Старецът Йосиф Исихаст
Старец Иосиф Исихаст
1898 - 15 август 1959 година
|
|
Старецът Йосиф ИсихастСтарец Иосиф Исихаст 1898 - 15 август 1959 година
|
По-долу:
Виж също:
По повод на 50-годишнината от неговото успение
На 15 август 2009 година се навършват 50 години от успението на блажения старец Йосиф Исихаст (1898-1959) – една от най-ярките фигури на атонското монашество през 20 век. Макар и все още да не е канонизиран официално за светец, отдавна в съзнанието на хиляди вярващи по света той е такъв. Старецът Йосиф има огромен принос за възраждането на атонското монашество през последните десетилетия на 20 век; негови преки ученици стават игумени и възобновители на седем атонски обители (манастирите Филотей, Каракал, Ксиропотам, Констамонит, Дионисиат, Ватопед и скита "Св. Андрей"), както и на голям брой манастири извън Света Гора.
Франкискос (бъдещият старец Йосиф) се родил през 1898 г. в с. Левкес (на о. Парос) в бедно семейство. Отрано останал без баща. Грижата за семейството поела майка му Мария, която била особено благочестива жена. Още докато Франкискос бил пеленаче, тя имала видение, чрез което й бил предсказан монашеският му път.
До юношеската си възраст бъдещият старец останал в родното си село, като помагал на майка си в къщната работа. След това заминал за Пирея, където започнал работа като дребен търговец, по-късно се преместил в Атина. Търговията му вървяла успешно, но без да си служи с лукавство и измами.
По това време започнал да изучава светоотечески книги. Особено го вдъхновявали житията на големите подвижници. Решението си за монашеството взел след следното видение: "Една нощ видях насън, че минавам покрай двореца. Двама офицери от стражата ненадейно ме хванаха и ме заведоха в палата. Не знаех причината и започнах да протестирам. Тогава те любезно ми отговориха да не се боя, а да вляза вътре, понеже такава е волята на царя. Изкачихме се в един прекрасен дворец, по-съвършен от всеки земен, облякоха ме в една снежнобяла и драгоценна униформа и ми казаха: "Отсега нататък ще служиш тук". И след това ме заведоха да се поклоня на царя. Събудих се веднага и това, което видях и чух, се запечата толкова дълбоко в мен, че не можех да върша или да помисля за нещо друго. Прекъснах работата си и започнах да размишлявам. Чувах един глас вътре мен да повтаря непрекъснато онази заповед: отсега нататък ще служиш тук. Целият ми живот – и вътрешно, и външно – се промени".
Така взел решението да замине за Света Гора. Първата му спирка била Катунакия. Там живеел приснопаметният старец Даниил, основател на братството на Данилеите, благочестив и духовно умъдрен човек. От него получил голяма полза. Не останал обаче там, тъй като предпочитал по-усамотен и строг подвижнически живот. На един празник Преображение, на връх Атон, се запознал със стареца Арсений, който станал негов неразделен сподвижник. Двамата преминали в послушание на стареца Ефрем, който живеел в колибата "Благовещение Богородично" в Катунакия. Желанието за по-голямо усамотение ги отвела по-късно в пустинната местност, известна като скит "Св. Василий".
След смъртта на техния старец Ефрем, двамата се отдали на усилни аскетически подвизи: пост, бдение и молитва. Но най-вече се занимавали с умната молитва (трезвение) и затварянето на ума в сърцето.
През 1938 г. заедно с о. Арсений се преместили в една пещера в местността "Малката Св. Анна". Там устроили малък параклис в чест на св. Йоан Кръстител. В тази пещера останали до 1947 г. Там се подвизавали и израствали духовно и учениците на блажения старец Йосиф, които впоследствие станали игумени и на други манастири.
През 1951 г. се преместили в Новия Скит (Неа Скити), в килията "Благовещение Богородично", където старецът останал до смъртта си на 15 август (Успение Богородично) 1959 г.
