понеже като голям учен той знаеше дълбоката историческа и психологическа мотивация на съвремието, а като честен гражданин не можеше да не го поднесе по съответния педагогичен начин – чрез строгост и милост едновременно. Той не се умори да повтаря, че безпътицата, несигурността и унинието са преходни. Че и най-тъмните периоди отминават. Отривистата жизненост беше толкова силна съставка в характера на Николай Генчев, колкото и мрачния сарказъм. Същевременно носеше всички характеристики на свободния дух, при чиято поява околните усещат как неведома сила ги повдига над земята и ги пренася в един свят извън гравитацията на посредствеността, страха и съобразяването. Тази негова волна природа се съчетаваше с вътрешен максимализъм, който мотивира не само цялото му творчество, но и себеоценките му: "В решителни моменти не намерих достатъчно сила на гласа, за да бъда чут. Защото стотици пъти съм предупреждала за опасностите, които грозят страната. Но полза от това няма." Защото гражданинът Генчев, какъвто би следвало да бъдат всички български интелигенти, желае не само свободата да се изкаже, не само да бъде чут, но и да бъде послушан. Иначе от приказките файда няма.

Професор Генчев не беше кабинетен учен. Той беше бохем. В него имаше някаква жизнерадостна безпощадност. Както безпощадно съдеше глупостта и дивотията, така безпощадно се отнасяше и към себе си. Пиеше, пушеше и неуморно се трудеше като машина. Не беше обикновен пушач, а верижен. Едната пали другата. Не беше обикновен пияница, а апологет на алкохола. Онова, което при обикновения човек е порок, при него беше проява на бляскав артистизъм. Затова винаги го съпровождаше свита Ганимедовци, които му сипваха и се възхищаваха от вдъхновените превъплъщения на необикновения му ум – бърз, реактивен, проникновен, наведнъж забавен и печален.

Професор Генчев почина тихо в болницата "Света Ана". От рак, а не от инфаркт, както очакваше. До последния си дъх беше убеден, че ще оздравее и ще напише останалите си книги. За неговия престол в българската историческа наука навярно ще се яви приемник, но мястото на личността, на гражданина, на голямото национално явление Николай Генчев ще остане завинаги празно.