Гелиан Прохоров (р. 1936 г., Ленинград) е палеославист, преводач, културолог, писател. Като учен се формира под непосредственото ръководство на Дмитрий Лихачов (не без основание е смятан за негов най-талантлив ученик) в Сектора по староруска литература към Института за руска литература (Пушкински дом), където той работи и понастоящем, но също тъй и под влиянието на историка и етнолога Лев Гумильов.
Г. Прохоров е автор на около 200 научни труда, между които: "Повесть о Митяе" (Л., 1978), "Памятники переводной и русской литературы XIV-XV вв." (Л., 1987) и др. Под негово ръководство и редакция бе подготвено и оригинално замисленото издание на съчиненията на (Псевдо-)Дионисий Ареопагит, в което текстовете (публикувани паралелно на гръцки и руски) са съпроводени със схолиите на св. Максим Изповедник. През последното десетилетие Г. Прохоров насочи вниманието си и към културологията, а също тъй и към художествената проза (вж. "Жълтата папка", Литературен вестник, 1999, 9-15 юни).
Своеобразен център на научните занимания на Г. Прохоров е исихазмът и неговото
влияние (с посредничеството на южното славянство) върху староруската литература и култура. ИК
"Славика" е подготвила за печат сборника с негови трудове му "Исихазмът и културата на XIV век:
Византия - България - Рус".
Е. Д.
Е. Димитров: Гелиан Михайлович, в България Вашите изследвания се ползват със заслужен
авторитет сред славистите. Как стана тъй, че Вие започнахте да се занимавате със староруската
литература и култура, с изучаването на нейните връзки с културата и литературата на Византия и
България? Защо се насочихте към това?
Г. Прохоров: В Университета аз следвах в Историческия факултет, като доста рано се формира
интересът ми към Византия. В катедрата по История на средните векове аз започнах да изучавам
историята и културата на Византия, като се оказа, че е необходимо да науча гръцки, ако искам
сериозно да се занимавам с това.
Имах много строга преподавателка по гръцки - С. Полякова, а изучавах Византия под ръководството на Г. Курбатов. Той ми помагаше да намирам темите за своите изследвания и така аз се спрях на XIV век, на исихазма - може би затова, че той, както и покръстването на Русия, свързва Русия с Византия, Балканите, с южнославянските страни. След покръстването това е второто по важност събитие, в което съзрях много интересни неща. Първо - самите събития са драматични: това е предсмъртният разцвет на културата на Византия, на византийската политическа и богословска мисъл, тук има много ярки хора. В тези спорове и религиозно-политическа борба аз видях как от руслото на културната история на Европа са потекли два ручея, които след това са станали мощни потоци - в Западна и Източна Европа. Най-интересно ми бе да се ориентирам в онова, което е ставало на Балканите, където като че ли са формулирани двата пътя на по-нататъшния европейски културен живот, ако можем да се изразим така - на двете Възраждания.
Едното е светското, извънцърковното Възраждане, осъществило се в Западна Европа и определило за векове нейния духовен път.
Второто поточе може метафорично да бъде наречено исихазъм, защото той е отделно явление, но същевременно на ревизия е подложено цялото православно богословие. За мен главно, най-важно се оказа това, че от тези хора, които често биват наричани исихасти, е запазена духовната, умствената, културната ориентация към Вечността, към нещо непреходно като висша ценност и цел на човешкия живот. Изпитала това южнославянско влияние, по един друг път на Възраждането е тръгнала Източна Европа, Рус.
Ето тъй постепенно, проследявайки този процес, аз някак си с ума си се пренесох в Русия. Това не
означава, че съм напуснал Византия; просто интересите ми се разшириха.