Един месец предварително старецът Йосиф получил известие за деня на смъртта си от Пресвета Богородица, към която питаел особена почит. Тя му казала, че ще го вземе на нейния празник. Напълно подготвен и очистен от страстите чрез потоците покайни сълзи, които ежедневно проливал и чрез честото си участие в тайнството на божествената Евхаристия, старецът Йосиф предал духа си в ръцете на Оногова, Комуто от младини се посветил и служил. Според свидетелствата на очевидци смъртта му била наистина блажена.
Учението на стареца Йосиф е изложено в писмата му (65 на брой), издадени от манастира Филотей (преведени и на български език от братството на Зографската света обител), както и в епистоларното му съчинение "Десетозвучна тръба", издадено заедно с житието му от Ватопедския манастир. В тях ясно личи, че е бил продължител и изразител на целокупната исихастка традиция. Емпиричният му начин на живот изявил на дело учението на свети Григорий Палама за божествената Благодат. Вълните на Благодатта изпълвали душата му, а умът му се разтварял в небесни съзерцания. Старецът Йосиф преминал през всички етапи в духовния път на човека – очистване от страстите, просвещение с божествената Благодат и накрая, съвършенство. Познал опитно всички божествени проявления при тези състояния. Станал опитен духовен водач, разсъдителен и незаблуден ръководител по пътя към съвършенството. Големите му подвизи и годините отшелничество не притъпили в него любовта към ближния, напротив. Писмата му ни разкриват, както образа на непримиримия борец срещу страстите, така и образа на любящия и снизхождащ към човешките немощи духовен баща. Бил е също причастник на нетварната Светлина и изряден учител на умната молитва. Подвижническите му подвизи и борбите му с бесовете ни напомнят за големите отци-отшелници от първите векове на християнството. В борбата си срещу страстите насилвал себе си до степен, която на някого може да изглежда като проява на крайност. В резултат на тази борба обаче, старецът придобил изключителна чистота и целомъдрие на душата и тялото, имайки винаги за пример Пресвета Богородица. Така в едно свое писмо той пише: "Не мога да ви опиша колко се радва нашата Пресвета Богородица на целомъдрието и чистотата. Понеже Тя е едничка чиста Дева, затова желае и обича всички да са такива".
Паметта на блажения старец Йосиф Исихаст се отбеляза всяка година на 16/29 август с тържествена служба във Ватопедския манастир, където се съхранява част от неговите мощи и където до неотдавна живееше един от учениците му - старецът Йосиф Ватопедски.
Нека молитвите на блажения старец Йосиф Исихаст бъдат с всички нас!
Алексей Стамболов, 16 август 2009 
Възлюбени в Христа брате, пожелавам ти всичко най-добро. Днес получих писмото ти и давам отговор на това, което си ми писал. Нещата, за които ме питаш, не изискват много време, за да помисля и отговоря.
Умната молитва за мене е това, което е работата за всеки човек, аз се трудя над нея вече тридесет и шест години.
Когато дойдох на Света Гора, започнах да търся пустинници, които се упражняват в молитвата. В онова време, преди четирдесет години, се срещаха много, които имаха живот в себе си. Ние си избрахме духовен старец от тях и те станаха наши наставници.
И така, извършването на умната молитва е принуждение над себе си да я казваш постоянно и без прекъсване с уста: "Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме." В началото по-бързо, за да не може умът да образува разсейващи мисли. Когато това продължи достатъчно, умът привиква и я казва сам. А ти се услаждаш, сякаш имаш мед в устата. И искаш през цялото време да казваш само нея. А ако я оставиш, се огорчаваш много.
Когато умът привикне и се насити, и усвои добре молитвата, я изпраща в сърцето. Защото той е снабдител на душата и ако чуе или узнае нещо добро или лошо, неговата работа е да го спусне в сърцето центъра на духовните и телесните сили на човека, престола на ума.
И така, когато молещият се не позволява на ума да си представя нещо, но само внимава върху думите на молитвата, тогава той, дишайки леко, с известно усилие и по собствено желание я спуска в сърцето и я държи вътре като в някаква теснина, и равномерно повтаря: "Господи Иисусе Христе, помилуй ме."
