Слово и свещенство

Разговор с о. Александър Троицки

О. Ал. Троицки (р. 1960 г.) е филолог и библиограф. Ученик е на двама други наши събеседници, представяни вече в „Руски беседи" - В. Живов и Н. Котрельов. През 1990 г. става дякон, а през 1992 г. приема свещенически сан. Заместник-директор е на Синодалната библиотека (Москва). В излязлата наскоро книга на В. Живов „Светостта" (ИК „Славика") о. Ал. Троицки е автор на специално съставената за българското издание библиография, публикувана на езика на оригинала: „Библиографический указатель по агиографии".

С настоящия разговор завършваме публикацията на нашите „Руски беседи". Дължа искрена благодарност на „Литературен вестник" за предоставената възможност за публикуването в максимално пълен и автентичен вид на „беседите". Надявам се, че в близко бъдеще ще стане възможно „събирането" на всички диалози с изтъкнати руски интелектуалци, публикувани в нашата културна периодика през 1991-2002 г., в книгата „Като на изповед: руски беседи".

Е. Д.

Е. Димитров: За нашите читатели може би ще бъде интересно да започнем така: Защо един филолог и библиограф реши да стане свещеник?

О. Ал. Троицки: Отначало започнах работа в църковна библиотека; в Църквата обаче аз бях не просто и само библиограф. Нямах семинарско образование, но когато станах дякон, започнах задочно да уча в Семинарията, а след това, даже преди да завърша, станах свещеник и така свързах служението на Христа с библиотеката...

Е. Д.: След многогодишния атеизъм навярно на мнозина ще им се стори странно съвместяването на науката със свещеническия сан...

Ал. Т.: В това отношение не виждам никакво противоречие. Ако се обърнем към традицията, ще видим, че в Църквата е имало немалко свещеници и йерарси, които са били високо образовани хора. Та тъкмо свещениците и монасите са били по-образовани, по-учени в сравнение с всички останали християни. Разбира се, в древните времена, в епохата на противостоене между християнството и езичеството, сред езичниците, за разлика от християните, е имало множество учени; тогава е ставало въпрос за използването на езическата ученост при проповядването на Евангелието. През Средните векове не може и да става дума за това, че някакви езичници или отстъпници от Църквата са съставлявали научния и интелектуален елит; напротив - сред този елит особено са се отличавали тъкмо църковните люде, а сред тях е имало немалко йерарси и монаси. Изобщо казано, проблемът за отношението между науката и религията е един абсолютно изкуствен проблем.

Е. Д.: Във Вашата работа на свещеник налага ли Ви се да използвате постиженията на чисто светската наука - психологията или психотерапията?

Ал. Т.: Да, налага се, защото при всяко общуване между двама души освен действието на Божията благодат винаги е налице и нещо човешко. Тази чисто човешка страна също не бива да бъде подминавана. Хората идват на църква със своите проблеми или душевни преживявания. Изключително важно е как ще бъде формулиран духовния, а по-точно - душевния проблем на човека, който стои пред теб. От това зависи с какво чувство той ще си тръгне и дали ще поиска да се върне или не. Разбира се, свещеникът трябва да се моли за хората, които търсят помощта му. Той им дава съвети, че трябва да прочетат Евангелието или да научат молитвите. Не всеки човек обаче е готов да приеме това. Един е готов да се вслуша в наставленията и с радост започва да променя живота си; друг обаче си прави оглушки дотогава, докато не намери пътя за реализацията на своя живот. И ако се обърнем към него с думи, които ще го засегнат, то по всяка вероятност няма да има положителен резултат.

Необходимо е и нещо друго. Ето например: един свещеник, преподавател в Семинарията, понякога забелязва, че слушателите са се разсеяли и не внимават; тогава той прави някакъв ярък жест - например застава прав на стола или масата. След това, разбира се, цялото внимание е приковано към него, всички гледат какво точно се е случило. После той слиза и казва: „Надявам се, че добре сте запомнили онова, което ви казах". И наистина - той може да бъде сигурен, че тъкмо това те добре ще запомнят. Това е един чисто човешки подход - концентриране на вниманието, който успешно се прилага в педагогиката. Разбира се, не по всеки дребен повод трябва да се изправяш на стола, но понякога това наистина е необходимо.