След това, както знаете, в живота на човека имат значение и различни случайности. От втори курс на
Университета започнах да посещавам заседанията на Сектора по староруска литература в Института за
руска литература (Пушкински дом) при Дмитрий Лихачов и той ме покани да бъда негов аспирант,
какъвто станах през 1965 година. През 1968 г. завърших аспирантурата и ето, оттогава чак досега
работя в Пушкинския дом. Както и тогава, и сега сферата на моите интереси си остават културните
връзки - може би вече не на Византия с Русия, а на Русия с Византия, т. е. от гледната точка на
Русия, защото все пак секторът ни е по староруска литература. Е, от самото начало се занимавам и с
руска литература, и с преводната литература, а пък животът подсказва и много други неща.
Е. Д.: Неотдавна Вие писахте за ролята на беседите си с Лев Гумильов през младостта си. Ще ни
разкажете ли за това? В какво се състоеше ролята на едни такива неформални беседи (а може би и
кръжоци) тук, в Санкт-Петербург?
Г. П.: Запознах се с Лев Николаевич през 1958 г., когато все още бях слушател във Военновъздушната
инженерна академия, а той през 56-а бе освободен от лагер. Тъй се случи, че когато са го
освобождавали, през 56-а, аз на практика съм строил неговия блок, а дори съм се снимал в бъдещия
му апартамент... Запознахме се случайно с него във влака. Той бе забележителен събеседник! Това бе
човек с една великолепна култура на общуването, на ума. Изключителна личност! По-интересен
събеседник никога не съм срещал. Той бе поет на мисълта. Именно тази поезия на мисълта те и
сграбчва, тя е нещо като добрата поезия. Той ме покани да ходя при него, което и направих. Скоро
след това ме изгониха от Военно-въздушната академия - по тази ли причина, по друга ли, не зная...
По негов съвет постъпих в Университета, но не от раз, защото от въпросната академия ми бяха дали
една ужасна характеристика...
Та беседите ни започнаха през есента на 58-ма и продължаваха 15 години. Веднъж седмично, а и по-често, го посещавах вкъщи. След това с него даже няколко години поред ходехме и на различни експедиции. Всичките мои интереси се формираха в беседите ми с него, а той съвсем не налагаше своето мнение, казваше ми, че аз сам трябва да открия онова, което ми е интересно. Той се занимаваше с Азия, с тюрките, с монголците... Това обаче не пречеше на голямата ни интелектуална дружба. По негов пример (той бе верующ човек, а аз бях един съветски дръвник) реших да се кръстя. Така той стана мой кръстник - и във вярата, и в науката...
Впоследствие М. Гуковски, завеждащ катедрата по история на Средните векове, който също бе минал
през лагерите, покани Л. Гумильов да прочете курс по история на монголците, тъй че и от формална
гледна точка аз бях негов ученик. След това дойдоха хазарските експедиции, за които и двамата
преминахме курс за водолази... Той ме покоряваше с примера си; аз бях поразен - толкова интересно
е да мислиш, да изследваш, да изучаваш историята... Като християнин и учен смятам, че той е
човекът, оказал най-голямо влияние върху мен... При това аз имах щастието да общувам с него, както
ми се струва, в най-нещастния период от живота му. Когато се върна от лагера, Лев Гумильов бе
страшно самотен; струва ми се, че той също много се радваше на общуването ни... Отначало той не
смяташе, че тъй дълго ще живее - той имаше язва с постоянни пристъпи. Вече пред смъртта си (аз
преспивах в болницата, където той лежеше за последно) той ми каза: "Гели, аз написах всичко, което
исках"... И в този смисъл той е един завиден пример за мен. Аз наистина много го обичам.
Е. Д.: Вашите изследвания, смятам, още от началото на 60-те години са свидетелство за свободата на
научното творчество. Освен общуването Ви с Лев Гумильов може би и атмосферата в Сектора по
староруска литература някак си е осигурявала тази свобода? Впрочем, как се чувствахте, започвайки
научната си дейност?
Г. П.: Напълно сте прав. Секторът по староруска литература, създаден от Дмитрий Лихачов, бе тъкмо
такова "островче" на свободната мисъл. На мен, разбира се, не ми бе съвсем ясно какви огромни
усилия е коствало на Дмитрий Сергеевич да ни запази. Впоследствие той ни спасяваше и от КГБ,
апелираше и към властта да ни оставят на мира.