В началото казвай молитвата по няколко пъти на едно вдишване. След това, когато тя привикне да стои в сърцето, казвай по една молитва на всяко вдишване.
"Господи Иисусе Христе" вдишване, "помилуй ме" издишване. Така прави, докато не дойде благодатта и не започне да действа в душата.
След това идва съзерцанието.
И така, молитвата се произнася навсякъде: и седнал, и легнал, и ходейки, и стоейки. "Непрестанно се молете, за всичко благодарете", казва апостолът. Става дума да се молиш не само когато си легнеш, но и стоейки, и седейки. Нужна е борба. Когато се умориш, ще поседнеш и пак ще станеш, за да не те победи сънят.
Това се нарича умно-духовна работа. Ти показваш намерението си пред Бога. Дали ще ти даде молитва или не, зависи изцяло от Него. Бог е начало и край. Неговата благодат върши всичко, тя е движеща сила.
А за да се появи любовта и да започне да действа, трябва да се спазват заповедите. Когато станеш през нощта и се молиш, когато видиш болен и му състрадаваш, когато срещнеш вдовица, сираче или старец и проявяваш милост към тях, Бог те обича. И ти обичаш Него. Той обиква пръв и излива благодатта Си. А ние отдаваме "Твоя от Твоих".
И така, ако се стремиш да Го намериш само чрез молитвата, не прави и въздишка без нея. Пази се да не приемаш образи и представи. Защото Бог е безвиден, непредставим и безцветен. Той е свръхсъвършен. Той не търпи разсъждение, но действа в нашия разум като лек полъх.
Умилението идва, когато мислиш за това колко си огорчил Бога, Този, Който е толкова добър, сладък, милостив, благ, целият преизпълнен с любов, Който се е разпънал и е пострадал заради нас. Размишлението за всичко това, и особено за Господните страдания, донася умиление.
И така, ако успееш непрестанно да повтаряш молитвата на глас, след два-три месеца ще привикнеш. И благодатта ще те осени и освежи. Само я повтаряй, без да прекъсваш, а когато умът я приеме, ще си отдъхнеш от устното произнасяне. Но ако умът я остави, отново започвай с уста.
В началото положи всички сили да казваш молитвата на глас, а след това умът ти ще я повтаря без усилие до края на дните ти.
Когато дойдеш на Света Гора, ела и при нас. Но тогава ще поговорим за друго. Няма да остане време за молитва. Молитвата ще намериш там, където е спокоен умът ти. А тук ще обикаляш манастирите и той ще се отвлича от това, което слушаш и виждаш.
Убеден съм, че ти ще откриеш молитвата. Само чукай право на вратата на Божията милост и при всеки случай Христос ще ти отвори. Иначе и не може. Възлюби Го много, за да получиш много. Според любовта към Него голяма или малка, е и даването много или малко.
И така, чуй ме отново. Положи твърда основа. Изгради си красив дом на небесата. Очиствай вътрешността на чашата, както ни учи Господ, за да стане чиста и отвън. Защото всичко, изпълнявано заради тялото това са листа, украсяващи външния човек.
И то е добро и прекрасно, но това, което ти написах преди, очиства човека отвътре. То отваря очите на душата. С него ще се очисти сърцето, за да види Бога в оня ден, защото без вътрешна работа има малко полза от външната.
Ако нямаш сълзи, които потичат при всеки спомен за Бога, то боледуваш от незнание, от което се раждат гордост и ожесточение в сърцето.
И така, смирението да ти бъде като дреха във всички твои действия, бъди като кърпа за ближните, която изтрива всяка обида и унижение. Поливай душата си не с почести и похвали, но с обиди и обвинения, без да бъдеш виновен.
Не се опитвай да търсиш своята правота, защото тогава ще бъдеш неправ. Каквито и изкушения да допусне Господ, научи се да ги изтърпяваш мъжествено. Без много оправдания казвай: "Прости" и без да си сгрешил, кай се, все едно, че си сгрешил. Но казвай, че си сгрешил с вътрешно съзнание, не само външно, заради похвала, а дълбоко в себе си да осъждаш.
