Идва времето на българското съпричастие

Ст.н.с. Станислав Станилов, 2000 година

Огромните опашки на българите пред храм-паметника "Александър Невски", за да се поклонят на иконата на Божията майка, напомниха за ония зимни дни, когато пред Националния музей те се наредиха на същите такива опашки, за да се поклонят пред оригинала на Паисиевата история.

Поклонението пред чудотворната икона за пореден път изненада "народопсихолозите", "познавачите" на българската душевност, които от десетина години ни проглушиха ушите, че българинът не бил религиозен, не вярвал в каквото и да било и това е една от причините за нашите нещастия...

А всъщност редовете пред храм-паметника трябва да подскажат още нещо, което да разтревожи управниците, ако имат ум!

За българина дали вярата е надежда или обратното, не може точно да се разбере, защото той много често замества едното с другото, както прави и сега. В човешките общества във всички времена присъства явление, което изследователите на културата наричат САКРАЛНО ПРОСТРАНСТВО. За различните цивилизации то е различно, но винаги и навсякъде се намира в основата на УСТОЙЧИВОСТТА на човешките общества.

В сакралното пространство винаги влизат конфесионалните (религиозните) институции с всичко, което ги съпровожда, често влизат и държавните институции, историческото наследсдтво на нацията, повече или по-малко семейството и т.н., и т.н.

Когато обществото се намира в криза, в неговата структура се усилват двете естествени движения - центростремително и центробежно. Центростремителното движение предизвиква усилване на вярата, консолидация на нацията около нейните скрижали, единение на взаимодействието. Центробежното движение развива АНОМИЯ - отрицание на индивида, безпаметност към самия себе си респективно, обществото към самото себе си...

Тук можем да послушаме ежедневни разговори в семейството, на работното място, в трамвая, какви лоши хора са българите и как от тях нищо не става. Ежедневието на общественото ни битие често убеждава българите, че у нас центробежните сили са по-могъщи от центростремителните и че тези, последните, изобщо ги няма.

И изведнъж - "Историята" на Паисий предизвика вълнение, което на пръв поглед не заслужава особено внимание от страна на "политическия елит". Българите отиваха пред Националния музей, чакаха с часове на опашка в студа, вътре спираха пред "Историята" като пред икона, мълчаливо се взираха в редовете и после си отиваха...

Какво видяха там?! Видяха ЯВЛЕНИЕ, което е вън от вечните им съмнения. ЯВЛЕНИЕ, което се е случило вън от низките страсти. Морално ЯВЛЕНИЕ, което е останало да служи на вечната идея за СЪПРИЧАСТИЕ.

Сега те отиват в храм-паметника "Александър Невски" с вечните си смесени чувства от вяра и надежда, но пак с великото усещане за съпричастието на православния свят. Какви хора стоят на площада, няма значение, значение има само, че са българи и православни. Това е най-опасно за "елита", чиито глашатаи подвикват "майната й на православната църква" (Соломон Паси) или "не се ли откажем от славянството и православието няма да ни приемат в Европа" (Евгений Дайнов).

Опасността идва от това, че в българското сакрално пространство все още има зони, които не подлежат на манипулация. Опасна за "елитите" е съпротивата на българите срещу смяната на техния етнокултурен модел, което ще ги обрече на изчезване. Най-голямата всъщност опасност за тях идва от реалната възможност българите да не се съгласят с глобализацията, една ясна вече тенденция и сред европейските нации.

И друг път сме давали примери с януарските събития, когато най-голямото шествие на Съюза на демократичните сили освирка Националния исторически музей. Днес Национален исторически музей на практика няма, защото новото му битие в Дом N 1 - Бояна, го лишава напълно от сакралитета, от свещеното хранилище на историческото наследство на българите.

Смесената функция - да бъде музей и едновременно приемна на президента, е кощунство и в същото време сигурен сигнал, че ни управляват хора, за които няма нищо свято.

Подобно светотатство бе и т.нар. Български Великден, чрез който на българите бе предложено да превърнат историческото наследство на един от най-великите си подвизи в услуга на жалки политически амбиции. Какво чудно, че още началото се оказа един фарс?!

Дългите редици българи пред храм-паметника "Александър Невски" събират на едно място различни хора - едни с вяра, други с надежда, трети дори не могат да разберат защо отиват там, но усещат, че така трябва да стане. Медиите "информираха" обществото, опити за сериозен коментар нямаше. Само в. "Монитор" си позволи да пусне едно по-пространно изложение на Волен Сидеров, където покрай набързо изложените история и мит, имаше един много красноречив зов - "Православният клир да извади иконите от музеите и да ги постави в храма Господен".

Съхраняването на икони в музеите, разбира се, от конфесионална гледна точка, е неморално, но то не е измислено от злонамереници, а предизвикано от същото ЦЕНТРОБЕЖИЕ. Стесняването на сакралното пространство, идеите на Просвещението, които свалиха равнището на светостта в човешкия живот, доведоха в храмовете крадци и разбойници. Безпросветието в клира пък заплашваше неръкотворните образи с небрежно отношение към тяхното опазване от ударите на времето. В. "Монитор" би могъл да се запита, колко икони са откраднати и колко унищожени през последните 10 години в България?! Преди да отпечата предложението на своя тъй разсъдлив автор.

Идеята да се преместят от музея в храма православните икони обаче, има друг дълбок смисъл. А той е, че трябва да извадим НАШЕТО БЪЛГАРСКО И ПРАВОСЛАВНО СЪПРИЧАСТИЕ от музея, т.е. от историческото си наследство, и да го поставим в храма на душите си. Само тогава мярката на живота ни ще бъде не далаверата, не келепирът, а истината! Тогава пред нас ще застанат само почтени хора, които могат да ни отведат навсякъде, където поискаме. И няма да слушаме всеки ден юденето, с което ни убеждават, че всичко е наред, посоката е правилна и ровенето в кофите за боклук ни прави щастливи.

Идва времето на българското съпричастие, в което трябва да признаем, че не е важно кой ни е правил услуга или кой ни е роднина, а кой е честен, кой няма да ни излъже, няма да открадне и няма да ни предаде. Заблуда е, че такива хора са икони, т.е. живи такива хора няма. Има и те са сред нас! Озърнете се внимателно и ще ги видите, посегнете, посочете ги с пръст. Те сега представляват сакралното пространство, през което ще влезем в бъдещето. За да бъде щастието за всички, колкото и да е различно то за българите.

Ст.н.с. Станислав Станилов
Вестник "Нова Зора" 6 май 2000 г.