Е. Д.: Кога бе това?
Г. П.: През 70-те години... Следователят ми казваше, че следващият път ще се видим на друго място
и в друга обстановка. Това не се случи само благодарение на влиянието и усилията на Дмитрий
Лихачов. Това все пак бяха екстремални случаи; ежедневието бе свързано с интелектуалната свобода в
нашия сектор, където отидох, както разбирате, не просто да получавам заплата. "Заразил се" от
вируса на мисленето на Лев Гумильов, за мен бе абсолютно невъзможно да се откажа от това. Слава
Богу, че срещнах втори такъв велик човек - Дмитрий Сергеевич - със своя отдел, с великата си
интелектуална и човешка култура. В този отдел имаше своеобразна аура; той бе и просто една много
добра школа. Смятам, че ми провървя с двама велики хора - с Лев Гумильов и Дмитрий Лихачов.
Е. Д.: Ще задам и на Вас традиционния "български въпрос". Често казваме, че и българската, и
руската култура са наследници на кирило-методиевската традиция. За Вас като палеославист в какво
се състои смисълът на делото на Кирил и Методий? В какво можем да бъдем техни продължители? Какво
трябва да правим, за да стоим в руслото на тази традиция?
Г. П.: По този въпрос аз имам не съвсем канонични възгледи. Писал съм по темата за произхода на
глаголицата и кирилицата като християнски, мисионерски азбуки. Според мен те просто са различно
духовно ориентирани. Глаголицата е ориентирана към времето на Кирил и Методий, даже към по-ранното
време - към VII век... Ако даже е по-ранно изобретение, тя е актуализирана през VII век и е
монофизитски ориентирана азбука. Според мен това е азбука, ориентирана към източните азбуки;
повтарям, че това не са канонични възгледи. Константин-Кирил, братът на Методий, не би могъл с
един ум да измисли две азбуки. Различни умове са вложени в двете азбуки. И както и да стоят нещата
с глаголицата, напълно ясно е, че в славянския свят е съществувала пъстра духовна картина. И,
разбира се, монофизитите (сирийските проповедници) са можели да действат в целия ойкумен.
Виж, великото дело на Кирил и Методий е обръщането на славяните към православието. Ето това е важното - ориентацията на славяните към византийската православна култура (както и да стои въпросът с азбуките)! Както в България, където покръстването на страната е сплавило тюрките и славяните в един единен български народ, същото е станало и в Русия.
Покръстването на Русия като православен народ се е оказало етногенетичен, т. е. народопораждащ
фактор. И този фактор (а въпросът е в това, че не може народът веднъж да бъде породен, а след това
да бъде оставен - той трябва да бъде пораждан във всяко следващо поколение) си остава валиден до
ден днешен - както при българите, така и при русите. Кирил и Методий, полагайки основите на
православната славянска култура, са създали руслото, в което са пуснали силите, породили и
българите, и русите, и сърбите. И с всяко ново поколение продължават да ги пораждат. Тъй че нашата
задача се състои в културното творчество и със самото това - в пораждането на самите себе си.
Е. Д.: Най-много усилия сте вложили в изучаването на културата на XIV в., на "второто
южнославянско влияние". Навремето Дмитрий Лихачов нарече българската литература
"литература-посредница". Според Вас каква е ролята на българската литература като своеобразна
трансмисия на Византия към Рус? Можем ли да кажем, че това влияние е било conditio sine qua non за
последващия разцвет на руската култура?
Г. П.: Мисля, че да. Мен ме привлече XIV век, защото в него има много интересни личности. Киприан
е една от тези личности и може би една от най-ярките. Сега много се занимавам с ръкописите на
Кирил Белозерски. Той е притежавал великолепен екип от писари, работили с български оригинали. Те
са стояли в Белозерск и са писали за земното устройство, медицински трактати... Някои казват - да,
това са български почерци! Почерците обаче са руски. Същевременно е абсолютно ясно, че те са
преписвали от български образци.