Не търси утешение в скърбите си от хората, за да бъдеш утешен от Бога.
Мостът, по който всички минаваме, това е прощаването на виновните, и ако не простиш, разрушаваш моста, по който трябва да преминеш. И така, стани добър пример за другите в своите дела, добри и благоугодни на Господа, и не искай да победиш всички с езика си.
Не мисли, че ще намериш спокойствие, ако се стремиш да докажеш правотата си. Правотата е мъжествено да изтърпиш идващите изкушения и да излезеш победител, независимо дали си виновен или не. Ако казваш: "Но защо?", ти се бориш с Бога, Който ти изпраща скърби заради твоето страстно състояние. Чрез тях Бог ни учи, за да достигнем безстрастие. И ако не понасяш това, ти наистина воюваш с Бога.
Ти пишеш за безумния гняв в сърцето. Гневът сам по себе си е естествен. Както са нервите на тялото, така и той е нерв на душата. И всеки трябва да го обръща против демоните, против хората-еретици и против всичко, което препречва Божия път. Ако се гневиш против единодушни братя, и бидейки извън себе си, рушиш делото на ръцете си, знай, че боледуваш от тщеславие и злоупотребяваш с този нерв на душата, и ще се избавиш от това единствено с любов към всички и с истинско смирение.
Затова когато те нападне гняв, затвори здраво уста и не говори с този, който те оскърбява, безчести, укорява или изкушава безпричинно по най-различни начини.
И същата тази змия ще се върне в сърцето, ще се качи пак до гърлото, и като не й даваш изход, ще се задуши и ще се пръсне. И когато това се повтори няколко пъти, гневът ще намалее и ще изчезне съвсем.
Понеже човекът е създаден разумен и кротък, той се поправя несравнимо по-добре с кротост и любов, отколкото с гняв и грубост.
Това открих след много и големи изпитания. С доброта и любов можеш да направиш кротки мнозина. Ако някой има добри подбуди, той бързо ще се научи и ще стане като Божи ангел.
Така говоря и на тебе, и на всички; никога не се стремете да се поправяте един други с гняв, защото изкушението не се отстранява с изкушение, но със смирение и искрена любов.
Ако видиш, че гневът излиза напред, отложи поправянето за известно време. И когато видиш, че той е преминал и разсъждението работи безстрастно, тогава говори полезното.
Никога не съм видял да е станало изправяне с гняв, но винаги с любов. Тогава вразумяваният жертва себе си. Затова и вие правете така. Вземи пример от себе си: от какво ставаш кротък? От оскърбление или от любов?
И не бива да ни учудват думите, които казва един светия в "Патерика", че "гневлив и яростен човек, дори и мъртви да възкресява, не се приема в Божието Царство"!
Казваш, че цениш думите ми. Ако е така, провери дали е истина това, което ти пиша. И задуши страстта, когато тя идва да задуши тебе. Задръж змея затворен вътре веднъж, два пъти, много пъти, и внезапно ще откриеш пътя на радостта и победата. И тогава изведнъж ще подействат молитвите, които правя за тебе. И когато бъде победена майката, ще се предадат и стоте дъщери, които гневът поражда. Защото главните страсти, от които се раждат всички други, са гневът и похотта.
И така, задуши с всичката си сила гнева в мига, в който се повдигне, и в следващия миг ще го видиш по-слаб. Продължавай да го поразяваш отново и да късаш главата му, когато видиш, че я надига. И скоро ще разцъфти плодът на дълготърпението и невъзмутимостта. Оттук ще дойде мир и благодат, и ще последват всички блага.
Другата майка, която се бори срещу напредващия, е похотта. Когато се приложи въздържание във всичко и не се прибавят вещества, не остава излишна кръв. А когато няма излишък, тя не може да събори човека, макар и да воюва с него.