Същото е и със свещеника. Така например, идва един човек, който казва, че се е сбил с брат си. Можеш да му кажеш, че е лошо да се биеш; можеш и да му кажеш, че той трябва да поиска прошка от брат си. Той обаче и сам знае, че това е лошо и че трябва да поиска прошка. Можеш обаче и да го попиташ: „Е, кой от двамата победи?" Това вече ще придаде една друга насока на разговора, а в зависимост от отговора може да продължиш да му говориш в същия дух. Накрая ще има ефект, но ако постъпваш еднообразно, то, разбира се, не би могъл да чакаш добър резултат. Когато намираш точния подход, хората започват другояче, по-дълбоко и с по-голямо разбиране да гледат към своите прегрешения и състоянията на своята душа.

Е. Д.: Бихте ли могли от социологическа гледна точка да опишете какви хора идват най-често на църква? Има ли някаква закономерност през последните години, в епохата на посткомунизма?

Ал. Т.: Що се отнася до моята енория, то тя е относително млада и интелигентска. Все пак имам поглед и върху други храмове и мога да кажа, че идват най-различни хора - и милиционери, и работници, и продавачи. На тях по-скоро би трябвало да се дава не социологическа, а нравствена характеристика. Обикновено хората идват - не просто се отбиват, а остават в Църквата и живеят църковен живот, - ако притежават някакво нравствено чувство, т. е. съвест. И когато извършат някакво прегрешение, те страдат от него, а не са се превърнали в циници. Можем да говорим за запазването на нравственото чувство. Хората, които са загубили това чувство, също се отбиват в храма - за да се успокоят и пр. Най-трудно е да се работи тъкмо с тях. Те идват, да речем, да кръстят или венчаят някого, а след това самодоволно си тръгват с чувство на изпълнен дълг. Както са дошли, тъй са си и отишли. За свещеника това е най-нерадостната част от пастирската работа. За щастие, все пак това са изключения.

Е. Д.: Трудно ли е да бъдеш мисионер сред интелигенцията и има ли нещо специфично в това? Руската интелигенция много е хвалена и много е ругана - в това число и за това, че ту се е опълчвала срещу Църквата, ту отново се е връщала в нея. Как Вие като свещеник-интелектуалец гледате на това?

Ал. Т.: Спецификата е само в това, че свещеникът-интелигент все пак някак си чувства заради какво и с какво е дошъл, като същевременно за него не е задължително да живее живота на дошлия в Църквата интелигент. Все пак един такъв свещеник трябва да разбира предпочитаната литература на интелигентския кръг, неговите интереси, да използва определени образи и пр. Трябва да кажем, че Църквата притежава своя собствена висота, свой академизъм. Тази църковна образованост е била характерна преди за учените-монаси, които са превеждали от гръцки, писали са дисертации, реконструирали са определени семитски текстове и т. н., т. е., са извършвали една удивителна работа, без да притежават каквото и да било светско образование.

Сега, за съжаление, това е забравено, но плодовете на тези трудове са се запазили. И най-важното - става дума за аскетическата висота на Православната църква, намерила израз, да речем, у Теофан Затворник и Игнатий Брянчанинов; тук е налице една психология, която е необходима на всички. В техните прости по форма писма се срещат множество наблюдения на душевния живот на човека, има много съвети, които могат да бъдат заимствани и отново да бъдат давани. Тази църковна наука е необходима на пастиря независимо от това с кого той си има работа.

Що се отнася до интелигенцията, то това са хора, които са склонни да вникват с ума си в онова, с което се сблъскват. Рано или късно те започват да го анализират, да проникват в него. Трябва обаче да се схване, че те се намират твърде далеч от висшия предел - дълбината на светоотеческите творения и учението на Църквата. При работата с интелигенцията особеното е това, че на нея трябва да се докаже, че тя би могла да намира храна не само в наследството на езическите мислители, но и в църковното наследство.

(...)

Е. Д.: Да поговорим за различните аспекти на отношението Ви към Словото Божие - от една страна, като филолог, а от друга - като свещеник. Разграничавате ли тези два подхода? В какво се състои тяхното единство?