С една дума, даже ако непосредствено не са се запазили българските оригинали, то по руската литература, която тогава се увеличава по своя състав (Соболевски още през XIX век пресметна, че от средата на XIV до средата на XV в. руската литература се удвоява за сметка на южнославянските преводи) може да се съди за мястото и значението на българската литература. То изобщо не може да бъде подлагано на съмнение.
Руските книжовници са имали нужди и потребности, на които България е отговаряла. А тя е
отговаряла, живеейки и работейки заедно с гърците, сърбите, благодарение на онова, което Оболенски
нарече "исихастки интернационал".
Е. Д.: В какво се състои ролята на исихазма до ден днешен за
Православието?
Г. П.: Мисля, че в същото, в което тя се е проявила още през XIV в. - в духовната ориентация към
вечния живот ето сега, в настоящия момент, през всяка минута от живота. Да не се забравя за
възможността за жив контакт, защото нашият Господ Иисус Христос е Богочовек, следователно е вечен
във всеки момент. В никакъв случай не бива да забравяме, че вечността и мигновенията на живота не
съществуват поотделно, а са заедно. Това, според мен, е главното... Смисълът на исихазма като
теория е в това, че над нас е Вечното, духовното небе и за това не бива да забравяме.
Е. Д.: Смятат Ви за блестящ специалист в областта на кодикологията. За какво ни е необходима
тя?
Г. П.: Когато се занимавам с ръкописи, аз държа в ръцете си онова, което са държали хората, които
на мен са ми интересни. Това е едно много живо общуване. Когато четеш публикуван, напечатан текст,
то ти го получаваш от чужди ръце. А тук - ти изпитваш някакво удивително чувство за реалността на
онова, с което се занимаваш. Това е известно на всички, които работят с ръкописи - колко много те
ни дават... Направени от човешки ръце, те са живи и топли.
Е. Д.: Занимавате се с много и различни неща. Все пак: кой е духовният център на Вашата
дейност?
Г. П.: Чрез Дмитрий Лихачов и неговия сектор аз открих за себе си ръкописите, текстовете,
староруската култура и история. Лев Гумильов пък ме зарази с любовта си към абстрактното мислене
(едното не противоречи на другото). Аз също като него смятам за свой дълг и бих искал да кажа пред
смъртта си, че съм написал всичко, което съм длъжен и бих искал да напиша. Едно от нещата, които
съм длъжен да напиша, то това е схващането ми за история на културата - това, което сега
преподавам на студентите в Историческия факултет като увод в специалността. Опитвам се да им
разкажа какво е културата, защо тя е важна и че в културата ние избираме самите себе си - и
личността си, и своето битие, и душата си... И творим - материално и духовно - едновременно на
небето и земята. Ето това би могло да бъде наречено център, докато всички частни занимания само
помагат за това...
Разбира се, важна за мен е и работата с конкретните ръкописи, и личностите на отделни хора... Ето,
и с Дионисий Ареопагит се занимавам, защото през XIV век той е бил много важен. Ако искаме да
разберем Григорий Палама, то трябва да разберем Дионисий Ареопагит, който тъкмо през XIV век се
превежда на славянски език. Искам отново да въведа корпуса на Дионисий Ареопагит в руската
култура, защото след Петровите реформи този корпус е бил изтласкан от нея. Искам да направя това
не с музейна цел, а просто защото ми се струва, че времето никъде не изчезва, че то живее и е живо
досега... Тъй че аз се опитвам отново да "съживя" някои велики произведения на мисълта и
литературата, защото те заслужават това.
Е. Д.: И накрая: кое според Вас е най-важно за личността на учения?
Г. П.: Мисля, че страстта - страстта в добрия смисъл на думата. Страстта и любовта към мисълта.
Любовта към мисълта и чувстването на тази мисъл.
Е. Д.: Да почувстваш мисълта?
Г. П.: Разбира се.
Е. Д.: Като при Достоевски ли?
Г. П.: Да.
ЕМИЛ ДИМИТРОВ ©
Литературен вестник брой 28,
24.07.2001
www.Pravoslavieto.com