И така, противодействай, като противоречиш. Не позволявай да влиза помисълът, но излизай срещу него с молитва. Бий се мъжествено, а не вяло, и те веднага ще отслабнат. И когато постъпваш така, разцъфтява цветът на чистотата и невинността, от които душата ти ще се зарадва с неизказана радост, както и от известието, че отсега ти е приготвено спокойно място. Така свързваш злобата и похотта, с всичките им дъщери.
Подвизаване се нарича не това да се опиташ и да се откажеш. Подвизаване е, когато влезеш в единоборство, победиш, изгубиш, проиграеш, пропуснеш, паднеш, станеш, когато заложиш всичко и влезеш в борба и битка до последен дъх.
И никога не се отпускай, докато душата е още в тялото. И когато се издигне до небето, очаквай, че на следващия ден може да слезе до ада. Не говоря за това, че слизането става и в един миг. Затова човек не трябва да се учудва на измененията, но винаги да помни, че и едното, и другото му принадлежи.
Знай, че благодатта винаги предшества изкушенията като някакво предизвестие за подготовка.
И когато почувстваш благодатта, веднага се стегни и си кажи: "Дойде вест за битка. Пази се, глина, виж откъде ще затръби противникът."
Понякога той идва скоро, понякога след два-три дни. Във всеки случай ще дойде. И укрепленията нека бъдат здрави: изповед всяка вечер, послушание към стареца, смирение и любов към всички. Така ще облекчиш скръбта.
Ако благодатта дойде, преди да е настъпило очистване, те моля за внимание и ясно разсъждение.
Благодатта се разделя на три чина: очистителна, просвещаваща и благодат на съвършенството. Начинът на живот също се дели на три вида: живот според естеството, свръх естеството и против естеството. По тези три степени човек се издига и се спуска. Човек получава три велики дара: съзерцание, любов и безстрастие.
И така, на подвизаването съдейства очистителната благодат. Всеки, който се е покаял, е подбуден към покаяние от нея. И всичко добро, което човек прави, е дело на благодатта, дори и да не осъзнава това. Тя го възпитава и наставлява. И в съответствие с успеха си той напредва, изостава или стои на едно място.
Ако у него има ревност и самоотричане, възхожда към съзерцание, а после идва просвещаването с Божественото знание и в някаква степен безстрастие.
Ако ревността и готовността се охладят, намалява и действието на благодатта.
Относно молещия се със знание, за когото ти говориш, това е този, който знае за какво се моли и какво иска от Бога. Той не казва нищо излишно, не се моли за нищо ненужно, но знае начина, мястото и времето да измоли подходящото и полезното за душата си. Той знае как да се съедини с Христа, да Го обвърже и да остане с Него: "Няма да Те оставя казва той, навеки."
Този, който се моли, умолява за прошка на греховете си и проси милост от Бога. Но ако моли преди време, Господ няма да му даде. Защото Бог дава според степента на духовна зрялост. И ако ти, молейки се, Му досадиш, Той позволява на духа на прелестта да се представи като благодат и да те прелъсти, като ти показва едно нещо вместо друго. Затова не е полезно да се иска прекалено. Но ако бъдеш чут преди очистването, когато още не е дошло времето, тези прекалености се превръщат в чудовища и вредят. Ти имай чисто покаяние, проявявай послушание към всички и благодатта ще дойде сама, без да си я търсил.
Човекът, като невръстен младенец, проси от Бога Неговата свята воля. Бог, като преблаг Отец, му дава благодат, но допуска и изкушения. Ако той претърпи изкушенията безропотно, получава допълнително благодат. Колкото повече благодат получава, толкова повече изкушения му се прибавят.
Когато бесовете се приближават и тръбят за сражение, не отиват там, където ще ги победиш лесно, но проверяват къде си най-слаб. И където не ги очакваш, там пробиват стената на крепостта. Когато намерят душата разслабена, а някоя част от нея слаба, побеждават в нея и я правят виновна.
Искаш благодат от Бога? Вместо благодат Той допуска изкушение.
Не понасяш борбата, падаш? Не ти се дава допълнително благодат.
Искаш отново? Отново изкушение.