Ал. Т.: В църковния живот е важно да има и едното, и другото - и грижливото запазване на традицията за отношение към свещените текстове, и към традицията за тълкуване на светоотеческата мисъл. И едновременно с това да се отнасяме внимателно към филологическата страна на нещата, към проблемите, които са възниквали и възникват с въпросите на премъдрите книжници от този век. На въпросите, които възникват относно текста и засягат историята на Църквата, трябва да бъде даден добросъвестен отговор.
Същевременно не трябва да се смесва грижовното отношение към традицията с внимателното отношение към въпросите, които времето поставя. В собствения смисъл на думата филологическата наука не може да бъде православна, протестантска, католическа или антихристиянска; ако е наука, тя винаги трябва да бъде добросъвестна към своя предмет. Едно нещо е учението на Църквата, което се основава на Свещеното Писание и Предание, а съвсем друго е скрупульозното филологическо изследване на този текст. Във втория случай ние като че все още имаме възможността за грешка. Ако ние напишем дисертация за това как се използва съюзът „но" в текстовете на различните пророци или пък в Новия завет, то няма значение какви сме по вероизповедание - православни, католици, даже иудеи или невярващи. Тук можем да говорим единствено за добросъвестност. Хората някак си бъркат и смесват тези неща. Ако, да речем, някой британски учен е написал някакво изследване за Библията или за историята на Църквата, то това недвусмислено се подлага на критика или най-малкото предизвиква известно предубеждение. За да се отдели едното от другото, са необходими известни познания. Понастоящем любимите теми за графоманите са Библията, философията, древността... За съжаление, сред православните също се срещат подобни изследователи.

(...)

Е. Д.: Каква е гледната Ви точка по въпроса за въвеждането на съвременния руски език при богослужението? Поддържате ли една подобна реформа?

Ал. Т.: В това отношение съм традиционалист. Не съм привърженик на въвеждането на руския език в богослужението, с изключение на проповедта и в някои случаи - четенето на Св. Писание. Проповедта, разбира се, трябва да се произнася на руски. Св. Писание рядко се чете на руски и когато това става, то това вече е едно друго богослужение, понеже руският синодален превод се различава от славянския. Ето защо ако на някой празник се пада да се прочетат определени текстове от Вехтия завет, то ние знаем как те да бъдат прочетени на славянски, но аз не бих се заел отведнъж да реша как те да бъдат прочетени на руски. Руският език в богослужението също довежда някои хора до недоумение. Това, че славянският текст е нещо неизменно, е очевидно. Твърде авторитетни хора през миналия и този век са говорили за това, че езикът на богослужението трябва да бъде приближаван до разбирането на съвременните хора. Това може да бъде правено без да се излиза от пределите на църковнославянския. При него винаги има вариантност и възможност за опростяване на синтаксиса и лексиката; виж, граматическият строеж на църковнославянския е твърде трудно да бъде опростен. В Русия този език се е намирал в изключителни условия. Литературният език тук е бил ориентиран повече към църковнославянския, отколкото към разговорния език. Във всички други славянски страни литературният език се е формирал чрез оттласването от традицията и с ясната ориентация към един или друг диалект, поради което там съществува ясна граница между църковнославянския и литературния език. В Русия пък има ясна граница между литературния език, на който се пишат книги, поставят се спектакли, и разговорният език, на който хората общуват. Литературният руски език е твърде широк, а в най-висшата си точка той достига именно до църковнославянския.

Оттук можем да направим един прост извод: по-лесно е църковнославянският език да бъде приближен до разбирането на образования човек, отколкото той да бъде преведен на някакъв друг език. Ето защо всякакви кардинални промени в тази област ще бъдат отъждествявани с отстъпление от църковните традиции.

Е. Д.: Какви са най-големите изкушения сред православната църква? Защо тя непрекъснато е изложена на някои опасности, като да речем разкола?

Ал. Т.: Ако обобщим, то ще трябва да кажем, че най-дълбоката причина за това е смесването на небесното и земното. Човекът, който идва в Църквата, иска тя да оправдае неговите идеали, представите му за прекрасното, човешките му изисквания. Когато има несъответствия, това дразни и травмира човека и той започва да прави известни изводи. Когато човешките интереси се поставят по-високо от църковните, в резултат се появяват изкушения, които постепенно обхващат цялата Църква - от миряните до висшите йерарси. Тежко е, разбира се, но в това отношение е полезно да се обърнем към историята на Църквата. В нея виждаме, че колкото и да е трудно, все пак се е случвало да бъде и още по-лошо. Историята на древната църква е доста поучителна, има много материал за това да не се отчайваме и униваме. И да се научим да бъдем търпеливи.

15 септември 1998 г., Москва