Разговор с архитект Олег Николов за новото храмостроителство в България
Архитект Николов, Вие вече няколко години се занимавате с проектирането, изграждането и възстановяването на църкви в България. Ваше дело са храмовете "Св. Неделя" в Неделино, "Св. Атанасий" в Старцево, "Св. Димитър" в Голица. В процес на изграждане са още много храмове в страната. Как мислите, не забравихме ли как се градят църкви през изминалия половин век на бездуховен атеизъм?
Издигането на църква не е лесно дело, а последните 50 години прекъснаха традицията на храмостроителство у нас. Ние свикнахме да строим само партийни домове, младежки домове, панелни блокове и други подобни. Но все пак църкви в България се реставрираха макар и с нерелигиозна цел. В Търново е най-голямата реставрационна школа на църкви, а от там е и моят род. Като един остатъчен феномен от изминалия период остана безотговорното отношение по принцип към всичко, но в храмостроителството то е недопустимо. Днес не един и двама мислят, че църква може да се дигне за 2-3 месеца, че арките, капителите, детайлите са "капризи" на архитекта, без които също може да се мине. А църквата трябва да е най-съвършената сграда в града като пропорции, като детайли, там няма нищо "случайно", не може да има нещо "недовършено". В храма всичко трябва да е съвършено, защото той е най-близкото място до Бога.
Това разбиране плод на Вашия професионален опит ли е?
Не само. Споменах, че моят род е от Търново. Вуйчо ми, Боян Христов Славчев, беше най-добрият майстор-реставратор на църкви. Негово дело са църквите "Св. Димитър Солунски", "Св. 40 мъченици", камбанарията на Преображенския манастир, "Св. Троица" в Патриаршеския манастир и други. За него казваха, че е най-добрият познавач на делото на Кольо Фичето. Неговата голяма болка, с която за съжаление си отиде, бе, че тези църкви се реставрират, но никой не ги ползва, че там ходят само екскурзоводи, които гледат на храма като на експонат. От него разбрах какво значи да реставрираш църкви като дизайн, пропорции, като внимание към детайла.
Кое според Вас е най-важното за един нов храм?
Често казвам, че архитектурата е най-фаталното изкуство. Защото всяка картина може да се скрие, всеки филм може да се спре, една пиеса, ако е слаба, няма да се играе, но църквата остава. Тя не може да се "смени", не може да се бутне, защото "може да се направи и по-добра". Затова издигането на храм е много отговорна работа. Всичко, което казах за строителството, е важно, но има още нещо, за да заживее църквата истински живот най-важното е тя да бъде част от живота на хората, от ансамбъла на града. Първо, тя трябва да е в центъра, да има връзка с училището, би било хубаво в нейния двор да е къщата на свещеника. Така например се получи в Неделино там има отделно два параклиса, крипта-музей, неделно училище, площадка за игра на децата. А в Старцево построихме и църковно магазинче, където освен литература и църковни стоки, се продават и вещи, изработени от местното население, които имат етнографска стойност. С други думи, създадохме една естествена, човешка среда. В района на Родопите музеите имат важно място в този малък църковен комплекс около храма, защото хората тук се нуждаят от две неща блага приказка и информация за своето минало.
Заговорихте за местното население... Вие дълги години сте работили в този район и може би познавате психологията на хората. Как приемат те работата на Вашия екип?
Познавам духа на хората в този край. Те наистина се българеят и като дух, и като вяра. Но реакцията им е различна. Като цяло мога да кажа, че събудихме интереса им. Първоначално всички се отнасят с голямо недоверие, никой не вярва, че някой може чак от София да отиде безкористно да работи там. На някои от местата стояха по цял ден, пият кафе, докато ние работим на строежа и никой няма да ти помогне дори с една тухла. Но не навсякъде е така. В Старцево излязоха много хора доброволци, които оставаха да работят до късно през нощта. Това е най-голямата ни радост в този район.
Но, да кажем, че архитектите и строителите са си свършили работата. Ако обаче църквата остане пуста, защо са се трудили те? Това не е като да построиш бар или заведение, било то и най-красивото. Дори тогава боли, когато виждаш, че пустее и работата не върви, а какво остава за църквата. Затова най-важното нещо са хората, които ще подемат духовната щафета, ако мога така да се изразя. Един млад човек от Неделино казваше така: "Ние сме наплашени и объркани. Затова този, който дойде при нас, трябва първо да е добър, земен човек. От ходжите ни е омръзнало, те не могат да бъдат пример."
Имате ли съмишленици?
Да. Най-хубавото е, че успяхме да сформираме един екип. Появи се движение от млади хора, които да поемат просветните дела. Това вече е едно духовно дело стократно по-трудно е от строителството. Помагаме си взаимно, а и хората ни възприемат по-добре като екип строители, духовни лица, богослови. Защото, ако отиде само свещеникът или само аз, недоверието е много по-голямо.
Ето например в Голица, едно село край Обзор, правим вече втора бригада. Буквално спасяваме една църква на 150 години "Св. Димитър". После идва ред и на една църква в Кърджали.
Често наричам групата ни пътуващ проповеднически екип, в който всички работим с много радост и любов. Ние, строителите, ще се преборим с камъните, но хората, които поемат духовната работа, трябва да са по-всеотдайни и саможертвени от нас. Те трябва да бъдат мисионери. Трябва да умеят много неща без пример не може. Свещеникът трябва да разбира от всичко, да бъде максимално близо до живота и мисленето на хората, за да могат те да го приемат най-напред като човек. Духовниците трябва да слязат много, много ниско до земята, за да усетят хората. И по време на службата трябва да се отделя повече време на проповедта, за да има контакт с хората. Все едно клиент влиза в магазин трябва да го разведеш, да му покажеш стоката, да му обясниш всичко. В Неделино, например, на богословските беседи, които организирахме, дойдоха много хора. Но тъй като засега няма инициатива на по-висше ниво, понякога ни възприемат като импровизатори, а другаде дори ни гледат като натрапници. Но ние не се отчайваме, нито пък ентусиазмът ни отслабва. Вярваме, че и други хора ще открият своето призвание в това мисионерско дело, защото не е достатъчно само да кръстиш човека. Трудното започва след това.
Интервюто взе Златина КАРАВЪЛЧЕВА
ЦВ, брой 20, 1998
www.Pravoslavieto.com