Победен си отново? Отново лишение до края на дните ти. Така че единственият ти изход е да излезеш победител. Устоявай на изкушенията до смърт.
Падни в борбата като труп и викай отдолу: "Няма да Те изпусна, Сладчайши Иисусе! Няма да Те оставя! Ще бъда с Тебе неразлъчно навеки и заради Твоята любов ще умра на бойното поле."
И внезапно Той се изправя сред битката и проговаря от бурята: "Аз съм до теб. Препаши кръста си като мъж и Ме следвай!"
И ти целият ставаш светлина и радост: "Уви, колко съм окаян! Уви, колко съм безполезен! Слушал бях за Тебе, а сега очите ми Те виждат; отричам се от себе си и се кая, аз съм прах и пепел."
Тогава се изпълваш с божествена любов. И душата ти гори като у Клеопа. И в часа на изкушението няма да оставиш покривалото и да побегнеш гол, а търпеливо ще понесеш скърбите, мислейки: както са минали други изкушения, така ще премине и това.
Но когато униваш и роптаеш, и не изтърпяваш изкушенията, вместо да се радваш на победи, ще трябва постоянно да се каеш: за грешките през деня, за нерадението пред нощта. И вместо да получаваш благодат след благодат, увеличаваш скърбите си.
Затова не се огъвай и не се бой от изкушенията. И да паднеш много пъти пак стани. Не губи самообладание, не се отчайвай. Тези облаци ще минат.
И когато с помощта на благодатта, която те очиства от всички страсти, преминеш целия този път, който се нарича "подвизаване", твоят ум ще вкуси просвещение и ще се придвижи към съзерцанието.
Първото съзерцание се отнася до съществуващите неща: как Бог е създал всичко заради човека, дори и самите ангели, за да му служат. Какво достойнство, какво величие, какво велико предназначение за човека това Божие дихание! Не да премине тук кратките дни на своето изгнание, но да живее вечно със Създателя си. Да вижда Божиите ангели, да слуша неизказаното им пеене. Каква радост! Какво величие! Едва настъпва краят на този живот, едва се затварят тези очи и веднага се отварят други, и започва нов живот. И идва радост, която няма край.
Като мисли за това, умът потъва в някакъв мир и най-пълна тишина, която се разлива по цялото тяло, и то напълно забравя, че съществува в този живот.
Такива съзерцания се сменят едно след друго. Ние не създаваме тези представи в ума си, но те са по действие на благодатта, която донася мислите, и умът неуморно се занимава със съзерцание. Това състояние не се създава от човека, но идва само и улавя ума в съзерцание. Тогава умът става друг. Просвещава се. За него всичко става открито. Той се изпълва с мъдрост и като син притежава същото, което и неговият Отец. Той знае, че е нищо глина, но и че е син на Царя. Нищо няма, но всичко обладава. Изпълва се с богословие. Известява неспирно и изповядва с пълно съзнание, че неговото същество е нищо. Произходът му глина. А жизнената сила неговата душа, е Божие дихание.
Душата се издига към небето и говори: "Аз съм дихание Божие! Всичко се разтвори и остана в земята, откъдето беше взето! Аз съм син на вечния Цар! Аз съм бог по благодат! Аз съм безсмъртен и вечен! Само след миг и ще застана до моя Небесен Отец!"
Ето това е предназначението на човека; затова е бил създаден и негов дълг е да се върне там, откъдето е излязъл.
Такива са съзерцанията, които духовният човек изследва неуморно. И очаква часа, когато ще остави земята, а душата ще отлети към небесата.
И така, дерзай, мое дете, и с тази надежда търпи всяка болка и скръб, доколкото ние скоро ще се удостоим с всичко това. За всички нас то е едно и също. Ние всички сме Божии чеда. Него призоваваме ден и нощ. И нашата сладка Майчица, Владичицата на всичко, Която не изоставя търсещите Го.
Из книгата "Из светогорската съкровищница", изд. Манастир "Св. Георги Зограф", Света Гора, Атон
www.Pravoslavieto.com